Алекс Кош
Примамка за призраци (13)

Глава 13

Чувствах се толкова разбит, че не се сдържах и изръмжах:

— Какво гледаш? Отваряй. Няма да организираме война посред бял ден. И прибери пистолета.

Джен ме погледна недоволно, но все пак се подчини и отиде да отвори вратата. Не разбирам отношението й към мен, нали бодигардът трябва да се подчинява на работодателя си, а вместо това аз едва ли не й се отчитам за действията си. Какво ти „едва ли не“, аз й се отчитах. Пред нея, пред Миси и Джеймс, пред сестра си. Само на Хухлик не му пука какво правя, стига да не умра, докато съм под негова опека.

Последвах Джен до вратата. Нямаше нужда да казвам на Хухлик да се скрие, той и сам разбра всичко и моментално се изпари във въздуха.

Бодигардката открехна вратата и надникна през процепа.

— Кого търсите?

— В тази стая ли е Роман Михайлов? — неуверено попита познат мъжки глас.

Това Макс ли е?! Как ме е намерил?

— Джен, това е мой познат — успокоих бодигардката. — Пусни го.

Жената сви рамене и се отдръпна от вратата.

— Здравей, малък — весело поздрави младежът, влизайки в стаята и оглеждайки Джен от глава до пети. — Това твоя приятелка ли е или бодигардка?

Джен веднага посегна отново към пистолета. Изглежда е имала доста нервна сутрин и гореше от желание да застреля някого.

— Разбрах — веднага вдигна ръце Макс. — Значи, бодигардка. Е, тук ли ще ни е щаб квартирата за операцията „хвани хрътка“? Или ще се преместим в моята стая, тя е три пъти по-голяма. И има джакузи, можем да проведем събранието направо в него.

— Твоята стая? — повторих аз, като пропуснах покрай ушите си неприятното обръщение. — Каква е тази болнична стая, с джакузи? Мислех, че при нас е VIP обслужване.

— Съжалявам, но си далеч от VIP, както и тази стая — изсумтя блондинът. — Максимум — just a little important people. Дори въпреки фамилията. Между другото във връзка с това имам въпрос, ти имаш ли нещо общо с онези Михайлови?

Не че криех произхода си, но нямах намерение да го крещя на всеки ъгъл. А и да исках да премълча нещо, нямаше да успея.

— Далечен роднина — отговорих веднага.

— Разбра-ах — провлачи Макс. — Чух нещо за вашето семейство, което обяснява защо са те дали на медиум. Съчувствам ти, момче, но роднините не се избират.

— Аха — отвърнах уклончиво.

Макс ме потупа успокоително по рамото и по някаква причина започна да обикаля покрай всички стени на стаята, размахвайки телефона, а застаналата до вратата бодигардка го следеше с недоволен поглед. Създаваше впечатление, сякаш нарочно е застанала така, за да може в случай на нещо да пресрещне госта на изхода.

— И така, ти защо си тук? — обърнах се към младежа аз.

— Ами знаеш ли, реших да се погрижа за здравето си, да премина няколко оздравителни процедури, да си направя разни изследвания. Лора също се приготвя, скоро ще дойде.

Аз се намръщих.

— А не помислихте ли, че това може да изглежда подозрително? Още повече, че веднага идвате при мен.

— Помислихме си — съгласи се младежът, завършвайки странния си ритуал. — Но не ни пука. Проверих, като че ли няма бръмбари, така че можем да говорим открито — той се приближи до мен и тикна пръст в гърдите ми. — Не знам какви задачи ти е дал учителят ти, медиумът, но на нас ни трябва единствено труп на прокажена хрътка. Най-добре — няколко. Ако трябва, ще обърнем цялата болница. Дори ще кажа повече — намерим ли лабораторията, ще извикам тук цялата служба за сигурност на фирмата на баща ми и те ще накълцат всички ходещи мъртъвци на кайма — той размаха телефона пред лицето ми. — Те са ми на бързо набиране и чакат обаждане. За съжаление баща ми не позволи да щурмуваме болницата без никакви доказателства, иначе вече щяхме да сме изравнили тази сграда със земята.

