Алекс Кош
Примамка за призраци (10)

Глава 10

Докато Дони обръщаше колата, Макс се възмущаваше:

— Ей, за какъв дявол трябва да рискуваме живота си, защитавайки този младеж!?

— Уплаши ли се? — саркастично попита Лора.

— Глупости! — подскочи младежът. — Но не знаем нищо за това същество!

В същото време той ме погледна толкова изразително, сякаш изобщо не ставаше дума за хрътката.

— Не можем да оставим толкова опасно същество на пътя — твърдо каза Дони. — Някой може да пострада.

Не можех и да си представя, че прокажената хрътка е способна да ме подуши и да продължи да ме преследва на толкова голямо разстояние от болницата. Докато чаках Дони, имах достатъчно време да намеря необходимата информация за това същество и да се подготвя за срещата, но забравих. И сега, за съжаление, нямах понятие какво представлява една прокажена хрътка и как да се справя с нея.

— Дони, трябва да се съглася с думите на… — погледнах блондина — … Макс. Твърде опасно е да се напада дори толкова малко и на пръв поглед безобидно същество. Тази твар така или иначе ще ме последва, затова е по-добре да стигнем до града, а там аз ще се обърна за помощ към учителя си.

Което изобщо не исках да правя, но в тази ситуация просто нямаше друг изход.

— Ха, казах ви, че е слабак — веднага реагира Макс.

— Ей, аз всъщност съм на твоя страна — озъбих му се аз, като го погледнах злобно.

— Промених решението си — лекомислено махна с ръка Макс. — Да отидем и да унищожим това същество, така че да не тероризира малкия слаб ученик на медиума. От това, което съм чувал за съществата, те се възстановяват бързо от наранявания, така че сега е най-добрият момент да го довършим.

Имаше логика в думите му, но изобщо не ми се искаше веднага да се съгласявам с високомерния младеж.

— Сега си специалист по същества ли? — попитах скептично.

— Е, ако ти като начинаещ медиум можеш да споделиш още някаква полезна информация, то си добре дошъл. Това може да ни помогне.

Най-интересното беше, че сега в гласа на момчето имаше не само подигравка, но и искрен интерес. Той наистина се надяваше да получи повече информация за прокажената хрътка.

— Ъ-ъ… нямах време да проуча този въпрос — признах неохотно, свеждайки поглед.

— Лошо те обучават — изсумтя младежът.

— Всъщност медиумите се специализират в призраци, а не в същества — измърморих в отговор. — Не сме длъжни да познаваме всяко същество по лице, или по-скоро по муцуна. Единственото нещо, което чух за прокажената хрътка, е, че всяко нейно ухапване може да зарази с десетина най-различни заболявания, така че по-добре да не се приближавате много до нея.

— Не е и нужно да се доближаваме до нея, нали, Лора? — ухили се Макс.

Не разбрах какво точно имаше предвид, но много се надявах самочувствието му да има някакво основание. Лора очевидно не го слушаше — ровеше в телефона.

— Малко, но много опасно същество — прочете момичето. — Според легендите се преражда от кучета, умрели поради различни експерименти, проведени от фармацевтични и козметични компании. Носител на болести. В директна битка не представлява особена заплаха за боец от ниво Воин, другите е по-добре да се пазят.

— Пфф, ние не сме Воини, но сме трима — изсумтя Макс и, като ме погледна, се поправи, — дори трима и една четвърт. Така че ще се справим без проблем.

Междувременно Дони обърна колата и ние видяхме хрътката точно по средата на пътя, леко опърпана, но явно настроена агресивно. Басовото й ръмжене проникваше чак до костите дори от разстояние няколко десетки метра.

— Чакай, може да успеем да я прегазим — безразсъдно каза Дони и натисна газта.

Но явно бяхме надценили щетите, нанесени на хрътката, защото тя доста пъргаво избягна колата. Е, поне този път не удари страничната врата и не се качи на покрива.

— Песът е твърде бърз — разочаровано констатира Дони.

— Тогава да вървим да покажем на малкия какво могат студентите от Сребърната! — развълнувано извика Макс. — Сре-бро!

— Да! — присъедини се към него Лора. — Сре-бро!

Дони спря колата на около тридесет метра от кучето, бръкна под седалката и извади стоманена бейзболна бухалка.

