Алекс Кош
Примамка за призраци (1)

Глава 1

Може би за първи път от момента на появата ми в новия свят се почувствах като истински герой от екшън филм. Не онзи глупав тийнейджър, на когото заповядват да не излиза от колата, а той въпреки това излиза и съсипва всичко, а съвсем истински главен герой. Уморен корав мъж, гордо излизащ да посрещне полицейските коли, които със закъснение пристигат да му помогнат. Вярно, определено нямах намерение да си приписвам смъртта на всички онези хора, които останаха в сградата на изоставената фабрика. Миси ги направи буквално на кайма. Затова ще бъда „героят, който оцеля“ в жестока касапница, без да убива никого. Образ, най-изгоден от гледна точка на абсолютно всяко законодателство.

Прекрачвайки прага, аз се облегнах на стената и започнах да наблюдавам как полицейските коли безшумно влизат в изоставения двор. Тези полицаи много умно не бяха включили сирените. Никога не съм разбирал защо трябва да надуваш сирените, когато летиш към опасно място — нали ще предупредиш за приближаването си и ще дадеш възможност на лошите да се подготвят по-добре или просто да избягат? Не, местните служители на реда делово и много тихо отцепиха района, след което ме избутаха от входа и нахлуха в сградата.

— Какво се е случило тук? — попита един от полицаите, като ме хвана за рамото. Възрастен мъж на около четиридесет, с прошарена коса и предизвикващо доверие добродушно, покрито с бръчки лице на семеен мъж. — Ти ли си Роман Михайлов?

— Да — потвърдих аз. — Тези хора ме отвлякоха, а после някой дойде и ги уби всички. Аз стоях заключен и не видях какво точно се случи.

Разбира се, всичко това си беше чиста истина, нали аз физически не можех да лъжа. Дори това, че нарекох помощничката на Джеймс „някой“ имаше логична обосновка. Коя изобщо е тази „ханьо“? Лично аз не знам. Още помня йокаите от аниметата, онези японски духове. Но как един или една от тях се е кръстосал с човек и защо резултатът от тяхната извратена любов убива хора с такова удоволствие? Много странно.

От сградата стремглаво изскочи млад полицай, едва успя да се спусне по стълбите покрай нас и изпразни стомаха си под най-близкия храст.

— Какво става? — озадачено попита колегата му.

— Кхъ, там е някаква каша от месо и черва. Що за чудовище е направило това?

Всъщност Миси изобщо не прилича на чудовище, а на сладко момиче. Въпреки че мъжът вижда в корена, така да се каже. Ако сестра ми знаеше кой или какво стои зад образа на скромната секретарка, едва ли щеше да я дразни толкова при първата среща. По-скоро веднага би извадила меча.

— Ти самият добре ли си? — някак със закъснение ме попита сивокосият полицай, без да сваля озадачения си поглед от своя партньор. — Линейката скоро ще пристигне.

— Добре съм — отговорих уверено и също със закъснение, подобно на полицая, се опомних: — Ох, там, на мястото, където бях отвлечен, остана да лежи момче…

— Той е добре, вече го откараха в болницата.

Това е страхотна новина! Въпреки че не успяхме да спасим сестрата на Деймис, но поне той оцеля.

— И така, кой те отвлече и защо? — предпазливо попита полицаят и като видя, че не бързам да отговарям, добави: — Можеш да ми се довериш, работих с Евгений Михайлов много години. Може дори да ме е споменавал, аз съм Оливър Лок.

Само да знаеше, че подобно изявление изобщо не вдъхва доверие, а по-скоро обратното. А и Евгений Михайлов никога не е говорил с мен и няма как да е споменал някой от колегите си.

— Сложиха ми чувал на главата, когато ме караха насам — малко не на място отговорих аз.

Така. Струва ли си да разкрия самоличността на този, който всъщност ме отвлече? Обикновено във филмите полицаите не реагират много добре на убийства, извършени от техни колеги, и още повече — близки познати, дори и да са заподозрени в престъпления. Затова определено не трябва да споменавам още един бивш колега на Евгений Михайлов. Още повече, че Миси го завлече някъде и най-вероятно този мръсник никой никога повече няма да го види. Което като цяло е най-доброто.

— Но нали си видял кой те отвлече? — настоя полицаят.

— Ами…

Телефонът на полицая изведнъж звънна. Поглеждайки към екрана, той прие обаждането с леко озадачено изражение.

