Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (16)

Втора глава
Гранитната ивица

Нощта изтече. Под треперливата светлина на звездите Нам, Гау и техният водач не съзряха човешки сенки, а чуха и подушиха само влажния вятър, разни блатни животни и беззвучно прелитащи хищни птици. Когато се спусна сребристата пара на зората, пред тях се разстла мрачна пустош, а отвъд нея — безбрежна водна шир, осеяна с кални островчета.

Ако се отдалечеха от бреговете, навярно щяха да се натъкнат на червените джуджета. Трябваше да вървят по границата между тази пустош и тресавището и да търсят изход, а тъй като никоя посока не им се стори обнадеждаваща, поеха натам, където препятствията бяха най-малобройни. Отначало пътят бе добър. Почвата бе сравнително твърда, само тук-там се срещаха локви, навсякъде освен по самия бряг имаше ниска растителност. Към обяд храстите и дръвчетата станаха повече; намалената видимост ги принуждаваше постоянно да се озъртат. Въпреки всичко Нао смяташе, че червените джуджета едва ли са наблизо. Ако все още ги преследваха, навярно се движеха по дирите им: това щеше да ги забави твърде много.

Запасите от месо се бяха изчерпали. Странниците се доближиха до брега, който гъмжеше от дивеч. Пропуснаха една дропла, която се скри на някакво островче. После Гау успя да улови малка платиха в устието на един ручей; Нао прониза с харпуна си един воден дърдавец, а Нам хвана няколко змиорки. Запалиха огън със сухи треви и клонки и с наслада вдъхнаха миризмата на печено месо. Животът им се стори прекрасен, почувствуваха прилив на младежки сили; смятаха, че са се изплъзнали от червените джуджета, и тъкмо дооглозгваха костите на дърдавеца, когато от храстите изскочиха животни. Нао разбра, че те бягаха пред някакви многобройни врагове. Скочи и едва успя да зърне неясна сянка, която се мярна между растенията.

— Червените джуджета са тук! — каза той.

Сега опасността бе много по-голяма отпреди. Червените джуджета можеха да следят улхамрите от прикритие, да поставят засади на пътя им.

Между тресавището и гъсталака се простираше открита, удобна за бягство ивица земя. Улхамрите побързаха да грабнат клетките, оръжията и останалото им месо. Никой не ги спря. Ако неприятелят ги следеше от храстите, навярно щеше да изостане, тъй като бе по-бавен, а и растителността щеше да му попречи. Безплодното парче земя отначало бе широко, после се стесни, притиснато от дървета, млади издънки и високи треви. Почвата обаче бе все тъй твърда, а Нао беше убеден, че е изпреварил червените джуджета; ако пред тях не се издигнеше преграда, той щеше да запази преднината си.

Но се появиха препятствия. Тресавището захапа сушата, вряза се в нея с дълбоки заливчета, блата и канали, пълни с лепкава растителност. Пътят ставаше все по-непроходим за бегълците: налагаше се да се въртят в кръг, да заобиколят, дори да се връщат назад. Накрая се озоваха върху една гранитна ивица, от чиято дясна страна беше безкрайната водна пустош, а отляво се ширеха земи, наводнени от есенния прилив. Гранитната издатина се снижи и изчезна: улхамрите се намериха обкръжени от три страни: оставаше им или да се върнат обратно, или да чакат по-нататъшните удари на съдбата.

Настъпи ужасен миг. Ако червените джуджета бяха стигнали до началото на ивицата, отстъплението би било невъзможно. Свел чело пред тоя враждебен свят, Нао горчиво съжали, задето се бе разделил с мамутите. Почувствува се слаб, обзеха го отчаяние и мъка. После отново го завладя желанието да действува — неотложно и неудържимо; с всяко следващо туптене на сърцето му съжаленията се заличаваха; остана само усещането за неотменимото настояще. То го призоваваше да напрегне цялото си същество и да изостри още повече сетивата си.

