Алекс Кош
Примамка за призраци (11)

Глава 11

Ударът не беше толкова силен, колкото се опасявах, но въздушните възглавници все пак се задействаха. Затова лично аз се отървах с лека уплаха и насинено око от собствената си ръка, затисната между възглавницата и лицето ми. Глупав навик, да жестикулирам по време на разговор, трябва да се отуча да го правя в кола. Затова пък благодаря на друг мой страхотен навик — винаги да си слагам колана, дори и да седя на задната седалка. В моя свят за това действие ми се подиграваха и таксиметрови шофьори, и приятели, но аз винаги съм вярвал, че всеки допълнителен шанс за оцеляване в случай на инцидент си заслужава всяка насмешка. И воала, този инцидент се случи! Единственото нещо, което малко смаза гордостта ми, беше, че Макс остана невредим, въпреки че определено не беше с колан. Изглежда въздушната възглавница работеше добре и без предпазния колан. Жалко.

— Всички живи ли са? — попита Лора, освобождавайки се от автоматично надулата се възглавница.

— Аз съм цял — веднага отговори Макс.

— Жив — отвърнах кратко, докато се борех с лекото замайване и звъна в ушите. Изглежда ръката ми се оказа по-тежка, отколкото си мислех.

— Дони? — напрегнато попита момичето, побутвайки брат си по рамото. — Какво стана?

Русокосото момче с боядисаната в червено ивица на главата не отговори. Тогава Лора откачи колана и се опита да свести брат си, като леко го плесна по бузите. Не виждайки никаква реакция, тя първо опипа шията му, проверявайки за пулс, а след това и челото.

— Той целият гори и е потен — напрегнато каза тя. — Но дишането му е равномерно.

— Явно хрътката го е докоснала — предположих аз. — Или, за да се заразиш, е достатъчно просто да се доближиш до нея. Дони е единственият, който е имал контакт с това същество, макар и чрез бухалката. Във всеки случай той трябва спешно да отиде в болница.

— Разбира се — съгласи се Лора. — Да излезем от колата и да го сложим на задната седалка.

— Мислиш, че колата ще запали? — попитах скептично.

— Пфф, това е „Рейвън“ — изсумтя Макс, отваряйки вратата. — Ще оцелее и след сблъсък с танк. Е, на ниска скорост.

По моя преценка колата се вряза в дървото със скорост от порядъка на седемдесет до осемдесет километра в час. Не съм експерт, но в моя свят след такъв инцидент от предницата просто нямаше да остане нищо. А колата да продължи пътя си и дума не можеше да става. Но „Рейвън“-ът на Дони наистина излезе от срещата с дървото като явен победител, плащайки само с мощната си стоманена броня и щети по предната решетка и ръба на капака. От пръв поглед стана ясно, че Макс е прав и двигателят не е засегнат, така че все още имахме шанс да се измъкнем оттук на собствен ход.

— Казах ви, че не трябва да нападаме това същество! — възмутено възкликна Макс, след като слезе от колата и огледа получените щети. — Вижте какво стана!

— Стига, ама че си хамелеон — изненадващо спокойно го отряза Лора. — Ти самият пръв се хвърли в боя, като пръскаше слюнки и се перчеше.

Макс засрамено наведе глава и тихо промърмори, повече на себе си, отколкото на момичето:

— Нямаше слюнка там…

— А сега спри да дрънкаш глупости. Бързо прехвърляме Дони, след което ти сядаш зад волана и подкарваш колата, аз ще помогна с моите сили, ако не се получи да излезе — прекъсна го Лора. — Трябва възможно най-скоро да закараме брат ми в болницата.

— Ами ако е заразен?! — тръгна да възразява Макс, но под погледа на момичето моментално млъкна и мълчаливо започна да издърпва Дони от колата. Понечих да му помогна, но Лора ми заповяда да наблюдавам околността.

— Ти медиум ли си или какво? — логично разсъди тя. — Ние сме далеч от града, с нашия „късмет“ може да се натъкнем на още някое същество.

Само ако знаеше, че изобщо не е до късмет, просто аз самият съм като магнит за всякакви отвъдни същности.

Докато Макс и Лора пренасяха Дони, аз напрегнато се взирах в сумрака на идващата зора. Така и не разбрах, привидя ли ми се мъгливата котка или не? И доколко нейната поява може да е свързана със състоянието на Дони?

