Алекс Кош
Примамка за призраци (3)

Глава 3

И отново призракът примигна, превръщайки се в червеното нещо, след което потъна в най-близката стена.

— И какво?! — настръхнало попита охранителят. — Ще повярваме на това същество? Със сигурност е капан!

Джеймс погледна замислено към стената, където изчезна призракът.

— Съмнявам се. Обикновените полтъргайсти по принцип не обичат да говорят. Нещо странно става тук. Да вървим.

Ние внимателно приближихме до вратата, посочена от Елла.

— Побързайте — раздаде се шепотът на момичето от тъмнината около нас. — Те са близо.

— Кои те?! — възкликна охранителят, като по някаква причина хвана Джеймс за рамото.

— Аз откъде да знам — махна ръката му медиумът.

Хвърлих насмешлив поглед на охранителя, но в полумрака той, за съжаление, не го видя. Жалко.

Джеймс пристъпи към вратата и я отвори рязко, стараейки се да не застава на прага.

— Има ли някой тук?

— Тук сме — раздаде се радостен детски писък. — Вие истински ли сте?

— И още как — облекчено въздъхна Джеймс. — Така, елате бързо при мен, ще ви измъкнем оттук.

Изпод леглото изпълзяха три деца — ако се съди по размерите им в сумрака, по на около пет-шест години. Две момчета и едно момиче.

— Красивото момиче-ангел ни предупреди, че ще дойдете — каза едно от момчетата, докато помагаше на другите две деца да се изправят.

— Какво момиче-ангел?

— Тя ни скри тук и ни защитаваше от черните ръце.

Джеймс и аз се спогледахме. Е, по-точно, погледнах го аз, а той сякаш обърна глава в моята посока.

— Чували ли сте нещо за черни ръце? — зададох въпроса, който интересуваше всички ни сега. — Някакъв специален вид призрак?

— За първи път чувам за подобно нещо — неохотно призна медиумът. — Но няма значение. Ако изчакаме малко, и ние ще ги видим — той се обърна към охранителя и Дони. — Така, вземате децата и се махате оттук. Ние ще ви придружим до асансьора.

Нито охранителят, нито Дони възразиха. Първият вдигна две деца, вторият — третото, и забързаха към изхода.

— А Деймис и другите хора? — попитах в движение.

Джеймс кимна категорично към пазача, който носеше децата.

— Първо ще изведем малките.

Изглежда не искаше да обсъжда нашите работи пред охранителя. Това беше съвсем логично, тъй като Деймис беше виновен за появата на полтъргайста, а и ние самите бяхме свързани с Елла, макар и косвено. Ако управата на болницата разбере това, Джеймс определено ще загуби парите от поръчката, а ако това се случи, аз просто ще остана без учител. Горкичкият ще умре от сърдечен удар.

Когато вече наближавахме асансьора, охранителят изведнъж се спъна и рухна на пода, като само по някакво чудо не смаза децата. Но преди да успее да стане, отдолу се протегнаха черни, сякаш от гъст катран, ръце и го притиснаха към пода. Децата запищяха пронизително, а Дони някак като по чудо ги вдигна и трите и отскочи на няколко метра встрани.

Джеймс извади лист гофу от пазвата си и го притисна в пода. Вълна от енергия веднага премина под краката ни, като буквално отряза всички черни ръце и моментално освободи охранителя.

— Бързо в асансьора! — заповяда на него и Дони медиумът.

От стените около нас се появиха неестествено дълги ръце. Те се протегнаха към децата, но таксиметровият шофьор с невероятна ловкост ги избягна и уверено се насочи към асансьора.

Честно казано, аз самият не бих отказал да се махна, оставяйки Джеймс да се справя със странните ръце от пода. Ако вече бях започнал да свиквам с призраците, то такъв ужас засега оставаше извън зоната ми „тук аз поне приблизително знам какво да правя“.

Джеймс грабна още два листа хартия и, като размаха ръце, ги запрати към стените. Все още не разбирах как кара тези неща да увисват във въздуха, дали с помощта на левитация, или е вградил допълнителни руни в гофу. Във всеки случай листата се залепиха по стените и вълна от енергия отряза всички ръце, превръщайки ги в черна мъгла.

