Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (15)

Първа глава
Червените джуджета

Настигнаха ги проливни дъждове. Нао, Нам и Гау затъваха в прогизналата почва, скитаха под гниещи клонаци, прехвърляха се през хребети и почиваха под закрилата на гъсталака, в скалните и земни пукнатини. Навсякъде никнеха гъби. И на тримата им бе известно, че те са опасни и могат да убият човека също тъй, както и змийската отрова, затова ядяха само ония, които старците ги бяха научили да разпознават по външност и по цвят. Различаваха ги и по миризмата. Когато месото не достигаше, тръгваха да търсят червенушки, лаберки, корминки, лютиви млечици или сърнели — според това, в каква местност и на каква височина се намираха. Беряха ги в сянката на влажните гори, сред мокрите дъбове, сред обрасли с мъх брястове, сред опръскани с кал явори, между лепнещите растения, из тихите долчинки с надвиснали над тях шистови, гнайсови и порфирни образувания.

След като вече се бяха сдобили с Огън, те можеха да ги пекат — набождаха ги на клончета, оставяха ги върху нажежените камъни или дори върху самата глина. Печаха също ядки и корени, понякога и кестени, хрускаха букови жълъди и рошкови, изцеждаха сладък сок от кленовете.

Огънят беше за тях и радост, и мъка. Когато се развихряха бури и проливни дъждове, те го бранеха с хитрост и упоритост. Нерядко валежите бяха тъй обилни и продължителни, че се налагаше да търсят сушина; ако скалите, дърветата и земята не им предложеха скривалище, трябваше сами да си го изкопаят или построят. Така губеха по много дни. Губеха време и като заобикаляха различни препятствия. Може би в желанието си да минат по-напряко бяха удължили своето пътуване. Нямаха представа за това, но вървяха към земите на улхамрите, като следваха инстинкта си и приблизителните, но неизменни знаци на слънцето.

Стигнаха до песъчлива земя, прошарена от гранитни и базалтови образувания. Като че ли беше заприщила целия хоризонт на северозапад — безцветна, бедна и заплашителна. Тук-там никнеше твърда трева; няколко бора смучеха от дюните оскъдни жизнени сокове; лишеи разяждаха камъните и висяха на сивкави валма; плашливи зайчета и мършави антилопи припкаха по склоновете на хълмовете и през клисурите. Все по-рядко валеше; из небето заедно с жеравите, гъските и бекасите кръстосваха случайни облаци.

Нао се колебаеше дали да навлезе в тази непривлекателна местност. Здрачаваше се и светлината помръкваше, а вятърът свиреше наоколо глухо и мрачно.

Отправили взор към пясъците и скалите, тримата усетиха как при вида на тази пустиня ги побиват тръпки. Но тъй като имаха в запас достатъчно месо, а пламъкът светеше ярко в клетките, те поеха по предначертания им от съдбата път.

Пет дни изминаха, без да се види краят на голите поля и дюни. Гладуваха; дребните и пъргави животинки се изплъзваха от примките им; мъчеше ги жажда, защото валежите бяха намалели съвсем, а пясъкът попиваше водата; често се бояха, че Огънят ще угасне. На шестия ден тревата им се стори по-гъста и по-мека; вместо боровете се появиха явори, чинари и тополи. Ширнаха се блата, почвата стана черна, а небето надвисна над тях, покрито с тъмни облаци, додето стигаше погледът. Улхамрите прекараха нощта под една трепетлика, след като успяха да разпалят купчина подгизнали клони и листа — тя съскаше под проливния дъжд и ги обгръщаше в задушлив дим.

Отначало остана да пази Нао, смени го Нам. Младият улхамър крачеше около огнището, разравяше го с остра клечка и хвърляше вътре вейки, които бе изсушил предварително. През парата и пушека проникваше смътна светлина; тя се разпръскваше по глинестата почва, плъзгаше се между дръвчетата и хвърляше неясни червеникави отблясъци из шумата. Наоколо се стелеше мрак. Той изпълваше всичко; стичаше се заедно с водата като лепкава, ужасна течност. Нам се навеждаше да изсуши ръцете си и се ослушваше. В дълбините на тая черна бездна се таеше заплахата на разкъсващи нокти и зъби, на множество тежки копита, на студена змийска отрова, на съсичащи брадви и смъртоносни харпуни.

Внезапно воинът потрепери: инстинктивно напрегна сетивата си; долови, че около Огъня бродеха живи същества, и побутна леко водача.

Нао скочи веднага; взря се в нощта на свой ред. Разбра, че Нам не е сгрешил; наблизо имаше някакви същества, но влажните растения и димът притъпяваха миризмата им; въпреки това синът на Леопарда предположи, че са хора. Той мушна силно три пъти с копието най-червеното място в жаравата; пламъците заподскачаха аленожълти; на известно разстояние се потулиха няколко сенки.

Нао събуди и другия си спътник.

— Дошли са някакви хора! — промълви той.

