Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (5)

Четвърта глава
Гигантският лъв и тигрицата

Един месец бе изтекъл. Нао вървеше все тъй на юг и отдавна бе прекосил саваната; сега минаваха през гората. Тя сякаш се простираше до безкрай, тук-там в нея се появяваха островчета от треволяк и камъни, езерца, блата и долове. Бе разположена върху лек наклон, пресечен на места от възвишения, даряваше живот на всевъзможни растения и животни. Тук можеха да се срещнат и тигърът, и жълтият лъв, и леопардът, и Дървесният човек, който живее сам с няколко женски и чиято сила надвишава силата на обикновените хора, и хиената, и глиганът, и вълкът, и лопатарът, и еленът, и сърнецът, и муфлонът. Носорогът се мъкнеше из нея с тежката си броня; навярно би могъл да се открие дори гигантският лъв, който бе извънредно рядък, тъй като неговият род бе на изчезване от стотици векове.

Появяваха се и мамути — опустошители на гората, които чупеха клони и изтръгваха дървета, а минаването им бе по-страшно от наводнение или буря.

Из тия опасни места странниците откриха изобилна храна; самите те знаеха, че са лесна плячка за хищниците. Напредваха предпазливо, като един от тях водеше, а другите двама вървяха по-назад от двете му страни, за да могат да наблюдават по-голямо пространство. Денем развитите им сетива ги предпазваха от клопки. Впрочем най-злите им врагове ловуваха само по тъмно. През деня тяхното зрение не бе тъй силно, както човешкото; обонянието им пък не можеше да се сравнява с обонянието на вълците. Най-мъчно биха се изплъзнали именно от тях: но вълците едва ли биха нападнали такива неотстъпчиви зверове като улхамрите в пълната с дивеч гора. Що се отнася до мечките, най-силната измежду тях, пещерният великан, не ловуваше, освен ако не я принудеше гладът. Тъй като ядеше плодове и корени, земята й позволяваше да задоволява лакомията си с мирни средства. Сивата мечка пък само случайно излизаше извън по-хладните райони, а и приближаването й се долавяше отдалеч.

Въпреки всичко дните им носеха много тревоги, а нощите бяха ужасяващи. Улхамрите внимателно избираха своите убежища; спираха много преди да се е мръкнало. Често се приютяваха в някоя долчинка; друг път струпваха купчини камъни или се спотайваха в някой непроходим гъсталак, като издигаха различни препятствия наоколо; случваше им се също тъй привечер да изберат няколко близко разположени дървета и да се укрепят между клоните им.

Най-силно ги измъчваше липсата на Огън. В безлунните нощи им се струваше, че мракът ги е обгърнал завинаги; той ги притискаше, задушаваше ги. Всяка вечер се взираха през дърветата, сякаш очакваха да видят как пламъкът блещука в своята клетка, как се разраства, поглъщайки сухи съчки — но виждаха само далечните искрящи звезди или очите на някой звяр; смазваха ги собствената им слабост и безмилостната пустош. Може би щяха да страдат по-малко със своето племе, с шумното множество на себеподобните си; сърцата им се свиваха от безграничното уединение.

Гората се поразреди. В посока към залеза все тъй се издигаше стена от дървеса, но на изток се простираше поле — нещо средно между савана и ширнал се храсталак, — из което тук-там стърчаха дървета. Тревата не допускаше по-едрите растения да завладеят заетата от нея площ, подпомогната от бизоните, от биковете, от елените, антилопите, дивите магарета и конете, които хрупаха покаралите млади стъбла. Закътана зад тъмните тополи, пепеляви върби, трепетлики, елхи, камъш и тръстики, на изток течеше река. На отделни места се открояваха червеникави камъни; макар да бе все още светло, сенките се удължаваха вече, а слънчевите лъчи гаснеха. Странниците оглеждаха недоверчиво тази нова област: когато настъпеше мрак, из нея навярно скитаха многобройни зверове. Затова те побързаха да пият вода. После разгледаха местността. Повечето камъни не вършеха работа, бяха твърде далеч един от друг; наистина някои бяха струпани наведнъж, но трябваше да се доукрепяват продължително. Вече се бяха обезсърчили и се готвеха да се върнат в гората, когато Нам забеляза едни грамадни каменни блокове, скупчени тъй, че върховете на два от тях се допираха и ограничаваха нещо като скривалище с четири отвора. Три от тия отвори позволяваха да се промъкне само звяр, по-дребен от човека — вълк, куче или пантера. През четвъртия можеше да мине дори по-едър воин, стига да пропълзи по корем; този отвор обаче едва ли би бил достъпен за големите мечки, за лъвовете и тигрите.