— А вие? — поколеба се до асансьора охранителят.

— Махайте се оттук — махна му Джеймс. — Това ни е работата.

Когато вратите на асансьора се затвориха зад пазача, таксиметровия шофьор и децата, аз въздъхнах с облекчение. Сега поне Джеймс ще има само един баласт, който да защитава — мен.

— Какво да правя с това нещо, ако отново нападне? — попитах, докато гледах предпазливо в краката си. — Има толкова много ръце, че стреличките с атакуващи гофу няма да са достатъчни.

Интересното е, че асансьорът се движеше напълно безшумно и така Джеймс и аз стояхме в пълна тишина. Да, звуците от улицата се чуваха приглушено, но сякаш съществуваха в друга реалност. А тук и сега бяхме само ние и тишината.

— Успокой се — потупа ме Джеймс по рамото. — Тук няма черни ръце. Или по-скоро вече не.

— Как така не? — попитах аз. — Три гофу бяха достатъчни, за да ги унищожат напълно? И какви бяха тези руни?

Каквото и да казваше Джеймс, аз се стараех да стоя точно в средата на коридора, за да имам време да реагирам на опасност, идваща от стените.

— Нищо не съм унищожил, просто временно ги развъплътих. Тези черни ръце бяха създадени от въображението на едно от децата и веднага щом те влязоха в защитения с руни асансьор, връзката беше прекъсната.

— Връзка с какво? — попитах недоумяващо.

Разбира се, Джеймс не можеше да обясни всичко наведнъж, той обичаше да дава информацията на малки порции.

— Някъде тук са се заселили бахтаки — малки паразитни същества, които се хранят със страха и болката. Имат само зачатъци на интелект, но това е напълно достатъчно, за да не убиват хората лично, а просто да се настаняват в болници, затвори и опасни гета. А най-желаният деликатес за тях е детският страх, така че през нощта те с удоволствие измъчват децата с кошмари.

По някаква причина веднага си спомних стария филм на Стивън Кинг — „Окото на котката“, мисля. Там имаше трол, който се катереше по гърдите на децата и изсмукваше живота от тях. Очевидно Джеймс говореше за нещо подобно.

Ръцете наистина повече не се появиха, така че можех спокойно да задам въпросите, които ме интересуваха.

— А тези черни ръце? Те откъде се взеха?

— Едно от техните защитни умения е да визуализират чуждите страхове. Но дори не мога да си представя колко от тях са се събрали тук и колко добре са нахранени, щом страховете се получават толкова материални. Дори едно такова същество да срещнеш на Златния остров вече е чудо. Със знак минус, разбира се.

Кимнах с разбиране.

— Значи бахтаки са убили всички тези хора? Разкъсали са ги части с тези черни ръце от детски кошмар?

— Едва ли — изненада ме Джеймс. — Ръцете правят това, което си представят децата. На пет години мозъкът не мисли за разчленяване.

— Но щом казвате, че не убиват хора, тогава кой е нападнал охраната? И другите тела…

— Не бъди наивен — поклати глава медиумът. — Само защото полтъргайстът защити децата не означава, че не се е разправил с останалите хора. Мисля, че остатъците от разума на момичето и любовта към брат й са я принудили да пощади малките и дори да ги защити от бахтаки. Но възрастните не са имали този късмет.

— Може би възрастните са били убити от собствените си кошмари? — предположих аз.

— Кошмарите на възрастните не са толкова силни и толкова прости като тези на децата — усмихна се Джеймс. — При тях вече няма чудовища, а хора. Поведението им е прекалено сложно за имитиране, затова бахтаки обикновено дори не се опитват да го правят. А ако във въображението на възрастен човек има подходящ образ, силата на неговия страх просто не е достатъчна дори за сто бахтаки, за да го материализират.

— Но все пак има шанс?

Все още не можех да повярвам, че момичето с ангелско лице е разкъсало човек на малки парченца, но тя сама наскоро ни демонстрира в какво чудовище постепенно се превръща. Така че предположенията на медиума звучаха доста разумно, макар и не твърде оптимистично.