— Но тогава този, който е превърнал болницата в място за отглеждане на същества, просто ще избяга — по инерция казах аз. По принцип, ако трябва да избирам между живота на Дони и залавянето на Ездача на трупове, еднозначно бих избрал първото.

Макс щракна с пръсти.

— Значи твоята задача е да разбереш кой е главният? И колко ти плащат за това? Просто ми е интересно. Задачата е самоубийствена за такъв слабак като теб. Колко струва животът на един чирак-медиум днес?

— Имам бодигард с мен — отбелязах, на което Джен само изсумтя. — Дори двама, общо взето. Така че не е чак самоубийство.

— Ами да, да, разбира се — подсмихна се младежът. — Е, колко? Между другото, не знаех, че Михайлови имат чак такива сериозни проблеми с парите, за да изпращат дори далечни роднини на толкова опасна мисия.

— Това… не е точно мисия — провлачих неохотно. — По-скоро мое лично желание. Нали ви казах, че тук умря мой приятел, дете, и това изглеждаше много подозрително.

— Отмъщението е нещо свещено — стана сериозен Макс. — Макар че… имам добра памет. Когато разказваше какво се случва в болницата, ти каза, че си разбрал за смъртта му чак когато си дошъл тук като пациент. Твоят учител от самото начало ли те изпрати тук със задача?

— Не, това беше изключително мое желание — повторих аз, чувствайки се малко глупаво.

Макс се хвана за главата.

— Значи рискуваш живота си безплатно? И дори без застраховка?!

— Технически все още плащам за енергопроводима хартия и мастило, както и за услугите на учителя — намръщено казах аз. — Така че поемам рискове далеч не безплатно. Това е скъпо удоволствие.

Младежът ме зяпна, сякаш съм луд, след това въздъхна уморено и се отпусна на стола.

— Така. Сега вече разбирам защо никой не застрахова медиуми. Вие сте оформени психопати.

На вратата отново се почука.

— А, ето я и Лора — Макс скочи на крака. — Сега ще я зарадвам, че сме се свързали с камикадзе, който дори плаща, за да рискува живота си напразно…

— Роман Михайлов, на процедури — извика неприятен женски глас зад вратата. — Вече закъснявате за ФГС^[1]!

Както се казва, войната си е война, но ФГС върви по график.

— Веднага отивам! — извиках в отговор.

Джен нямаше търпение да тръгне с мен, но аз кимнах изразително към банята.

— Ще отида сам. А вие се погрижете никой да не влиза в стаята — помолих бодигардката аз.

Макс погледна първо мен, а след това Джен.

— Нямаш предвид мен, нали? Значи се обръщаш на „вие“ към бодигарда? Тя с какво е заслужила подобно обръщение?

Мда, за аристократите добрите ми маниери вероятно изглеждат недобре. В моя свят никога не съм обичал хората, преминаващи направи на „ти“, и се стараех да спазвам дистанция по всякакви работни въпроси, обръщайки се само на „вие“, но тук моят навик можеше да изглежда малко глупаво. Още повече, че с бодигардката наистина бяхме създали някакви странни отношения, тя не ми беше съвсем подчинена, но все пак беше длъжна да ми се подчинява.

— За това си има причини — промърморих аз.

Между другото, отговорът е универсален, трябва да го запомня. За всяко действие си има причина, дори тя да е възможно най-глупава и нелогична. Не съм виновен, че съм израснал в свят, в който има правила за добър тон и липсва понятие за аристокрация. Във всеки случай в Русия е съвсем нормално да се обръщаш към своите служители на „вие“.

