Алекс Кош
Примамка за призраци (5)

Глава 5

Разбира се, не отидох в болницата веднага. Преди всичко Джеймс ме накара да науча няколко защитни руни и да положа пред него мини изпит за тях. До този момент практикувахме само рисуване на гофу върху енергопроводима хартия, но в помещение беше много по-лесно да нанасяме руни директно върху стените. Точно тях трябваше да използвам в моята стая като допълнителна защита. Просто за всеки случай. А и за в бъдеще това си беше полезно умение, знае ли се къде може да ми се наложи да нощувам.

В този случай за смесване с кръвта се използваше невидима боя, така че временните шарки да не смущават погледите на болничните служители. Реално невидима, изчезваше две минути след нанасянето й, заедно с кръвта в нея. Иначе моята стая щеше да изглежда доста забавно — с червени драсканици по всички стени.

Вече четвърти час седях на масата в „стаята за преговори“, заобиколен от късове хартия, и рисувах руни с голяма четка. Това беше малко по-различно от обичайната ми работа със стандартни листове A5, от които се правеха обикновените гофу. Мащабът беше различен и всичко се рисуваше само на ръка, без да се използват линийка и транспортир. За да не се прецакам, си струваше ръката ми да свикне още сега, което всъщност и правех под наблюдението на медиума. В хода на работата той ми даде и целия си запас от стрелички. Бяха остри, разбира се, но не ставаха за нормално оръжие.

— Мога ли вече да премина към метателни ножове? — попитах, гледайки тъжно десетките стрелички. — Самият вие казахте, че вече мога да се считам за пълноправен ученик на медиум.

— Сериозна заявка — усмихна се Джеймс. — А знаеш ли как да ги използваш?

— Не мога да ги мятам — признах аз. — Но нали мога да използвам ножа и в близък бой. Човек с нож винаги е по-опасен от същия човек без нож.

Медиумът насмешливо изсумтя.

— Само за себе си. Без основни умения за владеене на хладно оръжие просто ще се порежеш по-бързо.

— Но срещу обикновени хора всеки нож ще е по-добър от безполезните стрелички — настоях аз.

Миси приближи до мен и прокара нокът по челото ми, оправяйки косата ми. В този момент пред очите ми преминаха сцени с убити от нея хора или по-точно с това, което е останало от тях, и аз трудно се сдържах да не се дръпна назад.

— А ти някога удрял ли си човек… — тя облиза устни толкова чувствено, че съвсем се разстроих — с нож?

— Не, разбира се — преглътнах аз. — Честно казано, като цяло никога с нищо не съм удрял „човеци“. Ако не броим битките с възглавници с по-големия ми брат като дете.

Спомените за Серьога и истинските ми родители накараха сърцето ми да трепне, но аз се постарах да ги натикам обратно в най-отдалечената част на „залите на паметта“. Колкото и да се радвах на новия свят, пълен с магия, призраци и други невероятни създания, семейството ми остана някъде там и вероятно ме търси. Очевидно там аз или съм мъртъв, или безследно изчезнал, и дори не знаех кое е по-лошо.

— Явно са те удряли силно по главата — каза Миси. — Много тъжно изражение имаш. СВС?

— Какво е СВС? — попитах подозрително.

— Следвъзглавничен синдром — изкиска се момичето, потупвайки ме по главата. — Случва се на онези, които по-големите братя като деца са ги удряли силно с възглавници. Много сурови са ви там тренировките, в Руските княжества.

Джеймс ме погледна замислено.

— Ако се замислиш, твоите бойни умения, или по-скоро пълната им липса, всъщност не отговарят на това, което сме чували за Руските княжества. Подходът към обучението там е по-малко систематичен, отколкото на Островите, но много по-суров.

— Бях на домашно обучение — отново отговорих честно аз, защото два дни в дома на Михайлови спокойно можеше да се брои за бърз курс в историята на този свят.

— Е, както кажеш — скептично се подсмихна Джеймс, но не се задълбочи повече в тази тема. — Във всеки случай с призраците ще се справиш с помощта на стреличките, а срещу нормален възрастен с две ръце, поне един крак и повече или по-малко поносимо зрение, дори нож няма да ти помогне.