Щом техният спътник им даде знак, Нао и Гау дотичаха. Отначало се обезпокоиха да не би водачът да не успее да влезе в убежището. Но Нао легна на тревата и като си извъртя главата, се пъхна вътре без усилие; не му бе трудно да се измъкне обратно. И тъй, намереният подслон бе по-сигурен от всички други досега, защото каменните блокове бяха толкова тежки и толкова здраво заклещени, че дори стадо мамути не би могло да ги разкърти. Пространството бе достатъчно голямо — имаше място и за десет души.

Странниците се зарадваха, че им предстои спокойна нощ. За първи път, откакто бяха тръгнали, хищниците нямаше да им създават грижи. Нахраниха се със сурово сърнешко месо и набрани в гората орехи и отново се заеха да изучават околността. Към водата сегиз-тогиз пробягваше някой елен или сърнец; гарвани излитаха с войнствено грачене; високо из облаците се рееше орел. После един рис подгони дребничко лятно бърне, между върбите се прокрадна леопард.

Сенките се удължиха още повече. Скоро над саваната се спусна здрач; слънцето угасваше зад дърветата като огромна кръгла клада и вече бе близко времето, когато хищните зверове щяха да се развилнеят из опустялата местност. Засега не се забелязваше нищо. Дребни птичета чуруликаха безгрижно; самотни или на цели ята, те отправяха към слънцето своята бърза, преливаща от съжаление и боязън песен — химн на великата и злокобна нощ.

В този миг от гората изскочи бизон. Откъде ли идваше? Какви ли премеждия го бяха откъснали от стадото му? Дали бе изостанал или избързал, заплашен от врагове или от природни явления, и бе побягнал накъдето му видят очите? Странниците не си задаваха този въпрос; обзе ги ловната страст, тъй като, макар мъжете от тяхното племе да не нападаха стадата едри тревопасни, често издебваха отделни животни, особено ако бяха слаби или ранени. По храброст и по упоритост древните бизони се доближаваха до някои породи днешни бикове, но притежаваха по-бистър ум. Този вид бе достигнал най-високата степен в своето развитие. Бързоноги, с мощни дробове, с тънък усет за опасностите, способни и на хитрост при нужда, тия могъщи създания стъпваха гордо по земята.

Нао изръмжа и се изправи. Най-достойно след победата над хищен звяр бе да повалиш едро тревопасно животно. Улхамрът се поддаваше на затаения в сърцето му човешки инстинкт за самоутвърждаване; възбудата му нарастваше все повече с приближаването на едрото туловище и на лъскавите рога. Но и друг инстинкт заговори в него: не бива да се унищожава излишно месото, което служи за храна. Имаха пресни запаси; наоколо бе пълно с дивеч. Освен това, като си спомни как бе надвил мечока, Нао прецени, че няма да е тъй славно, ако убие бизон. Той отпусна копието си и се отказа от тая схватка, която само щеше да накърни бойната му чест. Бизонът бавно се отдалечи към реката.

Внезапно тримата мъже вдигнаха глави, сетивата им бяха доловили опасност. Колебанието им не трая дълго: водачът даде знак, Нам и Гау се пъхнаха под каменните блокове. Той ги последва, тъкмо когато от гората изскочи един мегацер. Еленът летеше в шеметен бяг. Отметнал назад широко разклонените си рога, с кървава пяна по муцуната, размятал крака като клони при буря, мегацерът бе успял да се отдалечи на цели трийсет скока, когато преследвачът му се появи на свой ред. Беше тигър с яки лапи и гъвкаво тяло, който на един дъх изминаваше по двайсет лакти разстояние. Скоковете му бяха тъй плавни, че той почти се плъзгаше във въздуха. Щом стъпеше отново на земята, звярът застиваше за кратък миг, събирайки отново сили.

Макар движенията му да не бяха тъй мощни, еленът също не беше бавен. Всеки негов подскок бе сякаш продължение на предидущия. На този етап от гонитбата той губеше преднина. За тигъра преследването току-що започваше, докато мегацерът бе тичал дълго.

