Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (25)

Единадесета глава
Някога, много отдавна

Улхамрите всеки ден очакваха с тревога залеза на слънцето. Когато на небосклона оставаха да светят само звездите или луната се скриеше сред облаците, те се чувствуваха странно жалки и безпомощни. Свити в сянката на пещерите или в подножието на някоя скала, обгърнати от студ и мрак, те все си мислеха за Огъня, който ги стопляше и прогонваше страшните зверове. Пазачите непрестанно държаха оръжията си в готовност; изнемогваха телом и духом от напрежение и страх: знаеха, че може да ги нападнат изневиделица, преди да са успели да се защитят. Мечки бяха разкъсали един воин и две жени; вълци и леопарди отвлякоха няколко деца; много мъже бяха получили рани в нощните битки.

Идеше зима. Северният вятър ги пронизваше с копията си; студът забиваше в тях острите си зъби под оцъкленото небе. Една нощ ги нападна лъв и дясната ръка на вожда Фаум бе осакатена. Той нямаше вече сили да управлява; в племето настъпиха безредици. Хум отказа да се подчинява. Мух пожела да стане първи сред улхамрите. Двамата си спечелиха привърженици, малобройни бяха ония, които останаха верни на Фаум. Все пак не се стигна до въоръжен сблъсък. Всички бяха уморени: старият Гун им обясняваше колко опасно е да се изтребват помежду си, след като са тъй слаби. Те се съгласяваха с него; щом се спуснеше мрак, съжаляваха горчиво за изгубените воини. След толкова месеци не се надяваха да видят отново Нао, Гау и Нам, нито пък синовете на Бика. Неведнъж изпращаха съгледвачи: те се завърнаха, без да открият каквито и да било следи. Обзе ги безнадеждност: шестимата воини навярно бяха загинали от ноктите на хищниците, от брадвите на враговете или от глад. Улхамрите никога нямаше да видят отново спасителния Огън!

Макар да страдаха дори повече от мъжете, жените все още не губеха упование. Търпението и издръжливостта, които крепят всеки род, не ги напускаха. Гамла бе една от най-жизнените. Студът и гладът не бяха накърнили младостта й. Косата й бе станала още по-буйна през зимата; спускаше се по раменете й като лъвска грива. Племенницата на Фаум разпознаваше растенията като никой друг. В полето или в гъсталака, из гората или сред тръстиките, тя съумяваше да различи корените, плодовете и гъбите, които ставаха за ядене. Ако не беше тя, грамадният Фаум навярно би умрял през оная седмица, когато лежа в една пещера, изтощен от раната и от загубата на кръв. Огънят като че ли не й беше тъй необходим както на другите. Въпреки това горещо желаеше той да се появи отново и всяка вечер се питаше дали Агоо или Нао ще го донесе. Нямаше да прояви непокорство, защото дълбоко в нея бе заложено уважението към по-силния; дори не помисляше, че може да откаже да стане жена на победителя, но знаеше, че с Агоо животът й ще бъде по-труден.

Наближаваше нова страшна нощ. Вятърът бе разпръснал облаците. Той виеше над посърналите треви и черните дървеса. Алено слънце, огромно като извисилия се на запад хълм, озаряваше все още околността. Племето се скупчваше с трепет сред спускащия се сякаш от недрата на вечността здрач. Всички бяха слаби и посърнали. Дали щяха да се върнат отново ония дни, когато пламъците с прашене поглъщаха съчките! Тогава в тъмнината се носеше мирис на печено месо, по телата им се разливаше топлина, вълците бродеха безпомощни, а мечките, лъвовете и леопардите не смееха да се доближат до искрящия закрилник.

Слънцето изчезна; светлината постепенно помръкна в далечината. Зверовете, които излизат под прикритието на тъмнината, вече бродеха из околността.

Старият Гун, съвсем грохнал от сполетелите ги беди, глухо простена:

— Гун помни синовете си и синовете на синовете си. Улхамрите никога не са оставали без Огън. А ето че няма вече Огън… и Гун ще умре, без да го види отново.

Племето се бе приютило в една скална вдлъбнатина, нещо като пещера. При хубаво време тя би представлявала отлично убежище; но сега вятърът ги пронизваше.

