Алекс Кош
Примамка за призраци (2)

Глава 2

Не знам по каква причина Джеймс не беше дошъл с колата си и главното, защо не потърси помощ от полицията, но в резултат на това отиването ни в болницата доста се забави. И то основно защото чакахме таксито двайсет проклети минути!

— Ами ако това нещо убие Деймис, докато чакаме ултра-икономично такси?! — попитах недоволно, поглеждайки в телефона на медиума.

Този тарикат упорито се опитваше да намери най-евтиното такси в приложението, а се оказа, че в района те не са чак толкова много. Между другото, приложението позволяваше да се премахнат от списъка потенциално стартиращите фирми. Вярно, не се знаеше доколко пълна е информацията в това приложение, но нишата така или иначе вече беше заета.

— Болниците са добре защитени — изсумтя медиумът и се замисли за момент. — Е, не чак много добре. Нормално. Един полтъргайст няма да влезе толкова лесно. Така че чакай и не мрънкай.

— Никой тук не мрънка — нацупих се аз.

Не мога да го разбера, ту „спешно трябва да почистиш след себе си“, ту „чакай половин час за супер-супер икономично такси“.

— Знаеш ли какво, аз ще отида да огледам местопрестъплението, може пък да помогна с нещо на полицията — саркастично се ухили Джеймс. Той ми подаде телефона. — А ти междувременно се обади на сестра си, сигурно е притеснена. Но не твърде дълго, за междуградски ще ти приспадна от твоята част от хонорара.

Силно подозирам, че от всичките ми така наречени роднини Ника беше единствената, която наистина се тревожеше за мен.

— Джеймс — раздаде се по телефона яростният глас на сестра ми — ако още не сте го намерил, аз лично ще дойда и ще ви откъсна всичко по-долу от…

— Привет, сестричке, аз съм — казах припряно, за да не чуя ненужни интимни подробности. — С мен всичко е наред.

— Ромка! — радостно възкликна тя и някак ми стана топло на душата. Все пак е приятно да се тревожат за теб. — Биха ли те? Някой пипал ли те е където не трябва?

— Ъ-ъ, стоп, стоп — бързо я прекъснах аз. — Всичко е наред. Просто ме държаха заключен, и то не за дълго.

— Наистина? Защото мога да ти дам телефона на нашия семеен психолог. Ако се стесняваш да споделиш с мен, може би ще се довериш на специалист…

— Няма нужда — вече по-твърдо казах аз. — Всичко мина. Дори разговорът с инквизицията беше изненадващо спокоен.

— Какво?! Инквизицията те е разпитвала?!

— Е, всъщност не точно разпитвала. Просто си поговорихме за това-онова. Дори ме поканиха на гости.

— Инквизицията никога не бъбри просто така. И никой не им ходи на гости по собствена воля! Какво искаха от теб?!

Разбира се, подозирах, че сестра ми ще се заинтересува от контакта ми с инквизицията и нарочно я споменах, за да сменя темата на разговора.

— Не съм сигурен, че мога да говоря за това по телефона — отговорих аз, като се намръщих. — Просто казаха, че имам силна душа и добър потенциал. Ако не се получи на попрището на медиумите, то мога да стана свещеник.

— Глупости! — възмутено извика Ника. — Дори не си го помисляй! Там психически нормални хора изобщо няма, само фанатици.

Е, щом дори Ника нарича някого психо, значи хората там са много зле с главите.

— Не съм си го и помислял — уверих сестра си аз.

Поговорихме си още малко. Беше ми много приятно да чуя гласа й, въпреки че тя си беше тръгнала не толкова отдавна, но вече успя да ми домъчнее. Все пак Джеймс, Миси и бодигардовете не са най-топлата компания. Между другото, тъй като баща ми нае бодигардовете, се надявах, че семейството на починалия Конър ще получи достойна сума. За което, разбира се, казах на Ника, тъй като баща ми отказваше да общува с мен по принцип. Нямах дори телефона му, само номера на иконома, а на него не бих позвънил дори в случай на вселенски Армагедон.