— Лора? — реших все пак да попитам аз, когато Дони се озова на задната седалка. — А ти видя ли нещо подозрително пред нас точно преди брат ти да загуби съзнание?

— Какво например? — намръщи се момичето.

— Някаква сянка… или дори животно?

— Не, нищо подобно. Защо?

— Стори ми се, че видях мъглива котка — казах неуверено.

— По-добре наистина да ти се е сторило — намръщи се Лора. — Нищо добро не носи срещата с нея. Във всеки случай трябва бързо да се махнем оттук. Хайде, Макс, тръгвай!

Макс седна зад волана, с лекота запали колата и се опита да прекъсне френската й целувка с дървото. Предните колела бяха заседнали в някаква вдлъбнатина, но задвижването на четирите колела позволи на стоманеното чудовище спокойно да излезе на пътя и не се стигна до помощта на Лора. Ние с момичето бързо се насочихме към колата, но изведнъж между нас и „Рейвън“-а буквално изпод земята изникна странно същество. Ниско, някъде до кръста ми, но масивно, като някакъв земен елементал в джуджешки вариант. Въпреки че, не, неочакваният гост не беше от камък, а просто имаше много плътна землистокафява кожа, съчетана с лапи, подобни на тези на къртица.

— Вни…

Едва успях да отворя устата си за предупредителен вик, когато точно пред носа ми се мярна сянка. Мъгливата котка, а това беше именно тя, скочи върху „къртицата“, с едно щракване на челюстите й откъсна главата и също толкова бързо се разтвори в полумрака.

— … мавай — завърших аз.

Макс изскочи от колата с намерение да ни се притече на помощ, но закъсня. Дори Лора нямаше време да реагира, въпреки че един вихър блъсна обезглавеното тяло на „къртицата“, като го отхвърли на няколко метра.

— И какво беше това? — озадачено попита тя, оглеждайки се в търсене на вече изчезналото същество.

— Мъгливата котка ни спаси — свих рамене аз, озвучавайки най-логичния извод. — Всичко е просто.

— Глупости — поклати глава тя. — А най-обидното е, че дори не успях да я снимам, какво страхотно видео щеше да се получи! — Лора бързо се взе в ръце, въпреки че очевидно беше готова веднага да тръгне да търси котката. — Добре, хайде да се махаме оттук възможно най-бързо. Дони трябва спешно да отиде в болница.

В колата се качих на задната седалка при Дони, затръшнах вратата и Макс веднага излезе на пътя и се понесе към града.

— Видяхте ли това? — емоционално възкликна той, стискайки със сила волана. — Мъгливото нещо откъсна главата на шумерската къртица!

— Защо „шумерска“? — вяло попитах аз.

Нощта се оказа толкова напрегната, че нервите започнаха не да се предават, а по-скоро отидоха на почивка. Просто ми писна да се страхувам и да треперя.

— Откъде да знам? — озъби се блондинът. — Ти си медиум, трябва да знаеш по-добре защо носят такива имена.

— Вече ти казах — въздъхнах уморено. — Съществата не са по моята част.

— Като стана дума за същества — каза замислено Лора. — Много е странно. Само за днес видях повече наистина опасни същества, отколкото за последните няколко месеца.

— Аз по-често контактувам със съществата поради естеството на моята работа — нервно каза Макс. — Но да, днес нямахме късмет. Започвайки от срещата с новото приятелче на Дони — той ми хвърли изразителен поглед през огледалото за обратно виждане. — Защо имах чувството, че мъгливата котка защитава теб?

— Това са глупости — намръщих се аз. — Защо й е? И изобщо колко умно може да бъде едно такова същество?

— Нямам представа — отвърна Макс. — Но всичко изглежда много подозрително — той пак ме погледна през огледалото за обратно виждане. — ТИ изглеждаш много подозрителен.

Лора го плесна по тила.

— Не дрънкай глупости и си гледай пътя — тя се обърна към мен. — А ти гледай Дони да не се влошава.

Сякаш можех да направя нещо, ако състоянието му наистина се влоши. Но и Лора разбирах, тя се хващаше за всяка сламка, включително и за такава безполезна като мен. Така че честно се опитах да следя дишането на младежа и бършех потта от челото му със салфетка.