— Ще ти покажем, ще ти покажем — убедително каза той и стисна оръжието в татуираните си ръце с такава сила, че вените му изпъкнаха.

Сребърната? За Академията ли говорят? Тогава новите ми познати наистина трябва да са добре подготвени. Макс контролира огъня, Дони може да се движи бързо, а Лора, очевидно, владее някакъв вид телекинеза — с такъв екип наистина имахме добри шансове. А аз с какво можех да помогна в боя?

— Ако хрътката преследва теб, по-добре остани в колата — каза Лора, отваряйки своята врата.

Разбира се, ако едно красиво момиче не ме беше попитало за това и ако наоколо нямаше подигравателно усмихнат блондин, щях да се съглася с такъв логичен план. Но сега да остана на безопасно място изобщо не можех.

— И с по-лоши съм се справял — отговорих уверено, слизайки от колата след Макс.

И не лъжех. Вярно, не с такива, бяха призраци и полтъргайсти, а не прокажени хрътки. Силно се съмнявах, че защитното гофу ще помогне срещу същества, а и атакуващите гофу на стреличките бяха предназначени за призраци. Освен това не исках да вадя моето „страшно“ оръжие пред новите си познати, стреличките изглеждаха прекалено глупаво и абсолютно несериозно. Жалко, че не остана гофу „Отслабване на вниманието“ или „Духовен удар“ и нямаше абсолютно никакво време да ги нарисувам на хартия — бях изразходвал всичкото мастило за защитната руна в гората. От друга страна, ако нарисувам руна с чиста кръв, то ефектът ще бъде дори по-добър, а време щяха да ми предоставят сребърните, докато се справят с хрътката с техните си методи.

— Трябват ми няколко минути, за да се подготвя — казах бързо, извадих хартията и я поставих върху капака на колата. Всичко се случваше твърде хаотично, аз буквално нямах време да реагирам на доста неочакваните действия на тези тримата. Разбира се, трябваше да започна да рисувам гофу още в колата, за предпочитане дори още докато бяхме в движение, но започнах да разбирам това едва сега, с най-проницателна ретроспекция.

— Ще го убием за няколко минути — изсумтя Макс. — А ти какво, искаш да нарисуваш момента на нашия триумф? Сега е двадесет и първи век, за това отдавна са измислили едно много удобно нещо, нарича се „камера в телефона“. Чувал ли си?

— Успокой се, бездарник — сряза го Дони. — Това е гофу — енергопроводяща хартия, върху която нанасят магически руни. В ръцете на истински онмьоджи медиум гофу може да прави чудеса.

— А той истински медиум ли е? — скептично уточни младежът.

Много ми се искаше да му покажа неприличен жест, широко разпространен и в двата известни ми свята, но вместо това просто убодох възглавничката на пръста си с игла, която винаги носех в един от джобовете си, и започнах да рисувам руната „Духовен удар“. Всъщност руните в гофу почти не приличат на онези неща от няколко линии, които славяните са рисували, или на малко по-сложните китайски йероглифи. Всичко беше много, много по-обемно и се подчиняваше на определени логически и математически правила: разстоянията между линиите, ъглите, дори дебелината. Аз самият все още не разбирах защо толкова добре ми се получаваше да запомням и рисувам тези неща. Никога не съм се отличавал със способности към изобразителното изкуство, но тук всичко вървеше като по масло.

— Ами да проверим — весело каза Лора. — Ако неочаквано не успеем да се справим, медиумът ще ни се притече на помощ.

Изглежда моите разкази за прокажената хрътка не предизвикаха никакъв страх в триото. Виждах по-скоро ловна тръпка и любопитство, при това тръпката беше най-много изразена при момичето. Дони, както и в болницата, се държеше доста уверено, но леко нервно, а Макс гледаше със същия недоверчив интерес както на хрътката, така и на моите опити да рисувам гофу. Въпреки че, разбира се, младежът се опитваше да скрие любопитството си под маската на високомерие, но не му се получаваше много добре.

Очевидно хрътката също изпитваше пълна липса на страх към триото и затова не бързаше да атакува, само ги гледаше предпазливо с полусвити лапи. От моето място до капака на колата случващото се изглеждаше много странно: трима души, единият от които държи в ръцете си стоманена бейзболна бухалка, другият оформя огнено кълбо в дланта си, а третият просто си подсвирква някаква весела мелодия, обхождат в полукръг опърпано кученце. Този „боен отряд“ очевидно беше твърде голям за толкова слаб противник.