Странниците бързо проучиха пътищата за бягство. В далечината се издигаше червеникава могила, която можеше да бъде остров или продължение на гранитната ивица. Гау и Нао потърсиха брод; откриха само дълбока вода, коварна тиня и кал.

Значи едничката им възможност бе да се върнат. Незабавно взеха решение и поеха назад. Изминаха две хиляди лакти и се озоваха вън от тресавището, а пред тях се откри гъста растителност, едва-едва прошарена от островчета и треволяк; Нам, който вървеше напред, се закова на място и каза:

— Червените джуджета са тук.

Нао изобщо не се съмняваше в това. За да се убеди напълно, вдигна няколко камъка и бързо ги запрати в храста, посочен от Нам: леко, но забележимо раздвижване издаде побягналите врагове.

Нямаше как да отстъпят: трябваше да се готвят за бой. Само че мястото, където се намираха улхамрите, не им предлагаше никакви предимства, а червените джуджета лесно можеха да ги обкръжат.

По-добре беше да застанат някъде по ивицата. Ако запалеха Огън, никой нямаше да може да ги изненада.

Нао, Нам и Гау нададоха бойните си викове. И докато размахваха оръжията си, Нао възкликна:

— Червените джуджета напразно преследват улхамрите, защото те са силни като мечки и пъргави като антилопи. Ако червените джуджета ги нападнат, ще загубят много от своите! Нао сам може да повали десет от тях… Нам и Гау също ще избият неколцина. Нима червените джуджета искат петнайсет от тях да умрат, за да надвият трима улхамри?

От всички страни из храстите и високите треви се чуха гласове. Синът на Леопарда разбра, че червените джуджета им обявяваха война на живот и смърт. Това не го учудваше: та нали и улхамрите винаги убиваха непознатите човеци, които срещаше племето? Старият Гун казваше: „По-добре е да оставиш жив вълк или леопард, отколкото човек, защото не убиеш ли човека днес, по-късно той идва с други хора, за да те унищожи.“ Нао нямаше да се върне, за да унищожи червените джуджета, ако те го оставеха да си отиде, но разбираше техния страх.

Освен това му бе известно, че човеците от две различни племена от само себе си се мразят по-силно, отколкото носорогът мрази мамута. Гняв забушува в широките му гърди; той отправи предизвикателство към неприятелите и с ръмжене се приближи до храстите. Изсвистяха няколко тънки копия, но никое от тях не го стигна. Той се изсмя злобно:

— Слаби са десниците на червените джуджета!… Ръцете им са като на деца!… Само да рече, Нао всеки път ще поваля по един от тях с тоягата и с брадвата си…

Сред дивите лози се мярна глава. Тя се сливаше по цвят с червените есенни листа. Но Нао бе забелязал блестящите очи. Той отново реши да покаже силата си, без да използува копието: камъкът, хвърлен от него, раздвижи листата, чу се писък.

— На̀ ви сега! Това е силата на Нао… С острото си копие той щеше да прониже червеното джудже.

Едва тогава той се оттегли сред крясъците на неприятелите. Предпочете да се отдръпне до самия край на гранитната ивица: там имаше място за няколко души, а и червените джуджета не можеха да нападнат на широк фронт. Що се отнася до водата, никакъв сал не би могъл да си пробие път сред коварните растения, никой човек не би се осмелил да я преплува.

Също тъй недостъпно бе и едно скалисто островче, издигащо се на шестдесетина лакти от ивицата.

Улхамрите струпаха изсъхнали тръстики, за да разпалят вечерния огън, и зачакаха. Това очакване бе най-страшното от всички досега. Когато дебнеха сивия мечок, те се надяваха с няколко точни удара да надвият звяра. Когато се таяха под базалтовите скали, им бе известно, че тигъролъвът трябва да се отдалечи, за да потърси плячка. Човекоядците изобщо не бяха успели да ги обкръжат…

Сега племето, което ги обсаждаше, бе хитро и многобройно, нямаше начин да го сразят. Дни наред щеше да бди то край тресавището, а ако се осмелеше да ги нападне, как биха могли трима души да му се противопоставят?