— Коя е най-близката болница? — попита Макс. — Къде го караме?

Лора погледна картата на телефона си.

— Най-близко е Шеста…

— Да не сте посмели да го карате в Шеста — бързо казах аз. — Може да е опасно. Точно оттам ме преследва хрътката.

— От болницата? — не повярва Макс. — Що за глупости? Това са едни от най-защитените сгради в града. Откъде там изобщо могат да се вземат същества?

Нещо не бях забелязал добра охрана там, освен, може би, ходещите трупове и ниблерите. Но те едва ли влизат в стандартния пакет за сигурност на болниците.

— Точно тази болница разследвам — намръщвайки се, допълних аз.

Лора се обърна към мен и ме погледна много сериозно.

— Може ли да ни разкажеш по-подробно какво точно се случва в тази болница? Трябва да знам за какво или заради кого е пострадал брат ми.

По принцип това не се смяташе за някаква тайна, така че с готовност им разказах за всичко, което бях научил от призрака на момичето или бях успял да видя в болницата. През това време влязохме в чертите на постепенно пробуждащия се град: по пътищата се появиха коли, а по тротоарите хора бързаха за работа.

— Тоест, твоят учител те е изпратил сам с купчина хартия и четка срещу тълпа ходещи трупове и агресивни същества, начело с главното чудовище — Ездача? — захили се Макс. — От самото начало бях прав, не те харесват не само твоите родители, но и учителя ти. Може би всички те просто искат да се отърват от теб?

— Много смешно — изсумтях аз. — Отначало имахме само подозрения, откъде Джеймс можеше да знае колко е опасно там? Освен това той изпрати Хухлик с мен.

— Малкото същество, останало като зелено петно върху стената на стаята за почивка? — попита Макс. — Добра помощ.

— Не говори така — възмутих се аз. — Дребосъкът умря като герой, докато се опитваше да ме спаси.

— И за какво, ако ти остават само седем дни, след което зловещата жена от кладенеца ще ти вземе живота — вече съвсем сериозно каза Макс. — Не те ли е страх?

Заслушах се в собствените си усещания. Странно, но в последно време толкова често изпитвах страх, че това чувство сякаш се притъпи и вече нямаше толкова силен ефект, както преди. А точно сега повече ме притесняваше състоянието на Дони. После ми се искаше да отмъстя за Деймис и да затворя проклетата манифактура на новия директор на Шеста болница, ако, разбира се, той е виновен за всичко. И чак когато свърша работата си, ще се заема с момичето от кладенеца. Не вярвам Джеймс и Миси никога да не са чували за подобно същество.

— Страх ме е, но има още цяла седмица, ще се оправя. Това не е първият път, когато ме заплашват отвъдни същности.

— Глупости — веднага реагира Макс. — Ще видим какво ще говориш след шест дни.

— Макс! — извика му Лора.

— Извинявай, но като специалист по животозастраховане не бих подписал договор с такъв клиент при никакви обстоятелства — сви рамене Макс. — Просто казвам, че момчето трябва да се отнесе по-сериозно към заплахата. И по-малко да се доверява на учителя си, който изобщо не цени живота му. А и на негово място бих се замислил за родителите си. Дори мога да препоръчам добър адвокат. Виждаш ли колко съм загрижен?

— Само ако можеше да се научиш да изразяваш мислите си правилно, грижливият ми той — бутна го с юмруче Лора в рамото. — Цена нямаше да имаш.

Може би така ми се стори, но Макс леко се изчерви от думите на момичето.

— Ще дойдеш ли с нас или ще отидеш до огнището на злото? — бързо се върна към саркастичния си тон Макс.

— За какво говориш? — не разбрах аз.

— Сега ще минем покрай Шеста болница. Планираш ли да се връщаш там?

Тук малко се зачудих. Планирах, разбира се, но да отида там сам, просто така? Дори не знам… Въпреки че, какво изобщо го мисля? Разбира се, че трябва да се върна, Джен все още спи в леглото. Просто ще трябва по някакъв начин да се промъкна вътре и да вляза в стаята си, нали никой не видя лицето ми. Прокажената хрътка беше убита и злодеите от болницата не знаят нищо за мен. Но първо ми се искаше да се уверя, че с Дони всичко ще е наред.