В крайна сметка Макс отиде да търси Лора и обеща да се върне с нея след няколко часа, а аз тръгнах за ФГС с медицинската сестра. Малко ме притесняваше, че служителите на болницата изобщо ще извършват някакви манипулации с тялото ми. Дори да приемем, че медицинските сестри и лекарите, работещи за Ездача на трупове, не знаят, че именно аз съм причинил нощния хаос, можех случайно да стана част от статистиката на смъртните случаи и храна за съществата. Ще ми инжектират нещо грешно и ще умра от инфаркт като Дейм. Но във ФГС като че ли няма нищо опасно, освен че самата процедура е много неприятна. Психически се подготвих за онази екзекуция с „червото“, което трябва да се глътне, но в този свят всичко беше много по-просто. Не, наистина имаше черво, но беше толкова тънко, че на практика не го усещах. Едва видима бяла прозрачна нишка, с камера на разширяващото се връхче, тя буквално сама се движеше надолу по гърлото, дори не трябваше да преглъщам.

— От какво е направено това нещо? — попитах сестрата след процедурата. Въпросът не звучеше много подозрително, едва ли всеки жител на този свят знае какво се използва в клиниките като кабел за ФГС.

— Червото? — уточни едрата жена. Тя изглеждаше така, че пациентите дори да не си помислят за съпротива — здрава, широка, донякъде приличаща на готвачката в дома на Михайлови.

— Да, от какво е? — повторих въпроса аз.

— Черво — каза тя отново и тогава осъзнах, че това беше отговорът на въпроса. — Има такива същества, нещо като червеи, стомахът им се използва за създаване на тръби за ФГС. Те са много здрави и се свиват сами, за да се придвижват по фаринкса и да не докосват стените му. Имат такъв рефлекс. След това е достатъчно да се даде кратък електрически импулс и те сами излизат обратно.

Ако самото ФГС изтърпях с лекота без рефлекси за повръщане, то след като научих за произхода на тръбата едва се сдържах.

— Кхм… и тези неща навсякъде ли се използват?

— Съмнявам се — поклати глава сестрата. — Това е изобретение на бившия ни директор, патентова го преди десет години.

— Роналд Тумс? — уточних аз.

— Да — зарадва се жената. — Чудесно е, че се интересуваш от медицина и история. Младите хора в наше време са погълнати от своите джаджи, вместо да четат книги гледат всякакви глупави клипове.

— Аз обичам да чета — честно казах аз. — И особено ме заинтересува историята на тази великолепна болница. Можете ли да ми кажете повече за предишния директор? Защо той, между другото, е напуснал поста си?

И жената, както се казва, „отплава“.

— О, господин Тумс е велик човек и изследовател. Той измисли много начини за използване на необичайните физически характеристики на съществата в медицината. Болкоуспокояващи от слюнката на базилиски, регенериращи капсули от лимфата на ниблери, отглеждане на органи за трансплантация при допелгангери^[2], макар че този метод по-късно беше забранен от международната конвенция. Тръби за ФГС от червеи гожи, също.

— Уау — бях искрено изненадан. — Значи, той сериозно се е занимавал с изучаването на съществата?

— Един от най-добрите специалисти — потвърди жената. — Казват, че затова е заминал на Сребърния в затворен изследователски институт. Целият се е отдал на науката.

Е, явно не целият, тъй като главата беше останала тук.

— Също така беше много скромен, никога не се хвалеше с постиженията си в науката — продължи медицинската сестра. — Малцина в болницата знаеха колко много открития е направил. Повечето го смятаха просто за ексцентричен човек, който изучава съществата в свободното си време.

— А новият директор също ли се интересува от съществата?

— Г-н Прохоров? Не-е, той е просто добър администратор, но за болницата такъв човек се превърна в истинска находка. Умело намира спонсори, наема нови специалисти. Довърши учебния корпус, направи етажи с VIP стаи и благодарение на това вдигна заплатите на целия персонал.

— Мислите ли, че той е добър човек?

— Е, не го познавам лично, къде съм аз, къде е той — усмихна се жената. — Но за болницата той прави само добри неща. С пристигането му тя стана най-добрата в града.

Аха, само статистиката на смъртните случаи кой знае защо изобщо не се е променила. Може би защото храни с хора някои същества като Садако и ниблерите, макар че целта на цялото това огромно начинание все още е загадка за мен. А дали целта не е просто печелене на пари от съществата? Продължение на изследванията на предишния директор? Не, ако беше така, Роналд Тумс щеше да спомене, че пръв е превърнал болницата в лаборатория за изследване на съществата.