— Тигърът ще хване големия елен! — каза Нам и гласът му потрепера.

Нао, който наблюдаваше с огромно любопитство тази ловна сцена, отвърна:

— Големият елен не знае що е умора.

Когато мегацерът се насочи към реката, разстоянието между двамата бе намаляло наполовина. Той се напрегна с все сили и успя да постигне по-голяма бързина; двете тела вече се движеха с еднаква скорост, после скоковете на тигъра станаха по-къси. Ако реката не беше тъй близо, той навярно би се отказал от преследването; надяваше се с плуване да си извоюва предимство — подвижното му, източено тяло сякаш бе създадено за това. Мегацерът имаше само петдесетина лакти преднина, когато той стигна до брега. Тигърът зацепи водата с невероятна пъргавина; но мегацерът също беше бърз. Настъпи върховният миг в тази борба на живот и смърт.

Реката не беше широка и еленът нямаше начин да не стигне пръв до брега — ако обаче се забавеше при изкачването, с него бе свършено. Той го знаеше; дори пое известен риск и зави леко, за да намери по-удобно място — едно каменисто полуостровче, което се спускаше полегато във водата. Макар мегацерът да бе подготвил добре излизането си на сушата, нещо го смути и тигърът се приближи още. Най-сетне животното се спусна напред. Беше на двайсет лакти разстояние, когато тигърът на свой ред достигна сушата и направи първия си скок. Не сполучи, лапите му се преплетоха, той се спъна и се търкулна — мегацерът печелеше. Гонитбата бе приключила; тигърът проумя това, спомни си, че бе съзрял по време на надпреварата едно едро туловище, и побърза да прекоси отново реката. Бизонът все още се виждаше…

Когато преследвачът и преследваният бяха минали край него, той бе отстъпил към гората. Отдалечаването на едрия хищник и изчезването му сред тръстиките го разколебаха. Все пак бизонът реши да се скрие, но до ноздрите му достигна застрашителна миризма. Той изпъна врат и вече наистина затърси път за бягство. Тъй стигна близо до каменните блокове, под които се криеха улхамрите — човешкият мирис му припомни едно нападение, в което го бяха ранили още преди да порасне и да заякне, и той отново смени посоката.

Сега се движеше в тръс; вече се канеше да навлезе в гъстака, но се закова на място: тигърът се бе устремил към него. Не се боеше, че бизонът може да му убегне както мегацерът, но бе станал нетърпелив след неуспеха си. Като съзря хищника, бикът най-сетне взе решение. Знаеше, че не може да разчита на бързината си, и се приготви да пресрещне нападателя. Наведе ниско глава, заби копита в земята — с тия широки червеникави гърди, с пламтящите си морави очи той бе истински боец, достоен за гората и полето; глуха ярост помете всичките му страхове; с порива за борба в сърцето му нахлуваше нова кръв; инстинктът за самосъхранение се бе превърнал в храброст.

Тигърът усети силата на своя противник. Не го нападна веднага; започна да се прокрадва към него като влечуго; дебнеше някое прибързано, непохватно движение, за да се вкопчи в задните крака, да пречупи гръбнака или да разкъса врата на животното. Но бизонът следеше действията на своя враг и винаги обръщаше към него могъщото си чело и острите си рога…

Внезапно хищникът замря. С вдървени лапи, със застинали жълти очища той гледаше смутено един чудовищен звяр, който настъпваше към тях. Бе подобен на тигър, но по-едър и по-як; приличаше донякъде на лъв с гривата си, с мощната си гръд и внушителната си походка. Звярът се движеше надменно, без да спира, но очевидно се колебаеше, навлизайки в чуждото ловно поле. Тук тигърът бе у дома си! Десет пъти вече се сменяха сезоните, откакто той властвуваше над тази област, и всички други хищници — леопарди, пантери, хиени — живееха в сянката му; избереше ли си жертва, тя бе негова; никой не се изпречваше насреща му, когато си наумеше да изтърбуши елен, лопатар, мегацер, бизон, бик или антилопа. Навярно през студения сезон сиви мечки бяха преминавали през владенията му, на север имаше други тигри, а в местността около реката живееха лъвове — никой от тях обаче не бе съперничил на неговата мощ. Беше отстъпвал единствено когато срещаше неуязвимия носорог или дебелокракия мамут, тъй като му се виждаше, че мъчно ще ги надвие. Никога не бе срещал такова странно създание и почуда сковаваше тялото му.