— Още ли говориш?! — възмутено възкликна Джеймс, изскачайки от къщата. — Да не си решил да ме разориш?!

Трябваше бързо да приключа разговора, още повече, че в двора вече се беше появило такси. Във всеки случай първо взех тази кола за такси, но след това силно се усъмних. На нейния фон дори яркочервеното чудовище на Ника изглеждаше като жалък ретро автомобил. Огромни колела като на чудовищен камион, извити тръби на капака, от които излиза гъст жълт дим, и широко хищно тяло, изпълнено в космически сиво-черен стил.

— Що за чудовище е това? — зяпнах аз от изненада. — Ако така изглежда ултра икономичното такси, какво ли ще е луксозното?

— Това е наказателно такси — обясни Джеймс.

От такова обяснение не ми стана по-ясно.

— Наказателно? В какъв смисъл?

— Когато се съберат определен брой глоби, на шофьора му се дава избор — да работи един месец в социално такси или да загуби правата си за една година. Такова наказание се дава и за особено нагли нарушения. Много добър метод за противодействие на разглезени богаташчета, които не искат да спазват правилата.

Леле, какво интересно решение, жалко, че в нашия свят не са се сетили за това. Колко ли БМВ-та и гелици^[1] биха карали тогава из града с табела „такси“.

— Защо това такси не е безплатно? — изведнъж ми просветна.

— Парите отиват във фонд за пострадали от автомобилни катастрофи или нещо подобно — махна с ръка Джеймс. — Всичко е обмислено. И спри да ме разсейваш, по-добре кажи какво си направил с вратата там в сградата?

— Какво с нея?

Вратите на таксито се отвориха пред нас автоматично, плъзгайки се нагоре като на добрия стар ДеЛориан^[2] от „Завръщане в бъдещето“. Задните седалки бяха по-скоро индивидуални луксозни кресла. Може би по отношение на комфорта тази кола би могла да се конкурира с лимузина от моя свят: кожен салон, огромен люк на тавана, телевизионни екрани точно пред нас на гърба на предните седалки.

— Добре дошли на бодра на нашето такси „Мълния“ — посрещна ни шофьорът.

Той се оказа младеж на около двадесет и две, типичен представител на същата „златна младеж“, за която говореше Джеймс. Къса изрусена почти до бяло коса с червена ивица в средата, ярка риза и татуирани ръце на волана.

— Казвам се Дони и ще ви закарам до желания адрес за нула време. Виждам, че искате в Шеста болница? Момчето да не е болно?

Аз наистина изглеждах смачкан, но не чак толкова, че да мина за болен.

— Не се разсейвай, а карай колата — отряза го медиумът и отново се обърна към мен: — Видях на вратата шаблона „Духовен удар“, но беше много размазан. Очевидно по някаква причина си го продължил по пода…

— Да, да — потвърдих аз. — Просто реших да добавя нещо като фитил към него, за да активирам руните от разстояние. Не бях сигурен дали повторих шаблона достатъчно точно, за да сработи правилно.

— Замислял ли си се, че руните са фигури с фиксиран брой линии? Добавяйки още една към тях, дори водеща настрани, ти напълно променяш шаблона.

В отговор свих рамене.

— Но се получи.

— И това е най-удивителното. Успя да минеш през вратата, нали?

В такова удобно кресло аз веднага се отпуснах и само с големи усилия успявах да не потъна на мига в сън. Навън вече започваше да притъмнява толкова бързо, колкото се случва в страни с топъл климат, което само засилваше желанието да затворя очи и да подремна поне за десет минути.

— И още как — казах аз, прозявайки се широко.

Джеймс съкрушено поклати глава.

— Нищо не разбирам. Това нещо изобщо не е трябвало да сработи. Като се върнем в офиса, непременно ще го тестваме.

Реших да не му посочвам, че тестването на гофу в офиса никога не е водило до нещо добро. Но ако Джеймс иска да прави нов ремонт, то това си е лично негова работа. Само да не го прави за моя сметка.