— Да вървим — заповяда той. — В моя случай бахтаки определено няма за какво да се хванат, а с твоите страхове ще се справим някак. Най-важното е да не мислиш отново за лошото.

Ха, лесно е да се каже. Сега си мисля само какво може да ме уплаши толкова много, че бахтаките да решат да материализират този кошмар. Очевидно трябва да е нещо просто и много опасно.

И отново тръгнахме по коридора, но сега Елла не бързаше да се появи пред нас, за да ни покаже пътя. Въпреки че опитах да я помоля за помощ.

— Внимавай — предупреди ме Джеймс. — Бахтаки не са страшни за нас, но това, в което се превръща твоята приятелка…

Без да довърши изречението, той изведнъж ме бутна настрани и на мястото, където току-що стоях, се появиха червени ръце.

— Казахте, че няма да се появят отново — възкликнах възмутено, като едва се задържах на крака.

— О, не, това е нещо друго — замислено каза Джеймс, без да бърза да използва поредното гофу. — Вгледай се по-внимателно.

Да, ръцете сега не бяха черни, а червени, и не излизаха от пода. Изпод една от затворените врати течеше кръв и в средата на коридора започна да се оформя човешка фигура.

— Това е съществото от имението Огава! — ужасих се аз, но се усетих: — Стоп. Ето кой страх са решили да материализират!

Джеймс се отдръпна настрани и прокара ръка по превръзката на очите си.

— Не прилича на бахтаки. Съществото е истинско!

Тук вече наистина се уплаших.

— Какво?!

— Бягай! — изрева медиумът.

Разбира се, така и направих. Вярно, пътят към асансьора беше препречен от бавно оформящото се от кръвта същество, така че хукнах в обратната посока. Стигнах до чупката на коридора, скрих се зад ъгъла и погледнах назад.

Никой.

И Джеймс, и кървавото същество бяха изчезнали някъде. А минаха само пет секунди. В ръката си стисках стреличка с атакуващо гофу, но, както показваше практиката, срещу съществото от кръв стреличката беше като сачма срещу слон. Изобщо празният тъмен коридор създаваше някакво сюрреалистично усещане, сякаш съм в класически филм на ужасите и явно не като главен герой.

А в следващия момент кракът ми беше дръпнат толкова силно, че рухнах на пода, удряйки болезнено устните и носа си. Досегът на лицето ми с пода отекна като звучен шамар. Обръщайки се, видях съществото от кръв да ме дърпа към себе си.

Стреличката с атакуващото гофу попадна право в устата на съществото, но то просто я пропусна, създавайки дупка в себе си. Използвах втората стреличка по-умело, като просто срязах ръцете, които ме държаха. Скачайки отново на крака, аз за миг застинах, решавайки накъде да бягам, и в крайна сметка избрах обратната посока, защото някъде там, на теория, изчезна Джеймс. Но успях да направя само няколко крачки, преди отново да бъда повален на пода. Размахвайки стреличката, аз за пореден път срязах кървавите ръце и се претърколих настрани, но в следващия момент една ръка ме хвана за китката и изтръгна единственото ми оръжие.

Бях обърнат по гръб и на гърдите ми се стовари такава тежест, че дори не можех да си поема дъх.

„Така ли ще умра?“ — мярна се в главата ми.

По тялото ми пробяга топла вълна, сякаш температурата ми рязко се е повишила. Не беше като усещането, когато контролирах X-телата — те се усещаха като мравки, бягащи под кожата ми. А сега имах чувството, че в гърдите ми е заработил малък нагревател.

Съществото също усети нещо, защото леко облекчи натиска, а веднага след това ме покриха отгоре с бяла тъкан.

— Хванах ви! — раздаде се доволният глас на Джеймс и тежестта напълно изчезна от гърдите ми заедно с бялото покривало.

Веднага скочих на крака и извадих защитно гофу.

В коридора до мен стоеше доста ухиления Джеймс и никой друг. Затова пък в бялата калъфка за възглавница мърдаше нещо видимо тежко и доста активно.

— А къде е съществото? — хрипливо попитах аз.