Беше рядко животно, съществувало в далечни времена — този вид бе на изчезване от хилядолетия. Дълбоко в себе си тигърът си даде сметка, че то е по-силно от него, по-опасно и също тъй бързо, но поради продължителното надмощие не бе свикнал да се поддава на страх. Раздвоение пролича в действията му. Докато врагът приближаваше, той не отстъпваше, а по-скоро се отдръпваше; видът му бе все тъй застрашителен. Когато разстоянието помежду им намаля съвсем, от могъщата гръд на тигъролъва се изтръгна ръмжене, той се долепи до земята и нападна със скок от близо двайсет и пет лакти. Тигърът отстъпи. При втория скок на исполина понечи да побегне. Отказа се. Обърна се отново яростно, зелени пламъчета заискриха в жълтите му очи; приемаше сражението.

Вече не беше сам.

Сред тревите се бе появила тигрица; блестяща, неудържима и великолепна, тя се притичваше на помощ на своя другар.

На свой ред гигантският лъв се подвоуми, усъмни се в силата си. Може би в този миг щеше да се оттегли и да признае правото на тигрите, но противникът му, възбуден от рева на приближаващата се тигрица, си позволи да предприеме нападателни действия. Огромният хищник бе готов да се примири и да отстъпи ловното поле, но страхотните му мускули, споменът за месата, които бе разкъсал, за костите, които бе счупил, просто го подтикваха да накаже предизвикателството. Само един скок го делеше от тигъра. Той се хвърли, но не достигна целта си — противникът му се бе дръпнал — и направи опит да го достигне отстрани. Пещерният лъв се спря, за да даде отпор. Вчепкаха се нокти и челюсти; зачаткаха зъби, чу се хрипкаво сумтене. Тъй като бе по-дребен, тигърът се мъчеше да се вкопчи в гръкляна на врага; за малко не успя. Внезапен удар го отблъсна; могъща лапа го повали и гигантският лъв разкъса корема му. Като сини лиани се изсипаха червата, алена кръв рукна по тревата, страховит рев разтърси саваната. Тигъролъвът вече трошеше ребрата му, когато тигрицата дойде до тях. Тя нерешително душеше мириса на топла плът, усещайки поражението на своя другар; изръмжа призивно.

Чул гласа й, тигърът се надигна, завладян за сетен път от желание за бой, но още с първата крачка повлеклите се черва го спряха и той остана неподвижен, с очи, в които животът още не бе угаснал, и с отмаляващи лапи. Тигрицата инстинктивно усети колко малко сили оставаха на оня, с когото бе делила пърхащите жертви, с когото бе отглеждала малките си, с когото бе защищавала своя род срещу безбройните клопки. Смътна обич разтърси хищницата, в един миг тя си припомни преживените заедно борби, радости и страдания. После законът на природата надви; тя проумя, че се е срещнала със сила, по-велика от силата на тигрите, и цяла тръпнеща от жажда за живот, побягна към гората с глух вопъл, отправяйки последен поглед назад.

Гигантският лъв не я последва; наслаждаваше се на превъзходството на своите мускули, поемаше вечерния въздух, пропит от дъха на приключението, на любовта и на дивеча. Тигърът вече не го безпокоеше; все пак не го изпускаше из очи; не се решаваше да го доубие, защото бе предпазлив и се боеше да не получи някоя излишна рана след победата…

Бе настъпил часът на аления здрач; той се просмукваше в гъстата гора бавно, непредвидимо и коварно. Дневните животни замлъкнаха. От време на време се чуваха вълчи вой, кучешки лай, ехидното кискане на хиената, замиращият писък на някоя хищна птица, квакането на жабите или пък проскърцваше окъснял скакалец. И докато слънцето потъваше зад безбрежното море от хребети, на изток величествено се издигна луната.

Не се виждаха други зверове освен двата хищника; по време на сражението бизонът се бе измъкнал; в полумрака хиляди чувствителни ноздри разпознаваха злокобните присъствия. За сетен път гигантският лъв усещаше колко слаб е в своята сила. Безчислени жертви потръпваха из храсталаците и полянките — и въпреки това всеки ден той бе изложен на мъките на глада. Навсякъде го сподиряше острата му миризма: тя го издаваше по-сигурно от вървежа му, от шумоленето на пръстта, на тревите, листата и клоните. Разстилаше се около него — отвратителна и безмилостна; в мрака ставаше осезаема и дори във водата носеше ужас и спасение на слабите. Усетеха ли я, всички бягаха, криеха се, изчезваха. Земята опустяваше; животът замираше; плячката се изгубваше; като че ли звярът оставаше сам в целия свят.