Гун продължи:

— През идните вечери вълците и кучетата ще бъдат много по-дръзки.

Той посочи дебнещите сенки, все по-многобройни в сгъстяващия се мрак. Надигналият се вой ставаше по-протяжен и по-заплашителен; нощта бълваше нови и нови прегладнели зверове. Засега ги спираха единствено последните лъчи на угасващия ден. Пазачите тревожно крачеха под студените звезди, вдишвайки хладния въздух…

Внезапно един от тях застина извърнал глава. Други двама сториха същото. После първият се обади:

— В полето има хора!

Всички от племето потръпнаха. Някои бяха обзети от страх; други — изпълнени с надежда. Фаум си спомни, че все още е вожд, и се надигна от пукнатината, където се бе свил.

— Всички воини да вземат оръжията си! — нареди той.

Улхамрите безропотно му се подчиниха в този решителен миг.

Вождът добави:

— Нека Хум отиде с трима младежи да разузнае кои са пришълците.

Хум се поколеба, недоволен, че получава заповеди от мъж, загубил силата на едната си ръка. Но старият Гун се намеси:

— Хум има очи на леопард, уши на вълк и кучешки нюх. Той ще разбере дали тия, които идват, са врагове или улхамри.

И тъй, Хум се отправи на път с трима младежи. Те напредваха, а зад тях настъпваха хищници. Скоро се изгубиха. Племето остана дълго време в безпомощно очакване. Най-сетне от тъмнината се понесе мощен вик.

Фаум изскочи на открито и възкликна:

— Пришълците са улхамри!

Огромно вълнение се прокрадна в сърцата им, дори малките деца наставаха; Гун изрази с думи своята мисъл и мисълта на другите:

— Агоо с братята си ли е… или Нао, Нам и Гау?

Нови викове отекнаха под звездите.

— Синът на Леопарда е! — промълви Фаум със смътно задоволство.

Той се боеше от жестокия Агоо.

Но повечето от тях мислеха само за Огъня. Ако Нао бе донесъл Огън, бяха готови да се преклонят пред него; ако ли пък не носеше, щяха да го посрещнат с омраза и презрение заради неговата слабост.

Междувременно към племето прииждаше глутница вълци. Тъмнината се бе сгъстила. Последната алена ивица бе угаснала и звездите блестяха в леденото небе. Ах, да можеха да видят как се надига пред тях горящият червен звяр, да усетят ласката му по телата си!

Най-после Нао се появи. Черната му фигура се приближаваше сред сивото поле и Фаум изкрещя:

— Огън!… Нао носи Огън!

Всички се вцепениха. Мнозина замряха като посечени с брадва. Други наскачаха с гърлени викове… Огънят бе тук.

Синът на Леопарда им го поднасяше, затворен в каменна клетка. Беше само мъничка червена точица, нищожно пламъче, което всяко дете би могло да смаже с парче кремък. Но всички знаеха каква огромна сила се таи в това дребосъче. Задъхани, занемели от страх да не би то да изчезне, те изпиваха видението с очи…

После вдигнаха такъв шум, че ужас обзе вълците и кучетата. Цялото племе се струпа около Нао, изразявайки покорност, обожание и трепетна радост.

— Да не убиете Огъня! — викна старият Гун, когато врявата стихна.

Всички се отдръпнаха. Нао, Фаум, Гамла, Нам, Гау и старият Гун се отделиха насред скупчените хора и се отправиха към скалата. Племето събираше сухи треви, вейки и съчки. Когато купчината бе готова, синът на Леопарда доближи до нея крехката светлинка. Отначало тя се разпростря само върху няколко сламки; засвистя, захапвайки вейките, с ръмжене обхвана големите клони, а вълците и кучетата отстъпиха в мрака в плен на необясним страх.

Тогава Нао се обърна към големия Фаум и попита:

— Изпълни ли синът на Леопарда своето обещание? И ще удържи ли своето вождът на улхамрите?

Той посочи Гамла, изправена в аленото сияние. Тя тръсна буйните си коси. Тръпнеше от гордост и не изпитваше никакъв страх. Също като цялото племе и тя се възхищаваше от Нао.

