Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (13)

Шеста глава
По следите на Гау

За да открие дирята на Гау, трябваше първо да се върне обратно до стана на човекоядците. Сега вървеше по-бавно. Рамото му гореше под върбовите листа, с които го бе наложил; главата му бучеше: усещаше болка там, където го бе улучила тоягата, беше го обзело огромно униние, тъй като виждаше, че дори след завоюването на Огъня задачата му си оставаше все тъй мъчна и опасна. Стигна до гъсталака, откъдето заедно с другарите си бе съзрял стана на кзамите. Тогава лъчите на надигащата се луна бледнееха под алената жарава; сега станът бе мрачен, разпилените от Нао главни бяха угаснали и сребристото нощно сияние обгръщаше неподвижни хора и предмети; чуваха се само пресекливите стонове на единия ранен.

Нао напрегна сетивата си и се убеди, че преследвачите още не се бяха завърнали. Закрачи към стана: охканията на ранения стихнаха; като че ли навсякъде лежаха трупове. Впрочем той не остана дълго; тръгна в посоката, накъдето бе побягнал в първия миг Гау, и откри дирята. Отначало не бе трудно да я проследи, отвсякъде я съпровождаха следите на кзамите, вървеше право напред, после започна да криволичи, да лъкатуши между хълмчетата, да се извива назад, да се губи из храсталаците. Внезапно изчезна в някакво блато: Нао я откри на друго място по брега му, този път мокра, сякаш Гау и другите бяха стъпвали във водата.

Край една яворова горичка кзамите навярно се бяха разделили на няколко групи. Все пак Нао успя да намери вярната посока и продължи да върви около три-четири хиляди лакти нататък. Наложи му се да спре. Големи облаци забулиха луната, още не бе се зазорило. Синът на Леопарда се отпусна в подножието на един явор, който навярно растеше тук от толкова време, колкото е нужно да се изнижат десет човешки поколения. Хищниците бяха привършили своя лов, дневните животни още не помръдваха, скрити в земята, в храстите, в хралупите и сред клоните.

Нао си почина малко; отлитнаха няколко мига от вечността, изпълнени единствено с незабележимия живот на дърветата. После студена белота се разля полека над върхарите им. Тежко и унило есенно утро се вдигна над посърналите листа и над разтурените гнезда, а заедно с него подухна тих ветрец, сякаш яворите въздишаха. Нао стана, обгърнат от бледата като изстинала пепел дрезгавина, сдъвка парче изсушено месо, приведе се към земята и отново тръгна по дирята. Тя го отведе на хиляди лакти разстояние. Излезе от гората, мина през песъчлива площ с рядка трева и хилави дръвчета; сви през местност, където червеникави тръстики гниеха край блатата; изкачи се по един хълм и пое между някакви възвишения; най-сетне дирята свърши на брега на една река, която Гау несъмнено бе прекосил. Нао също я прекоси и след като повървя доста, откри, че дирите на две групи кзами се доближаваха: може би бяха обкръжили Гау!

Тогава водачът си помисли, че е по-добре да остави беглеца на произвола на съдбата, а не да излага на опасност себе си, Нам и самия Огън заради един-единствен живот. Но преследването го бе възбудило, усещаше трескаво туптене в слепоочията си, бе обзет от някаква упорита надежда; пък и започнеше ли нещо, често се увличаше.

Опасността идеше не само от двата отряда на кзамите, чиито кроежи бе разгадал Нао, а и от онзи отряд, който бе проследил Нам и след безбройни лъкатушения и заобикалки явно бе съумял да заеме изгодно положение, а може би дори да се раздели на групи, стесняващи своя кръг. Разчитайки на бързината и на хитростта си, синът на Леопарда тръгна по дирята на Гау, без да се колебае, като от време на време поспираше да проучи околността.

Почвата стана по-твърда: под тънкия слой синкава пръст прозираше гранит; изникна един стръмен хълм и Нао реши да се изкачи на върха му, защото сега дирите бяха съвсем пресни и отгоре навярно щеше да съзре Гау или част от преследвачите. Странникът се промъкна през гъсталака и стигна до билото на хълма. Възкликна глухо: бе забелязал Гау върху ивица червена земя, наситена с миний, сякаш напоена с кръвта на безбройни стада.

