Алекс Кош
Примамка за призраци (7)

Глава 7

Обръщайки се, дори не веднага разбрах кой ми говори. На пода до краката ми стоеше дебеличкото зъбато чудовище със зелена кожа, същото, чиято фигурка Джен постави на нощното шкафче до леглото си. Но позата му вече беше различна — лапите с нокти на хълбоците бяха във формата на буквата „Ф“, острата брадичка беше гордо вирната нагоре, а очите му светеха с червена светлина.

— Какво се пулиш? — изръмжа чудовището.

— Кхъ, просто съм изненадан, че фигурката е оживяла — отвърнах, трескаво търсейки защитно гофу в пазвата си. — А… кой си ти всъщност?

Чудовището изсумтя и плю зелена течност на пода. Балатумът веднага задимя, сякаш това не е слюнка, а сярна киселина.

— Аз съм Хухлик — гордо отвърна той. — Но можеш да ме наричаш просто Ху.

— Ху?

— Имаш проблем с името ми ли?! — веднага реагира той и се намръщи.

По някаква причина веднага си представих как плюнката му попада не на пода, а в лицето ми.

— Не, не, изобщо нямам проблем — уверих аз чудовището. — Но аз не питах за името.

Най-много ме притесняваше, че Съществата, подобно на призраците, проявяваха нездравословен интерес към мен. Освен това, за разлика от призраците, те досега проявяваха основно агресия, като се започне от мишката-вампир и се завърши с бахтаки.

— Джи ме помоли да те държа под око — ухили се с акулска усмивка чудовището. — Само в случай, че в болницата наистина стане опасно. И е страхотно, че той се оказа прав!

Само дето прав се оказах аз, а, изглежда, Джеймс е разбрал това още от самото начало. А как само ми пудреше мозъка с приказки, че е проверил болницата с „шестото си чувство“. Медиумът по принцип е много подозрителен тип, за него работи ханьо, а сега и някакъв хухлик се появи.

— Защо се престори на статуетка?

— Не се престорих, а временно бях превърнат в камък, идиот — поправи ме Ху. — В противен случай беше невъзможно да се премине защитата на това място. Но сега съм тук и двамата с теб може да започваме веселбата.

— Тогава сме трима, аз имам тук и бодигардка… спи в съседната стая.

— Остави я да си спи — махна с лапа Ху.

— Значи ти си я приспал? — изведнъж ми просветна.

— О, стига — дори малко се обиди чудовището. — Направиха го тукашните, да кажем, „служители“: в лампата на нощното шкафче има сънна светулка, тя много нежно приспива всеки, който легне в леглото. Нищо вредно, по-скоро е дори полезно, освен ако по време на сън не ти отрежат нещо ценно, а ти дори няма да усетиш нищо, защото сънят е много дълбок. Но така е дори по-добре, дамата е напълно безполезна срещу тези, които обикалят по коридорите тази нощ. Само ще пречи.

Беше забавно да чуя подобни думи от същество, което едва стига до коляното ми. И то ако скочи. Но ръстът на съществото можеше да бъде обратнопропорционален на опасността, която представлява, както успях да науча от домашния дух на Михайлови. Затова появата на този хухлик или каквото там беше, ме стресна дори повече от летящите топки в коридора. Дори и Джеймс да го е изпратил, за мен той пак може да бъде опасен.

— Може да прозвучи глупаво… но не предизвиквам ли в теб някакви странни желания? — попитах внимателно.

— Какво?! — направи гримаса зеленият дребосък. — Аз не съм от тези, перверзнико!

Едва не подскочих от неговото предположение.

— Не! Просто в много същества по някаква причина предизвиквам безпричинна агресия — започнах да обяснявам, като внимателно подбирах думите си. — Домашният дух се опита да ме убие, малкият народ постоянно ми правеше номера в гората. Но ти май не бързаш да ме нападаш — насочих към него единственото си оръжие, стреличката. — Или всичко предстои?

— Ако исках, вече щях да съм те нападнал — високомерно вирна нос чудовището. — Домашните духове и малкият народ са нисши форми, действащи по инстинкт. Те могат да усетят опасността, излъчвана от медиуми, а от теб тя лъха много силно.

