Алекс Кош
Примамка за призраци (8)

Глава 8

Ако Ху беше прав, значи насам идваха дежурните сестри от другите етажи. Мъртви и много недоволни от това как постъпихме с тяхната колежка. Но накъде да бягам?

Най-логичното беше да се скрия в някоя от стаите, което и се опитах да направя, като хукнах от стълбите обратно по коридора. Уви, всички врати по пътя ми се оказаха заключени. Разбира се, не смеех да вдигам шум, като чукам по вратите в опит да събудя пациентите или направо да ги разбия. Завивайки зад ъгъла, за да се скрия от погледите на преследвачите, аз застинах в средата на коридора, без да знам къде да отида.

„Сервизното помещение? — помислих си, докато отвлечено гледах пълзящото по пода обезглавено тяло. Изглежда главният злодей се беше «включил» към останките на медицинската сестра и сега се опитваше да ме намери опипом, но не му се получаваше. — Не, там най-лесно ще ме намерят.“

В тишината на коридора отчетливо чух отварянето на вратата, водеща към стълбите, и звука на високи токчета.

— Господарят каза, че тялото е до сервизното помещение — прозвуча безизразен женски глас.

Аз се засуетих.

Асансьорът? Извикването му моментално щеше да привлече вниманието към мен, освен това просто няма да успея да притичам до него. Значи ми оставаше само един вариант…

Не знам как ми хрумна такава идиотска мисъл, но в екстремна ситуация мозъкът ми даде много странно решение — да се скрия в стаята за почивка сред хората, които съществото от телевизора бавно поглъщаше. Там поне вратата беше отворена. Защо вярвах, че мога да остана жив? Благодарение на Джи, тоест Джеймс, наред с другите, аз запомних и руна, която временно прикрива от призраци и слаби същества. Именно нея медиумът използва върху мен, когато търсихме тялото на момиче недалеч от имението на Орлови. Според Джеймс тези гофу не ме правеха напълно невидим, просто съществата не можеха точно да се концентрират върху моето присъствие. Уви, аз самият все още не бях тествал тази руна, просто нямах възможност. Затова пък предварително подготвих и взех със себе си няколко гофу „Отслабване на вниманието“. Може би беше твърде рисковано да тествам руната на такова опасно място, но нямах друг избор.

Вмъкнах се в стаята за почивка и много тихо затворих вратата след себе си. После бързо залепих гофу „Отслабване на вниманието“ на гърдите под тениската си, активирах го и застинах, ослушвайки се в звуците навън и впил поглед в чудовището от телевизора. Не знам на какво разчитах. Най-вероятно на това, че ходещите трупове просто няма да рискуват да влязат тук. Или ако го направят, ще опитам да се скрия сред седналите хора. Едва ли нощните медицински сестри от другите етажи познаваха всеки пациент по лице.

От коридора се дочуха едва различими женски гласове. Опитах се да напрегна слух, но не успях да разбера нищо смислено. Междувременно погледът ми внимателно следеше телевизионния екран: момичето в мръсна бяла рокля седеше на ръба на кладенеца с наведена глава, черната й дълга коса се простираше през екрана към бедните жертви.

— … намерим…

— Трябва да изгорим тялото…

Гласовете се приближиха.

— Чакай малко, то ще ни трябва…

— … да извадим нова нощна сестра от хладилника.

— Но кой й е отрязал главата?

От разговора в коридора ме откъсна нов кичур черна коса, който бавно изпълзя от телевизора. Той се плъзна по пода като змия и явно аз бях неговата цел. Изглежда руната не работеше толкова добре, колкото се надявах, но все пак имаше някакъв ефект: косата се движеше много несигурно, сякаш постоянно ме губеше от поглед, замръзваше в нерешителност и се движеше от страна на страна.

— Ще претърсим ли всички стаи? — чух дрезгав женски глас вече съвсем близо.