Неволно хвърлих поглед към мършавите си ръчички. Уж си обещах да започна нормални тренировки, но я опитай да намериш време тук, когато имаш ту занятия по изучаване на гофу, ту преследване на призрак, ту отвличане. Разбира се, опитвах да се разтягам и да правя лека тренировка сутрин, но само с лицеви опори тук очевидно няма да стигна далеч. Ех, да имах абонамент за нормална фитнес зала и добър треньор по бойни изкуства… Но това явно ще е след като разбера какво се случва в болницата.

— Радвам се да чуя, че според вас мога със собствени сили да се справя с призраците — криво се усмихнах аз. — Дори аз не вярвам толкова в себе си.

— Аз като цяло съм оптимист — абсолютно сериозно отговори медиумът. — Освен това, ако не можеш да се справиш с някой призрак, тогава просто ще го заговориш до окончателната му и неотменима смърт.

— Не се ласкай, хлапе — неочаквано се намеси Миси. — Той просто смята, че в болницата нищо не те заплашва.

Дори се обърках, не знаех дали да се радвам или да се разстроя.

— Това пък защо?

— Проверих сградата — неохотно отвърна Джеймс. — Там не може да има никакви агресивни призраци. А ако се натъкнеш на обикновен неупокоен, ще го запечаташ с всяко най-обикновено гофу.

— Какво означава, че сте проверили сградата? — попитах аз с искрен интерес. — Някакъв скенер?

Джеймс се намръщи.

— Аз самият съм си скенер. Както понякога мога да чета хората, така и при известна подготовка се получава със сградите. Полезно умение, когато те извикат да търсиш полтъргайст и трябва да си сигурен, че опасност наистина съществува.

— Може би не става дума за призраци, а за живи хора? — логично предположих аз.

— Тогава стой близо до Джен и не си търси неприятности. Хората — това вече не е наш проблем.

Честно казано, изобщо не бях сигурен, че това, което се случва в болницата, е мой проблем, дори и да има призраци. Но истината беше, че призракът на момичето се обърна към мен за помощ. Не директно, разбира се, но аз го приех по този начин. Не исках да го призная, но от момента на появата ми в този свят ме подмятаха насам-натам и аз само послушно следвах първо Ника, после Джеймс. Можех само да реагирам на случващото се, без по никакъв начин да участвам в избора на първоначалната посока. И за първи път можех сам да реша къде да отида и какво да правя, дори и това да не беше най-умното нещо. Между другото, във всичко случващо се имаше и още един плюс — независими специалисти ще ми направят пълни медицински изследвания. Кой знае какво може да е скрил от мен професор Семьонов.

В резултат до края на деня все пак издържах миниизпита за защитни руни пред Джеймс, комплектувах марковата кожена чанта на медиум, взех документите си и се отправих към болницата.

— Имаш два дни — предупреди ме Джеймс, преди да напусна офиса. — Ако не откриеш нищо, ще трябва да изхвърлиш болницата и момичето-призрак от главата си.

— Справедливо — признах аз.

— Между другото, когато се върнеш от болницата, можеш да се запишеш в местния клуб по самоотбрана. Там със сигурност ще има уроци по хвърляне на нож. И веднага щом вкараш десет от десет в мишените, ще ти позволя да се окичиш с тях от главата до петите.

За миг някъде в дълбините на душата ми имаше импулс да се възмутя. Как, по дяволите, изобщо си позволява да ми забранява нещо? Все пак, за възрастен човек да иска разрешение за някои ежедневни неща е твърде необичайно. Но това са реалностите на новия ми живот.

— А обучението в клуба скъпо ли е?

— Безплатно.

— Сериозно?! — изненадах се аз. — Ника казваше, че ще ми наемат инструктор, но след като ме изпратиха при вас на обучение, някак си не стана.

— Аристократи — саркастично, но с лека нотка на завист каза Джеймс. — Вероника вероятно дори не знае за съществуването на подобни клубове. На вас ви дават индивидуални уроци най-добрите инструктори.

— Самият ти като млад си тренирал с инструктор — с насмешка отбеляза Миси. — При това не от евтините.

