Алекс Кош
Примамка за призраци (14)

Глава 14

Не знам какво ме обзе, най-вероятно виновна беше срещата с майката на Деймис, а след това и с неговия призрак. Момчето наистина се оказа мъртво, въпреки че много се надявах да не е. И проклетите охранители ми попречиха да разбера какво точно се е случило с него! Представих си на мое място някой като Макс — истински аристократ едва ли би позволил на някакъв служител на болницата да го хваща за ръцете.

— Махни си ръката — казах студено. — Ще запомня лицето ти.

Може и да прозвуча заплашително, но всъщност просто казах, че имам добра памет. Човекът обаче се смути и ме пусна.

— Моля да ме извините. Просто става дума за вашия живот.

— За моя? — попитах аз. — Интересно. Е, да тръгваме.

Честно казано, по някаква причина очаквах, че ще се срещна с тайнствения директор, направил от болницата инкубатор за същества. Но ме отведоха в кабинета на администратора, който се оказа същият мустакат дебелак, който беше спорил с Джеймс в опит да получи уловените бахтаки. Той внушително се беше разположил в огромно кресло и изучаваше папка с някакви документи, а на появата ми реагира само с леко кимване.

— Роман, настанете се.

Седнах на един стол и опитах да се отпусна, за да прикрия малко тревогата си. Никога не съм бил особено добър актьор, а сега, когато дори не мога да лъжа, всичко ставаше още по-лошо. Затова много се надявах, че ме е поканил не за да ми задава въпроси. А дебелакът, за късмет, не бързаше и още известно време само седеше и четеше документите.

— Казвам се Питър Дорман и съм главен администратор на тази болница — най-накрая каза той, затваряйки папката. — Сигурно дори не се досещате защо поисках да говоря с вас.

— Нямам представа — потвърдих аз.

— Всичко е заради днешните ви изследвания. Не искам да ви плаша, но въпросът е много сериозен. Дори бих казал смъртно сериозен.

Ами да, точно така говорят, когато не искат да те плашат. И правят точно такава дълга пауза. Засега всичко е логично.

— Вчера всичко беше отлично. Но днес нивото на еритроцитите и X-телата в кръвта ви значително е намаляло, също така са засегнати черният дроб, белите дробове и сърцето. Впечатлението е, че някой или нещо отслабва тялото ви.

— Някой или нещо?

Дебелакът сви рамене.

— Изследванията показват нещо от рода на проклятие или магическо отравяне. В наше време медицината невинаги може да си позволи да се бори с причините за болестите, те не се откриват лесно, а често е и твърде късно. Но ние сме длъжни да поддържаме здравето на пациентите си, докато други специалисти се занимават с първоизточника на заболяването.

С нещо думите му напомняха сегашното състояние на Дони. Лекарите от другата болница също правеха всичко възможно да го запазят жив, докато не намерим противоотрова. Но мен прокажената хрътка не ме е отравяла. Освен ако не става въпрос за Садако… но във филма хората не се разболяваха, а просто умираха след седем дни. Само че филмът едва ли може да се счита за сто процента задължителен в този свят.

— И какво предлагате? — попитах с пресъхнали устни.

— Вие сте ученик на Джеймс Харнет. Мисля, че той би могъл да разбере какво точно става с вас. А дотогава ви предлагам нашите най-добри здравни услуги. Да, не е евтино, но какво може да е по-скъпо от живота?

Ах, твойта… Той сериозно ли?! Решил е да смъква пари от дете? Или иска да отмъсти на ученика на Джеймс за изгубените бахтаки? От друга страна, можех да си направя изследвания и на друго място.

— Разбира се, можете да проверите думите ми, като си направите кръвни тестове другаде — сякаш прочел мислите ми, продължи дебелакът. — Нещо повече, самият аз бих ви посъветвал да го направите, сигурен съм, че Асоциацията на медиумите има свои специалисти. Но трябва да започнете да поддържате тялото си още сега, докато пораженията са все още незначителни.

— Възможно ли е това да е грешка? — неуверено попитах аз.

— Резултатите са категорични. Разбира се, можем да ги повторим, но бих посъветвал да комбинираме това с лечение.

— И колко струва това ваше лечение?