— Всъщност исках първо да дойда с вас, в случай че имате нужда от помощта ми…

— И с какво можеш да помогнеш на лекарите? — саркастично попита Макс. — Със съществата не си на ти, както показа практиката, а там имат такива специалисти. Страх те е да се върнеш на опасното място, нали? Признай си честно, а не си измисляй.

Най-обидното беше, че в мен изобщо нямаше страх. Всъщност бях притеснен за Дони, но нямах абсолютно никакво желание да убеждавам злобния младеж в това.

— Знаеш ли, остави ме на стотина метра преди болницата, за да не привличам излишно внимание — решително помолих аз. — И, Лора, нека си разменим телефоните, за да ме информираш за състоянието на Дони.

Изненадващо, но Макс също ми даде номера си и записа моя, въпреки че явно не ме харесваше. От друга страна, с него се познавахме съвсем отскоро и може би той така общуваше с всички около себе си.

Когато колата изрева с двигателя и се отдалечи надолу по пътя, аз останах да стоя сам на светлината на изгряващото слънце. Улицата до болницата беше на практика пуста, въпреки че на места имаше полупрозрачни фигури на призраци и профучаваха редки коли. Погледнах часовника и се уверих, че след половин час болницата ще отвори за прием, което означаваше, че лесно можех да се промъкна незабелязано в стаята си. Просто трябваше да изчакам момента, в който ще има достатъчно посетители, за да се изгубя на техния фон. А на охраната ще кажа, че стаята е платена предварително, а аз съм планирал да се преместя в нея едва тази сутрин.

Имах предостатъчно време, така че се прислоних до стената, извадих телефона си и известно време изучавах цялата налична информация за ниблерите и другите същества, които срещнах тази нощ. Между другото, наричаха къртицата шумерска заради интересната шарка на челото, много напомняща на шумерския йероглиф „рало“. За съжаление или за щастие нямахме време да го разгледаме, защото тя твърде бързо загуби главата си.

А после изведнъж си помислих „за какъв дявол?!“ и набрах номера на Джеймс. Ако аз не спя, значи не ми пука дали той ще спи, нека участва в разследването!

— Здравейте, вие позвънихте на най-добрия медиум в Барселона. В момента съм зает, спасявам поредната изгубена душа. Можете да ми оставите съобщение след звуковия сигнал или да се свържете с моята асистентка на телефонен номер…

Кого, по дяволите, спасява сега? Сигурно безгрижно спи, докато аз тук работя. Но нямаше какво да правя, трябваше да се обадя на Миси. От една страна, за разлика от медиума, изобщо не исках да я будя, а от друга страна дори не знаех дали ханьо изобщо спят? И ето че партньорката на медиума вдигна телефона още след първото обаждане, сякаш само това е чакала.

— Здравей, Рома — бодро поздрави момичето. — Защо не спиш толкова рано? Откри ли нещо интересно в болницата?

— Нямаш представа — подсмихнах се аз.

Тя изслуша вече отработения ми пред Лора и Макс разказ за моите изследвания и нощни приключения до момента на появата на ходещите мъртви, и с изненада констатира:

— Добра работа си свършил. Дори статистиката си обобщил, кой би си помислил. Ако си прав, то новият директор е превърнал болницата в инкубатор за различни същества, а това може наистина да бъде печеливш бизнес. Браво на теб!

— Не мисля, че съм чак толкова умен. Просто на никого не му е хрумнало да сравнява подобни показатели — реших да се правя на интересен аз.

— Не принизявай способностите си. По-добре ми кажи как ти хареса нашия Ху? Сработихте ли се?

— Да, той добре се справи — малко смутено отговорих аз. — Справяше. Момичето от кладенеца го размаза по стената, но Хухлик честно се опита да ми помогне и умря като герой.

— Честно се е опитал, значи? — някак зловещо процеди Миси. — Е, за такава самоотверженост ще му дам достойна награда.

— Награда? — учудих се аз. — Как? Той е мъртъв.

— Това подло джудже е по-трудно за убиване от безсмъртната хлебарка. Той просто е симулирал смъртта си, за да не трябва да се бие със силна същност.

Ах, този малък задник! А аз го защитавах от подигравките на Макс, смятах го едва ли не за герой!