— Но и в нормални клубове съм ходил — не се съгласи Джеймс. — Това е не само добра практика за тренировка на бойни умения с различни противници, но и много полезни познанства.

Отлично! Точно това ми трябва. Най-накрая да общувам с хора в непринудена обстановка, да проверя доколко се вписвам в обществото. Всъщност досега освен с Михайлови, Джеймс и Миси, все още не бях общувал нормално с никого.

До болницата отидохме с колата на Джен. Тя ме настани на задната седалка, позовавайки се на инструкциите за безопасност, въпреки че, както ми се струва, бодигардката направи това просто за да бъде общуването ни още по-неудобно. Да игнорира въпросите ми, когато седях отзад, беше много по-лесно. Въпреки че, честно казано, обстановката в колата вече беше толкова напрегната, че обезкуражаваше всяко желание да задавам въпроси. Но въпреки това аз опитах няколко пъти. Например, когато видях крачещ по улицата военен във футуристичен защитен костюм. Донякъде ми напомняше на щурмовак от „Междузвездни войни“, но бронята му прилягаше по-добре, а шлемът му не приличаше на обърнато с главата надолу нощно гърне.

— А защо вие не използвате такива костюми? — попитах Джен, като посочих военния.

— В града е забранено да се носят бойни костюми, освен за служителите на реда и военните — сухо отговори Джен. — Бодигардовете не принадлежат към тези структури.

— Разбра-ах — проточих аз.

Разговорът не вървеше добре, а исках някак да изградя мостове с моя бодигард. Бодигардка. И не само защото ни предстоеше често да прекарваме време заедно. Исках да направя нещо, за да помогна на жената, която беше загубила брат си. Дори сега възможностите ми да са ограничени, или по-скоро практически да са никакви, но в бъдеще аз непременно ще се отплатя на семейството на Конър, ако тя има такова.

— А как точно усещате заплахата? Трябва ли да бъде насочена директно към вас или аз също влизам във вашата сфера на чувствителност? — улавяйки недоволния поглед на жената в огледалото за задно виждане, поясних: — Трябва да знам на какво реагирате.

— Всъщност заплахата към мен не я усещам. Но агресията, насочена към човека, избран за цел, усещам от триста метра разстояние.

— Заради тази способност ли станахте бодигард? Или, напротив, сте я развили след като сте станали такава?

Жената известно време мълча и аз вече реших, че няма да получа отговор, когато тя отново заговори:

— Способността я откриха по време на службата в армията. А след края на договора с брат ми решихме да се преквалифицираме в бодигардове — тя стисна устни в тънка линия и измърмори горчиво: — Както той обичаше да казва, ако имаш добри карти в ръката си, тогава какъв е смисълът да играеш шах?

— В смисъл?

— Ако искаш да постигнеш нещо в живота, трябва да се възползваш максимално от способностите, дадени ти от генетиката, небето или каквото там ти ги дава.

— Добра мисъл — признах аз. — Брат ви е бил умен човек.

— Беше — съгласи се Джен.

Разговорът някак се отклони в грешна посока и в колата отново зависна продължителна пауза. Но думите й ми напомниха за мислите, които не напускаха главата ми след завръщането от болницата. Веднага след като успях спокойно да издишам и да се отпусна малко, възникна напълно логичен въпрос — а сега накъде? Разбира се, ще продължа да уча занаята на Джеймс, докато той има желание да ме учи, но все пак оставах изцяло зависим от семейство Михайлови. И с всеки ден тази зависимост ставаше все по-силна благодарение на същия този Джеймс, защото той очевидно смъква огромни суми от моя „татко“ за обучението ми. За възрастен човек, макар и в тийнейджърско тяло, това не е много приятна перспектива. И в дадения момент единственото ми предимство в новия свят е възможността не само да виждам призраци, но и да говоря с тях. По-точно всеки може да говори с тях, има какви ли не ритуали — пред огледалото, дъски Уиджа, спиритически сеанси. Но на мен те отговарят доста по-охотно, отколкото на другите! Така че трябва да изстискам от тази способност максимума.

— Джен, спри тук — помолих аз, забелязвайки на безлюдната улица самотен призрак. Идеален кандидат за първи самостоятелен контакт, още повече, че няма да е лошо да потренирам, преди да се заема с реален случай в болницата.