— Няма смисъл… — отвърна друга жена. — Господарят изпрати насам хрътка, тя бързо ще намери този, който е контактувал със сестрата, дори и ако вече е напуснал болницата… точно за това ни трябва и тялото. Хайде, хвани го! Изплъзва се!

По дяволите, изглежда имах проблем! Ако имат куче или нещо подобно, бързо ще ме намерят.

А междувременно косата почти допълзя до крака ми. Не посмях да се отдръпна, защото това можеше еднозначно да издаде присъствието ми на съществото. Съдейки по неуверените движения на кичура коса, момичето все още не виждаше точното ми местоположение. Значи руната повече или по-малко работеше, но не си струваше да мърдам излишно.

— А ти си хазартно момче, Малък Ро — раздаде се тихото гласче на Хухлик до мен, карайки ме да трепна от изненада. — Пъхаш си главата в устата на лъва, за да се скриеш от тигъра.

— Ху! — изсъсках аз. — Помогни ми да се скрия от нея.

— А, не, тук не мога да ти помогна — прошепна Ху в отговор, без да се показва.

Косата на момичето се движеше наляво-надясно, сякаш се опитваше да разбере къде точно се намирам, и в същия момент гърдите ми на мястото, където беше залепено гофу, започнаха да парят. Не беше трудно да се досетя, че повишеното внимание на съществото от телевизора започна бързо да изчерпва руната…

И сякаш нямах достатъчно проблеми, от коридора се чу гърлено кучешко ръмжене.

— О, ето го и търсача… дай му да подуши тялото на сестрата.

— Не го яж, глупава твар, подуши го!

„Може пък да ми се размине?!“ — мислено се помолих аз.

На гърдите ми пареше все повече и повече. За щастие имах два такива листа със себе си и успях да залепя и активирам втория точно върху изгарящия, но това можеше да ми даде само малка отсрочка. Изглежда момичето от кладенеца беше твърде силно. Във филмите тя се появяваше от видеокасета, може би трябваше да опитам да спра възпроизвеждането, само че близо до телевизора не виждах нищо, приличащо на видеоплейър. Според мен телевизора по принцип беше изключен от електричеството, което изобщо не му пречеше да показва тъмна гора, кладенец и страшното момиче.

— Ху! — изсъсках яростно. — Помогни! Разсей нея или мъртъвците отвън!

И в същия момент, сякаш реагирайки на звука на гласа, кичурът коса се уви около крака ми и със сила ме задърпа към телевизора. Само като по чудо успях да разперя ръце и да падна тихо на пода, без да издам присъствието си.

— Ху!

Неумолимо ме теглеха към телевизора. Опитах да се съпротивлявам, но всеки шум щеше моментално да привлече вниманието на хората в коридора, ако това изобщо бяха хора. Затова ми оставаше само напразно да се хващам с пръсти за плочките на пода.

— Ху, трябва да ме защитаваш! — изсъсках през зъби.

Малката гадинка беше някъде наблизо, но по някаква причина не бързаше да ми помогне. Наистина ли толкова се страхуваше от момичето от телевизора?

— Пич, нищо не мога да направя — отново се раздаде шепот точно до ухото ми. — Това нещо от телевизора е многократно по-силно от мен. А в коридора се разхождат мъртъвци с прокажена хрътка. Това е толкова подла твар, че едно нейно ухапване ще зарази дори мен, с моята отровна кръв, с някаква гадост. А ти само от дъха й можеш да гушнеш букета. Повярвай ми, по-добре е да бъдеш погълнат от тази сладка брюнетка, отколкото от адския пес.

— Сладка брюнетка!? Да ме погълне?!

— А ти да не мислиш, че тя им прави масаж на корема? — попита саркастично Ху. — Не, брюнетката им изсмуква всичките жизнени сокове. Във всеки случай ти явно я заинтригува, иначе защо момичето ще иска толкова много да те вкара в телевизора си? Може би ще й станеш гадже?