— Да? Откъде изобщо имате телефона ми? Да включа на високоговорител? Откъде накъде? Ъ-ъ… добре.

Оливър протегна телефона пред себе си и натисна екрана.

— Спри, спри, спри! — чу се познатият глас на Джеймс Харнет. — Момче, не смей да отговаряш на въпроси на полицията.

— Защо така? — обиди се полицаят. — Защо изобщо се месиш, Джеймс?

— Той е мой ученик и официален член на Асоциацията на медиумите. Всякакви разпити са възможни само в мое присъствие.

Полицаят сви рамене, сякаш събеседникът му можеше да види това действие.

— Никого не съм разпитвал, просто зададох няколко въпроса.

— Точно това наричат разпит — саркастично отбеляза Джеймс. — Каквото и да е казал, то не може да бъде споменато в официалния доклад.

— Да, разбира се — лесно се съгласи мъжът. — Още повече, че с този случай няма да се занимава полицията.

Медиумът замълча за известно време и дори по телефона усетих напрежението му.

— Инквизицията?

— Разбира се — потвърди полицаят. — Те ни изпратиха тук, след като усетили някакво тъмно присъствие или нещо подобно. Между другото, свещениците ще пристигнат всеки момент.

— Пъргави са — изсумтя Джеймс. — Така че, човече, дай телефона на хлапето и се отдалечи на пет метра, ако обичаш. Трябва да поговорим.

— В смисъл?! — вдигна вежди полицаят. — Това всъщност е моят телефон!

— О, не се прави на интересен — раздразнено каза медиумът. — Ще съм ти длъжник. Мисля, че няма да е толкова лошо най-добрият медиум в града да ти е длъжник.

Полицаят се замисли за момент, след което неохотно ми подаде телефона и се отдръпна настрани.

— Сигурен ли си, че не чува нищо? — тихо уточни Джеймс.

— Да — уверих го аз.

— Момче, имай предвид, че с инквизиторите можеш да забравиш за произхода си, на тях не им пука от какво семейство си — бързо заговори медиумът. — Отговаряй честно на всичките им въпроси, дръж се много внимателно и най-важното не забравяй, че никой в нищо не те обвинява. Това е просто техният стил на общуване. Ако наистина имаха нещо против теб, отдавна вече щеше да си в окови някъде дълбоко под земята.

— А защо изобщо ще ме разпитват? — попитах озадачено. — Не съм направил нищо. Всъщност аз съм жертва.

— Забрави ли основния принцип на християнството? Всеки човек се ражда вече виновен — подсмихна се медиумът. — И от тази гледна точка ще говорят с теб. Просто се смири и се постарай да не се изнервяш.

Изсумтях ядосано в телефона и Джеймс отстъпи.

— Добре, възможно е Миси малко да се е престарала в града, защото сега всеки свещеник в радиус от сто километра я търси. Затова не си и помисляй да кажеш кой действително те е спасил.

Еха!

— А това как се вписва със съвета да отговарям честно на всичките им въпроси? — попитах раздразнено, забелязвайки, че в двора влиза друга кола — снежнобяла лимузина, или някакво нейно подобие. Не беше трудно да се досетя, че това са именно инквизиторите.

— Е, просто се постарай и се измъкни — продължи да ме „успокоява“ медиумът. — И имай предвид, че такива като тях усещат, когато ги лъжат. Буквално. Можеш спокойно да опишеш външния вид на убиеца, просто не назовавай никакви имена и не свързвай спасяването с мен. Можеш спокойно да посочиш Орлов и Воротов, между другото, не ги съжалявай. Съжаляването на мъртвите е безполезно.

Просто прекрасно. Намерихме се — аз не мога да лъжа, а те усещат лъжата. И как в такава ситуация изобщо можеш нещо да скриеш?

— А не можете ли да им кажете същото като на полицаите? Че съм член на Асоциацията на медиумите и не мога да бъда разпитван без вие да присъствате?

— С тях това не работи — разочарова ме медиумът. — По-скоро точно обратното, Църквата стои над Асоциацията на медиумите. Най-важното, не се страхувай. Аз съм на път и ще се постарая да те подсигуря.

След като върнах телефона на сивокосия полицай, аз седнах обратно на стълбите и продължих леко напрегнато да наблюдавам как от скъпата кола слизат двама „страшни инквизитори“ в бели дрехи. Не знам защо изобщо медиумът реши, че ще се уплаша от свещениците. И двамата мъже изглеждаха много представително, а лицата им не изразяваха агресия, недоволство или други негативни емоции. Дори бих казал, напротив, младият изглеждаше на около трийсет години и буквално излъчваше студено спокойствие, а по-възрастният силно напомняше на добродушен брадат дядо. Да, разбира се, всички помним истории за чичовци с добри очи, които изпращат хора на кладата… но аз реално нищо не бях направил. От какво да се страхувам?