Погледнах го скептично.

— От мен? Джеймс казва, че съм по-слаб и от бебе.

— Вие, хората, сте толкова повърхностни. Джи едва докосва истината и вече смята, че знае абсолютно всичко. Ние гледаме по-дълбоко, в самата същност на нещата. И на хората.

И някъде много дълбоко в себе си наистина съм много силен? Яко. Значи призраците ги привлича силната ми душа, а съществата се страхуват от потенциалната опасност, която представлявам. Остава да разбера защо демоните реагират така на мен? Може би за тях просто изглеждам като вкусна пържола?

— Ако домашният дух знаеше какъв си страхливец, определено нямаше да се страхува от теб. Но нищо, Джи ме изпрати при теб с причина. Под моето компетентно ръководство ти ще станеш истински медиум — с патос декларира Хухлик. — И освен бащински съвет, ще се погрижа и да останеш жив, Малък Ро.

— Малък Ро? — повторих аз.

— Не ти ли харесва? — ухили се чудовището, радостно потривайки лапи. — Тогава така и ще те наричам. Така че слушай, Малък Ро, твоята приятелка-призрак се опитва да не бъде изядена от ниблерите — същества, които се хранят с жизнена енергия. И искам да разбера какви са плановете ти по този повод?

— Да я спася, разбира се — отвърнах аз възмутено.

— Тогава тръгвай. Защо се криеш зад вратата? А аз подобаващо ще те подсигуря, братле.

В някои отношения зеленокожото чудовище беше право, но с подобни… Как ги нарече той? Ниблери. С тях се сблъсквах за първи път и беше наистина страшно. По дяволите, това са летящи топки месо с безброй усти и много остри зъби! И аз трябва да ги нападна, като поверя тила си на това незнайно същество, което виждам за първи път?

Виждайки колебанието ми, Хухлик избухна в смях.

— Сигурен ли си, че си ученик на Джи? Или, по-скоро, ученичка? Защото изглежда нямаш топки!

Стиснах стреличката по-здраво в ръката си, поставих защитно гофу пред себе си, готов да го активирам във всеки един момент, и внимателно отворих вратата. Получи се. Погледнах навън и с облекчение видях, че съществата вече са отлетели нанякъде. Надявам се, че не са успели да настигнат момичето-призрак, наистина ми беше жал за нея, освен това тя беше единственият ми източник на информация за болницата.

— Защо се радваш, страхливецо? — насмешливо попита Хухлик, скачайки на рамото ми. Беше не по-тежък от папагалче, сякаш костите на чудовището със зелена кожа бяха кухи. — Да вървим. Можеш ли да търсиш призраци като Джи?

— Тук това няма да работи — отвърнах с гримаса.

— О, добре, бездарнико — Хухлик ме удари по ухото. — Тръгвай към стълбите, ще потърсим на долните етажи. Аз не съм медиум, но усещам, че там се случва нещо много интересно.

— А камерите…

— Фалшиви са! Тези, които приспиват пациентите и пускат ниблери в коридорите през нощта, явно не искат да създават ненужни доказателства за дейността си. Така че по-смело, Малък Ро!

Много исках да сваля гадния изрод от рамото си и да го ритна както трябва, но, разбира се, не го направих. Кой знае на какво е способен този странен Хухлик? Той дори с една плюнка киселина в ухото ми моментално ще ме превърне в един от блуждаещите призраци.

Минахме два етажа и едва на седмия чудовището заповяда:

— Тук! Стомахът ми подсказва, че някой си е направил пикник, а основното ястие на него са пациентите на това прекрасно заведение!

— Наистина ли трябва да проверяваме тук? — попитах със съмнение.

— Тръгвай, страхливецо — повтори Ху, като ме удари болезнено по тила.

На етажите долу имаше по-обикновени стаи, предназначени за няколко души. Ето защо тук допълнително бяха оборудвали стаи за отдих с телевизори и настолни игри. Точно минавахме покрай една от тези стаи, когато Хухлик мълчаливо скочи от рамото ми, пристъпи към полуотворената врата, погледна вътре и веднага размаха лапи към мен.

— Ох, по дяволите, искаш ли да видиш нещо забавно? Ела тук!