Странно, но лично в мен малкото обгоряло кученце изобщо не предизвикваше съжаление. От него лъхаше нещо невероятно злобно и опасно, макар че може би само аз го усещах. Днес всички същества предизвикваха в мен странни предчувствия, нещо като спонтанни пристъпи на лека емпатия.

— Ох, горкото паленце — каза Лора с мек глас, накланяйки глава настрани. — Наистина ли трябва да го убиваме? Той всъщност е жертва на садистични експерименти.

Сякаш разбирайки думите й, прокажената хрътка изскимтя и накуцвайки с предната си лапичка, тръгна към нея.

— Не се подвеждайте — казах аз, продължавайки да рисувам руната. — Това е опасна и злобна твар.

Дори в моя свят такива малки и постоянно лаещи кучета се наричаха „топки омраза“, а хрътката беше точно това. Усещах го дори с гърба си. И тя ме усещаше, очевидно се опитваше с всякакви способи да се доближи до мен на разстояние един скок.

— Тя с лекота направи дупка в тавана на колата — напомни Дони. — Това определено не е бедно беззащитно паленце.

— Добре, добре — въздъхна Лора и се обърна към Макс. — Изгори го и да се махаме оттук.

Макс протегна ръце пред себе си, мърморейки под носа си, че не е дошъл, за да бъде подчинен на Лора ходещ огнехвъргач. Миг, и от дланите му към кучето се изстреля огнена вълна, наистина силно напомняща действието на ръчен огнехвъргач „Шмел“.

Кучето изписка и опита да избяга, но изведнъж се натъкна на нещо невидимо във въздуха и буквално се разля на пътя. Веднага беше обхванато от огъня. До мен достигна миризмата на изгорена козина, допълнена от гърлен писък. Да, и такива неща се случват.

Огънят спадна и пред нас се появи абсолютно голо куче, покрито с червено-черна овъглена кожа. Но то все още беше живо и очевидно нямаше намерение да се предава. Отново се раздаде познатото гърлено ръмжене, от което всяка нервна клетка в тялото ми завибрира, както и прозорците на колата, и малката хрътка изведнъж започна да расте като балон. Овъглената кожа се пръсна, а на нейно място се появиха обсидианово черни люспи и остри рогови израстъци. И съществото не спря да расте дори когато надмина по размери всички познати ми породи кучета.

— Изглежда имаме проблем — прошепна Макс. — Лора, сигурна ли си, че си прочела информацията правилно? Този слон не е заплаха за Воин в пряка битка? Ъ-ъ… Лора?

Всички с искрено любопитство погледнахме към момичето, което беше извадило телефона си и сега снимаше проклетата хрътка.

— Защо ме гледате така? — без изобщо да се смути, попита тя. — Това е интересно. Като публикувам такова видео на моята страница, веднага ще стана най-популярното момиче в потока.

— Ти вече си най-популярното момиче в потока — недоволно отбеляза Макс. — А ако не ми помогнеш сега, скоро ще станеш най-мъртвото момиче. Но с много популярен гроб в гробищата!

Прокажената хрътка достигна размерите на малко теле и най-накрая спря да расте. Сега ръмженето й напълно съвпадаше с външния й вид. А после това туловище, все още ръмжащо заплашително, се втурна право към мен. Изглежда изобщо не й пукаше за останалите противници.

— Не я допускай до Рома! — извика Лора на брат си. — И ни дай поне минута за подготовка.

— Няма проблем — уверено кимна Дони.

Той вдигна стоманената бухалка и се втурна към хрътката. И ако съществото се движеше бързо, то младежът с татуировките на ръцете буквално изчезна от мястото, където стоеше, и в следващия момент се появи пред хрътката. Вече знаех, че Дони може да се движи бързо, така че не бях много изненадан и дори разбрах защо огромната твар се претърколи на пътя. Ускорението и масата на Дони, вложени в удара на стоманената бухалка, създадоха достатъчен импулс, за да изпратят в полет дори такова голямо създание като прокажената хрътка в режим „улт“. Какво е „улт“, ох, твърде дълго е за обяснение.