Нощта настъпваше, великанът бе гладен. Напуснал ловните си полета поради бедствие, той бе прекосил потоци и реки, бе скитал из непознати местности. Сега, след като бе извоювал нова площ с победата си над тигъра, той вдишваше вятъра и търсеше миризма на месо. Плячката бе далеч от него; едва надушваше пълзящите в тревата животинки, няколко гнезда на дребни птички, две кацнали върху черните клони на една топола чапли, чиято бдителност звярът не би могъл да изненада дори ако съумееше да се изкатери по дървото; впрочем, откакто бе достигнал сегашния си ръст, можеше да се изкачва само на ниски дънери и на дебели клони.

Гладът го накара да се обърне към топлия дъх, който се носеше от вътрешностите на победения; приближи се до него, разшири ноздри — мирисът бе противен като отрова. Нахвърли се нетърпеливо върху тигъра, пречупи гръбнака му и започна да броди из околността.

Привлякоха го стърчащите каменни блокове. Вятърът не духаше откъм тях и понеже обонянието му не можеше да се сравни с обонянието на вълците, той не бе усетил присъствието на хората. Когато се приближи, разбра, че тук има плячка, и дишането му се ускори.

Улхамрите наблюдаваха със свити сърца едрото туловище на хищника. Откакто мегацерът бе избягал, пред очите им се бяха развили всевъзможни зловещи събития, от които всяко живо същество би се разтреперало. В аления залез видяха как тигъролъвът се въртеше около тяхното убежище; муцуната му се доближаваше до пролуките; очите му ги пронизваха със зелени искри; цялото му същество издаваше нетърпение и глад.

Когато стигна до отвърстието, през което се бяха вмъкнали хората, той се приведе; опита се да напъха вътре главата и раменете си; странниците се уплашиха, че блоковете може да се разклатят. При всеки напън на огромното тяло Нам и Гау се сгърчваха и възкликваха ужасено. Нао усещаше в себе си омраза — омразата на преследваната жертва, на новосъзрелия разум срещу древния инстинкт и несломимото му могъщество. Тя се усили, когато чудовището започна да рови земята. Макар гигантският лъв да не бе свикнал да рие, той умееше да разширява проходи и да събаря препятствия. Хората изтръпнаха, Нао клекна и му нанесе удар с тежкото си копие; уцели звяра в главата, той изрева гневно и спря да рие. Блестящите му очи се взираха в мрака; виждаше добре на тъмно, ясно различаваше трите създания и близостта им го дразнеше още повече.

Отново започна да обикаля и да разглежда отворите; всеки път стигаше до оня, през който бяха влезли хората. Накрая започна да рие пак: нов удар с копието го прекъсна и макар и да не го изненада толкова, го застави да се отдалечи. С мъглявия си разум проумя, че няма как да се провре през тоя вход, но не се отказа от плячката, надяваше се някак да я докопа, след като беше тъй близо. Пое въздух за последен път, хвърли още един поглед към хората и като че престана да им обръща внимание; отправи се към гората.

Тримата странници изпаднаха във възторг; убежището им се стори още по-сигурно; с наслада вдъхваха уханието на нощта; за миг сетивата им сякаш станаха по-остри, а мускулите — по-стегнати; неизброими чувства преизпълваха грубоватите им души и им откриваха първичната красота на природата; обичаха живота и земята наоколо, вкусваха нещо, което обемаше наведнъж всички неща, щастието им сега идеше отвън и не бе свързано с определено човешко деяние. И тъй като не можеха и дори не им хрумваше да изразят с думи това усещане, те се спогледаха и се разсмяха с този заразителен, весел смях, който разцъфтява единствено върху лицата на хората. Знаеха, че гигантският лъв вероятно щеше да се върне, но тъй като нямаха ясна представа що е време — пък и това само би им навредило, — те се наслаждаваха пълноценно на настоящето: вечерният здрач сякаш никога нямаше да се смени с утринна дрезгавина.