Бодигардката послушно натисна спирачките.

— Къде отиваш? — недоволно попита тя.

— Наблизо, до онзи стълб стои призрак, искам да поговоря с него.

Жената се намръщи.

— Необходимо ли е?

— Аз съм медиум. Трябва да практикувам — отговорих честно аз.

— Но не за дълго, трябва да пристигнем в болницата преди шест вечерта — предупреди ме Джен.

Излязох от колата и спрях точно пред жената-призрак, застанала отстрани на пътя. Между другото, тя изглеждаше напълно цяла, очевидно беше умряла бързо, до края не е осъзнала, че я блъска кола. Как познах? На лицето й беше застинала гримаса на ужас, сякаш отново и отново преживява момента на смъртта си, а краката й бяха в чорапи, но без обувки. Очевидно обувките са паднали в момента на инцидента, както се случва, когато кола удари човек с висока скорост.

— Привет — казах й аз.

И жената реагира на думите ми, като ме погледна с ококорени очи.

— Тимка остана сам вкъщи! Трябва да се обадя на съпруга си!

— Какъв Тимка? — веднага се напрегнах аз. — Помните ли телефонния номер на съпруга си?

— Тимка остана сам вкъщи! Трябва да се обадя на съпруга си!

— Да, разбирам. Кажете номера, аз ще звънна!

— Напразно се стараеш — раздаде се глас зад мен.

Обърнах се рязко и видях точно пред себе си слаб тъмнокож младеж с прическа тип „глухарче“. Може би така във филмите показват типичните гопници^[1] в Америка, но какво правеше той тук, в Барса? Е, освен че умираше, защото изглеждаше полупрозрачен, точно като жената, стояща до пътя.

— Как така?

— Тя е зациклена — подсмихна се младежът.

По принцип аз вече го бях разбрал по нейната реч, но моят събеседник явно влагаше в тази дума нещо повече. В този момент иззад ъгъла се появиха двама мъже и аз бързо извадих телефона от джоба си, за да продължа разговора с призрака, без да привличам твърде много внимание към себе си:

— В какъв смисъл „зациклена“? — реших да уточня, като притиснах телефона до ухото си.

— Тя дори не бива да се нарича пълноценен призрак — отвърна младежът с нотка на гордост. — Мисля, че това е нещо като късче от душа, зациклено върху последната мисъл. Наричам я Ева, въпреки че това е само моя фантазия. Секунда преди Ева да бъде блъсната от някакво лекенце в скъпарска кола, тя е успяла да помисли за детето си, и сега стои там и повтаря името му.

— Но може би детето наистина има нужда от помощ — логично предположих аз.

— Ако е била нужна, това е било преди пет години. Тя тук отдавна вика своя Тимка.

Погледнах внимателно събеседника си.

— Тя е „зациклена“, но ти изглежда общуваш съвсем нормално.

— Ние се наричаме „неспокойни“ — пусна белозъба усмивка младежът. — Обикаляме недалеч от мястото на смъртта си и сами не знаем какво търсим. Честно казано, още преди десет години ми писна да чакам светлината да се появи в края на тунела. Няма тунел, няма светлина.

— Съжалявам — казах искрено. Не мога да си представя какво е да обикаляш наоколо, без да можеш дори да водиш нормален разговор с някого. — А как се казваш?

— Леброн — поклони се младежът. — Жертва на полицейска бруталност.

Той разгърна якето си и посочи раната от куршум в гърдите.

— Кой би си помислил, че грабежът е забранен със закон. Лично аз дори не подозирах. На улицата се появиха демони и докато военните се справяха с тях, аз само спасявах електронната техника от магазина отсреща. В крайна сметка по-добре да е при мен у дома, отколкото да умре в челюстите на демони, които не могат да различат скъпия „Салют“ от евтиното „Сони“.

Е, различен свят, но хората са едни и същи.

— И от колко време бродиш тук?

— Десетина-петнадесет години. Честно казано, след смъртта не се справям много добре с числата. По-добре ти кажи защо можеш да ни виждаш? Дълги години се опитвах да се покажа на когото и да е, но нищо не се получи.