След него на около хиляда лакти вървяха пръснати мъже с едри туловища и къси крака; от север се задаваше друг отряд. Впрочем въпреки продължителното преследване синът на Антилопата не изглеждаше изтощен; може би дори кзамите бяха по-уморени от него. През тая безкрайна есенна нощ Гау се бе затичвал по-бързо само за да избегне някоя клопка или за да смути неприятелите. За беда настъплението на кзамите го бе объркало; сега той се движеше наслуки, без да знае дали се намира на запад или на юг от скалата, където трябваше да се срещне с водача.

Нао проследи с поглед развоя на гонитбата. Гау напредваше бързо към една борова гора на североизток. Първият отряд го следваше в неравен боен ред, като заемаше на ширина около хиляда лакти разстояние. Вторият идеше от север и бе кривнал така, че да достигне гората едновременно с беглеца; само че Гау се приближаваше към нея от югозапад, а враговете се канеха да го пресрещнат от изток. Положението не бе съвсем безнадеждно, нито дори чак толкова лошо, беглецът трябваше просто да се скрие от погледите и да се насочи на северозапад. Беше чевръст, лесно можеше да набере преднина и двамата с Нао щяха да се отправят към Голямата река.

Водачът мигновено съзря най-сигурния път: една осеяна с гъсталаци местност, под чието прикритие се излизаше точно от западната страна на гората. Вече се готвеше да се спусне по склона на хълма, когато нова, много по-сериозна заплаха го накара да потръпне: от северозапад бе изскочил трети отряд; Гау вече нямаше как да се изплъзне от обкръжението на кзамите, освен да побегне с голяма скорост на запад. Той като че ли не забелязваше опасността и продължаваше право напред.

Нао отново се поколеба между необходимостта да спаси Огъня, Нам и себе си и изкушението да помогне на Гау; и отново отстъпи пред тайнствената сила, която кара хора и зверове да следват докрай започнатото дело. Синът на Леопарда внимателно огледа местността, запамети всичките й особености и се спусна по склона на хълма.

Пое покрай западната граница на гъсталака. После сви през високите синкави и червеникави треви; и тъй като се движеше много по-бързо от кзамите и от Гау, които пестяха силите си, добра се до гората, преди беглецът да навлезе в нея.

Сега трябваше да му даде знак, че е тук. Той изрева като елен три пъти подред: обикновено улхамрите се обаждаха така един на друг. Но разстоянието бе прекалено голямо; при други обстоятелства Гау навярно би го чул; понеже бе изтощен, а вниманието му — заето от преследвачите, не обърна внимание на призива.

Тогава Нао реши да се покаже: изскочи от високите треви право пред враговете и нададе бойния си вик. В простора отекна продължителен вой, подет от другите кзами, които се приближаваха към гората на запад и на изток. Гау се спря с подкосени от радост и изненада крака, после бързо се завтече към сина на Леопарда. Нао вече бягаше, като го увличаше след себе си по единствено свободния път. Но третият отряд на кзамите бе проумял намеренията му, бе променил посоката си на движение и се канеше да ги пресрещне, а първата група преследвачи се устреми почти успоредно на бегълците. Усилията на кзамите се оправдаха: пътят на запад бе отрязан едновременно от тях и от няколко непристъпни скали, нямаше спасение и на югозапад, където воините прииждаха, наредени в полукръг.

Нао водеше Гау право към скалата и кзамите с победни викове ги обграждаха все по-плътно; много от тях стигнаха на петдесетина лакти от улхамрите и започнаха да мятат копия. Нао обаче се провря през един храсталак и поведе своя другар към клисурата, която бе видял от върха на хълма.

Кзамите нададоха вой; няколко от тях също се промъкнаха през клисурата; други тръгнаха да заобикалят препятствието.

В това време Нао и Гау бягаха с все сили; навярно щяха да наберат голяма преднина, ако земята не бе толкова ръбеста, неравна и ронлива. Когато излязоха от другата страна на скалите, трима кзами се бяха появили от север и препречваха изхода. Нао можеше да кривне на юг; но той дочу усилващите се крясъци на останалите преследвачи: разбра, че и оттам щяха да ги пресрещнат. Всяко колебание би означавало смърт.

Спусна се право към неприятелите, като стисна тоягата в едната си ръка, а брадвата в другата, докато Гау сграбчи харпуна си. От страх да не изпуснат улхамрите тримата кзами се бяха разделили. Нао връхлетя върху онзи, който бе застанал отляво. Младият, пъргав, слабоват воин вдигна брадвата си, за да отрази нападението. Един удар с тоягата изтръгна оръжието от ръцете му; вторият го повали.