Както си му беше обичай, Нао остана да бодърствува пръв. Не му се спеше. Гау и Нам задрямаха, а той, възбуден от битката между тигъра и гигантския лъв, усети как в главата му нахлуха натрупаните от преданията и от преживелиците впечатления. Между тях имаше смътна връзка, те съставляваха познанието за Света. А улхамрите имаха вече широк поглед върху този свят. Те познаваха хода на слънцето и на луната, смяната на тъмно със светло и на светло с тъмно, на студения сезон с топлия; известно им бе как текат потоците и реките; как хората се раждат, стареят и умират; колко много видове животни има и колко различни са те по нрав и по сила; как растат дърветата и тревите, как се правят копие, брадва, тояга, стъргало, харпун и как трябва да си служиш с тях; как се обръщат ветровете и как се движат облаците; колко своеволен е дъждът и колко жестока е светкавицата. Най-сетне те познаваха Огъня — най-страховитото и най-чудното измежду всички живи неща; със своята сила той можеше да унищожи цяла савана, цяла гора заедно с мамутите, носорозите, лъвовете, тигрите, мечките, биковете и бизоните, които се изпречеха на пътя му.

Животът на Огъня винаги бе изпълвал Нао с благоговение. Също като звяр и той се нуждаеше от плячка — хранеше се с клони, с изсъхнали треви, с мас; ставаше все по-голям; от всеки Огън се раждаше друг; всеки Огън можеше да умре. Но речеше ли един Огън да расте, нищо не бе в състояние да го спре, дори да го режеш на безброй парчета; всяко парче заживяваше отделно. Ако нямаше храна, намаляваше: превръщаше се в мъничка пчела, в муха, но можеше да се възроди от стръкче трева и да добие размери колкото цяло тресавище. Беше животно, но и не беше. Нямаше лапи и не пълзеше, а изпреварваше всички антилопи; нямаше крила, а се издигаше чак в облаците; нямаше уста, а фучеше, ръмжеше и ревеше; нямаше ръце или нокти, а сграбчваше всичко около себе си… Нао го обичаше, мразеше го, боеше се от него. Като дете бе страдал от неговите ухапвания; знаеше, че той не проявява добрина към никого, че е готов да разкъса ония, които го поддържат, че е по-подъл от хиената, по-жесток от пантерата. Но тъй приятно бе да седиш край него; той караше злобния хлад на нощта да отстъпва, носеше отмора, вдъхваше сила на беззащитните хора.

С копнеж се взираше Нао в полумрака под базалтовите блокове и му се привиждаха огнището на племето, отблясъците по лицето на Гамла. Изплувалата луна му припомняше далечен пламък. От кое ли място на земята изскача луната и защо никога не угасва, също както и слънцето? Тя намалява; в някои вечери е също като слабичък Огън, който мъждука върху сламка. После се разгаря отново. Навярно има Скрити Хора, които я поддържат и разпалват според времето… Тази вечер тя е ярка; отначало не блести много и е само на височината на дърветата, но постепенно се издига нагоре и започва да свети по-силно. Навярно Скритите Хора са й подхвърлили повечко сухи клонки.

Докато синът на Леопарда мечтае за тия неща, нощните зверове кръстосват наоколо. Безшумни сенки се промъкват през тревата. Той разпознава остромуцунестите и скокливите мишки, агутита^[1], пъргавите белки, гъвкавите като змии невестулки; после се появява елен с широко разклонени рога, който лети като стрела срещу луната. Нао зърва сухите му крака, туловището му с цвят на пръст и на дъбова кора, мощните израстъци, почти долепени до гърба му. Той изчезва мигновено. Излизат вълци със заоблени глави, с остри муцуни, с подвижни и яки лапи. Коремите им са светли, отстрани и на гърба козината им е червеникава, черна ивица очертава гръбнака; вратовете им са дебели, в походката им има нещо лукаво, хитро и загадъчно, подсилено от косо разположените очи. Надушват елена, но влажният нощен въздух го е предупредил за присъствието им и той е набрал достатъчно преднина. Чувствителните ноздри долавят отслабването на миризмата: вълците разбират, че животното е вече далеч. Въпреки това прекосяват саваната и най-бързите от тях навлизат в гъсталака. Явно гонитбата е безсмислена. Всички се завръщат бавно и разочаровано, някои вият и скимтят. После отново започват да душат околността. Не откриват нищо наблизо, освен трупа на тигъра и скритите между камъните хора: твърде опасна плячка и месо, което отвращава вълците, колкото и да са лакоми.