След ФГС ме заведоха на още няколко изследвания, дадоха ми порция витамини и ми позволиха да се върна в стаята. Но графикът все още беше доста плътен: имах масаж за следобед и венозна система с нещо общоукрепващо. И, честно казано, най-много ме плашеше системата, знам ли какво ще сложат вътре. Предполагам, че там ще е по-добре да отида придружен от Джен, така шансът да ме отровят ще е по-малък.

На връщане се отбих при Луана, дежурната сестра на третия етаж, и се опитах да разбера още подробности за бившия директор. За съжаление, за разлика от сестрата, която ми направи ФГС, тя не се интересуваше особено от медицински открития. Спомни си само, че той постоянно се затварял в кабинета си на първия етаж, без да излиза от него с дни. Дреболия, но също и индикация, че може да е имал директен проход от кабинета до подземната лаборатория. За това, както и за много други неща, определено си струваше да попитам главата на призрака.

А после краката ми сами ме понесоха към стаята на Деймис. Не знам какво очаквах да видя там, още повече, че в нея вече бяха настанили друг болен — мъж на средна възраст. И точно до тази стая погледът ми се спря на слаба жена. Нещо в нея ми изглеждаше познато, първо спрях, после се обърнах и я последвах. Тя много приличаше на по-голяма сестра на Деймис. Само че ако Елла изглеждаше като рус ангел, то майка й сега приличаше повече на побеляла сянка. Дори не мога да си представя как се чувстваше в момента, след като е загубила и двете си деца едновременно. Много исках да отида при нея и да й кажа няколко успокоителни думи, но нищо не ми идваше наум. Така че я последвах, докато тя не влезе в един от кабинетите. За щастие вратата остана открехната и успях да чуя част от разговора:

— Кога мога да взема тялото на сина си? — чух гласа на жената, звучащ изненадващо спокойно.

— По правилата на болницата сме длъжни да направим разследване, за да се убедим, че не е допусната лекарска грешка — съчувствено каза лекарката. — Изчакайте, моля, още един ден.

— Същото казахте и вчера.

— Разследването все още продължава.

— Но аз все още дори не съм видяла тялото на сина си. Това нормална практика ли е за болница от вашето ниво?

Не е видяла тялото? Много странно. Ами ако е още жив? Шансът, разбира се, не е голям, но ако хората се използват за някакви експерименти със съществата, то Дейм като нищо може да е някъде в подземната лаборатория.

— Повярвайте ми, това е изключителен случай — увери я жената. — Нашите специалисти се опитват да разберат как нападението на полтъргайста е повлияло на тялото му. Възможно е трагедията, случила се с вашия син, да помогне да се избегнат много смъртни случаи в бъдеще.

Полтъргайст? По дяволите, ами ако той наистина е умрял заради въздействието на сестра му, когато тя се опита да го погълне? А аз си измислям всичко с надеждата, че момчето все още може да бъде спасено?

Бях разкъсван от противоречиви мисли и надежди и не реагирах веднага, когато жената излезе от кабинета и почти се блъсна в мен.

— Извинете — смутено казах аз и се отдръпнах встрани.

— Всичко е наред — кимна жената, криейки насълзените си очи. Все пак, въпреки спокойствието в гласа й, нейното състояние очевидно беше далеч от нормалното.

Искаше ми се някак да я подкрепя, но нямах представа какво се казва в такива случаи. Глупавите съболезнования явно не облекчаваха никого, освен че облекчават душата на този, който ги казва. Казах „съболезнования“, поставих отметка, стана ми по-леко на душата.

— Извинете, аз познавах вашия син. Може би е успял да ви разкаже за мен…

Жената вдигна поглед към мен и лицето й светна.

— Вие сте Роман, медиумът, който намери Елла!