Питър Дорман взе лист, написа число върху него и ми го подаде. Е, какво да кажа, медицината никога не е била евтина, но когато видях сумата, за известно време изпаднах в ступор.

— Не е евтино — казах, прочиствайки гърлото си.

— Това е за ден — окончателно ме довърши дебелакът.

— Хм, Хипократ би се обърнал в гроба от такива цени на медицината — нервно се изкисках аз.

— Тук грешите — усмихна се под мустак администраторът. — В Хипократовата клетва и дума не се споменава за безплатно лечение на всички страдащи. По-голямата част от текста като цяло засяга отношението към учителите по медицинско изкуство и най-високата благодарност е към тях. Между другото, доколкото знам, медиумите полагат подобна клетва, като дават част от доходите си на своя учител едва ли не до края на живота си.

— Да, има нещо такова — признах аз.

— Още повече, че именно Хипократ е казал, че не си струва да се лекуват хората безплатно, защото тези, които се лекуват безплатно, престават да ценят здравето си, а тези, които ги лекуват безплатно, престават да оценяват резултатите от своя труд — оживи се дебелакът. — Така че той определено би останал доволен от моята работа.

Седях и, както казваха младежите в моя свят, мълчаливо „тъпеех“. Защото явно не бях дорасъл да влизам в словесни битки с опитния администратор на болницата. Виж ако Джеймс беше тук, дебелакът щеше да си намери майстора.

— Хайде да направим така — виждайки моята неувереност, каза дебелакът. — Ще започнем лечение, като в същото време вие ще се изследвате във външна лаборатория. Повярвайте ми, те ще потвърдят нашата диагноза. Ще ни платите чак след проверката.

Защо ли се чувствах така, сякаш ми дават кредит в магазин. Съгласяват се на всякакви условия, само и само клиентът да се съгласи, а после рибата вече е на куката и няма да отиде никъде.

— Добре — неуверено кимнах аз. — Но ми дайте минута, ще се свържа с асистентката.

Все пак не бях достатъчно добре запознат с реалностите на този свят, възможно е тук такова отношение да е доста често срещано. Човек получава проклятие от някакви цигани, започва бавно да умира, а в болницата поддържат живота му, докато магьосникът не бъде намерен и убит. Звучи като нещо логично, но все пак си струваше да обсъдя условията с някой, който е наясно.

— Разбира се, аз не бързам — увери ме дебелакът. — Можете да говорите отвън.

Бързо изскочих от кабинета и набрах номера на Миси. Все пак сутринта тя ме уверяваше, че Садако не е проблем и аз съм в пълна безопасност.

— Е, какво друго ти се е случило? — попита тя вместо поздрав.

— В болницата ми направиха изследвания и сега ме уверяват, че върху мен действа проклятие.

— Ами да — съгласи се ханьото. — Садако те е проклела. Не е изненада.

Просто така?! При първия ни разговор не каза нищо подобно!

— И докторът казва, че бавно умирам — добавих намръщено.

— Ами… да, умираш — съгласи се Миси също толкова спокойно. — Така става, когато те прокълне силно същество. Водата е мокра, прокълнатите умират.

— Също така тукашният администратор ме уверява, че без тяхното лечение няма да издържа дори седмица — продължих аз, опитвайки се да не премина във фалцет.

— Ще издържиш — увери ме ханьото. — Вярно, в едно нещо са прави: за седем дни състоянието на вътрешните ти органи ще е като на старец, а с лечение можеш поне да съхраниш младостта си.

— И говориш просто така за това?! — възмутих се аз толкова гръмко, че охраната, която седеше недалеч от вратата на администратора, ме погледна неодобрително.

— Напразно се безпокоиш, Джеймс ще се върне утре и ще решим този проблем. Няма да пострадаш много — Миси помълча известно време. — Но знаеш ли, все пак се съгласи на лечение. За всеки случай. Ако неочаквано Джеймс се забави…

Какво, по дяволите, става?!

— Всъщност самата аз смятах да поискам този курс за теб, но да го направя по такъв начин, че ти да не разбереш — обърка ме ханьото.

— Но защо?!