И тъй Нао се бе огънал пред силата на себеподобните си; а всъщност те бяха толкова слаби: никой от тях не би съумял да удуши дори и вълк; никога леките им копия не биха могли да се забият в сърцето на лъва като стрелите на улхамрите; оръжията им щяха да се окажат безсилни пред дивия бик, но можеха да пронижат човешкото сърце…

Синът на Леопарда бе обзет от ненавист към мощта на своите събратя. Те му се сториха сега по-неумолими, по-злобни и по-кръвожадни от лъвовете и тигрите, от змиите и вълците. Припомни си добродушните мамути и от гърдите му се изтръгна тежка въздишка — дълбоко в душата му се надигна благоговение пред тях, също тъй силно, както благоговението, събудено от Огъня, но изпълнено с повече нежност и топлота…

А Слънцето и Водата искряха и живееха. Водната шир беше безбрежна, слънчевият огън изглеждаше не по-голям от листо на водна лилия. Но светлината на Слънцето бе по-вездесъща и от Водата: тя се разливаше по тресавището и бликаше из небесните простори над цялата земя. Макар и обсебен от трескави мисли за червените джуджета, за предстоящия бой, за засадите и пътя към спасението, Нао се чудеше как е възможно такъв малък огън да дава толкова голяма светлина. Страшна тежест се бе стоварила върху раменете му; сърцето му подскачаше в гърдите като пантера, чуваше го как тупти…

От време на време странникът се надигаше и замахваше с тоягата си; измъчваше го жаждата да се сражава, ръцете го сърбяха да нападне ония, които се възправяха тъй нагло срещу неговата сила. Но благоразумието и хитростта, без които никой човек не би оцелял дълго, повеляваха друго, твърде евтино щеше да се размине на неприятелите смъртта му, ако сам излезеше насреща й; трябваше да изтощи червените джуджета, да ги сплаши, да избие много от тях. Освен това не искаше да умре, искаше да види отново Гамла. И макар че нямаше представа как да се измъкне от враждебното племе, несломимото жизнено начало в него му вдъхваше надежда и се опълчваше срещу заплашващата го гибел; то бе също тъй безгранично, както водата и светлината.

В началото червените джуджета не се показваха от страх да не попаднат в капан — освен това се надяваха улхамрите да проявят непредпазливост. Излязоха чак по мръкнало. Виждаше се как изскачат от скривалищата си и се приближават до гранитната ивица, прокрадваха се и подскачаха особено, после се спираха и гледаха тресавището. Някои надаваха крясъци, но водачите мълчаха и наблюдаваха. Когато здрачът се сгъсти, червеникавите тела се раздвижиха; в пепелявия полумрак сякаш бродеха странни чакали, изправени на задните си крака. Настъпи нощта. Огънят на улхамрите оцвети водата в кървави отсенки. Зад храстите в тъмнината проблясваше заревото на неприятелските огньове. Мяркаха се и изчезваха сенките на пазачите. Макар да изглеждаше, че се канят да нападат, враговете не се приближаваха.

Следващият ден бе непоносимо дълъг. Сега червените джуджета непрестанно сновяха напред-назад — на малки и големи групи. Широките им челюсти бяха издадени напред с непреклонна упоритост. Явно се бяха зарекли твърдо да убият пришълците; преди стотици поколения този инстинкт се бе развил в техния род и без него навярно други, по-силни, но не тъй задружни човешки племена щяха да са ги унищожили досега.