— Да, точно така — въздъхнах с облекчение. Добре, че тя вече знае за мен, това ще смекчи малко неудобството. — Исках да донеса… Исках да кажа, че Деймис беше много интересно момче. Активно, умно. А Елла, въпреки че я видях само като призрак, беше невероятно красива…

По дяволите, това вероятно не са най-добрите думи за облекчаване на болката от загубата. Но колкото и да е странно, жената се усмихна слабо в отговор.

— Да, те бяха невероятни деца. Понякога си мислех, че не ги заслужавам… може би така и беше.

Много ми се искаше да й кажа, че Деймис може още да е жив. Но това беше само моя хипотеза и да я споделя с жена с разбито сърце би било твърде жестоко.

— Ще дойдете ли на погребението на Елла? Деймис много искаше да дойдете.

— Разбира се — неуверено кимнах аз.

— А знаете ли как ще протече ритуалът? — неуверено попита жената. — Ще мога ли да кажа сбогом на Елла?

— Мисля, че да — отвърнах колебливо.

По дяволите, тя трябва да знае много повече за тези църковни ритуали от мен. Аз съм виждал само няколко помена в църковни сайтове. Упокоението на призрака и погребението на тялото, последното сбогуване с близките, за да се успокоят душите на живи и мъртви.

— А Деймис?

— Не всички мъртви стават призраци — огласих добре известната информация. — Дори ако са умрели от насилствена смърт. В противен случай всички улици на града щяха да гъмжат от призраци.

Жената се усмихна.

— А може и да гъмжат, просто ние не го виждаме.

— О, повярвайте ми, не е така — уверих я аз. — В града няма много призраци. А в сравнение с броя на живите жители, мисля, че са по-малко от една стотна от процента.

— Е, вие знаете по-добре — призна жената и се усмихна. — Това ви е работата, да общувате с призраци. Благодаря за приятния разговор, но трябва да тръгвам. Между другото, вие какво правите тук, също ли сте на лечение? Добре ли сте?

В гласа й имаше искрена загриженост.

— Всичко е наред, само ме изследват — уверих майката на Деймис аз. — За няколко дни.

Присила Норн, така се казваше тя, настоя да запише номера ми. Обеща да ми изпрати съобщение кога и къде ще бъде службата на Елла. Аз я придружих до изхода, като по пътя отговарях на въпроси за случилото се на строителната площадка и в болницата, опитвайки се малко да смекча споменаването на убийствата на Елла. Въпреки това, за смъртта на Орлов младши й разказах с всички подробности, защото така трябваше. Като цяло останах с впечатлението, че ненапразно се приближих до Присила и поне малко подобрих настроението й. Доколкото това изобщо е възможно в тази ситуация. Господи, как ми се искаше Деймис да е още жив и да можем да го спасим. Дори мислено се обърнах към Бог с молитва — може би тук щеше да работи, ако съм достатъчно вярващ.

А после, когато Присила вече беше напуснала болницата, се обърнах и го видях… Деймис стоеше до прозореца на регистратурата и гледаше след майка си. През деня призракът е почти невъзможно да се обърка с жив човек, изглежда твърде прозрачен, като леко избледняла цветна снимка. Полупрозрачното момче с бели шорти и тениска очевидно едва сдържаше сълзите си, но устните му бяха стиснати в упорита тънка линия.

— Деймис — казах с кух глас, сякаш той можеше да ме чуе от такова разстояние. Но не посмях да крещя в пълното с хора фоайе на болницата. — Ти…

Момчето кимна и приканващо ми махна с ръка, но преди да съм направил и крачка, пред мен се появиха двама охранители.

— Млади човече, вие ли сте Роман Михайлов? — попита единият.

— Да — веднага отговорих аз, сякаш само съм чакал този въпрос, въпреки че сега определено си струваше да замълча.

— В администрацията искат да говорят с вас, последвайте ни.

— Изчакайте малко, имам една работа… — започнах аз, но тогава видях, че Деймис вече е изчезнал.

— Разговорът е спешен — вече по-настоятелно каза мъжът, като ме хвана под ръка. — Да тръгваме.

В този момент съжалих, че отидох на ФГС без бодигард.