— За да не се изнервяш — спокойно обясни Миси. — Както правиш сега. Но не успях, за съжаление не съобразих, че там постоянно ще ти правят изследвания. Като цяло, не се притеснявай, ще пиша на Джеймс, че ти е предписан „Живот Про“ за негова сметка, това ще бъде допълнителен стимул да се върне по-бързо.

Спомняйки си цената на ежедневния курс на тези лекарства с жизнеутвърждаващо име, не можах да сдържа усмивката си. Ако алчният ми учител плаща, то дори бих умирал няколко дни. Струва ми се, че Джеймс ще побелее от такова харчене.

След като приключих разговора с Миси, аз се върнах в кабинета на дебелака и обречено казах:

— Къде да подпиша?

— Няма нужда да подписвате, думата ви е достатъчна — широко се усмихна дебелакът. — А сега отивайте на процедури, охраната ще ви придружи.

Дори не разбрах как напуснах кабинета на администратора и се озовах в манипулационната. Срещата с майката на Деймис, след това с неговия призрак и новината, че съм прокълнат, малко ме разтърсиха. Не, всъщност вече знаех, че Садако ме е проклела, но Миси ме беше уверила, че това не е проблем, и аз отложих мислите за нея за по-късно. Тук ханьото малко си изкриви душата, ако изобщо има душа, което означаваше, че може да е премълчала и за нещо друго. Ами ако справянето със Садако не е толкова лесно и дори Джеймс не може да помогне? Брр, глупави мисли, Джеймс Харнет е най-добрият медиум в Барса. Трябва да вярвам в учителя си!

В манипулационната ми поставиха интравенозна система с течност с наситено зелен цвят, като мутагена от анимационния филм за костенурките нинджа, и след това ме пуснаха в стаята. След странната течност се почувствах изненадващо бодър, все едно съм изпил литър и половина енергийни напитки. И нямах търпение да се заема с работа — да намеря Деймис и да разпитам главата на призрака. С първото не се получи, момчето така и не се появи, въпреки че старателно обиколих половината сграда. Оставаше ми да се надявам, че той просто е изразходвал всичките си сили, появявайки се през деня, и ще се върне, когато се стъмни. За това, че вече нямах никакъв шанс да спася живота на момчето, се опитах да не мисля. Не бях сигурен, че ще мога да сдържа сълзите си, но виновно, разбира се, щеше да е моето младо тяло, аз съм възрастен и се владея.

Пред стаята вече ме чакаха Макс и Лора.

— Къде обикаляш така? — възмутено се нахвърли върху мен младежът. — Бодигардката ти отказва да ни пусне, стоим тук като идиоти и те чакаме.

— Говори за себе си — плесна го Лора по тила. — Като идиот тук стоиш само ти. И не само тук, и не само стоиш. Ферщейн?

Макс кимна кратко, като в същото време се движеше някак отсечено.

— Ферщейн. Но хайде да влезем най-накрая! — и вече по-тихо: — Искам да отида до тоалетната.

— Джен, аз съм — казах, почуках и се опитах да препреча пътя на Макс. — Каква тоалетна искаш? Защо не отиде в твоята супер VIP стая?!

Още щом Джен отвори вратата, Макс с лекота ме избута настрани и се втурна към тоалетната.

— Не исках да ми правят изследвания и ми дадоха някаква напитка, за да провокират ходене до тоалетната. Сега не мога да спра. Да не ти се свиди?! — каза той в движение, отвори вратата на банята и замръзна на място. Минаха няколко секунди, преди той да затръшне вратата и да се обърне към нас с ококорени очи.

— Току-що видях как зелено джудже уринира върху труповете на някакви същества. Моля, кажете ми, че това е заради онази напитка.

— А, това е само вторият ми бодигард, казва се Хухлик — подсмихнах се аз, наслаждавайки се на гледката на шокирания блондин.

Лора пристъпи покрай Макс, отвори вратата на банята и веднага отскочи настрани. На прага се появи зелено джудже с недоволно изражение на муцуната.

— И защо нахлувате в тоалетната? Да не сте перверзници?!

— Не знаехме, че ти… вие сте там — възмути се Макс, дори за известно време забрави, че много му се ходи до тоалетната.

— Ти — не, а тя? — джуджето хвърли гневен поглед към Лора.

Момичето се смути.

— Мислех, че Макс се шегува, както обикновено.