В първите мигове аз буквално се разкъсвах между необходимостта колкото се може по-бързо и без грешки да нарисувам руната и желанието да проследя развитието на битката. Но съдейки по случващото се, любопитството ми можеше да коства живота на всички ни, така че трябваше да се обърна и да се съсредоточа върху рисунката. С крайчеца на окото си обаче видях как Лора започва да движи ръце пред себе си, създавайки малко торнадо. В същия момент Макс застана до нея и започна да насочва огън в него, превръщайки въздушната фуния в ревяща огнена пещ.

Дони, от друга страна, продължи да играе бейзбол с гигантската чернолюспеста хрътка и го правеше доста успешно. Вярно, не нанесе никаква вреда на съществото, но успя много успешно да го държи на разстояние от нас. По-точно от мен, защото, съдейки по траекторията на движение и упоритостта на кучето, то се интересуваше само от моята личност.

— Готови сме! — извика в един момент Лора на брат си. — Отдръпни се!

По това време огнената вихрушка достигна височина пет-шест метра. Щом Дони отскочи от хрътката, вихрушката се изстреля към съществото като снаряд от прашка. Защо точно това сравнение? Лора направи много подобно движение с ръце, докато управляваше нещото. Хрътката се опита да избяга, но торнадото я последва. Само че стихията явно не беше толкова пъргава, така че се наложи да се намеси Дони със стоманената си бухалка. Удар, и миг по-късно се състоя сърдечна среща на хрътката с торнадото. Писъкът на съществото се смеси с воя на въздушната стихия, допълнена с огън, и то буквално беше разкъсано на добре изпечени парчета, ако се съди по миризмата на изгоряло. Вихърът мигновено изчезна, представяйки на нашето внимание димящите останки на кучето.

— Ха! Работата е свършена! — Макс се ухили с доволна усмивка.

Останах да стоя с довършеното гофу „Духовен удар“, без да знам дали да се радвам на успеха им или да се разстроя. Все пак троицата се справи с хрътката напълно без мое участие, което ме поставяше в не особено удобна позиция.

— Е, какво нарисува там? — саркастично попита Макс, тръгвайки към мен. — Безполезно е, но може би поне е красиво?

— Много — отвърнах мрачно, като свих в тръба готовото гофу. — Но ти така или иначе няма да разбереш.

И тогава с крайчеца на окото си видях странно сияние върху останките на хрътката. Постепенно то се оформи в полупрозрачна фигура на куче-мутант.

— Виждате ли това? — попитах за всеки случай, сочейки призрака с ръка.

— Какво по-точно? — попита Дони и поклати глава. — Парчетата месо, останали от съществото?

Разбира се, никой освен мен не можеше да види призрака.

Мислех, че нематериалната хрътка веднага ще се хвърли към мен, но вместо това тя вдигна глава и протяжно зави. Първо реших, че иска да извика помощ, но вместо това всички търкалящи се по земята парчета плът и кости започнаха да се движат и бавно да се приближават към призрака.

— Уау, сега виждам! — възкликна таксиметровият шофьор. — Те се движат!

Честна дума, мислех, че самият призрак ще ме нападне. Това щеше да направи живота ми много по-лесен, защото винаги имах защитно гофу със себе си и дори срамните стрелички щяха да влязат в действие. Но вместо това призракът започна, като пъзел, да събира тялото върху себе си от малките, добре изпечени късчета месо.

— Създанието се възстановява! — констатира очевидното Макс. — Лора, трябва да разпръснем останките колкото е възможно по-далеч, за да спечелим време! Лора?

Момичето отново беше извадило телефона си и сега заснемаше събиращите се направо във въздуха парчета месо.

— Какво? — възмути се тя под нашите погледи. — Кога друг път ще видя подобно нещо? А и видеото ще стане просто страхотно!

— Да, като нищо — намръщено каза Дони. — Но то може и с чума да ни зарази, ако докоснем едно от тези парчета — той ме погледна въпросително. — Или не? Само за ухапване ли става дума, или е по-добре изобщо да не се докосва?

— Нямам представа — отговорих честно, като извадих още един празен лист енергопроводима хартия. — Но за всеки случай, докато има време, ще нарисувам още една много полезна руна.