Другите двама човекоядци се втурнаха към Гау с надеждата да го сразят мигновено и да обединят силите си срещу Нао. Младият улхамър метна копие и рани леко единия от неприятелите си. Преди да хвърли друго, го удариха в гърдите. Отскочи назад и встрани и успя да вземе отбранително положение. Първият кзам го нападна светкавично отпред, вторият се опитваше да го порази откъм гърба; Гау щеше да загине, когато пристигна Нао. Огромната му тояга се стовари като падащ дънер; единият кзам се просна смазан; другият отстъпи към група воини, която бързо се приближаваше от север.

Твърде късно. Улхамрите се бяха изплъзнали от обкръжението; те се втурнаха на запад, в посока, където никакви врагове не пресичаха пътя им; с всеки скок преднината им се увеличаваше.

Бягаха дълго — ту стъпваха по твърда земя, ту джапаха в кал или се промъкваха през шумолящи треви, през храсти и торфища, ту се катереха и главоломно се спускаха по склонове. Много преди слънцето да се издигне високо в небесата, имаха вече шест хиляди лакти преднина. Често смятаха, че неприятелят ще прекрати гонитбата, но щом изкачеха някое възвишение, неизменно съзираха упоритата глутница човекоядци.

А Гау бе започнал да отпада. От раната му непрестанно течеше кръв. Понякога струята бе съвсем тънка: въпреки безкрайния бяг разкъсаната плът като че се бе затворила; но щом направеше по-голямо усилие или стъпеше накриво в някоя пукнатина, алената течност рукваше отново. Минаха покрай млада тополова горичка и Нао наложи раната с листа; но тя продължаваше да кърви под превръзката; постепенно Гау се изравни по бързина с кзамите, после взе да изостава. Сега колкото пъти се обърнеха бегълците, челният отряд на кзамите им се виждаше все по-близо. Синът на Леопарда си мислеше ядно, че ако Гау не събере още сили, ще ги догонят, преди да се доберат до стадото мамути. Но силите на Гау не се възвръщаха; пред тях изникна един хълм и той едва успя да го изкачи; когато стигнаха на върха, краката му трепереха, лицето му бе посивяло, сърцето му биеше лудо — той залитна. Нао се извърна и видя колко малко разстояние ги делеше вече от катерещата се по склона рижа глутница.

— Ако Гау не може да бяга повече — рече той глухо, — човекоядците ще ни хванат, преди да стигнем до реката.

— Очите на Гау се замъгляват, ушите му свирят като щурци! — промълви младият воин. — Нека синът на Леопарда продължи сам, Гау ще умре за Огъня и за своя водач.

— Рано е за Гау да умира!

Нао се обърна към кзамите, нададе гневно бойния си вик, метна Гау на раменете си и затича отново. В началото невероятната му смелост и яките мускули му позволиха да запази преднина. Той се спускаше по наклона, понесен от собствената си тежест. Гъвкавите му като ясенови клони прасци не се огънаха от несекващото напрежение. В подножието на хълма обаче той задиша учестено, краката му натежаха. Ако не беше парещата рана, ако ушите му не пищяха от оня удар с тояга по главата, дори и с Гау на гърба си навярно щеше да изпревари късокраките, изтощени от дългото тичане човекоядци. Но силите му се бяха изчерпали; никое степно или горско животно не би могло да издържи една тъй продължителна и уморителна надпревара… Сега разстоянието, което го делеше от кзамите, непрестанно намаляваше. Той чуваше как краката им топуркат и рият пръстта; знаеше, че с всеки изминал миг те идват все по-близо: отначало на петстотин лакти, после на четиристотин, на двеста. Тогава синът на Леопарда остави Гау на земята, огледа се като обезумял, поколеба се за сетен път и накрая каза:

— Гау, сине на Антилопата, Нао вече не може да те носи пред човекоядците!

Гау се надигна и рече:

— Нао трябва да остави Гау и да спаси Огъня.