— Надявам се, че си успял да избягаш от нея? — леко напрегнато попита Миси. — Макар че защо ли изобщо питам, сега разговаряш с мен, значи си успял.

— Ами, как да ти кажа…

Втората част от моя разказ се отнасяше за събитията в гората. Миси ме изслуша изненадващо тихо, без да ме прекъсва и дори без да задава допълнителни въпроси. В един момент дори си помислих, че връзката е прекъсната, толкова тихо беше от другата страна.

— Съжалявам, Рома, но не нощните медицински сестри в болницата, а ти си ходещият мъртвец — каза тя накрая. — Да срещнеш Садако, шумерска къртица, мъглива котка и прокажена хрътка за една нощ и да успееш да оцелееш е просто невъзможно.

— Е, аз някак си оцелях — нервно изхихиках аз.

По някаква причина едва след думите на Миси изведнъж осъзнах, че случилото се с мен не е нормално дори за този свят. Лора ненапразно каза, че вероятността да срещнеш агресивно настроено същество извън града е доста малка. Приблизително същото като да се сблъскаш с мечка в горите на Карелия. Опасност има, това трябва да се вземе предвид, но мечките не ни чакат зад всяко дърво, а лично мен съществата, съдейки по всичко, явно ме чакат!

— Стоп, значи ти познаваш момичето от кладенеца?! — със закъснение осъзнах аз, защото определено не бях споменал името на Садако в разказа си.

— Знам я, знам я. Садако изобщо не е проблем, сега е по-важно да се справиш с болницата. Доколкото разбрах, до мазето така и не си стигнал?

Казано беше с такъв тон, сякаш ми е била поставена съвсем конкретна задача, която аз позорно не съм изпълнил.

— Ей, вие изобщо не вярвахте на моите подозрения — недоволно напомних аз.

— Джеймс не обича да разкрива картите си дори на собствените си хора, но истината е, че знаехме за подозрителните събития в болницата — небрежно ме информира Миси. — За съжаление, полицията не може да претърси болницата без достатъчно доказателства, а присъствието на Джеймс, и още повече моето, незабавно ще накара всички виновни за убийствата да се скрият. Точно затова Джеймс беше толкова склонен да те изпрати за пълни медицински изследвания. Ако те хванат някъде, където не трябва да бъдеш, значи си просто любопитен тийнейджър. Какво да вземат от теб?

Аха, да, освен да ме убият като ненужен свидетел.

— Ама че хитрец…

— Което си е така, така си е — гордо се съгласи Миси.

— Направих няколко снимки на Садако. Има и видеозапис от нападение на прокажената хрътка, макар и не на територията на болницата. Джеймс няма ли връзки в полицията, които да помогнат за започване на разследване въз основа на моето проучване и тези снимки?

— Неговите „връзки“ наскоро се опитаха да те отвлекат и сега най-вероятно хранят рибите в някое от многото езера около града. С останалите представители на полицията нашият най-добър медиум в града успя сериозно да развали отношенията си още по времето, когато началник беше Евгений Михайлов. Твоят баща винаги го подкрепяше и това не се харесваше на мнозина, така че сега „старите приятелчета“ си отмъщават на Джеймс, като му създават всевъзможни пречки при всяка възможност.

Ами да, съвсем близко до ума беше, че с неговия характер Джеймс едва ли има много приятели. Но той все пак е най-добрият медиум в Барса, наистина ли няма определена степен на доверие към него и най-важното — зависимост от работата му?

— Освен това Джеймс замина по работа и няма да бъде на разположение през следващите два-три дни — довърши ме Миси. — Отиде на място, където няма обхват. Много дълбоко под земята. Така че не може да ни помогне с нищо.

— Уау — възкликнах аз.

— Да, така че сега аз отговарям за теб — „зарадва“ ме ханьото. — И като истински приятел ще ти дам избор — да продължиш делото или да го отложиш до връщането на Джеймс. Доколкото разбрах, никой не те е видял, така че ще можеш да останеш в болницата, като внимателно — тя подчерта тази дума — опипваш почвата. Или просто събуди бодигарда си и се върнете в хотела.

Въпросът беше доста сериозен и трябваше добре да го обмисля. Срещата със Садако и прокажената хрътка показа, че срещу съществата не мога да направя абсолютно нищо: гофу са твърде слаби, а аз като боец съм твърде безполезен. Определено ми липсват бойни умения и най-важното — супер способности, за да им се противопоставя.