Макс пристъпи напред и събра ръце пред себе си.

— Какво толкова се стряскате? Просто трябва да я изгорим до състояние на пепел, тогава няма да има какво да събира.

Той си пое дълбоко дъх, духна в оформените си като рупор длани и хрътката беше покрита от огнена вълна. Но това не продължи дълго, очевидно по-малко, отколкото младежът очакваше.

— По дяволите — изруга Макс, уморено бършейки потта от челото си.

— Не се разстройвай — сложи ръка на рамото му Лора, — това се случва при мъже в напреднала възраст. Просто при теб настъпва твърде бързо.

— О, разкарай се — озъби се младежът. — Използвахме твърде много сила за удара. Още не съм се възстановил. А ти самата можеш ли да направиш много в момента?

— Пфф — изсумтя момичето и демонстративно махна с ръка, разхвърляйки търкалящите се по земята парчета от съществото далеч от пътя.

Сега, знаейки за способностите на прокажената хрътка, изобщо не бях сигурен, че триото ще могат да се справят без моя помощ. Те не виждаха призрака, а дявол знае на какво може да е способна безтелесната част на хрътката. Ето защо бързо започнах да рисувам руната „Отслабване на вниманието“, надявайки се да объркам хрътката поне за известно време, необходимо ми, за да активирам атакуващо гофу. За щастие тази руна се рисуваше значително по-лесно от „Духовен удар“ и не би трябвало да ми отнеме прекалено много време.

— Дон, може би ти ще опиташ? — обърна се Лора към брат си.

Сега хрътката малко приличаше на страшното чудовище, което ни нападна в началото. Парчетата месо се залепваха на призрака на най-неочаквани места, появиха се опашка, око и част от главата, гръбначен стълб, лява предна и лява задна лапи, и всички тези части висяха във въздуха, без да се докосват. За наш късмет хрътката не бързаше да атакува, докато поне частично не завърши „събирането“ на тялото си.

Дони се стрелна напред и удари частично сглобения пъзел с хрътка няколко пъти с бухалката, но тя мина през съществото, избивайки само няколко парчета месо. Затова пък хрътката веднага реагира и замахна с лапа в отговор. Дони успя да избегне лапата и нанесе още няколко удара от различни посоки, опитвайки се да подсече лапите, но безуспешно. Накрая реши да не рискува повече и се върна при нас.

— Тук не мога да помогна много — неохотно призна младежът, раздвижвайки дясната си ръка.

— Всичко ще бъде наред — увери го Макс. — Само трябва да си почина малко…

— Аха — не можах да устоя да не го подразня аз. — А хрътката ще чака, докато дойдеш на себе си.

Сякаш чула думите ми, тъй като едното й ухо вече се беше оформило, тя скочи към нас. Сега Дони не можеше да я прогони с няколко мощни удара, но на помощ се притече Лора. Замахване с ръка и съществото отлетя на десетина метра.

Един път, втори, трети. При втория замах Макс се присъедини към нея, опитвайки се да добави „огън“ към ударите на вятъра, но ефектът беше твърде слаб. Парчетата месо се увиваха около призрака все повече и повече, възвръщайки на тялото предишната му форма. А и замахванията на Лора ставаха все по-слаби.

— Предлагам да се качваме в колата и да се махаме оттук — каза Дони, гледайки напрегнато сестра си. Изглеждаше малко блед, очевидно беше изразходвал твърде много енергия за ускорението. — Очевидно не можем да се справим.

Приключвайки с рисуването на руната „Отслабване на вниманието“, аз веднага я залепих на гърдите си и се обърнах към хрътката.

— Момент. Само един опит — казах, наблюдавайки внимателно реакцията на съществото.

Разбира се, нямах никакво желание да рискувам живота си, но и да се изложа пред новите си познати не ми се искаше. Руната очевидно имаше ефект — съществото спря да се хвърля към нас и застина на място, раздвижвайки парчетата от главата си, сякаш опитва да ме подуши.

За разлика от Джеймс аз не можех да левитирам гофу във въздуха, така че сега ми предстоеше да се доближа до хрътката и чак тогава да активирам „Духовен удар“.

— Внимавай — изсъска Лора след мен.