— Спокойно, нямаше никакво същество. По-точно имаше, но само бахтаки и твоят материализиран страх.

— Защо ме измамихте и извикахте, че е истинско?! — възмутих се аз.

— Лов с жива стръв — доволно съобщи медиумът. — Винаги работи.

— В смисъл?!

Всъщност вече разбрах как той нагло се възползва от мен, но възмутеното възклицание се изтръгна от само себе си.

— Просто те оставих да се уплашиш наистина, така че бахтаките да загубят бдителността си. Освен това ми трябваше известно време, за да намеря подходящия контейнер за тези прекрасни приятели — той размаха бялата калъфка. — А и трябваше да сложа повече руни, за да не се измъкнат.

Внимателно погледнах обема на това, което риташе в калъфката за възглавница.

— Казахте, че са много на брой. Или не сте хванали всички?

— Очевидно си надценил размера им — усмихна се медиумът. — Както се казва, на страха очите са големи. Те са съвсем малки — той бръкна в калъфката и извади създание с размерите на моя тийнейджърски юмрук. — Виж колко са тлъсти, ояли са се на държавни ясли.

Очаквах да видя някакви чудовища, подобни на тролове, както във филм на Стивън Кинг, но вместо това бахтаки изглеждаха като малки и доста сладки маймунки мармозетки. Издутите им от преяждане коремчета ги правеха още по-сладки.

— И тези дребосъци са инсценирали целия този ужас? — попитах аз. — Жалко е да ги убивате.

— Да ги убия?! — Джеймс беше искрено ужасен. — Ама че си чудовище. Не. Изследователските институти с удоволствие купуват такива същества. На Златния остров бахтаки обикновено са доста редки и струват много скъпо. Освен това, при липса на, да кажем, жива храна, те могат да се хранят и с призраци. В крайна сметка най-често душите остават в нашия свят именно поради болка и страх. Когато Асоциацията на медиумите все още беше слабо развита, хората дори използваха бахтаки, за да изчистят старите къщи от призраци.

Той пъхна съществото обратно, завърза калъфката на възел и ми я връчи.

— Носи ги. Ръцете ми трябва да са свободни, когато се срещнем с твоята приятелка.

Бахтаки се оказаха доста тежки, а и ритаха ожесточено, но не можеха да разкъсат плата, очевидно заради нанесените върху него руни.

— Хайде да приключваме с това, уморен съм — заяви медиумът.

Той е уморен?!

По някакво чудо се сдържах да не започна да псувам. Мен използват като примамка след всичко, което се случи днес, а той, виждате ли, бил уморен!

— Тук вдигнахме толкова много шум, че Деймис вече трябва да ни е чул — казах, като се взех в ръце, и вдигнах хвърлената по-рано стреличка с атакуващо гофу от пода. — А и Елла изчезна някъде.

Джеймс извади хартиено самолетче от джоба си и го пусна надолу по коридора.

— Може би това ще ни помогне да ги намерим.

Ако това беше гофу за търсене на еманации на смъртта, то с негова помощ можехме да намерим само останалите тела. От друга страна, нищо чудно Деймис да е някъде близо до тях.

Самолетчето прелетя само няколко метра и се удари в една от затворените врати.

— Усещам, че сега ще разберем какво се е случило с останалите пациенти — предположих аз.

Джеймс отвори вратата и предпазливо надникна вътре.

— Да. Ето ги и тях.

— И тримата? — попитах аз, без да бързам да последвам примера му.

— Виж сам. Лично аз в момента не мога да ги преброя.

Направих няколко крачки и надникнах в стаята. В носа ме удари сладникаво-киселата миризма на кръв и още нещо, може би съдържанието на стомасите на тези, които бяха разкъсани тук. На много, много малки парчета.

Може би е добре, че не бях ял през последния половин ден. В противен случай пак щях да повърна.

— Сигурен ли сте, че Елла го е направила, а не бахтаки? — с усилие попитах аз.

— Ти усети върху себе си тяхната атака. Бахтаки не разкъсват, любимата им тактика е да се качат на гърдите и бавно да душат жертвата си, като попиват страха и болката й. Не, всички тези хора са убити от полтъргайст. Скоро тя окончателно ще се разтвори и тогава ще дойде времето на малкия й брат.

