Жозеф-Анри Рони-старши
Борба за огън (10)

Трета глава
По бреговете на Голямата река

Нао бягаше от кзамите. Осем дни вече траеше това неумолимо, безспирно, лукаво преследване. Яростното настървение на човекоядците навярно се дължеше на страха пред бъдещето — тъй като улхамрите можеха да бъдат разузнавачи, изпратени от друго племе — или пък на желанието им да убиват и на омразата към всеки чужденец. Но бегълците бяха и издръжливи, и бързи; в състояние бяха всеки ден да се отдалечават на по пет-шест хиляди лакти. Само че Нао бе решил да се бори докрай за Огъня. Всяка нощ той първо осигуряваше на Нам и на Гау необходимата преднина и се връщаше да броди около неприятелския стан. Спеше малко, но сънят му бе дълбок.

Наложи им се да криволичат доста поради неочакваните обрати на гонитбата — синът на Леопарда се отклони значително на изток и на осмия ден видяха Голямата река. Това се случи, когато достигнаха до острия връх на един хълм, чиито порфирни склонове бяха разядени, издълбани и разкъртени от наводненията, от дъждовете и от растителността, но още стотици хилядолетия щяха да устояват на атмосферните явления.

Реката клокочеше буйно. Тя бе поглъщала ручеи, бе попивала потоци и бе поемала други реки в хиляди каменисти, тревисти и гористи местности. Заради нея се множаха ледници в мрачните гънки на планините, извори бликаха в пещерите, порои размиваха гранита, пясъчника и варовика, облаци изстискваха своите огромни и пухкави сюнгери, подземни води се стичаха в глинестите си легла. Студена, разпенена и устремна, когато я сковаваха брегове, тя се разливаше в езера сред долините или пък образуваше мочурища; обгръщаше островите; водопадите й ревяха, бързеите стенеха. Сама изпълнена с живот, даряваше непресъхващ живот. Из горещи и хладни места, из неизчерпаемите алувиални земи и върху бедните почви никнеха непоклатимите общности на дърветата: племена от смокини, маслини, борове, фъстъци, каменни и обикновени дъбове, огромни родове от явори, чинари, кестени, кленове и букове, същински стада от орехи, ели, ясени, брези, върволици от бели, черни, сиви, сребърни тополи и трепетлики, цели общини от елхи, от бели, червени, синьозелени и плачещи върби. В дълбините й вирееха безмълвни и безчислени мекотели, свити в своите варовити и седефени черупки, раци със здрави ризници, бързи риби, които с едно замахване на опашките си се стрелват в тихата вода като фрегати в небесата, тлъсти риби, които се влачат из тинята, влечуги, гъвкави като тръстика, безцветни, люспести и жилави. Според сезоните и случайностите на бурите, бедствията и битките над нея се спускаха триъгълните ята на жеравите, охранените гъски, дружините от зелени патици, от летни бърнета и черни морски патици, от дъждосвирци и чапли, задругите на лястовиците, чайките и бекасите, а също така дроплите, щъркелите, лебедите, ибисите, кравайките, дърдавците, рибарчетата и безбройните дребни полски птици. Лешояди, гарвани и врани разкъсваха изобилната мърша; във висините над облаците се рееха орли; соколи кръжаха, разперили острите си криле; крагуи и керкенези прелитаха над високите хребети; лукаво, внезапно и подло изникваха ястреби, а бухали, улулици и кукумявки пореха безшумно мрака с криле.