Дълго стояха скупчени и шариха с очи в тъмнината. Не видяха нищо. Никакъв по-особен звук не се открои сред шумоленето на дъжда; променливият вятър не донесе издайническа миризма. Откъде идеше опасността? Дали из тази пустош скиташе цяло племе, или само група от няколко души? В каква посока да бягат, накъде да нападат?

— Пазете Огъня! — рече най-после водачът.

Другарите му го видяха как се отдалечи, превърна се в нещо като облак пара и потъна в неизвестността. След като се отклони встрани, той се насочи към храстите, където видя, че се скриха непознатите хора. Огънят му подсказваше накъде да върви. Макар да не се виждаше, излъчваше леко червеникаво сияние. Нао постоянно спираше, стиснал здраво тоягата и брадвата си; от време на време долепяше ухо до земята; внимаваше освен това да не се движи по права линия, а да криволичи. Благодарение на рохката пръст и на предпазливостта му и най-острият слух не би могъл да долови неговите стъпки. Спря, преди да стигне до храстите. Почака известно време; чуваше и усещаше само падането на капките, шепота на растенията, притичването на някое животно.

После зави, подмина храстите и се върна обратно: не откри никаква следа.

Не се учуди, беше вътрешно подготвен за това, пое към едно възвишение, което бе забелязал в сумрака. Полута се малко, докато се добере дотам, изкатери се: от една падина на известно разстояние през изпаренията се процеждаше светлина; Нао разпозна човешки Огън. Бе тъй далеч, а въздухът бе толкова тежък, че едва успя да съзре няколко смътни сенки. Но видът им не будеше съмнения: отново усети да го побиват тръпки, както край езерото. Този път обаче опасността бе много по-страшна, защото непознатите бяха разбрали за присъствието на улхамрите, преди сами да бъдат разкрити.

Нао бавно тръгна обратно към другарите си и забърза, щом видя Огъня.

— Хората са там! — промълви той.

Сочеше съвсем уверено на изток.

— Трябва да съживим Огъня в клетката — добави той след кратко мълчание.

Повери тая работа на Нам и на Гау, а сам разхвърли клони около огнището така, че да образуват преграда; по тоя начин, ако някой се приближеше, щеше да забележи блясъка на пламъците, но не би могъл да види дали има пазачи. Когато нагласиха клетките и разпределиха храната, Нао нареди на другарите си да тръгват.

Дъждът бе станал по-ситен; нямаше и помен от вятър. Ако неприятелят не им пресечеше пътя или не усетеше веднага, че са се измъкнали, щеше да обкръжи самотно тлеещия Огън и след многобройни хитрини да го нападне, без да подозира, че там вече няма никой. Така Нао щеше да набере значителна преднина.

Призори дъждът секна. Разля се унила светлина, първите слънчеви лъчи едва-едва пробиха облаците. От известно време улхамрите се изкачваха по един не особено стръмен наклон; когато стигнаха догоре, отначало съзряха само саваната, храсталаците и горите — черни, жълтеникави, осеяни от сини островчета и червеникави просеки.

— Хората са изгубили дирите ни — промълви Нам.

Но Нао отвърна:

— Хората ни преследват!

Наистина при разклона на някаква река се появиха две фигури, последвани от трийсетина други. Въпреки разстоянието те се сториха на Нао странно дребни; още не можеше да различи ясно как изглеждаха техните оръжия. Не виждаха затаилите се между дърветата улхамри и от време на време спираха да огледат дирите. Броят им се увеличаваше: синът на Леопарда изчисли, че бяха около петдесет. Впрочем, като че ли не можеха да се мерят по бързина с бегълците.

На улхамрите им оставаше или да се върнат, или да прекосят една почти гола, покрита тук-таме с ниска трева местност. Най-добре беше да вървят право напред с надеждата, че врагът ще се умори. Тъй като се движеха по нанадолнище, странниците с лекота изминаха доста голямо разстояние. А когато се обърнаха, видяха преследвачите си да размахват ръце на върха на възвишението, останали далеч назад.

Постепенно земята ставаше по-неравна. Минаха през варовита, начупена и покрита с издатини местност, после през пустинни земи, където изобилствуваха всевъзможни жилави растения и бе пълно с неочаквани клопки, с незабележими в първия момент блата, които трябваше да се заобикалят.

Щом странниците подминеха едното, изпречваше им се друго, затова напредваха бавно. Вече бяха изтощени. Навлязоха в област с червеникава почва, където растяха хилави борове, високи и неугледни; от всички страни се простираха торфища. Най-сетне за радост на Нао съзряха отново саваната и в същия миг от лявата им страна се появиха хора, които му се сториха познати.

Дали сутрешните преследвачи, свикнали с тия земи, бяха минали по пряк път, за да догонят бегълците? Или бе друг отряд от същото племе? Бяха съвсем близо и ниският им ръст ясно личеше: най-високият от тях едва би стигнал до гърдите на Нао. Имаха масивни глави, триъгълни лица и червеникавожълта кожа, изглеждаха слаби, но в движенията им и в блясъка на очите прозираше жизненост. Като видяха улхамрите, те нададоха викове, наподобяващи грачене на гарвани, и размахаха копията си.