— То-а-лет-на-та е за-е-та — на срички каза Хухлик. — Имам още три трупа, които не са разтворени.

И след това се върна в банята, затръшвайки силно вратата.

Лора и Макс веднага обърнаха възмутените си погледи към мен.

— Кой е този?!

— Вече ви казах, Хухлик е мой бодигард. През нощта е ловувал местни същества и сега се отървава от доказателствата.

— Той така ли се отървава от тях?

— Както може, така се отървава. Всички течности в тялото му са много силна киселина.

Докато Макс тичаше към стаята си по важна работа, а Лора се възстановяваше от срещата си с Хухлик, аз забелязах на леглото си вързоп.

— Какво е това? — попитах за всеки случай Джен.

— Пратка от Миси — сви рамене бодигардката. Жената седеше тихо до масата и наблюдаваше случващото се с неразгадаемо изражение на лицето. Дори не разбирах дали това я забавлява или, напротив, я дразни.

Бързо разопаковах пакета и се уверих, че ханьото е спазила обещанието си и е изпратила нова партида енергопроводима хартия. Но дългоочакваното хладно оръжие не ме зарадва особено.

— Какво е това? — казах на глас, вдигайки скептично малък правоъгълен предмет.

— Ъ-ъ… нож — Лора ме погледна, после отново погледна към кутията. — Колекционерски, сгъваем, многофункционален. Съдейки по качеството, може да струва цяло състояние. Подариха на баща ми подобен за рождения му ден, така че съм наясно.

— Страхотно — намръщено измърморих аз. — Но защо ми е толкова многофункционален и скъп, като поисках да ми изпратят нормално оръжие.

Честно казано, започна да ми писва, че Джеймс и Миси постоянно ми се подиграват и крият важна информация. Извадих телефона и набрах Миси с намерението да й кажа какво мисля за глупавите й шеги.

— Да, Малък Ро — весело поздрави тя.

— Ти откъде… — започнах аз, но бързо се върнах към основната тема: — Какво си ми изпратила?! Това не е нож.

— Разбира се, че не е нож — съгласи се ханьото и с някакъв тържествен тон продължи: — А произведение на изкуството! Истински Викринокс от 1891 г., голяма рядкост!

— Но аз мислех, че събираш нещо по-… бойно. Кукри, ножове на командоси или дори метателни кунай на нинджа!

— Това са глупости! Този нож е от първата партида на известните алпийски военни ножове, които влизат на въоръжение в швейцарската армия през 1891 г.

— И какво да правя с него?

— Грижи се за него, сякаш животът ти зависи от това. Всъщност то си е точно така. Аз не съм Джеймс, с мен не можеш просто да плащаш с пари за грешките си. И изобщо — изведнъж в гласа й се появи такава студенина, че я усетих дори през телефона. — Само ми се струва или не чувам радост в гласа ти?

Целият ми гняв моментално пресъхна.

— Ъ-ъ… това е много готин нож — промърморих аз. — Огромно благодаря, ще го пазя повече от собствения си живот.

— Така е по-добре. Още повече, че ти не можеш да се грижиш за себе си — но гласът на ханьото все пак омекна. — А ти защо се обаждаш?

— Само да ти благодаря — казах бързо. — Няма да те разсейвам повече, честна дума.

Така. Тоест ханьо, която разкъсва хора, колекционира сгъваеми ножчета с отвертки и отварачки?! Макар че в нейните ръце дори такива играчки могат да се превърнат в чудовищни оръжия, но на мен това няма да ми помогне по никакъв начин. Към този нож дори гофу не мога да прикрепя, ненапразно Джеймс използва ножове за хвърляне с права форма и острие, което не е заточено отстрани, за да може да прикрепя хартиени свитъци.

Лора внезапно ме потупа съчувствено по рамото.

— Нищо, в умели ръце дори такъв нож може да се превърне в страхотно оръжие.

— Аха, но явно не е за начинаещ медиум — подхвърли върналият се в стаята Макс.

Хвърлих гневен поглед към блондина.

— Виж какво, шегаджията, сега ще кажа на Хухлик да ти кихне в лицето.

— Млъквам, млъквам — бързо ме увери младежът с лукава усмивка. — И щом най-накрая се събрахме всички, предлагам да направим план за по-нататъшните ни действия.