И това ли?! Сякаш само Садако не ми беше достатъчна!

В отчаян опит да се измъкна аз извадих стреличка от джоба си и я забих в косата, но нямаше никакъв ефект.

— Не помисли ли да вземеш нормални ножове, а не тези детски играчки? — саркастично попита Ху. — Видях, че при Джи има много.

Всичко, което можех да направя, беше да изсумтя гневно в отговор. Разбира се, че си помислих, но кой ще ми ги даде?

— Добре, ще ти помогна — смили се малкото чудовище. Появявайки се на пода до телевизора, Ху плю върху кичура, който ме дърпаше към екрана. Киселината моментално го разяде заедно с част от пода и аз отново бях свободен.

— Ей, хрътката хвана следа! — раздаде се доволен женски възглас от коридора, вече значително по-близо от преди.

Мамка му!

Осъзнавайки, че определено няма да е възможно да остана незабелязан и е въпрос на секунди да ме открият, аз скочих към вратата и я подпрях със стол. Не че е някаква защита от ходещи трупове и прокажена хрътка, но пак беше по-добре от нищо. След това залепих защитна руна на вратата, просто за всеки случай, може пък да помогне за хрътката, и трескаво се огледах.

Прозорец! Положителното беше, че през стъклото се виждаше достатъчно широк бордюр отвън, а точно до него имаше водосточна тръба. Но прозорецът се оказа заключен с ключ. Ако го счупя, щях да привлека вниманието на преследвачите преждевременно. А ми се искаше да го отворя тихо и незабележимо, за да спечеля поне малка преднина, да сляза долу и да избягам.

— Ху, можеш ли да прогориш дупка в стъклото? — попитах бързо.

Разбира се, можех да използвам гофу „Духовен удар“, както направих по-рано по време на отвличането, за да се измъкна от стаята. Но с моята способност да контролирам енергията, прозорецът щеше да излети заедно с част от стената. По същата причина не исках да използвам руната на вратата, за да атакувам преследвачите — нямах представа колко силен ще се окаже ударът.

— Няма проблем — съгласи се Хухлик с изненадваща лекота. — Трябва да се махнем оттук, иначе…

Още един кичур коса излетя от телевизора и чевръсто се уви около тялото на Хухлик. Но вместо да се опита да го завлече в екрана, косата стисна със сила и просто смачка малкото чудовище като рохко яйце. Киселината пръсна настрани, разяждайки както самата коса, така и пода под него.

— Ху — прошепнах аз, гледайки невярващо зеленото петно на пода.

Изглежда Хухлик не лъжеше, когато каза, че не може да се справи с момичето от телевизора. Въпреки че имаше вероятност той отново да се е изпарил и да е оцелял, но ми беше трудно да повярвам в такова чудо.

Кичурът коса на момичето пострада толкова много, че бързо се прибра обратно в телевизора, но веднага беше заменен от нов. Моите шансове за оцеляване намаляваха с всяка секунда, но нямах намерение да се предавам: поставих защитно гофу пред себе си и бързо го активирах. Хартията се разкъса на парчета, но кичурът коса също се изпари. Изглежда, че си спечелих още малко време.

В коридора се чу шум, последван от гърлено кучешко ръмжене, и по вратата заваляха силни удари, от които дори от тавана се посипа мазилка. Изглежда прокажената хрътка беше с размерите на теленце. Изобщо нямах време, така че грабнах единственото си гофу „Духовен удар“, прилепих го на вратата, порязах дланта си и направих кървава диря до перваза на прозореца, за да го активирам в последния момент, преди да си тръгна. Ще има малка изненада за хрътката и ходещите мъртъвци.