— Това е моята способност — отвърнах аз. — Веднъж умрях и сега мога да виждам мъртвите.

— Не, не — възмути се Леброн. — Аз не съм мъртъв. Просто преминах в различна форма на съществуване.

— Добре — съгласих се аз. — А тук никога ли не са се появявали хора като мен, които могат да виждат… призраци? Има медиуми всякакви.

— Никога не съм виждал — сви рамене Леброн. — На тази улица сме само четирима: аз, Ева и една двойка, която е починала от отравяне в онази къща там. Вярвате или не, те едновременно решили да се отърват един от друг и избрали еднакъв начин. А вече умрели, са принудени да останат постоянно в един и същи апартамент. В техния случай това може да се счита за нещо като Чистилище или дори Ад.

Поговорих още известно време с младежа и се опитах да разбера по-добре „живота“ на призраците. Получи се доста интересна картинка: на тях им било некомфортно да се намират в непосредствена близост до живите. Леброн се опита да обясни какво чувстват, излизаше странна смесица от болка, отвращение и ярост. Това би могло да обясни основния сюжет на всички филми на ужасите — призраци, живеещи в къща, и тероризиращи новите наематели. Но е малко вероятно в моя свят да са знаели за тази особеност на призраците. Но по-интересно беше друго — към мен те не изпитваха такова отвращение и точно затова толкова лесно осъществяваха контакт. Джеймс смяташе, че по някакъв начин аз привличам призраците, а истината беше, че останалите хора ги отблъскваха. Въпреки това оставаше въпросът защо домашният призрак на Михайлови се чувстваше съвсем комфортно и общуваше с всички обитатели на имението? Но това вече е някакъв частен случай, някой ден ще я попитам лично.

Джен свали страничния прозорец и тихо каза:

— Времето тече. Да не говорим, че изглеждаш много странно, като тъпчеш тук на едно място. Това може да привлече вниманието на полицията.

— Вече приключвам.

— Ако искаш, мога да помогна да те упокоят — предложих на Леброн. — Ще те запечатам в свитък и ще го занеса в църквата. Там ще ти бъде осигурен както тунел, така и бяла светлина.

— Какво?! Не-е! — Леброн се отдръпна от мен. — Разбира се, не мога да се отдалеча от мястото на моя… преход в друго състояние, но имам достъп до някои апартаменти. С Глорис всяка вечер гледаме „Великолепният век“, вече петнадесети сезон, и все още не знам дали Емир Юджанер ще върне опозорената наложница Гюрезай-хатун в харема си, след като тя спаси един от синовете му. Така че никакво упокоение, докато не догледам проклетия сериал!

— Както кажеш — казах аз успокоително. — Не настоявам.

— Но ти, такова… отбивай се понякога да си приказваме — смутено каза Леброн. — По принцип имам какво да правя тук, но още един събеседник няма да е излишен.

— Нищо не обещавам — отговорих честно аз. И да исках да излъжа, за да не се обиди, аз, за съжаление, бях просто физически неспособен. — Дори не съм сигурен, че ще остана дълго в Барса.

— Е, разбирам — тъжно кимна младежът. — Тръгвай вече. А аз ще отида да гледам сериала.

Малко ми беше жал за Леброн, но не можех да му помогна, щом самият той се отказваше от упокоение. Но благодарение на него научих много за призраците. Всъщност той беше първият, с когото говорих съвсем спокойно и намерих общ език. Призракът в дома на Михайлови не се брои, нея всеки можеше да я види. Сега в мен възникна един интересен въпрос — колко от призраците, които бродят из града, са „зациклени“, и колко — „неспокойни“? С колко от тях може да се общува нормално и да се получи полезна информация?

След като се сбогувахме с Леброн, Джен и аз най-накрая стигнахме до болницата. На слънчева светлина сградата изглеждаше много по-приветлива, отколкото през нощта. Дори не можех да повярвам, че доскоро това многолюдно място е било атакувано от същества и полтъргайст. Малката градинка пред болницата беше пълна с хора, а вътре цареше истински хаос: сновящи по коридорите медицински сестри, непрекъснати съобщения по високоговорителите. Честно казано, до този момент мислех, че във филмите малко преувеличават нивото на хаоса на такива места.