— Бог да те благослови, момче — поздрави ме по-възрастният, а по-младият само мълчаливо кимна и мина покрай нас в сградата.

Отблизо брадатият инквизитор изглеждаше като истински Дядо Коледа, само дето беше доста слаб. Очите едни такива добрички-добрички, усмивката под сивата брада такава една разбираща-разбираща. Сигурно с цялата си външност вдъхваше доверие и уважение у хората около себе си, но мен откровено ме ужаси. И всичко това, защото освен живи хора аз виждах и мъртвите.

— Здравейте — поздравих учтиво аз, стараейки се да гледам само лицето му.

Това не беше толкова лесно, защото зад гърба на милото старче се появи призрак. Плешив, слаб и абсолютно гол мъж, опакован от глава до пети с бодлива тел, впила се дълбоко в кожата. Цялото му тяло кървеше от многобройни рани, кръвта се стичаше по краката и ръцете му, но не падаше на земята, а изчезваше направо във въздуха. Само главата му не беше омотана с тел, затова пък очите, устата и ушите му бяха плътно зашити с дебел ленен конец.

Мамка му! Страхотия!

Дългата бодлива тел се увиваше около цялото тяло на призрака, а краят й отиваше някъде към тила на стария свещеник.

— Разбирам, че сега си уплашен, Роман, защото се е случило нещо много ужасно. Толкова много хора са загинали — меко каза старецът.

Дори леко трепнах, когато каза името ми. Вероятно не е много добре, когато на първата среща по име те нарича представител на инквизицията.

— А аз мислех, че основното престъпление е отвличането на тийнейджър — отбелязах аз, неспособен да си държа езика зад зъбите. — И тук са загинали само престъпници.

— Разбира се — меко се усмихна свещеникът. — Ти си пострадалият. Но не се потапяй в басейна на омразата, в края на краищата божии деца са загинали от ръцете на тъмно създание. Бях наблизо и усетих, че тук се е появило истинско зло. Затова трябва да разбера кой точно е убил всички хора в тази сграда?

Аха, значи почувствал злото тук, а когато на два пъти едва не бяхме убити от кървавото същество зад вратата, инквизицията не е усетила никакво зло? Някак много избирателен локатор имат.

За съжаление толкова се увлякох в мислите си, че не успях да измисля достатъчно честен и в същото време витиеват отговор.

— Не се страхувай и просто отговори — с неочаквано заповеден тон каза сивокосият свещеник.

— Ханьо — на мига изстрелях аз.

По дяволите!

Странният призрак прелетя около свещеника и приближи плътно до лицето ми, сякаш се опитваше да ме погледне в очите. Само че самият той нямаше очи.

— Ти видя ли го? — продължи да задава въпроси свещеникът.

— Да.

— Как изглеждаше?

Описах външния вид на ханьото възможно най-подробно, стараейки се дори мислено да не го асоциирам със секретарката на Джеймс. Светлосива кожа, жълти очи, удължена форма на лицето, зъби и страшна усмивка. В това описание едва ли беше възможно да се разпознае хубавото момиче от офиса. За щастие свещеникът така и не зададе правилния въпрос, отговорът на когото би могъл моментално да разкрие истинската самоличност на ханьото. Очевидно защото те го смятаха за обикновен призрак, а не за човек, който променя формата си.

— Имаш ли идея защо ханьото изведнъж е решило да те спаси? Може би баща ти го е призовал?

„А, ето накъде бие — изведнъж осъзнах аз. — И църквата ли рови около Михайлови? На тях пък какво е направил моят така наречен баща?“

— Не мисля — отвърнах с чиста съвест.

Предполагам, че Евгений е наел Джеймс, а вече той е изпратил Миси да ми помогне. Така че технически баща ми всъщност не е пращал ханьото.

— А вие няма ли да ме питате кой ме отвлече? — попитах раздразнено и мислено се ужасих. — „По дяволите, какво изобщо говоря?“.

— С това ще се заеме полицията — отговори свещеникът. — Ние сме тук изключително по църковни въпроси.