— Защо крещиш?! — изсъсках към него. — А ако те чуят.

— Пфф, те сега не биха реагирали на никакви външни дразнители. Казвам ти, домъкни си задника тук и се увери сам.

Послушах зеленокожия любител на ругатните и надникнах в стаята.

— Мамка му…

— Не ругай — наставнически ме прекъсна Хухлик. — Грозно е.

През деня вече бях надниквал в подобна стая: маси със столове за настолни игри, голям телевизор и няколко души, седнали пред него. Четирима мъже и една жена седяха и се взираха в белия екран, а направо от телевизора към тях се простираха снопчета черни нишки.

— Какво е това? — попитах шепнешком.

— Да не мислиш, че знам всички същества в този град? Някакъв обитател на телевизора, който се храни с жизнените сили на хората.

— Трябва да им помогнем.

— Не ти го препоръчвам, Малък. Първо, това може да привлече вниманието на тези, които са направили тази стая столова за съществото от телевизора, и второ, тя може да се разсърди.

Опитах се да видя лицата на бедните жертви, без да се приближавам твърде много до телевизора. Черните нишки влизаха право в устите им и при по-внимателно вглеждане се оказа, че изобщо не са нишки, а косата на женска фигура, видима в дълбините на екрана. И асоциациите, предизвикани от тази фигура, изобщо не ме зарадваха, защото ставаше дума за японския филм на ужасите „Пръстенът“ и момиче, което излиза от телевизора. Но за разлика от европейските филми, азиатските дори не бяха чували за такова нещо като „щастлив край“.

— Но ти ще ме защитиш, нали? — попитах предпазливо, чудейки се как най-добре да залепя гофуто на телевизора.

— Нищо не обещавам. Кой знае откога тази дама се храни със супа от жизнената сила на пациенти на болницата. Аз по принцип не обичам битки лице в лице, това е за идиоти или за наистина силни бойци. А за вторите и двамата не ставаме.

Като цяло той беше прав. Ако исках да стигна до мазето и да разбера какво става тук, то ще трябва да действам тайно.

— По-лесно ли ще ти е, ако ти кажа, че тя няма да ги изсмуче докрай? — насмешливо попита Хухлик. — Този коктейл е разчетен за по-дълъг прием. Мисля, че утре любителите да се взират в екрана отново ще бъдат на мястото си. А теб бих те посъветвал да оставиш всичко както си е, докато не разберем какво става тук.

Докато разговаряхме, от екрана бавно, като змия, излезе още един кичур коса и запълзя към мен. Ху го настъпи с крак и извика:

— Размърдай си задника!

Напуснахме стаята за отдих, но преди това все пак направих няколко снимки с телефона. Каквото и да се случи след това, вече имам доказателства за ужаса, който се случва тук.

— Ой, харесва ми това място — възхитено млясна Хухлик и подуши въздуха. — Витае тук нещо особено… О, някой идва. Съветвам те да се престориш, че не си видял нищо, в случай че този човек също е замесен.

— А може би ще е по-лесно да из… — преди да успея да довърша, зеленият дребосък просто се разтвори във въздуха. — … бягаме.

Иззад ъгъла излезе жена в бял халат, тънка като пръчка, бледа и някак „ъгловата“. Лицето й ми беше непознато, въпреки че през деня бях обиколил всички етажи и като че ли видях всички дежурни медицински сестри. Очевидно тази сестра работеше само през нощта.

— Какво правите тук? — студено попита тя.

„Беше ми скучно, затова слязох в стаята за почивка“ — исках да кажа, но вместо това отговорих:

— Аз съм медиум и разследвам какво се случва във вашата болница. Знаете ли, че хората в стаята за почивка са хипнотизирани и същество от телевизора бавно ги поглъща? Или може би и вие участвате в това?

Жената дори не трепна.

— Що за глупости. Момче, имаш развинтена фантазия.