— Днес ще ви направим всички изследвания, а утре сутринта ще ви назначим процедури в зависимост от резултатите — безизразно каза жената на рецепцията. — Първо на втория етаж в лабораторията, след това на третия етаж, през кабинета на терапевта, накрая мамография и скенер. Вашите стаи са на десетия етаж, номера дванадесет и тринадесет, съседни.

Докато се движехме по етажите, аз се оглеждах за призраци, но не успях да намеря нито един. Изглежда защитата работеше добре и ги държеше далеч от болницата, но тогава откъде се взе това момиче? Интуицията ми подсказваше, че най-интересното ще започне през нощта, просто трябва да изчакам малко — все пак повечето от призраците стават активни едва след залез-слънце. А дотогава мога да се отбия при Деймис, да разбера как се чувства.

Джен мълчаливо ме следваше по всички кабинети и дори настоя да присъства на прегледа при терапевта, но все пак успях да я изкарам навън. А когато мъките ми най-накрая свършиха, се качихме в стаята на Деймис.

Колкото и да е странно, стаята на момчето се оказа празна, а леглото — старателно подготвено за нов пациент.

— А къде е момчето от тази стая? — попитах една от минаващите наблизо медицински сестри. Тя изглеждаше по-възрастна и „по-тежка“ от останалите, така че вероятно знаеше повече.

— От тази стая ли? — попита тя, вдигайки поглед към номера над вратата. — Мургавичък един? Деймис, мисля?

— Да.

Жената плесна с ръце.

— Ох, бедничкият. Умря снощи.

— Какво значи умря? — възкликнах аз. — Той имаше просто сътресение!

— Мозъчен кръвоизлив, доколкото си спомням — неуверено отвърна жената. — Това трябва да уточните с дежурния лекар. Или можете да слезете на рецепцията, там ще ви кажат със сигурност.

Жената продължи, а аз така и си останах да стоя близо до празната стая като ударен с парцал. Как така?! Той практически беше здрав! Оставиха го в болницата за няколко дни просто за всеки случай.

— Съчувствам ти — тихо каза Джен, като ме стисна успокояващо за рамото. Мисля, че това беше първият път, когато тя изобщо прояви някаква емоция към мен.

* * *

Джеймс Харнет седеше зад масата и замислено въртеше чаша кърваво червено вино в ръцете си.

— Защо го пусна? — попита Миси. — Михайлов ще ти съдере три кожи, ако нещо се случи с момчето.

— Нали помниш, че ние все още работим като медиуми? — саркастично попита Джеймс. — Това е една от най-опасните професии в света. Дори на първа линия при посрещане на пробив от Лимба шансовете да загинеш са по-малки. Затова или момчето само ще се научи да се справя с проблемите, или така или иначе ще бъде убит — рано или късно. Още повече, че опасните места него буквално го привличат.

— Каза му, че в болницата е безопасно.

— Излъгах — без изобщо да се смути, отвърна Джеймс. — Още в мига, когато пристигнахме там, почувствах нещо подозрително. А появата на толкова много бахтаки напълно потвърди подозренията ми. Така че желанието на момчето да отиде в болницата напълно съвпадна с моите планове.

Миси потупа нежно медиума по рамото.

— И ти е все едно какво ще се случи с него?

— Не ме изкарвай звяр. Помолих някой да пази хлапето.

— И кого по-точно?

— Шуша.

Миси направи гримаса.

— Хухлик^[2]?! На него му хлопа дъската.

— Но пък е изпълнителен — не се съгласи Джеймс. — Заповядах му да защитава младежа и той ще направи всичко, за да го запази жив.

— Именно, всичко. Изобщо ще остане ли болница след това?

Джеймс изпи чашата си на една глътка.

— Не е мой проблем. Освен това заместник-директорът на болницата се държа с мен не особено учтиво. Мисля, че малко ремонт като наказание няма да им навреди.

— Ето значи каква била работата — ухили се момичето. — Както винаги, с един куршум два заека.

— Защо два? — обиди се медиумът и изразително размаха празната си чаша. — Там има цяло котило.

Миси взе бутилка вино и наля в чашата.

— Само това твое котило да не убие момчето, че започвам да го харесвам.