— Гамла ще стане твоя жена, както бе обещано — отвърна почти смирено Фаум.

— И Нао ще бъде вожд на племето! — заяви дръзко старият Гун.

Той изрече тия думи не за да уязви грамадния Фаум, а за да не допусне възникването на опасни противоречия. В тоя миг, когато Огънят се бе появил отново, никой не би се осмелил да спори с него.

Вдигнаха се много ръце, лицата засияха от възторжено одобрение. Ала Нао виждаше само Гамла: буйната коса, живите, нежни очи му говореха с гласа на кръвта; безкрайна признателност се зароди в сърцето му към оня, който му я даваше. Но той съзнаваше, че вожд със саката ръка не може сам да води улхамрите. И викна:

— Нао и Фаум ще бъдат водачи на племето!

Всички изненадано замлъкнаха, а в жестокото сърце на Фаум за първи път покълна смътна обич към човек, нероден от сестрите му.

Но старият Гун, който безспорно беше най-любопитен измежду всички улхамри, пожела да чуе приключенията на тримата воини. Те нахлуха в съзнанието на Нао тъй свежи, сякаш ги бе преживял едва вчера. Малко бяха словата в ония времена, слаби връзките помежду им; кратки, груби и силни бяха представите, които те събуждаха. Едрият странник заговори за сивия мечок, за гигантския лъв и тигрицата, за човекоядците, за мамутите, за червените джуджета, за човеците без рамене, за човеците със синя козина и за пещерните мечки. От предпазливост хитро избегна да спомене за тайната на огнените камъни, която бе научил от уахите.

Пращенето на пламъците сякаш потвърждаваше неговия разказ; Нам и Гау подчертаваха правдивостта на всяко премеждие с ръкомахания. Това бяха думи на победител, те вълнуваха, спираха дъха в гърдите.

И Гун възкликна:

— Никой от нашите бащи-воини не може да се сравни с Нао… никой не ще може да се сравни с него от нашите деца и от децата на нашите деца!

Накрая Нао изрече името на Агоо; всички потръпнаха като дървета, залюлени от буря. Бояха се от сина на Бика.

— Кога е видял синът на Леопарда Агоо? — прекъсна го Фаум, като отправи подозрителен поглед към обкръжаващата го тъмнина.

— Оттогава измина една и още една нощ — отвърна воинът. — Синовете на Бика бяха преминали реката. Появиха се при скалата, на която бяха Нао, Нам и Гау… Нао се би с тях!

Настъпи тишина, в която никой не смееше да си поеме дъх.

Долавяха се единствено пращенето на Огъня, свиренето на вятъра и далечният рев на някакъв хищник.

— И Нао ги победи! — заяви гордо странникът.

Мъже и жени се спогледаха. Възторг и съмнение се бореха в сърцата им. Мух изрази усещанията на останалите, като запита:

— Нао и тримата ли ги уби?

Синът на Леопарда не отговори. Той бръкна в една гънка на кожата, с която бе загърнат, и хвърли на земята три окървавени ръце.

— Това са ръцете на Агоо и на неговите братя!

Гун, Мух и Фаум ги разгледаха. Невъзможно беше да ги сбъркат. Огромни и яки, с пръсти, по които сякаш растеше козина, те будеха в съзнанието им ясната представа за страховитите туловища на Косматите. Всички си спомняха как бяха треперили пред тях. В сърцата на най-силните угасна желанието за съперничество; слабите повериха своя живот в ръцете на Нао; жените усетиха, че родът им ще възтържествува. А Гун Кокалестия възкликна:

— Никой враг не е страшен вече за улхамрите!

Фаум сграби Гамла за косата и грубо я простря пред победителя.

Той рече:

— Ето ти я. Тя ще бъде твоя жена… Аз не съм й вече покровител. Тя ще се прекланя пред своя господар; ще ходи да взема убития от теб дивеч и ще го носи на рамото си. Ако не ти се покорява, можеш да я убиеш.

Нао протегна ръка към Гамла, вдигна я внимателно — пред тях бе необхватната вечност.