Медиумът извади бурканче с мастило и листове енергопроводима хартия от елегантна кожена чанта.

— А ти не губи време, подготви се за срещата с твоята приятелка.

— Сериозно?! — възмутих се аз. — Днес ме взривиха, многократно се опитаха да ме убият, отвлякоха ме, а сега, вместо да ми дадете малко почивка, ме карате да рисувам гофу?

— Няколко часа беше в плен — напомни ми медиумът. — Не си ли почина? И не забравяй, че ти лично си говорил с това момиче и можеш да формулираш условията за руните много по-добре от мен. Не помня дали съм го казвал или не, но емоционалната връзка често прави гофуто по-силно.

Погледнах недоверчиво медиума. Няма да се учудя, ако си го измисли всичко това просто за да ме накара да работя. Във всеки случай нямах избор, така че взех хартията и започнах, защото ако не нарисувам сам гофу, той като нищо ще ми смъкне пари за вече готовите. А още дори не знаех колко ще ми струва освобождаването от плен.

— Взривове, отвличания — възхитено каза нашият шофьор. — Имате интересен живот. С какво се занимавате?

— Не е ли очевидно? — дори не вдигна вежда Джеймс. — Позволяваме да ни взривяват, убиват и отвличат. И което е най-обидно, напълно безплатно.

Сякаш можех да попреча на взрива или на моето отвличане. Ама че шегаджия.

— Ние сме медиуми — отговорих на нашия шофьор, докато забивах специална игла в пръста, за да смеся кръвта си с мастилото.

— Доста самоуверено — не пропусна да ме подкачи Джеймс. — Аз бих казал медиум и ларва на медиум. Между другото, закъсняваме за една много важна работа, вероятно всяка минута забавяне струва живота на хора. Точно сега, като ни задавате глупави въпроси, може би убивате няколко невинни души.

Младежът изобщо не се смути.

— Карам с максимално разрешената скорост. От това, че говоря, няма да пътуваме по-дълго.

— Няма — съгласи се Джеймс. — Затова пък моят ученик не може да се концентрира върху работата. Затова ви предлагам да гледате мълчаливо пътя и да не му пречите, той и така постоянно прави грешки.

Тук той, според мен, си изкриви душата. Като за начинаещ рисувах руни отлично, но за да формулирам граничните условия за образуването на гофу, наистина ми отнемаше време. И така, за срещата с полтъргайста задължително ми трябваха запечатващи гофу. Най-вероятно не в един екземпляр, тъй като Елла изглеждаше достатъчно силна, а и можех просто да пропусна при активирането. Като основни условия избрах руните „призрак“, „запечатай“, „жена“, „невинно убита“ и „отмъстена“. В науката онмьоджи именно тези факти за полтъргайста имаха много по-голямо значение от това как някога са я наричали или какво е обичала да прави през живота си.

До пристигането ни в болницата бях успял да нарисувам пет запечатващи гофу и няколко защитни. Оставаше да се надявам, че ще сработят както трябва. Две атакуващи стрелички благосклонно ми бяха дадени от пестеливия Джеймс и с това моята стандартна екипировка на начинаещ ловец на призраци беше завършена.

Като цяло сградата на местната болница по нищо не се отличаваше от нашите: монументална, десететажна, с формата на буквата „Н“, с множество двукрили прозорци, явно водещи към болничните стаи. Единствено стените тук бяха украсени с вече познатите шарки, които в моя свят можеха да се намерят само в произведенията на Покрас Лампас. Тези руни явно работеха много добре, тъй като не видях нито един призрак близо до сградата.

— Ето, видя ли, както казах, болницата е добре защитена — каза Джеймс, затръшвайки вратата на колата зад себе си и разкършвайки врата си. — Всичко е наред. Полтъргайстът не може да влезе.

Изведнъж на един от етажите светлините на всички прозорци примигнаха и изгаснаха, а след това се чу сърцераздирателен женски писък.

— Сигурен ли сте? — попитах скептично.