Тогава грабнах един свободен стол и се втурнах към прозореца, като с крайчеца на окото си забелязах как черните кичури се измъкват от устите на седящите хора. Изглежда ефектът от „Отслабване на вниманието“ свърши и Садако ме видя, така да се каже, в целия ми блясък, и реши да използва всичките си сили, за да ме залови. Сега определено не ми беше до криене, главното беше да се измъкна от стаята възможно най-бързо.

Хвърлих стола в стъклото, обърнах се и използвах още едно защитно гофу, за да се справя с най-пъргавия кичур. Кичурът се стопи, но с прозореца имаше проблем: за мое удивление и разочарование железният стол просто отскочи от стъклото.

„Направили са бронирани всички прозорци на болницата?!“ — мислено изстенах аз.

Това беше единственото, което успях да направя, след което цялата избуяла от екрана коса се втурна към мен, за миг уви ръцете и краката ми и ме повлече към момичето. Вече потъвайки в рамката на телевизора, успях да видя как вратата на стаята се откъсва от пантите си и в нея нахлуха две бледи медицински сестри и малко болнаво китайско чихуахуа с изпъкнали червени очи и висящ отстрани език. Е, ако някое кученце може да бъде прието за „прокажено“, то това беше точно такова, но виж „хрътката“ аз си представях малко по-различно, например, десет пъти по-голяма. А и тя сега ръмжеше като истинско чудовище, а не като невзрачно кученце.

Не знам защо мислите ми се насочиха към кучето, защото всъщност имах много по-сериозни проблеми. Косата ме вкара през телевизионния екран, с вързани ръце и крака, и ме хвърли на земята от около два метра височина. Полежах известно време кротко, опитвайки се да си поема дъх след удара и да се огледам. Освен това, след като ме пуснаха, се стараех да не мърдам излишно, за да не привличам внимание към себе си.

Нощна гора. Наоколо мрак и черни дървета. Само лунна светлина пада върху кръглия каменен кладенец и момиченцето. Или девойката. От този ъгъл беше трудно да се определи възрастта, защото лицето все още не се виждаше и не съм сигурен, че изобщо исках да го видя.

Интересното е, че от мястото, от което паднах, не остана абсолютно нищо. Ако по-рано е имало портал или нещо подобно, свързващо това място със стая в болницата, сега го нямаше, което означава, че все пак успях да избягам от нощните медицински сестри и кучето. Но сега повече ме тревожеше друг въпрос — къде попаднах? Просто в различна географска точка или в някакво паралелно измерение? Във всеки случай имах късмет, че в стаята за почивка имаше достатъчно голям телевизор и успях без проблем да мина през него. Иначе дори се страхувам да си представя в какъв вид щях да падна на тази горска полянка.

Момичето все така седеше неподвижно на ръба на кладенеца и сякаш не реагираше по никакъв начин на появата ми. Тъмната й коса сега изглеждаше съвсем нормална и едва стигаше до петите й. Събрал малко кураж, аз се изправих предпазливо и започнах да говоря:

— Здравей.

Отговори ми единствено тишина.

— Какво искаш? — попитах предпазливо: — Не искаш да ме изядеш или да ме разкъсаш, нали?

В отговор на този въпрос момичето леко наклони глава настрани.

„Ох, мамка му — изплаших се аз. — Надявам се, че не съм й дал идея точно сега?!“

Може би трябваше просто да се обърна и да избягам, но интуицията ми подсказваше, че момичето лесно може да ме хване във всеки един момент. Същата тази интуиция уверено заяви, че мога да не мисля за всичките си останали стрелички и гофу, те по никакъв начин няма да помогнат срещу това момиче.

— Ако искаше да ме убиеш, вече щеше да се ме убила — логично предположих аз. — Значи искаш нещо от мен?

Трескаво преглеждах в ума си останалите в джоба гофу с надеждата да измисля някакъв трик, но нищо добро не ми хрумна. Освен да се опитам по някакъв начин да нарисувам „Духовен удар“ на кладенеца и да го унищожа, може да е свързан по някакъв начин с момичето? Но това беше шанс едно на милион, дори и момичето да ми даде такава възможност.