През втората нощ не предприеха никакви нападателни действия: запазиха пълна тишина и дори не се показваха. И огньовете им не се виждаха, може би не бяха ги запалили или стануваха по-надалеч. Призори внезапно се вдигна шум и сякаш самите храсти се размърдаха като живи същества. Когато се развидели напълно, Нао видя, че купчина клони заприщваше подстъпа към гранитната ивица: червените джуджета надаваха войнствени викове. Странникът разбра, че те възнамеряваха да придвижат преградата напред. Така щеше да им се открие възможност да хвърлят копията си от прикритие или да се втурнат вкупом и да започнат решителния бой.

Положението на улхамрите се влошаваше все повече. Припасите им бяха свършили и те разчитаха единствено на рибата в тресавището. Мястото не бе подходящо за риболов. С мъка улавяха по някоя змиорка или платика; но при все че хващаха и жаби, младите им, едри тела изнемогваха от недояждането. Макар да бяха достигнали зрелост, Нам и Гау още не бяха възмъжали и се чувствуваха изтощени. Силна тревога обзе Нао на третата вечер, докато седеше край огъня. Беше укрепил убежището, но съзнаваше, че ако не се появи дивеч, след няколко дни другарите му щяха да бъдат по-слаби от червените джуджета, пък и дали самият той тогава щеше да мята точно копието си? Дали тоягата му щеше да продължи да сее смърт?

Чувствуваше, че трябва да използуват тъмнината, за да се измъкнат. Необходимо бе обаче да изненадат червените джуджета и да си пробият път с бой; това едва ли би било възможно…

Той хвърли поглед на запад. Лунният сърп бе нащърбен, но лъчите му бяха станали по-ярки; скланяше се над голяма синкава звезда, която трепкаше във влажния въздух. Носеше се неизменното, скръбно жабешко крякане, сред нощните пеперуди се мяташе прилеп, един бухал размаха наблизо светлите си крила, тук-там блясваха люспите на някое влечуго. Тази нощ навяваше мисли за безоблачните нощи на тяхното племе, за становете край водата. Стари спомени заприиждаха и забучаха в главата на Нао. Един от тях се открои особено силно и го накара да се разнежи като малко дете. Ето стана на племето, огньовете; старият Гун отново е отприщил паметта си, от която хората черпят поука; ветрецът носи мирис на печено месо, а отвъд тръстиковата джунгла под лунната светлина лъщи безкрайното тресавище.

От групата на жените се отделят три момичета. Те скитат около огньовете; уморителният ден не е притъпил жизнеността им и тя просто блика от тях; минават край Нао, смехът им е особен, младостта им — неудържима. Внезапно вятърът се усилва, гъсти коси се разпиляват по лицето на младия улхамър, косите на Гамла — това видение сякаш пронизва замъгленото му съзнание. Далеч от племето, сред злонамерените чужди хора и враждебния свят то вместваше в себе си самата същност на живота. То накара Нао да отпусне рамене, а от гърдите му се изтръгна дрезгава въздишка… После изчезна. Той тръсна глава и отново се замисли как да се избавят. Стана, сякаш обзет от треска, заобиколи Огъня; отправи се към червените джуджета.

Стисна зъби: преградата от клони се бе приближила още повече; може би следващата нощ врагът щеше да ги нападне.

Внезапно остър вик разцепи въздуха и някаква неясна в първия миг сянка изникна от водата; после Нао проумя, че беше човек. Той се влачеше; от едното му бедро струеше кръв. Имаше странно телосложение, раменете му почти не личаха, имаше извънредно тясно лице. Отначало червените джуджета като че ли не го забелязаха, но скоро се чуха крясъци, засвистяха копия. Тогава нещо в Нао трепна и го подтикна към действие. Той забрави, че трябваше да гледа на този човек като на враг; изпита само неистов гняв срещу червените джуджета и се спусна към ранения, както би се спуснал към Нам или към Гау. Едно копие го рани в рамото, но той не спря. Нададе бойния си вик, хвърли се към ранения, вдигна го от един път и отстъпи назад. Един камък го перна по челото, второ копие го одра по гърба… Вече беше вън от опасност… През тази вечер червените джуджета не посмяха да встъпят в решителен бой.