— А може тя да се справи със себе си — настоях аз.

— Съмнявам се. Имам подозрения, че полтъргайстът специално ни изправи срещу бахтаки, защото се страхува от тях. А това е индикатор, че умът на приятелката ти все още е човешки — гласът на Джеймс се носеше по коридора така, сякаш чете лекция в аудитория на института. — А това е много по-опасно от полтъргайст, воден само от инстинкти. Така че се приготви за най-лошото. Аз ще я фиксирам в пространството, а ти използвай запечатващо гофу. И да не си си помислил да слушаш какво ти говори, всичко ще е лъжа.

Отворихме още няколко врати, докато не попаднахме на заключена отвътре.

— Е, пристигнахме — уверено каза медиумът. — Приготви се.

Сложих калъфката с бахтаки на пода, взех стреличка в едната ръка и запечатващо гофу в другата. Отне ми още десет секунди, за да преодолея несигурността си.

— Готов съм.

Джеймс изби вратата с крак и скочи вътре.

Стаята беше по-тъмна от останалите, сякаш тук изобщо няма прозорци. Това очевидно не притесняваше Джеймс, но в мрака аз виждах само неясни сенки.

— Затвори си очите — извика медиумът и почти веднага стаята бе озарена от светкавица.

Примигвайки, видях в ъглите на стаята, тавана и пода няколко гофу-светулки, светещи с мека светлина. Винаги, четейки разпечатките с руни на Джеймс, ги смятах за безполезни, но сега разбрах колко са удобни.

Деймис седеше на леглото и прегръщаше белокосата си сестра. Това щеше да изглежда мило, ако под кръста момичето не се беше превърнало в червена маса, която постепенно обгръщаше краката на момчето. Между другото, тя сега някак си приличаше на кървавото чудовище от имението Огава, за щастие, бахтаки ми го бяха показали само преди пет минути и имаше с какво да сравнявам.

— Деймис! — извиках му силно аз, като вече подозирах, че щом не реагира на разбитата врата, то и мен изобщо няма да забележи.

— Не ми пречете — тихо каза момичето. — Аз просто искам братчето ми да бъде с мен.

— Това е нещо ново — каза медиумът с интерес. — Изглежда нашият полтъргайст наистина е съхранил частица от разума си. Но не и здравият разум — той обърна глава към мен. — Все още ли мислиш, че тя не е убила никого?

Разбира се, не бях глупак. Колкото и да не ми се вярваше, но полтъргайстът планираше да убие Деймис. Освен това започнах да вярвам, че тя всъщност използва децата, за да ни изправи срещу бахтаки. Дали Елла е оставила децата живи само заради това, или в нея все още има следа от човечност, нямаше особено значение. При всички случаи тя вече не мислеше като човек.

— Елла, нали осъзнаваш, че убиваш своя брат? — попитах напрегнато.

— Деймис просто ще се освободи от материалното си тяло. Затова пък ще бъде с мен и повече никой няма да го нарани.

— Той все още може да живее дълъг и щастлив живот — опитах се да вразумя призрака. — Болката е част от живота. Освен това на майка ти остана само той, помисли ли за нея?

— После ще отида и при нея — нежно се усмихна Елла.

— Браво на теб — направи гримаса Джеймс. — Защо й напомни за майка й? Може би нямаше да тръгне след нея. Впрочем, ти и без това ще трябва да я запечаташ, така че няма значение.

Той извади няколко листа гофу наведнъж и с махване на ръка ги изпрати към отсрещната стена. Прилепвайки към нея, те изстрелваха лъчи светлина, които хванаха полтъргайста като паяжина и го издърпаха към себе си.

— Не! — изкрещя Елла, опитвайки се да задържи брат си, но беше издърпана от краката на Деймис. Милото момиче веднага изчезна, а на нейно място се появи чудовище с огромна уста и дълги пръсти-нокти.