Съдейки по нейната реакция, или по-скоро по пълното й отсъствие, жената определено беше наясно какво се случва. Преди да имам време да помисля за следващите си действия, тя сложи ръка на рамото ми, но вместо нормална човешка топлина на това място усетих само студ. И болка, защото пръстите й буквално се впиха в неразвитите ми мускули. В другата ръка на жената се появи химикалка, който тя размаха с явното намерение да ме удари. Трудно ми е да се нарека сериозен боец, но успях да се измъкна от хватката и да отскоча от медицинската сестра. Вярно, едва не оставих в пръстите й част от рамото си, хватката се оказа твърде здрава. Веднага след това забих стреличка право във врата й, но жената дори не го забеляза, продължавайки да протяга ръце към мен.

— Ху! — изсъсках аз, надявайки се зеленото джудже да ми се притече на помощ.

И той се притече. Появи се на рамото на медицинската сестра, направи рязък мах с лапа и тънка червена линия премина по шията на жената. Миг по-късно главата й се търкулна на пода, а след нея падна и тялото.

— Ти да не си идиот?! — възмутено възкликна Хухлик, като скочи право върху корема на мъртвата. — Защо се издаваш на потенциален враг?! Можеше да кажеш каквото ти скимне, но не и това! На местен призрак да беше се престорил, щеше да е по-разумно!

Стоях на треперещите си крака и се взирах смаяно в тялото на жената. Това беше първият път, когато виждах смъртта на човек толкова отблизо.

— Защо я уби? — попитах най-накрая, бавно отдръпвайки се от зеленото чудовище. — Можеше просто да я зашеметиш.

— Тази жена е била убита много преди мен, и по същата тази причина не може да бъде зашеметена — саркастично отвърна чудовището. — А ти си не само сляп, но и глупав.

Хухлик се приближи до главата на жената и я вдигна за косата. По-точно, само я надигна, защото височината му не беше достатъчна, за да я отлепи от пода.

— Няма кръв — осъзнах със закъснение.

— Няма мозък — имитира ме Хухлик. — В теб. А това е госпожа без кръв, да — той разтръска главата. — Може би ще спреш да се преструваш?

И жената отвори очи!

— Които и да сте вие, по-добре върнете главата ми на мястото й — каза тя съвсем спокойно. — В противен случай…

Ху хвърли главата в стоманения кош за боклук до стената.

— … моят господар ще ви намери — чух приглушеното довършване на изречението.

Обезглавеното тяло внезапно започна да се движи и като се изправи на четири крака, запълзя към мен с резки движения.

— Какъв господар? — попитах напрегнато, отдръпвайки се от тялото, но главата не ми отговори.

— Тя няма да ти каже нищо — насмешливо каза Хуклик. — Куклите не казват нищо, което би могло да навреди на господаря им.

— Кукли?

За щастие главата, дори имайки връзка с тялото, не можеше да види от кошчето за боклук къде точно стоях. Затова обезглавената медицинска сестра само пълзеше по пода, като напразно се опитваше да ме намери с опипване.

— Е, може и ходещи трупове. Наричай ги както искаш — отвърна Ху, наблюдавайки движенията на обезглавеното тяло с искрено любопитство. — Всъщност това са просто мъртви тела с вкарани в тях нисши духове. Никакви емоции, никаква свободна воля. Само частични спомени от мозъка, които позволяват да се представят за човек и дух, подчинен на Кукловода.

Значи за това говореше момичето-призрак! Мъртвите ги свалят в мазето, а след това те излизат оттам на собствените си крака като кукли. Сега е достатъчно да дойда тук през нощта с полиция и да им покажа мъртвите медицински сестри, дежурещи по етажите. Съдейки по всичко, те явно дежуреха на всеки етаж.

— Ако това е дух, мога да се опитам да го запечатам — казах неуверено. — Така че това нещо да спре да се движи и да не може да каже на господаря си за нас.

— Браво, все пак имаш малко мозък — вдигна палец… или каквото там се пада на трипръстата му лапа. — Но този проблем може да се реши много по-лесно. Обърни се за няколко минути.

Не разбирах защо трябва да се обърна, но се подчиних. И постъпих правилно, защото гадното джудже започна да уринира в кошчето право върху отрязаната глава!

— Какво правиш? — попитах възмутено, докато гледах как тялото на сестрата се свлича обратно на пода.