Призракът продължаваше да лети около мен, да слуша със зашитите си уши и да души с носа си. Също зашит, разбира се. Това много ме изнервяше и объркваше.

— Може ли вече да отзовете вашия изрод? — не можах да устоя аз. — Защо лети около мен?

Старецът изобщо не се смути.

— Значи го виждаш? Не е зле — той примижа лукаво. — Изглежда те харесва. Знаеш ли защо така изведнъж?

— Моят учител — подчертах аз, — членът на Асоциацията на медиумите Джеймс Харнет, каза, че призраците са привлечени към мен, защото наскоро съм претърпял клинична смърт. Бил съм между живота и смъртта и така нататък…

— Не вярвам — изведнъж тихо каза престарелият инквизитор.

Летящият около мен призрак отново се приближи плътно до лицето ми и отвори очи. Разбира се, тъй като бяха зашити, конците разкъсаха клепачите му и кръвта потече по лицето му, а през нея две черни празни дупки се взряха в очите ми.

Бих могъл да кажа, че животът не ме е подготвил за това, но последните няколко дни все пак бяха внесли някои промени в мирогледа ми. Така че не изкрещях или не се извърнах настрани, а само стиснах силно челюсти, за да не издам нито звук. По някаква причина на подсъзнателно ниво усетих, че това същество сега ме изследва, но няма да ми навреди. А след миг призракът отново прелетя зад гърба на свещеника и затвори очи.

— Глупак — каза ми старецът със същата мила усмивка.

— Това е версията на моя учител — напомних му аз.

— И той е глупак — лесно се съгласи старецът. — Медиумите виждат само върха на айсберга и не гледат по-дълбоко. Преживяната клинична смърт не е причина, а следствие. Защо някои хора се връщат от оня свят, а други не?

И сам не разбрах как разпитът успя да премине в някакъв философски диспут, но по принцип не бях против подобно развитие на разговора. Всичко е по-добро от това да се въртя на шиш, опитвайки се да не предам учителя си.

— Попаднали са на добри лекари? — логично предположих аз.

— Разбира се, няма да отхвърлим и този фактор. Но при равни други условия въпросът е в друго: една душа е достатъчно силна, за да остане в тялото, а друга — не. И призраците ги привлича силната душа, те летят като молци към ярка светлина.

Погледнах удивено стареца.

— Значи призраците са привлечени към мен просто защото имам силна душа?

— Силната душа е основната причина да преживееш клиничната смърт, а останалото е следствие. Да, отпечатъкът на смъртта е върху теб и затова виждаш призраци, но те са привлечени от теб и ти се доверяват именно поради силната светла душа.

— Доверяват? — повторих аз. — Не всички. Срещнах няколко, които се опитаха да ме убият.

— Зависи от степента на съхранение на съзнанието — спокойно отвърна свещеникът. — За едни призраци твоята душа е топла светлина, внушаваща доверие, а за други — покана за банкет, където главното ястие си ти.

Много интересно. Ако предположим, че душата наистина съществува, нея имало ли я е и преди Великия катаклизъм? Или се е появила по-късно, като едно от проявите на колективното несъзнавано?

— А как така аз имам силна душа? — попитах с искрен интерес.

— Това е нещо, което се дава при раждането — сви рамене свещеникът. — Само Господ Бог знае защо едни хора се раждат със светли души, а други с тъмни, някой идва на този свят с благословена силна душа, а някой — със слаба. И вече ние решаваме какво да правим с всичко това.

Тук се напрегнах. Въпреки че, честно казано, още от първия момент на общуване с инквизиторите не се бях отпуснал нито за секунда. Но по някаква причина в неговото „ние решаваме“ чух не абстрактното „хората решават“, а съвсем конкретно местоимение, което предполагаше ако не точно този свещеник, то поне църквата като цяло.

— А какво въобще означава „силна душа“? — попитах внимателно.

— Това означава много неща — усмихна се свещеникът. — Но тук не е най-подходящото място за подобен разговор. Ако проявяваш интерес, можеш да ме намериш в църквата „Света София“, с удоволствие ще отговоря на всички твои въпроси.

Може и да ме е заинтригувал, но не достатъчно, за да се втурна стремглаво на консултация. Междувременно младият свещеник излезе от сградата и, без да се притеснява от мен, докладва на стареца:

— Съдейки от следите по телата, първо са им изтръгнати сърцата, а след това са разкъсани на парчета. Този, който ги е убил, е изпитвал удоволствие не толкова от причиняването на болка, колкото от самия процес на разчленяване. Усещанията на жертвите изобщо не са го вълнували, точно обратното, той сякаш се е постарал да ги убие безболезнено и едва тогава да задоволи нуждата си от насилие.