Той извади от пазвата си сгънат няколко пъти лист и започна да го разгъва на масата.

— Уау, откъде в теб такава карта? — попитах учудено, бързо разбирайки какво точно е нарисувано на хартията.

— Работя в сферата на застраховането — изсумтя Макс. — А болниците също се застраховат, нали знаеш. Всъщност всичко в нашия свят се застрахова, с изключение на живота на медиумите и Червения батальон.

— Не трябваше да ти напомням — измърморих аз.

Пак бях забравил да прочета за този Червен батальон!

— Доколкото разбирам, новият директор е започнал да отглежда същества, значи лабораторията трябва да се намира в учебния корпус — делово започна Макс. — Трябва само да решим как ще стигнем до там през нощта и откъде да започнем търсенето.

— Чакай, чакай — с насмешка спрях младежа аз. — Аз си имам собствена карта, с която първо трябва да се сверим. Нещо повече, тя е едновременно и карта, и справочник, и свидетел, и заподозрян.

— Хе, хе — скептично се подсмихна Макс.

— Трябват ми десетина минути, за да подготвя всичко — продължих аз, без да обръщам внимание на усмивката му.

Преди да разкъсам запечатващото гофу с главата на Роналд, аз отворих ново мастило, смесих го с кръвта си и бързо нарисувах няколко гофу. Първата руна беше „Покажи скритото“ или нещо подобно. Те се използват от медиуми, когато ловят призраци, за да ги направят видими. Обикновено подобни гофу, както и защитните, се закрепват или по стените на стаята по целия периметър, или върху самия призрак. Но второто гофу беше много по-интересно — то се използваше за разпит на призраци. Разбира се, само ритуал в църквата можеше да застави духа да говори истината, но това изискваше няколко служители, какъвто беше случаят по време на разпита на Селена Леони, призракът на жената без кожа. Медиумите не са толкова силни, че да повлияят фино на душата, но пък могат да определят дали призракът лъже или не. Вярно, досега никога не бях използвал това гофу и знаех за действието му само на теория — казваха, че руните ще светят в червено, ако призракът лъже. Също така действаха за съвсем кратко време, така че трябваше да нарисувам няколко.

Джен, Лора и Макс стояха до мен и с искрено любопитство наблюдаваха действията ми. Мисля, че дори видях главата на Хухлик да наднича от вратата на банята, толкова им беше любопитно на всички.

В центъра на масата сложих гофу „Покажи скритото“, около него разположих няколко „детектора на лъжата“ и поглеждайки хората около мен, съжалих, че не мога да накарам гофу да летят, както правеше Джеймс. Така приготовленията щяха да изглеждат много по-ефектни.

Когато извадих запечатващото гофу от чантата си, Макс успя да се досети от рисунката, че прилича на онази, в която беше уловена прокажената хрътка. А аз си мислех, че моята памет е добра.

— Хей, нали не се каниш да пуснеш хрътката? — напрегнато попита блондинът.

Само се подсмихнах в отговор и се обърнах към Лора:

— Така, ще ми трябва малко помощ от теб. Слушай внимателно. Когато се появи нашият събеседник, ще кажа, че руните около него реагират на лъжи. А ти трябва да добавиш, че с всяка нова лъжа руните ще изсмукват душата от него. Всичко ясно ли е?

— Няма проблем — сви рамене Лора. — Но защо ти не го кажеш сам?

Разперих ръце.

— Аз не мога да лъжа.

— Аха, значи според теб аз съм отлична лъжкиня? — присви очи тя.

— Актриса — извъртях се аз. — Ти си чудесна актриса, а аз съм просто тийнейджър, който не може да заблуди никого.

— Хм. Добре, учи се, Макс — усмихна се Лора. — И така, кого смяташ да призовеш тук? Надявам се, че не е хрътката?

Направих ефектен жест с ръце и разкъсах гофуто с главата на Роналд Тумс точно над масата.

— Еха, ти наистина ме вкара в болницата — радостно проговори Роналд веднага щом се появи. Главата падна настрани, така че гледаше другите само с едно око. — А що за хора са тези?

— Това са мои приятели — обясних аз и посочих масата на Лора и останалите. — А това е нашата интерактивна карта на болницата.