— А ако все пак реша да продължа, какво ще трябва да направя? — реших да уточня аз.

— Намери Хухлик и с негова помощ разбери колкото се може повече за случващото се в болницата, направи още снимки и клипове и най-важното — запечатай призрака на момичето. Нейните показания в църквата ще са достатъчни, за да заинтересуват свещениците и да започне официално разследване. А там току-виж и ние получим поръчка. Но дори и да не получим, решаването на такъв случай ще е страхотна реклама за Джеймс, мисля, че той ще бъде доволен.

Ами да, разбира се. Той получава безплатна реклама, а аз какво? Поредното попълнение към топ списъка на нощните ми кошмари?

— И най-важното, не влизай в мазето. Ако Ху е прав и тук е замесен Ездач на трупове, то той е твърде опасен. Освен това Ездачът предпочита да действа с чужди, най-често мъртви ръце, и в случай на опасност просто ще избяга.

В този момент видях входящо обаждане от Лора.

— Изчакай малко, звънят ми по другата линия — казах бързо на Миси и превключих. — Да, Лора, здравей. Как е Дони? Пристигнахте ли вече в болницата?

— Много зле — напрегнато отвърна момичето. — Състоянието му се оценява като стабилно тежко. Поставиха го в изкуствена кома, но дори и така ще издържи не повече от две денонощия.

По дяволите, а аз мислех, че местната медицина без никакъв проблем ще се справи с болестта, дори и тя да е получена от мистично същество. А най-обидното беше, че на практика Дони пострада заради мен. Ако не го бях помолил за помощ, той щеше да е жив и здрав.

— И нищо не може да се направи? — разстроено попитах аз.

— Колкото и да е странно, може — зарадва ме Лора. — Но за това е нужно тяло на прокажена хрътка.

Плеснах се по челото.

— Но ние я изгорихме!

— Казах ви, че не трябва да я изгаряме! — чу се на заден план гласът на Макс.

Аха, сякаш не беше той първият, който предложи да се изгорят останките на хрътката възможно най-скоро, за да не се прероди отново. Ето това вече наистина е „хамелеон“, както правилно го нарече Лора.

— Докторът каза, че овъглените останки така или иначе не биха ни помогнали — успокои ме момичето. — Трябва ни жива хрътка.

— Жива?! — неволно гласът ми премина във фалцет. — Как изобщо си го представяш?!

— Няма друг вариант — обясни момичето с леко замаян глас. — Тези същества отделят различни отрови с дъха, слюнката и кожата си. За да се определи точно с какво се е заразил Дони, трябва да се вземат различни проби.

— Но хрътката е мъртва…

— Тукашният специалист по съществата казва, че там, откъдето е дошла тази твар, може да има и други. И е много вероятно те да са от едно и също котило, тоест да имат сходни способности. Как мислиш, има ли шанс някъде в мазето на болницата да има и друго такова същество?

Ниблерите и бахтаки обикаляха из коридорите по много, тоест и прокажената хрътка можеше да не е една. Ако в мазето отглеждат същества, то аз бих могъл да намеря друга хрътка там и да взема проба.

— Може би — казах неуверено на глас. — Но всичко, което касае болницата, са само мои догадки. Точно сега решавахме дали си струва да продължим разследването…

— Разследване? — повтори Лора. — Не-е, това няма да е разследване, а лов. Днес ние с Макс ще дойдем при теб в Шеста болница, и тази вечер ще обърнем всичко с краката нагоре.

— Какво означава „ние с Макс“? — чу се на заден план възмутеният вик на младежа. — Лора, не съм се регистрирал за това!

— Това е, до скоро — бързо каза Лора. В слушалката се чу някакъв шум и звучен шамар. — Прати ми номера на стаята и етажа, ще се опитаме да се настаним по-близо до теб.

Разговорът приключи и аз се върнах към Миси.

— Кхм, изглежда продължавам разследването — казах й аз.

— И правилно — одобри решението ми ханьо. — Както се казва, на когото е писано да бъде обесен, няма да се удави.

— Какво? — ококорих се аз.

— Казвам, че се справяш страхотно — изхихика тя. — Правилно решение. Джеймс беше прав за теб.