Колкото повече приближавах до загубилата целта си хрътка, толкова повече пушеше гофуто на гърдите ми. И срещу момичето от кладенеца, и срещу хрътката ползата от тази руна явно не беше голяма. Надявах се, че поне „Духовен удар“ ще подейства по-добре.

Приближих до хрътката на разстояние няколко крачки и сега можех съвсем подробно да разгледам парчетата месо, които образуваха тялото й. Мислех, че те ще се сраснат и ще станат едно цяло, но не, оставаха си отделени и овъглени. Освен това парчетата се лепяха видимо не на анатомичните си места — на дясната лапа лесно се различаваха стърчащи ребрени кости.

Загледан в съществото, аз не веднага разбрах, че руната на гърдите окончателно изгоря. Хрътката веднага обърна глава и скочи право към мен. В последния момент поставих гофуто с „Духовен удар“ пред себе си и влях цялата си достъпна енергия в него. Горящата хрътка не просто беше издухана, а буквално разкъсана на парчета и разпръсната по целия път. За щастие ударът беше насочен встрани и останките от звяра не ме удариха, иначе определено щях да се заразя с някаква смъртоносна болест. Но основният ефект беше не вредата, нанесена на физическата черупка, а ударът, насочен към призрака.

— Така ли „не си специализиран в съществата“? — шокирано попита Лора някъде зад гърба ми.

Не отговорих, а напрегнато гледах призрачната фигура на малкото кученце, което се появи на мястото, където бяха отхвърлени останките на хрътката. Нямах намерение да чакам отново да започне да се възстановява, така че бързо извадих запечатващо гофу и проклетата стреличка. Но не ми се наложи да я използвам — хрътката сама се хвърли към мен, но без плът и в толкова слабо състояние тя не представляваше особена заплаха. Поставяйки гофу пред себе си, аз просто го активирах, като мигновено засмуках кучето-призрак. Това беше.

— Ние просто вече го бяхме отслабили — изсумтя Макс, без дори да разбере странните ми действия с листовете хартия.

Бих искал да кажа на младежа, че те по принцип не можеха да направят нищо на хрътката, чиято сила в основата си беше призрака. С него можеш да се справиш само чрез прогонването или запечатването му, което аз и направих. Но всяко обяснение от моя страна сега щеше да изглежда като опит да увелича заслугите си.

— Това ли беше? — попита Дони, появявайки се до мен. Той определено разбра нещо по моите действия и сега жадуваше за подробности.

— Да — кимнах утвърдително. — Запечатах душата на хрътката, повече няма да се прероди.

Макс само изсумтя и вдигна очи към небето, сякаш не вярва на думите ми. Лора напълно спря да участва в разговора, само ентусиазирано редактираше видеото на телефона си.

— Имам само един въпрос — замислено каза Дони. — Защо не се отдалечихме от кучето и не се подготвихме предварително? Ти можеше да изрисуваш колкото си искаш от твоите свитъци!

— Е, не чак колкото си искам — не се съгласих аз. — Не ми остана много хартия. Но като цяло, да, ако предварително си бяхме съставили план, тогава…

— Тогава нямаше да е интересно — прекъсна ме Лора, вдигайки поглед от телефона. — Готово, и готово. Не сме в Академията, за да се занимаваме с разбори след битка. Предлагам да съберем останките на съществото и да ги изгорим до пепел, просто за всеки случай. Може все още да са способни да заразяват дори след смъртта му.

Което и направихме, разбира се, без да ги докосваме. Лора събра всичко, което намери, а Макс се напъна и го изгори до пепел. Вярно, при това изглеждаше наистина уморен, сякаш беше разтоварил вагон с чували. Но на фона на съвсем пребледнелия Дони блондинът изглеждаше направо бодър. Дори Лора загуби малко от енергията си, но не достатъчно, за да спре да дразни момчетата или, не дай си Боже, да млъкне.

Вече на обратния път, след като се успокоих малко, аз разпитах триото за техния боен опит. Съдейки по поведението им по време на битката с хрътката, те явно не за първи път участваха в подобно мероприятие. И тук получих потвърждение, че никое изследване в интернет, или по-точно в мрежата, не може да замени простото човешко общуване. За половин час от тях научих повече за особеностите на обучението в местните академии, отколкото в дългите дни на ровене в публично достъпна информация в местните форуми. Оказа се, че във всяка академия има нещо като военни катедри, обучаващи абсолютно всички студенти как да се държат в случай на конкретна опасност и как да използват способностите си в битка. В това число се обучавали на работа в екип, което моите нови познати често и доста успешно практикували. Разбира се, не ги пускали срещу демони, но с по-малки твари вече се били справяли.