Все пак те се насочват натам, като заобикалят скривалището на хората.

Отначало вълците се поразходиха около останките на звяра, бяха извънредно предпазливи и не вършеха нищо случайно. Най-сетне по-нетърпеливите се приближиха. Докоснаха с муцуни главата на тигъра, огромната му полуразтворена паст, от която някога бе излизал зловонен и страховит дъх; подушиха туловището, заблизаха алените рани. Никой обаче не захапа горчивото, отровно месо, което единствено стомасите на лешоядите и хиените могат да смелят.

До ушите им достигна звук, който усили тяхната неувереност — нещо средно между вопъл, вой и кикотене. На лунната светлина изскочиха шест хиени. Имаха особена походка, яки, изтъняващи към опашката туловища и слаби задни крака. Тия кривоноги животни с къси челюсти, способни да чупят лъвски кости, с триъгълни очи, с остри уши и твърда козина се мятаха насам-натам, криволичеха и подрипваха като скакалци. Вълците усещаха как отвратителната им воня става все по-силна.

Бяха едри мършояди, със страхотните си зъби съперничеха на тигрите. Но те се биеха само ако ги нападнат, а това не им се случваше, защото никой звяр не се лакомеше за смрадливото им месо и всички други мършояди бяха по-слаби от тях. Макар да съзнаваха превъзходството си пред вълците, те обикаляха неуверено под лунните лъчи, приближаваха се, отдръпваха се и от време на време надаваха сърцераздирателни вопли. Най-сетне вкупом се хвърлиха напред.

Вълците не оказаха съпротива — известно им бе, че са по-бързи и останаха наблизо. След като пренебрегнатата плячка им се изплъзна, започнаха да съжаляват за нея. Бродеха около хиените и току надаваха неочакван вой или хитро се преструваха, че нападат, като се забавляваха от тревогата на неприятеля.

Хиените налетяха върху трупа с мрачно ръмжене: щеше да им бъде по-приятно, ако той бе загнил и разложен, но напоследък храната не им стигаше, а и присъствието на вълците ги караше да ръфат още по-бързо! Отначало изядоха вътрешностите; разтрошиха ребрата с яките си зъби, измъкнаха сърцето, белите дробове, черния дроб и грапавия, изплезен в агонията език. Мъртвата плът означаваше за тях живот, удоволствие бе да пируват, вместо да скитат с празен корем и помътено съзнание. Вълците напълно ги разбираха — самите те напразно бяха дебнали цялата вечер различните миризми, дошли от въздуха или от земята.

Разярени и недоволни, някои от тях се приближиха да подушат каменните блокове. Един дори си пъхна главата през някакъв отвор: Нао презрително го перна с копието си. Улучен по рамото, звярът заподскача на три крака с жалостиво скимтене. Тогава всички с престорена заплаха нададоха силен и злобен вой. Червеникавите им тела се извиваха под лунната светлина, очите им блестяха от жажда за живот и от страх, олигавените им зъби лъщяха, лапите им се плъзгаха с тихо шумолене по земята или застиваха в очакване: гладът им ставаше все по-непоносим. Но тъй като знаеха, че скритите зад базалта същества са хитри и яки и могат да бъдат победени само с внезапно нападение, те престанаха да се суетят. С ръмжене и размяна на някакви техни знаци направиха нещо като ловен съвет — някои клечаха на задните си лапи със зейнала в очакване уста, а други не можеха да се укротят и се отъркваха о съседите си. Старите се мъчеха да се наложат, особено един грамаден вълк със светла козина и жълтеникави зъби: всички го слушаха, гледаха го и го душеха почтително.

Нао не се съмняваше, че те си имат език: нали се разбираха как да направят засади, как да обградят дивеча, как да се редуват в преследванията, как да си разделят плячката. Оглеждаше ги любопитно, сякаш бяха хора; опитваше се да разбере намеренията им.

Една група преплува реката; останалите се пръснаха из гъсталака. Сега вече се чуваха само хиените, които ръфаха трупа на тигъра.

