Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (20)

Шеста глава
Из Владенията на водата

Уахите и улхамрите минаваха през Владенията на водата. Тя кротуваше в тихи водоеми, завладени от водорасли, лилии, лотоси, стрелолисти, водни невени, леща, ракити и тръстики; прерастваше в мрачни и страховити торфища; изливаше се в езера, реки и вади, между които се издигаше камениста, песъчлива или глинеста суша; избликваше от земята, ромолеше по склоновете или потъваше през някоя пукнатина в жадните й недра. Уахите вече знаеха, че Нао се е упътил на северозапад. Бяха решили да му спестят излишното лутане и да го изведат до края на влажните земи. Умееха всевъзможни неща. Откриваха проходи, за които други хора не биха се сетили; строяха салове, прехвърляха дънери през пропастите или свързваха два бряга с помощта на лиани. Плуваха добре, макар и бавно, освен ако забележеха някои видове водни растения, които им вдъхваха суеверен страх. Действията им бяха неуверени; често се движеха, сякаш ги оборваше сън или сякаш току-що се събуждаха; но въпреки това почти никога не допускаха грешки.

Имаше достатъчно храна. Уахите знаеха много ядивни корени; особено сръчни бяха в риболова. Целеха рибите с харпуни, ловяха ги с ръце, хващаха ги със сплетени треви, нощем ги подлъгваха със запалени факли и примамваха цели стада към тесни заливчета. Вечер, когато Огънят се зааленееше на някоя ивица твърда земя, на някое островче или в края на брега, те се наслаждаваха на своето кротко и неприветливо щастие. Обичаха да сядат на групи, да се притискат едни до други и слабеещите им тела сякаш се възраждаха при допира с техните ближни — улхамрите избягваха да се скупчват, а Нао гледаше да остава сам колкото се може по-дълго. Уахите често подемаха и повтаряха до безкрай някаква извънредно еднообразна песен, съчинена по повод на далечни, забравени от всички събития; навярно бе свързана със загинали много отдавна поколения. Тия неща ни най-малко не занимаваха сина на Леопарда. Те някак си го притесняваха и дори му бяха противни. Но той с огромно любопитство ги наблюдаваше как ловуват, как хващат риба, как определят пътя си, как изработват различни предмети — и най-вече как си служат с приспособлението за стрелба и как изкарват Огъня от камъните.

Бързо се научи да стреля с техните приспособления. Съюзниците го харесваха все повече и не криеха тайните си. Позволиха му да си служи с техните оръжия и инструменти, той разбра как ги поправят и понеже някои приспособления се загубиха, погледа, докато изработваха новите. Впрочем жената-вожд му подари едно и той се научи да борави с него също тъй добре и дори с по-голяма сила от човеците без рамене.

Повече време му бе потребно, за да проумее загадъчната поява на Огъня. Тя продължаваше да му вдъхва страх. Гледаше отдалеч как изскачат онези искри; задаваше си неразрешими и противоречиви въпроси. Но постепенно ставаше по-смел. После членоразделната реч и езикът на знаците му дойдоха на помощ. Бе започнал да разбира уахите по-добре: научи смисъла на десет-двайсет думи и на трийсетина знака, с които си служеше племето. Отначало подозираше, че не уахите вкарват Огъня в камъните, а той просто си е вътре. Щом човек ги чукнеше, пламъчето се появяваше и се нахвърляше върху сухите треви: отначало беше съвсем слабо и не винаги успяваше да захапе плячката си. Нао съвсем се успокои, като видя, че искри изскачат и от намерени на земята камъни. Когато се увери, че тайната е в самите неща, а не в силата на уахите, и сетните му страхове изчезнаха. Разбра също така, че са необходими два различни камъка: кремък и марказит. След като успя сам да изтръгне от тях пламъчета, опита се да разпали огнище. Беше неопитен, но имаше ловки и силни ръце; успяваше да предизвика много искри. Правеше опити всеки път, щом спираха да починат, ала не можа да подпали дори и най-мъничкото листенце.

Един ден племето спря, преди да се смрачи. Настаниха се край езеро със зелени води, сред песъчлива местност, а времето бе извънредно сухо. В небето летеше ято жерави; из тръстиките шаваха летни бърнета; в далечината ревеше лъв. Уахите запалиха два големи огъня; Нао бе взел няколко тънки и напълно изсъхнали сламки и блъскаше един в друг своите камъни. Удряше ги силно и настойчиво. Накрая го обзеха съмнения; каза си, че уахите навярно крият още някаква тайна. Готов да се откаже, той чукна няколко пъти камъните тъй здраво, че единият се разтроши. Пое дълбоко дъх, ръцете му затрепериха: върху една от сламчиците се бе появила светлинка. Той внимателно задуха с уста, пламъчето нарасна: то захапа своята нищожна плячка, после се нахвърли върху нови и нови треви…

Неподвижен, задъхан, с безумен поглед, Нао изпита огромна радост — не бе се радвал така дори когато победи тигрицата, когато отне огъня на кзамите, когато сключи съюз с големия мамут и повали вожда на червените джуджета. Усещаше, че се е сдобил с власт, за която дедите му не бяха подозирали, и че вече никой никога нямаше да може да унищожи Огъня на човеците от неговия род.