От време на време се появяваха с полюшваща се стъпка дънероподобни хипопотами, из ракитака се промъкваха дебнещи златки и водни плъхове с глави като на зайци, прииждаха страхливите стада на елените, лопатарите, сърните и мегацерите, бързоногите отряди от антилопи, диви кози, диви магарета и коне, тежките армии на мамутите, бизоните и биковете. Носорог плакнеше в някакво вирче тъмната си броня; глиган подкопаваше няколко стари върби; миролюбивата и страховита пещерна мечка подрусваше косматото си туловище; рисове, пантери, леопарди, сиви мечки, тигри, жълти и черни лъвове излизаха на лов, за да заситят глада си, или разкъсваха топлата си плячка; стелеше се издайническата миризма на лисиците, чакалите и хиените; глутниците вълци и кучета преследваха коварно и неотклонно слабите, ранени или изтощени животни. Навсякъде гъмжаха дребосъци — зайци и зайчета, полски мишки, съсели, невестулки и сънливци… големи и малки жаби, гущери, пепелянки и смокове… червеи, личинки и гъсеници… скакалци, мравки, бръмбари-бегачи… гъгрици, водни кончета и буболечки… земни и обикновени пчели, оси, стършели и мухи… многоцветници, нощни и дневни пеперуди, щурци, светулки, майски бръмбари, хлебарки…

Реката мъкнеше безредно гнили дървесни стволове, пясък, размита глина, трупове, листа, стъбла и корени.

Нао се възхити от водната стихия.

Гледаше я как вилнее, набъбнала от есенния приток, как се разлива неудържимо. Удряше се в островите, прииждаше към бреговете, спускаше се като разпенени водопади, простираше се плоска като езерна повърхност, образуваше мътни и малахитови въртопи, седефени талази и кълбести вълни, кипеше буйно и безкрайният й грохот издаваше младост, сила и възторг.

В представите на улхамра Водата също както и Огънят бе някакво многолико същество; и тя като него се губеше, надигаше се, появяваше се незнайно откъде, изпълваше пространството, поглъщаше животни и хора; идеше от небето и пълнеше земята; подронваше неуморно скалите, влачеше камъни, пясък и глина; никое растение, никое животно не би оцеляло без нея; тя свистеше, бучеше и ревеше; умееше да пее, да се киска и да ридае; промъкваше се през места, откъдето не би могло да мине и най-дребното насекомо; нейният ромон се чуваше под земята; беше съвсем малко в изворчето; бе много повече в ручея; реките пък надминаваха по сила дори мамутите и заемаха площ колкото цели гори. Водата спи в тресавищата, почива си в езерата, устремява се в реките; тя лети в планинските потоци; скача в бързеите като тигър, като муфлон.

Чудни усещания будеше у Нао необятната водна стихия. Но трябваше да дирят убежище. Имаше острови: непристъпни за хищниците, те не бяха в състояние да спрат хората, ограничаваха възможностите за придвижване, нямаше да бъдат удобни за извоюването на Огъня и не представляваха добра защита срещу опасностите. Нао предпочете брега. Настани се върху една скала, която леко се издаваше над местността. Беше извънредно стръмна, а площадката над върха й можеше да побере десетина налягали човеци.

На смрачаване се приготвиха да стануват. Разстоянието между улхамрите и техните преследвачи бе достатъчно и нямаше от какво да се безпокоят през първата половина на нощта.

Времето беше хладно. Няколко облака пълзяха сред алените лъчи на залеза. Докато се хранеха със сурово месо, с орехи и гъби, воините наблюдаваха потъващата в здрача околност. Светлината все още позволяваше да се различават островите, но не и отсрещният бряг на реката. Появиха се диви магарета; стадо коне се спусна по брега; бяха дребни, яки животни, главите им изглеждаха по-големи поради сплъстените гриви. Движенията им излъчваха особено очарование; сини искри проблясваха в големите им, неспокойни очи; те постоянно спираха и забързваха, обзети от тревога; дори когато се надвесиха над водата, трепереха и подозрително душеха въздуха. Напиха се бързо и побягнаха. Нощта разгърна пепелявите си криле; изтокът вече бе изцяло в нейните владения, на запад все още блещукаше пурпурно зарево; рев огласи местността.

— Лъвът! — промълви Гау.

— По брега има много плячка! — отвърна Нао. — Лъвът е мъдър; той ще подгони антилопа или елен, вместо да се занимава с хора!