Звездите бледнееха пред ярката, леко нащърбена луна; по-слабите измежду тях изобщо не се виждаха, по-светлите тъмнееха, сякаш бяха потънали в дълбока вода; особена дрямка бе налегнала гората и саваната. От време на време в синия въздух прелиташе кукумявка, размахала безшумно меките си крила, или пък множество жаби покрякваха от листата на водните лилии и от ниските клони; нощни пеперуди се сблъскваха в треперливия си полет с подскачащите в сумрака прилепи.

Най-сетне се чу вой. Той се носеше по реката и от дълбините на храсталака; Нао разбра, че вълците са подгонили някакъв дивеч. Твърде скоро се убеди в това. Едно животно изскочи на открито. Приличаше на кон с тесен гръден кош; по цялата дължина на гръбнака му имаше тъмна ивица. Пъргаво като елен, то препускаше, подгонено от три не особено бързи вълка, които можеха да го хванат само случайно или благодарение на своята издръжливост. Впрочем вълците нарочно не развиваха голяма скорост, а предупреждаваха с вой затаените си другари. Скоро и те се появиха; дивото магаре разбра, че е обкръжено. То спря с разтреперани крака и се озърна наоколо, преди да вземе решение. На всички страни пътят бе препречен, освен на север, където се виждаше само един стар сив вълк. Обсаденото животно се насочи натам. Старият вълк невъзмутимо го остави да се приближи. Когато то стигна до него и се накани да го заобиколи, той нададе глух вой. Тогава върху едно възвишение изникнаха три нови вълка.

Дивото магаре се спря с протяжен вопъл. Усещаше как отвсякъде го дебнат смъртта и болката. Затворен бе тоя простор, сред който гъвкавото му тяло бе преодоляло толкова уловки: нито хитрината, нито бързите му крака, нито силата можеха да го спасят. Няколко пъти то завъртя глава към безмилостните същества, които не се хранеха с трева и листа, а с живо месо; отправи смътна молитва към тях. С глухо ръмжене те стесняваха кръга; в очите им пламтяха безброй убийствени пламъчета: искаха да уплашат дивеча, тъй като се бояха от твърдите му копита; някои го залъгваха, като се нахвърляха срещу него, за да не може да се пази отстрани… Най-близките вече бяха само на няколко лакти. Тогава победеното животно трепна и като потърси за сетен път спасение в бързината, се хвърли отчаяно, за да разкъса обкръжението и да се измъкне от него. Повали първия вълк, събори втория: опияняващият простор се откри пред него. Нов звяр се намеси внезапно, хвърли се върху беглеца отстрани; и други впиха в него острите си зъби. Животното зарита безнадеждно; един вълк се търколи в тревата с разбита челюст; но върху шията на дивото магаре зейна рана, туловището му се обагри с кръв, хищни челюсти строшиха костите на два от краката му; то се строполи сред вихрушка от муцуни, които го разкъсваха живо.

Нао погледа известно време това тяло, в което още имаше дъх, мъка, съпротива срещу смъртта. Вълците с радостно ръмжене ръфаха крехкото месо, лочеха топлата кръв; нов живот изпълваше ненаситните им търбуси. От време на време някой от по-старите се обръщаше неспокойно към хиените: те биха предпочели тази вкусна и далеч не тъй гадна плячка, но знаеха, че и най-тихите животни стават смели, щом им се наложи да защищават нещо извоювано с усилия; бяха видели как вълците догонват и повалят дивото магаре. Примириха се с жилавия труп на тигъра.

Луната бе изминала една четвърт от нощния си път. Нао бе задрямал, сега бдеше Гау; той различаваше смътно реката, която ромолеше сред дълбоката тишина. Отново стана неспокойно; в гъсталака се вдигна врява, дръвчетата запукаха, вълците и хиените вдигнаха едновременно окървавените си муцуни, Гау се наведе напред в сянката на камъните, ослуша се, напрегна зрението и обонянието си… Предсмъртен вопъл, кратък рев и клоните се разтвориха. Гигантският лъв излезе от гората, стиснал в зъбите си лопатар. До него гъвкаво като змия пристъпваше тигрицата — все още смирена, но много по-уверена. Двамата се приближиха до убежището на хората.

Обзет от страх, Гау докосна Нао по рамото. Странниците дълго наблюдаваха двата хищника; тигъролъвът равномерно, със замах разкъсваше плячката, тигрицата бе несигурна, стряскаше се и хвърляше коси погледи към оня, който бе повалил нейния другар. Тежки опасения обзеха Нао и го накараха да затаи дъх.