— Да практикуват при порталите отиват старшите курсове, и то само най-добрите бойци — обясни Лора. — Ние сега сме в трети курс, но дори да бяхме в пети, пак нямаше да ни вземат. Слабички сме.

— Говори за себе си — направи недоволна гримаса Макс. — Аз ще се справя.

— Ние с кученцето едва се справихме — отбеляза Дони с усмивка. — А ти вече на демони скачаш.

— Да, демоните са по-сериозни от хрътката — съгласих се аз, спомняйки си онези колоси, които нападнаха Ника и мен. — Но поне не могат да те заразят с чума.

— Ти пък къде се пъхаш? — извика Макс. — Виждал си демони само на картинки!

— Защо на картинки? — изобщо не се смутих аз и му върнах шегата: — На видео. Сега е двадесет и първи век, за това отдавна са измислили компютрите и мрежата. Всъщност ние със сестра ми тази седмица случайно станахме свидетели на учение на представители на вашата Академия.

Лора се обърна рязко към мен.

— Тази седмица?

— Да, защо?

— На това излизане Грета получи травма…

Тя ме погледна въпросително. Е, ако Лора се опитваше да ме провери, аз не виждах причина да крия осведомеността си.

— Там имаше едно момиче, на което демоните откъснаха ръката — отвърнах охотно.

— Точно така, Грета — каза тя изненадано. — Но какво си правил там? Прихващането на портал е закрито и строго охранявано мероприятие.

Е, относно строго охранявано — тя силно преувеличава. Помислете само, пътят беше блокиран от полиция, и то само от едната страна. А и преподавателите действаха не особено бързо, въпреки че порталът се разшири преждевременно.

— Случайно минавахме оттам — казах небрежно. — По наши си работи. Може да се каже, че се занимавах с установяване на контакти с местните призраци.

Неволно си спомних момента, в който срещнахме момичето без лице, бродещо по пътя. Между другото, освен нея по селските пътища все още не бях срещнал нито един призрак. По улиците на града бяха значително повече. Този факт си заслужаваше да се осмисли… но по-късно.

— Само не ми казвай, че си търсил твоите призраци в гората извън града — изсумтя Макс. — Не отричам тяхното съществуване и известна опасност. Но не на всяка крачка.

— Призраци има навсякъде — казах саркастично. — Макар че си прав, извън града на практика няма. Но като цяло, ако не виждаш призраци, това не означава, че те не те виждат. Да, агресивните не са толкова много, но на практика по улиците на града обикалят много мъртви, а вие дори не ги забелязвате. И не само по улиците, във всяка къща може да живее призрак, за който обитателите дори не подозират.

— Да, да, разбира се — вече не толкова уверено се подсмихна младежът. — Измисляш си.

— Ако не искаш, не вярвай — казах аз спокойно. — Няма да те убеждавам в нищо.

Известно време пътувахме мълчаливо.

— Слушай, щом твърдиш, че призраци има навсякъде — обърна се Макс към мен с подозрително доволно изражение на лицето. — След седмица у дома ще има парти. Какво ще кажеш да дойдеш на гости, за да демонстрираш уменията си? Домът ни е много стар, със сигурност в него трябва да има някакъв призрак.

Погледнах го подозрително.

— Защо ми е? Да ти приличам на момче на повикване?

— Всъщност би могъл да минеш — подсмихна се Лора, гледайки ме през огледалото за обратно виждане, и веднага се смути. — Не, никога не съм ги виждала, но ти изглеждаш доста сладък.

Дори не знам дали да го считам за комплимент или обида.

— Ъ-ъ… момчета, може ли някой… друг да кара колата — каза Дони със слаб глас. — Не се чувствам много добре…

В същия момент главата му клюмна на гърдите и той пусна волана. Колата се отклони, излезе от пътя и с пълна скорост се насочи право към гората… може би ми се стори, но секунда преди това на пътя пред нас се мярна мъглива котешка фигура. Пратеникът на смъртта ли си казваше думата?