Когато Елла напълно се отлепи от момчето, то изведнъж дойде на себе си. За щастие под червеното, подобно на кръв тяло на полтъргайста имаше напълно цели крака на момчето, защото аз, да си призная, се страхувах, че тя вече е погълнала наполовина тялото му.

— Елла?

Призракът примигна и отново се превърна в белокосо момиче с уплашени сини очи.

— Деймис, те се опитват да ме убият!

Момчето скочи от леглото и застана между нас и призрака.

— Махнете се от нея!

Тъмнокосото момче, въпреки че изглеждаше слабо, всъщност притежаваше забележителна сила, явно благодарение на някакви семейни особености. Затова аз лично изобщо не исках той да заема страната на полтъргайста.

— Всъщност е обратното — дори се почувствах обиден. — Тя почти те изяде жив.

— Що за глупости?! — възмути се Деймис. — Елла никога не би го направила.

— Казах ти преди, че с времето призраците губят своята идентичност — бързо заговорих аз. — А сестра ти уби човека, като по този начин ускори процеса на превръщане в полтъргайст. Тя отмъсти на Орлов, но сега иска само да убива.

Джеймс леко ме чукна по тила.

— Да не мислиш, че имаме време за приказки? Не ме интересува какво мисли това хлапе. Приготви запечатващо гофу.

Послушно протегнах ръката с гофу към полтъргайста, но не успях да го активирам. Гофутата, които държаха полтъргайста, изгоряха едновременно с червени пламъци и тя се втурна към нас.

Джеймс хвърли защитно гофу, но тя с лекота проби безпомощно примигналата защита, а след това яростно изпищя. И двамата сякаш ни удари таран и се плъзнахме по пода чак до вратата. Но ако аз ударих стената като чувал с нещо ценно и вероятно много чупливо, то медиумът лесно изрита стената с крак, отскочи настрани и хвърли две атакуващи гофу наведнъж. За съжаление, преди те да се забият в тялото на момичето, тя отново се превърна в полтъргайст и отби ножовете с ръка. Със звън и двете оръжия паднаха на пода, без да нанесат никаква вреда на призрака.

— Пак ще си разваля костюма — с лека тъга измърмори Джеймс, извади още два ножа и се хвърли в атака.

Двамата с полтъргайста се завъртяха в едва различим с поглед танц. Деймис също застина за известно време, без да разбира какво се случва и в какво се е превърнала сестра му.

— Хей, погледни ме — казах бързо и се изправих. — Вече говорихме за това. Трябва да запечатаме сестра си и да я заведем в църквата, за да я погребат както трябва и да освободят душата й за прераждане.

— Да, помня — неуверено кимна момчето. — Но…

В този момент медиумът нанесе успешен удар на полтъргайста и буквално разцепи главата му наполовина. Половинметровата уста на призрака се отвори в пронизителен писък, било от ярост, било от болка.

— Хей, нея я боли! — възмути се Деймис.

Джеймс се справи с полтъргайста в ръкопашен бой доста лесно, като му нанесе няколко сериозни рани. При това, за разлика от кървавия призрак от къщата на Огава, раните по тялото на полтъргайста не бързаха да заздравяват. Осъзнавайки, че ситуацията става опасна, Елла се втурна навън, но неочаквано се удари в стената, вместо да премине през нея. Изглежда, че гофутата, разпръснати из стаята от Джеймс, не само работеха като лампи, но и блокираха пътя за бягство на призрака.

— Няма да се измъкнеш — ухили се Джеймс и като скочи към призрака, залепи гофу на челото му.

Полтъргайстът замръзна на място.

— Хайде, запечатвай! — заповяда ми медиумът.

С готовност пристъпих към полтъргайста и поставих гофу, но в момента, когато се канех да активирам руната, във въздуха изсвистя стоманена подлога. Листът беше издухан, а подлогата се удари в стената и със звън падна на пода.

— Не я докосвайте!

Едва се сдържах да не изругая. Ударът на стоманената подлога на Деймис беше толкова силен, че изглежда счупи китката ми. Болката беше ужасна.

А веднага след това гофуто на челото на полтъргайста пламна с червен пламък и тя ме хвана с две лапи и ме придърпа със сила към себе си.