— Къде? — подозрително попита Макс.

Аз само се подсмихнах в отговор и докоснах с порязания си пръст руната, която правеше призраците видими за обикновени хора. Енергията нахлу в руната заедно с кръвта, карайки я да блесне с червена светлина, и аз бързо дръпнах ръката си, за да не прекалявам с напомпването на гофу.

— Уау, какво е това?! — възкликна Макс и отскочи встрани.

Джен отново се хвана за пистолета, сякаш той можеше да помогне срещу призраци, а Лора, напротив, се приближи до главата и започна да я разглежда с интерес. Дори бих казал, че интересът й беше някак нездравословен, твърде внимателно изучаваше отрязания врат.

— Запознайте се с бившия директор на тази болница, Роналд Тумс — представих главата аз.

— Какъв ужас — направи гримаса Макс.

— Какво?! — изненада се главата. — Те ме виждат?!

— И виждат, и чуват — потвърдих аз. — И имаме много въпроси към вас. По-специално за съществата, които обикалят тук през нощта и които се хранят с хора.

— Нали ви казах, че всичко това го е организирал този, който зае моето място. Аз нямам абсолютно нищо общо с това!

Честно казано, не разбирах защо изобщо му е на призрака да лъже. Той вече е мъртъв, няма да влезе в затвора. От какво се страхува?

— Само че явно не сте казал всичко — прекъснах го аз. — Вие сте се занимавали с изследване на съществата. И със сигурност първоначално вие сте стопанисвали подземната лаборатория, а новият директор само я е наследил от вас.

Докоснах с пръст гофу „Детектор на лъжата“, за да го активирам.

— Не е вярно! — възмути се Роналд.

Гофуто светна в червено.

— Какво е това? — погледна към бавно тлеещият до него лист хартия бившият директор на болницата.

— Детектор на лъжата за призраци — намеси се Лора. — И той казва, че ти лъжеш! Не те съветвам да ни лъжеш, тези руни могат да те убият окончателно.

Роналд мълча известно време, очевидно леко паникьосан.

— Е, това не е съвсем лъжа — най-накрая се поправи той. — Имах малка лаборатория и наистина изследвах съществата, но само според официалната квота и с разрешение…

Още една червена светкавица. Гофу се разпадна и аз веднага активирах следващото.

— Добре, добре! — паникьоса се Роналд Тумс. — Да, държах в мазето определен брой същества от тези, които са признати за условно разумни. Над тях е забранено да се провеждат експерименти, но медицината не трябва да стои на едно място, това е златна мина за нови знания!

— Определен брой, това колко означава? — веднага се включи в разговора Лора. — И имаше ли сред тях прокажени хрътки?

— Хрътки? — повтори главата. — Имаше, разбира се. Това са носители на най-различни болести, което означава, че те самите имат имунитет към всяка от тях. Невероятни същества! Основната част от изследванията си провеждах именно върху тях.

Лора присви очи.

— Значи може би вече имате антидоти за техните болести?

— Само за някои. Не успях да ги проуча напълно — направи гримаса бившият директор. — Животът ми беше прекъснат.

— И къде да намеря тези противоотрови? — обнадеждено попита момичето.

— В моята лаборатория, разбира се. Но не съм сигурен дали все още е на същото място.

— Нека позная, тя се намира точно под кабинета ви? — предположих аз.

— Да — удиви се Роналд. — А вие откъде знаете?

Джен, Макс и Лора ме погледнаха изненадани.

— Какво? — възмутих се аз. — Май забравихте, че аз не просто прекарвам времето си тук, а и работя.

— Аха, и дори сам плащаш пари за това, помня, помня — кимна Макс, гледайки ме скептично.

— Тоест, за да попаднем вътре трябва просто да минем покрай директора, който най-вероятно е същият този ездач на трупове? — уточни Лора и хищно се ухили. — Е, щом трябва, значи трябва!

— Призракът на момичето ми каза, че ходещите мъртъвци излизат от моргата — замислено казах аз. — Логично е и да „живеят“ там между нощните смени. И може там да има втори вход към лабораторията. Така че аз лично първо бих пробвал да потърся там.