Ревът се отдалечи; залаяха чакали, мярнаха се подскачащите им сенки. Улхамрите спаха на смени до сутринта. После отново поеха по брега на Голямата река. На пътя им се изпречиха мамути. Мястото, заето от стадото, бе около хиляда лакти на ширина и три пъти по толкова на дължина; пасяха, късаха си крехки растения, изравяха корени — животът им се стори на тримата мъже щастлив, безгрижен и прекрасен. От време на време животните се радваха на собствената си сила, гонеха се по меката земя или се пошляпваха леко един друг с косматите си хоботи. Дори гигантският лъв щеше да се размаже като глина под огромните им крака; всеки дъб лесно би бил изкоренен от бивните им или прекършен от могъщите им като гранит глави. Като гледаше колко подвижни са хоботите им, Нао не се сдържа и каза:

— Мамутът е господар на всичко живо по земята!

Не се боеше от тях: знаеше, че те не нападат никое животно, ако то не ги закача.

Той продължи:

— Аум, синът на Гарвана, бе влязъл в съюз с мамутите.

— Защо не направим и ние като Аум? — попита Гау.

— Аум разбираше мамутите — забеляза Нао; — ние не ги разбираме.

Все пак не остана равнодушен към този въпрос; продължи да разсъждава, докато заобикаляха отдалеч огромното стадо. После изрази гласно мисълта си:

— Мамутите не говорят като хората. Те се разбират помежду си. Познават вика на вождовете си; Гун разправя, че при заповед заемат посоченото им място и се съвещават, преди да тръгнат към нови земи… Ако можехме да разгадаем знаците им, щяхме да влезем в съюз с тях.

Видя един грамаден мамут, който ги наблюдаваше, докато минаваха. Беше сам в ниската част на брега и хрупаше крехки клонки сред малка тополова горичка. Нао никога не бе срещал такъв голям мамут. Беше поне дванайсет лакти на височина. Гъста козина като лъвска грива покриваше тила му; косматият му хобот изглеждаше като отделно същество, нещо средно между дърво и змия.

Тримата мъже явно бяха събудили само любопитството му, тъй като надали биха могли да го обезпокоят. А Нао завика:

— Мамутите са силни! Големият мамут е по-силен от всички други: той може да смачка тигъра и лъва като червеи, може да събори с гърдите си десет бика наведнъж… Нао, Нам и Гау са приятели на големия мамут!

Мамутът размърда ципестите си уши; той се вслуша в членоразделните звуци, които издаваше изправеният звяр, разтърси хобота си и забоботи.

— Мамутът разбра! — извика радостно Нао. — Той знае, че улхамрите се прекланят пред силата му.

И викна отново:

— Ако синовете на Леопарда, на Антилопата и на Тополата се сдобият с Огън, те ще опекат кестени и жълъди и ще ги дадат на големия мамут!

Докато говореше, съзря блато, в което растяха лотоси. Известно му бе, че мамутите обичат корените им. Той даде знак на другарите си и те започнаха да късат дългите червеникави стъбла. Когато събраха голяма купчина, измиха ги добре и ги отнесоха на грамадното животно. Като стигна на петдесетина лакти разстояние, Нао отново се обади:

— Ето! Ние откъснахме тия растения, за да ги изядеш. Така ще разбереш, че улхамрите са приятели на мамутите.

После се оттегли.

Великанът любопитно се приближи до корените. Познаваше ги добре; бяха вкусни. Похапваше си бавно, като спираше от време на време и наблюдаваше тримата мъже. Понякога вдигаше хобота си, за да подуши въздуха, и го поклащаше миролюбиво.

Тогава Нао неусетно се доближи: озова се пред огромните крака, под този хобот, който изтръгваше цели дървета, под тия бивни, дълги колкото туловището на цял бик; стоеше тъй, като полска мишка пред пантера. С един замах животното можеше да го смаже. Изпитваше трескава надежда, вдъхновение, изпълваше го трепетна, съзидателна вяра… Хоботът го докосна, плъзна се по тялото му, като го душеше; със затаен дъх Нао също пипна косматия хобот. После откъсна трева и няколко млади клончета и ги поднесе в знак на дружба: знаеше, че извършва нещо величествено и необикновено и сърцето му преливаше от възторг.