Цял схванат — въпреки сътресенията беше задрямал на рамото на водача, — той се разтърси, протегна се, а наближилите на шестдесет лакти кзами вече вдигаха копията си и се готвеха за бой. Решен да не бяга до последния миг, Нао застана насреща им. Първите оръжия изсвистяха; бяха метнати прекалено отдалеч и повечето изпопадаха, без да засегнат улхамрите; само едно се плъзна по крака на Гау и го одраска леко като шипков храст. Нао не им остана длъжен и улучи най-близкия човекоядец; после прониза в корема един воин, който се приближаваше с бързи скокове. Повторното попадение хвърли смут в челния отряд на враговете. Те нададоха страховити крясъци, но се спряха да дочакат подкрепления.

Това забавяне свърши добра работа на улхамрите. Бодването сякаш бе разбудило Гау. С все още слабата си ръка той грабна един харпун и го размаха, очаквайки враговете да дойдат на достъпно разстояние. Като видя това, Нао попита:

— Нима Гау е събрал сили? Да бяга тогава!… Нао ще задържи преследването…

Младият воин се колебаеше, но водачът отсече:

— Върви!

Гау се спусна да бяга — отначало с неловки и несигурни крачки, после все по-уверено. Бавно и застрашително Нао отстъпваше с по едно копие в двете си ръце и кзамите се колебаеха. Най-сетне техният водач им заповяда да нападнат. Засвистяха оръжия, мъжете се втурнаха напред. Нао покоси още двама воини и се отдалечи.

И отново започна безкрайна гонитба. Гау ту се съвземаше, ту отпадаше и мускулите му омекваха, а дишането му ставаше тежко. Нао го дърпаше за ръката. Все пак предимството си оставаше на страната на кзамите. Те ги следваха с равен ход, без да бързат, уверени в издръжливостта си. Нао вече не можеше да вдигне своя другар. Голямата умора и треската бяха развредили раната му; главата му бучеше; освен това бе ударил крака си в една скала.

— Гау трябва да умре! — продължаваше да повтаря младият воин. — Нао ще разкаже, че се е бил храбро.

Водачът мълчеше мрачно. Вслушваше се в стъпките на враговете. Отново те бяха на двеста лакти зад тях, после на сто, а бегълците се изкачваха по един склон. Напрегнал сетните си сили, синът на Леопарда успя да удържи така чак до върха на възвишението. Оттам впери поглед на запад и извика, цял разтреперан от умора и от надежда:

— Голямата река… мамутите!

Ширналата се вода лъщеше между тополите, елхите и ясените; стадото също бе тук, на около четири хиляди лакти, хрупаше корени и млади клонки. Нао се хвърли напред, като повлече Гау тъй стремително, че двамата набраха още поне сто лакти преднина. Това бе последният напън! Лакът по лакът те изгубиха спечеленото разстояние. Кзамите вече надаваха бойни викове…

Когато Нао и Гау изминаха две хиляди лакти от възвишението, кзамите бяха на един хвърлей от тях. Вървяха с равна, къса стъпка, бяха уверени, че ще пипнат улхамрите, тъй като освен всичко друго щяха да ги притиснат до мамутите. Известно им бе, че колкото и да бяха миролюбиви и безразлични, животните не търпяха чуждо присъствие; нямаше начин да не пропъдят бегълците.

Въпреки това преследвачите се стараеха да ги догонят; сега чуваха дори дишането им, а им оставаше да пробягат още хиляда лакти!… Тогава Нао извика с все сили и от яворовата горичка се показа човек; после едно от грамадните животни вдигна хобота си и звучно затръби. Спусна се заедно с още три право към сина на Леопарда. Стреснати и доволни, кзамите се спряха: оставаше, им само да изчакат улхамрите да отстъпят, за да ги заобиколят й убият.

Нао обаче продължи да тича още стотина лакти, после обърна към кзамите посърналото си от изтощение лице и победно святкащите си очи и викна:

— Улхамрите са в съюз с мамутите. Нао не иска и да знае за човекоядците.

Докато говореше, мамутите пристигнаха; безкрайна бе почудата на кзамите, когато най-едрият измежду тях положи хобота си върху рамото на улхамра. Нао продължи:

— Нао взе Огъня. Уби четирима воини във вашия стан; други четирима повали по време на гонитбата…

Кзамите му отвърнаха с яростни възгласи, но мамутите пристъпиха напред и те бързо се оттеглиха, тъй като подобно на улхамрите дори не можеха да си представят, че човекът е в състояние да се бори с тия огромни създания.