— Отървавам се от главата, разбира се — отвърна Хухлик. — Духът се заселва в главата, така че е достатъчно да я унищожа и връзката с тялото изчезва. И имаме късмет, че всички течности в тялото ми са силна киселина, която може да унищожи не само физически тела, но и духовни. Грях е да не се използва.

В неговата уста думата „грях“ получи съвсем нов, много съмнителен смисъл.

— Е, това е — каза той след малко. — Отървахме се от свидетеля. Но бъди така добър, следващия път не е нужно да декламираш всичките си планове на врага. Аз не съм бездънна бъчва, от следващата кукла ще се избавяш сам.

— Ами останалата част от тялото? — напомних аз.

— Не, не, не, няма да мога да го разтворя — махна с ръка дребосъкът. — Така че оправяй се с него сам.

— Какъв е смисълът? Господарят им така или иначе ще разбере, че някой е „счупил“ куклата му — предположих аз и тогава ми просветна: — Или може би той е разбрал мигновено и трябва да се махнем оттук възможно най-бързо, а не да се занимаваме с трупа?

Какво да си кривя душата, изобщо не исках да влача мъртвата.

— Разбира се, че ще разбере, че играчката му е счупена — съгласи се Хухлик. — Но не веднага. И можеш да не се притесняваш, няма пряка връзка между „господаря“ и куклите. А що се отнася до тялото, нали не искаш някое хлапе да излезе сутринта от стаята си и да получи психическо увреждане?

— Логично — неохотно признах аз.

Добре, че нямаше кръв в тялото. Достатъчно беше да го завлечем до сервизното помещение, където се съхраняваше инвентарът на чистачките, и в коридора не останаха никакви следи от нашето „престъпление“. Аз дори преодолях отвращението си и погледнах в кошчето, за да се уверя, че от главата не е останало абсолютно нищо. И тя, и боклукът се бяха превърнали в гъста зелена слуз.

— Какво правим след това? — попитах Ху, докато затварях вратата.

— Ти ми кажи — ухили се чудовището, скачайки отново на рамото ми, — аз съм поддръжка, ако не си забравил. А медиум, макар и недовършен, от нас си само ти, Малък Ро, така че води разследването. А аз ще изг… тоест, ще помагам.

— Значи може би трябва да се обадим на полицията или на църквата? — предложих аз. — Сега знаем, че част от хората тук са заменени от ходещи трупове. Това е лесно да се докаже, като се хване една от нощните медицински сестри.

— Да — лесно се съгласи Ху. — Значи вече си разкрил кой точно е Кукловодът?

— Не, но…

— В момента, в който медиум, полиция или църква се появи тук за официално разследване, той просто ще изчезне. Дори няма нужда да бяга. Не можеш да разкриеш кой е Кукловода, ако не го хванеш да създава поредния труп. Така че, преди да извикаш тежката артилерия, трябва да намериш леговището на този така наречен „господар“ и да разбереш неговата самоличност.

Можех да предположа, че този Кукловод е новият директор на болницата, но нямах никакви доказателства. Така че все пак трябваше да сляза в мазето.

Изведнъж вратата на сервизната стая, в която току-що бях завлякъл тялото на медицинската сестра, се отвори и в отвора се появи обезглавената й фигура.

— Каза, че духът седи в главата и без него тялото е безполезно! — искрено се възмутих аз.

— Сгреших — небрежно отвърна Ху. — Значи този мъртвец е бил вдигнат не от безобиден кукловод, а от истински Ездач на трупове.

Отдръпнах се покрай стената, наблюдавайки напрегнато нестабилните движения на обезглавеното тяло.

— А каква е разликата? — попитах шепнешком, сякаш безглавата медицинска сестра може да ме чуе.

— В това, че той може не само да поставя нисши духове в тялото, но и да управлява мъртвите директно. И сега знае, че сме на този етаж. Затова те съветвам да се махнеш оттук възможно най-скоро.

Послушах разумния съвет и забързах към стълбите, но иззад вратата вече се чуваха шумни стъпки.

— А ето и гостите — ухили се Ху. — Ако си боец, колкото и медиум, тогава по-добре да се скриеш.

И в следващия момент зеленото чудовище изчезна от рамото ми, оставяйки ме отново сам.