— Аха. Тоест ще отидем през нощта в болнична морга, пълна с ходещи мъртъвци. Страхотен план! — изсумтя Макс.

Лора протегна ръка пред себе си и в нея сякаш от нищото се появи късо острие, светещо със синя светлина.

— Морга, значи морга.

При това момичето се усмихваше толкова радостно, че по гърба ми пробягаха мравки. Изглежда Лора смело можеше да бъде записана в женския клуб на любителите на разчленяването заедно с Ника и Миси. Господи, защо съм заобиколен само от такива жени?

* * *

Питър Дорман изчака известно време, след като момчето излезе от кабинета, и вдигна телефона. След няколко звукови сигнала му отговори груб мъжки глас:

— Да.

— Господин Орлов, Дорман е. Имам добри новини.

— Момчето вече е мъртво?

— Не, но скоро ще умре. Някъде е успял да получи много силно проклятие. Всичките му вътрешни органи са увредени, има проблеми с кръвта и X-телата. Именно в такива случаи ние предписваме курса „Живот Про“, но дори това е само временно решение.

— Това сигурно ли е?

— Повярвайте на моя опит. С каквото и същество да се е сблъскал младежът, то е невероятно силно. Нашата техника ни позволява да определим силата на въздействието и затова аз по-скоро бих повярвал, че Джеймс Харнет и неговият ученик ще умрат, опитвайки се да се справят с него, отколкото в оздравяването на момчето.

— Добре, дръж ме в течение — каза мъжът след кратка пауза. — Нали нямаш намерение наистина да го лекуваш?

Дебелакът се подсмихна.

— Не, разбира се. Ще му влеем плацебо, може и някакво обезболяващо, за да не разбере, че умира.

— Без обезболяващи. Той трябва да страда. Можете ли да го осигурите?

— Кхм, както кажете. В тази болница мога да осигуря всичко.

— Е, дръж ме в течение.

— Добре.

Приключвайки разговора, дебелакът се отпусна назад в стола и се прозя. Денят започваше просто страхотно.

— Значи се смяташ за собственик на тази болница? — изненадващо се раздаде тих глас зад гърба на Питър Дорман. — Интересно.

Дебелият моментално скочи от стола и падна на колене.

— Не, само казах, че мога да осигуря всичко, което искат, ако е добре заплатено — бързо избърбори той. — И ако не пречи на вашите планове, сър. Вие сам казахте, че не се интересувате от такива дреболии.

От полумрака в ъгъла на кабинета излезе слаба тъмна фигура с костна маска и дълъг клюновиден нос. Едно движение на ръката и дебелакът се издигна във въздуха, за да се озове на едно ниво с маската, от чиито очни кухини лъхаше студ и мрак.

— Ученикът на медиума ме интересува, той явно се е появил тук с причина.

Дебелакът преглътна конвулсивно и хвърли поглед към пода, който късите му крака не достигаха.

— Да, сър, и аз отначало си помислих, че е дошъл да души наоколо. Но днешните анализи показаха, че той е прокълнат, и най-вероятно това е причината неговият учител да го е изпратил тук.

— Мисля, че едното не пречи на другото. Освен това той може да е получил проклятието тук.

— Но от кого?! — изненада се дебелакът, но веднага закри устата си с ръце. — Съжалявам, това не е моя работа.

— Точно така, не е твоя — съгласи се „маската“.

— Тогава да го махнем, просто за всеки случай? — плахо предложи дебелакът.

— Не — рязко отговори „маската“. — Не пипай момчето, то ми е нужно. Нека намери това, което търси. И му инжектирай пълна доза „Живот Про“, днес неговото тяло ще ми трябва във възможно най-доброто състояние.

Питър Дорман се строполи на пода, вече неудържан от невидима сила във въздуха, а когато се изправи на крака, тъмната фигура беше изчезнала от кабинета. Впрочем, дебелакът не изглеждаше особено уплашен, защото беше сигурен, че е нужен на „маската“. Само такъв добър администратор като него би могъл да прикрива работата на Роналд Тумс, а след това и на новия директор. Какво да скромничи, Питър на практика беше незаменим! И най-доброто му качество като администратор беше умението да си затваря очите и ушите навреме, за да не види и чуе нищо излишно. Особено през нощта.