— Така че какво искаш? — предпазливо повторих въпроса аз.

Вместо да отговори, косата на момичето рязко се вдигна във въздуха и се втурна към мен, ловко обвивайки ръцете и краката ми. След миг се оказах опакован като пашкул. Момичето плавно ме придърпа към себе си, все още без да вдига глава, и в същия момент усетих, че кичур коса се опитва да нахлуе в устата ми.

„По дяволите! — помислих си с ужас. — Изглежда, че ако хората в болницата й бяха като кутийки със сок, мен е решила да ме вземе със себе си като закуска.“

Странно, но освен собствения ми и обичаен страх, гледайки фигурата на момичето, усетих и още нещо. Емоции, които определено не ми принадлежаха: силен глад, гняв и частица съмнение, примесено с надежда. Нямах време да разсъждавам, така че веднага се хванах за тези необичайни усещания.

— Повярвай ми, мога да ти помогна — казах припряно, опитвайки се да избягам от опитващата се да влезе в устата ми коса. Момичето не реагира по никакъв начин на думите ми и затова реших да рискувам: — Ти се казваш Садако, нали?

Веднага щом произнесох името, момичето рязко вдигна глава и се втренчи в мен. И тогава разбрах защо тя не ми отговаря — устата на Садако беше зашита с груб конец. Във всичко останало момичето беше точно копие на чудовището от японския филм.

— Това реално ли е?! — не можах да спра възклицанието си аз.

По-добре това да е филмът, защото първоизточникът на историята, книгите, бяха просто ужасяващ боклук. Цели три тома глупости на откачалник, които някога прочетох набързо и предпочетох да забравя като много страшен сън.

Момичето дълго време ме гледаше, без да мигне. Буквално усещах как с всяка секунда косата ми на слепоочията побелява от страх. Но поне тя повече не се опитваше да влезе в устата ми. Защото като нищо може да не си е мила косата от години, дявол знае къде другаде я е пъхала, преди да влезе в устата ми. Пфу.

— Сигурно са те запечатали в кладенеца? — попитах аз и на мига осъзнах, че това е глупав въпрос, тъй като тя седеше свободно навън. Значи в този момент нейната история все пак се различаваше от филма и книгите.

Продължавайки безшумно да ме пробива с поглед, момичето плавно постави скъпоценното ми тяло обратно на земята и го пусна. После бавно вдигна тънката си бледа ръка и я протегна пред себе си. Тънкият пръст с дълъг нокът посочи право в лицето ми, а след това надолу към земята.

На тревата бяха начертани дълбоки бразди, изписвайки цифрата седем.

— Седем? — попитах аз.

Момичето кимна.

— Седем дни? — казах с пресъхнало гърло и получих в отговор още едно кимване.

Изглежда, че започнахме да установяваме контакт, но това едва ли носеше позитивен резултат. В потвърждение на мрачните ми мисли момичето много изразително прокара пръст през гърлото си.

— Искаш да кажеш, че аз ще умра след седем дни? — опитвайки се да остана спокоен, уточних аз.

Тя отново кимна слабо.

— Чакай, но защо правиш това?! Ако искаше просто да ме убиеш, можеше да го направиш във всеки един момент. Защо ме завлече тук? — избухнах аз. — Не може ли да ми напишеш какво всъщност ти трябва? Ще се постарая да помогна!

Но в отговор момичето отметна глава и избълбука. Дори не веднага разбрах, че това означава смях. А после тя изведнъж изчезна. Съвсем. Заедно с кладенеца. Само мигнах и Садако, ще я нарека така, буквално се изпари, оставяйки ме сам в нощната гора. Макар че сигурно по-добре да съм сам, отколкото в такава „прекрасна“ компания. Но какви други същества или призраци биха могли да живеят на такова разстояние от града? А аз съм напълно беззащитен!