Синът на Леопарда ги гледаше изумен. Въпреки яките гърди, ако не бяха неравно окосмените им лица, очевидно напредналата възраст на някои от тях и оръжията, направо щеше да ги помисли за деца.

Отначало дори не му хрумна, че ще се осмелят да ги нападнат. Когато улхамрите издигнаха тоягите и харпуните си, а гласът на Нао отекна из полето и заглуши виковете им, както лъвският рев заглушава крясъка на враните, те се отдръпнаха. Но явно бяха войнствено настроени; отново закрещяха заплашително. После се пръснаха в полукръг. Нао разбра, че се опитват да ги обградят. Опасявайки се повече от хитрините, отколкото от силата им, даде знак за отстъпление. Високите странници се засилиха и с лекота се отдалечиха от тия преследвачи, по-бавни и от човекоядците; ако не им се изпречеха препятствия, даже и с неудобните за носене клетки, бегълците едва ли щяха да бъдат настигнати.

Нао обаче се опасяваше както от клопките на човека, така и от клопките на природата. Нареди на двамата воини да продължат напред, после остави на земята своя Огън и се обърна да огледа неприятелите. Увлечени от гонитбата, те се бяха разпръснали. Трима или четирима по-пъргави бяха изпреварили доста съплеменниците си. Синът на Леопарда не загуби нито миг. Той грабна няколко камъка и стиснал оръжията си, се завтече срещу червените джуджета. Това негово действие ги смая; уплашиха се да не попаднат в капан; един от тях, навярно водачът, изписка и всички спряха. Нао вече бе стигнал на разстояние, от което можеше да удари някого; той извика:

— Нао, синът на Леопарда, не иска да причинява зло на човеците. Той няма да се бие с тях, ако престанат да го гонят!

Всички слушаха със застинали лица. Като видяха, че улхамрът не помръдва, те отново понечиха да го обкръжат.

Тогава Нао замахна с един камък:

— Синът на Леопарда ще се бие с червените джуджета!

Три-четири копия излетяха напразно в отговор на този заплашителен жест: странникът улучваше добре от такава далечина, но не и враговете му. Той метна един камък, успя да нарани оня, в когото се целеше, и го събори. Веднага запокити втори камък, който не умери никого, третият удари с тъп звук някакъв воин по гърдите. После с насмешлив вид вдигна четвърти камък и размаха застрашително едно от копията си.

Червените джуджета разбираха знаците много по-добре от улхамрите и от човекоядците, защото си служеха по-лошо от тях с членоразделната реч. Те схванаха, че копието ще им причини много по-големи беди от камъните; ония, които бяха излезли напред, се върнаха, а синът на Леопарда бавно се оттегли. Последваха го на известно разстояние: щом някой изпреварваше другарите си, Нао изръмжаваше и вдигаше оръжието си. Така те разбираха, че ги грози опасност, ако се движат поотделно, и Нао, постигнал целта си, пое отново на път.

Улхамрите бягаха през по-голямата част от деня. Когато се спряха, червените джуджета отдавна бяха изчезнали от погледите им. Облаците се бяха разкъсали и слънчевите лъчи се процеждаха през една синя пролука над ширналата се пустош. Тънкият слой твърда почва отново се бе размекнал: под повърхността му се криеше лепкава кал, която ги сграбчваше за краката и ги теглеше надолу. По ивиците корава земя пълзяха влечуги; зеленикави и червеникави водни змии лъщяха из реките; с глухо квакане подскачаха жаби; предпазливи птици се отдалечаваха на дългите си крака или прорязваха въздуха, размахвайки бързо-бързо криле като листа на трепетлика.

Воините хапнаха малко. Бояха се от препятствията, които можеше да им се изпречат в тая местност, и се опитаха да открият път за отстъпление. От време на време им се струваше, че са успели. Земята ставаше по-твърда, наместо върби, тополи и блатна трева се появяваха букове, явори и папрат. Но после отново се простираха осеяни с вълнички води, зейваха коварни клопки и изминатото разстояние и усилията се оказваха напразни.

Нощта наближаваше. Слънцето доби цвят на гореща кръв; залезе сред безкрайните торфища и блатата го погълнаха.

Улхамрите знаеха, че могат да разчитат единствено на храбростта и предпазливостта си; те продължиха да вървят, докато небосводът не потъна в пълен мрак, после спряха — пред тях се откриваше песъчлива местност, а зад себе си бяха оставили хаотично нагъната земя, от която различаваха само неясен низ светли петна и тъмни дупки. Откъснаха няколко клона, струпаха големи камъни, сплетоха лиани и ракити и си направиха нещо като убежище. Не си позволиха да запалят огън: само подхранваха пламъчетата, наполовина заровени в земята; чакаха да си кажат думата неведомите сили, които ту застрашават, ту спасяват живота на човеците.