Мда. Повече няма да стъпя в офиса на медиума.

— Момчето казва, че е било ханьо — каза старецът.

— Почеркът е подобен — съгласи се младият. — С изключение на това, че обикновено те правят точно обратното, първо изтезават жертвите си и чак накрая им изтръгват сърцата.

Свещениците още известно време ме тормозиха с въпроси за случилото се в сградата на завода, но аз уверено отвръщах с общи отговори и усърдно се преструвах на обидена жертва. Още повече, че наистина се чувствах така.

— Добре, млади човече, мисля, че тук приключихме — потупа ме отец Павел по рамото. — Ще те чакам на гости, имаме какво да обсъдим.

Аха, направо ще си счупя краката да бързам.

— И, между другото, мога да ти помогна за твоя недъг — усмихвайки се разбиращо, каза свещеникът.

— Недъг? — вдигнах вежди аз.

— Да казваш винаги истината е добре. Но има ситуации, когато ти се иска да запазиш нещо за себе си, нали? — намигна ми свещеникът и без да дочака отговор, тръгна към колата си.

Значи с помощта на странния си призрак успя да определи проблема ми?! И дори намекна, че може да помогне с разрешаването му? Това не е свещеник, а дявол-изкусител някакъв!

Още щом колата на инквизиторите изчезна зад ъгъла, и на пътя се появи друга кола. Разбира се, това беше моят учител и наставник.

— И така, момче, добре ли си? — беше първото нещо, което попита той, изскачайки от колата.

От момента на взрива на строежа вече беше успял да си смени костюма и според мен дори да си вземе душ.

— Добре съм — отвърнах раздразнено. — Благодаря, че ме подкрепихте със свещениците.

Интуицията ми подсказваше, че Джеймс неслучайно е пристигнал точно в този момент. Сигурно е отгатнал момента да се появи, когато те вече са си тръгнали. Вярно, за негова чест, медиумът все пак отговори на всички въпроси на полицията, описвайки случилите се събития така, сякаш е присъствал лично. Дали не ме следи? Дори аз не знаех толкова подробности.

— Повече няма да те притесняват — увери ме медиумът.

— Чудесно — някак безразлично отвърнах аз.

Всичките ми мисли бяха заети от думите на свещеника за „силната душа“ и обещанието му да ми помогне с порива ми да казвам само истината. Може би си струва да се обърна към него за помощ, но… църквата? Сериозно? Местните свещеници изобщо не вдъхваха доверие, честно казано. От друга страна, на кого изобщо може да се има доверие тук? Баща ми ме използва като стръв за врагове, медиумът — като примамка за призраци и безплатен труд. Освен може би сестра ми… трябва да й пиша, че всичко с мен е наред, между другото. Сигурно се притеснява.

— Остана ни да приключим още една работа и после можем да отдъхнем — неочаквано ме „зарадва“ Джеймс.

Аз се намръщих.

— Каква работа? Всъщност лично за мен днес беше тежък ден и бих искал малко да си почина, да поспя…

— О, не, приятелю — усмихна се Джеймс. — Трябва да почистиш след себе си, нали знаеш. Така че ще спиш, когато хванем полтъргайста, който ти пусна.

Елла? Сякаш съм я пуснал нарочно.

— Но тя уби Орлов — напомних му аз. — Не трябва ли един призрак да се успокои, след като отмъсти на убиеца си?

— Момичето се превърна в полтъргайст, а това не е призрак на отмъщение с конкретна цел. Тя ще продължи да убива и първото нещо най-вероятно ще е да се насочи към своите роднини. Те имат такава странност: когато един полтъргайст окончателно загуби разсъдъка си, в него остават само фрагменти от спомени за близките хора и затова той просто е принуден да насочи целия си гняв към тях.

— Деймис! — веднага осъзнах аз. — В момента е в болницата. Така че какво стоите?! Да вървим по-бързо!

— Значи тръгваме веднага — кимна одобрително медиумът. — Още повече, че вече се свързах с болницата и предложих услугите си с отстъпка, равна точно на твоя хонорар.

Няма да се учудя, ако този мошеник е изпратил сметка на баща ми и за моето спасение. С такива умения трябва да работи не като медиум, а като лихвар.

— Е, щом трябва, значи трябва — въздъхнах аз. — Да вървим.