— Може би полтъргайстът няма нищо общо с това — предположи медиумът. — Знаеш ли колко опасности дебнат в нашия свят? В болницата може да се е случило всичко! Започвайки от банално късо съединение и завършвайки с терористична атака.

От прозореца на тъмния етаж се показа жена в бял халат и извика:

— Полтъргайст, помогнете!

Погледнах многозначително Джеймс.

— Какво? — раздразнено реагира той. — Дилетанти. Не могат да различат безобиден призрак от полтъргайст. Ти самият трябва да си наясно колко хора умират тук. И дори руните не осигуряват пълна гаранция за защита срещу призраци, привързани към самата болница.

Преброих прозорците.

— Петия етаж. Деймис там ли е?

— Откъде да знам — сви рамене Джеймс и в следващия момент хукна към болницата.

Жената излезе през прозореца и скочи долу, явно предпочитайки смърт от удар в асфалта, отколкото среща с предполагаемия полтъргайст, но учителят ми като по чудо успя да я хване.

Дони надникна от колата.

— Еха! Това се казва бързак!

Джеймс положи спасената жена на асфалта.

— Жива ли е?! — попитах аз, като притичах до него.

— Да, добре е, но явно е припаднала от страх — отвърна Джеймс. Той ме погледна скептично и след това махна с ръка на нашия таксиметров шофьор. — Хей, белокосия, помогни да занесем момичето до главния вход.

Младежът радостно изскочи от колата, сякаш само покана е чакал, и моментално вдигна миниатюрната жена на ръце. Самият той се оказа висок около метър и деветдесет и доста атлетичен, което като цяло не беше изненадващо. С толкова скъпа кола явно произхождаше от знатно семейство, а всички местни аристократи бяха добре развити както физически, така и, да кажем, магически. Не бих се учудил, ако се окаже и сериозен боец.

— Горката — цъкна състрадателно с език младежът. — Какво толкова я е уплашило, че да скочи през прозореца?

— Ако искаш, можеш да дойдеш с нас и да разбереш сам, но няма да гарантирам за твоята безопасност — с едва забележима усмивка каза Джеймс.

— Не, не, не — припряно отвърна младежът. — Баща ми винаги ми е казвал да не се забърквам с призраци и по-големи от мен жени. И едните, и другите могат да посегнат на безсмъртната ми душа. По-добре да ви изчакам долу, после ще ви закарам където кажете и вместо да плащате, ще ми разкажете какво се е случило.

Той сякаш интуитивно усети, че моят учител никога няма да откаже безплатно предложение.

— Тогава изчакай — веднага се съгласи Джеймс. — Това е толкова интересна атракция — агресивен полтъргайст, смърт на хора. Моят ученик, ако оцелее, със сигурност ще ти разкаже всичко. Самият той обожава такива развлечения.

— Много смешно — навъсено измърморих аз.

Приближихме до централния вход и минахме през автоматично отварящи се врати. Пропускът с охраната изглеждаше съвсем обикновен, с изключение на оборудването им — автомати, тънки бронежилетки, сбруи с някакви артефакти.

Изглеждаха малко нервни и очаквах неприятности, но вместо това един от мъжете веднага се втурна да стисне ръката на Джеймс.

— Колко бързо пристигнахте! — каза той възхитено. — Тъкмо приключих разговора с вашата асистентка!

Изглежда той беше главният тук. Във всеки случай мъжът, който ни заговори, изглеждаше много по-възрастен от останалите петима. И по-пълен. Само шефът можеше да си позволи да се отпусне така.

— Обслужване от ниво „лукс“ — измърмори Джеймс. — Какво имате тук?

Колкото и да е странно, във фоайето на болницата освен охраната все така делово сновяха обикновени болнични служители, които не се интересуваха особено от случващото се. Или просто не са били уведомени, че на един от етажите се е появил призрак. А и самите пазачи се държаха изненадващо спокойно.

— Полтъргайст. Нямам представа как е могъл да влезе в сградата, но по всички правила нашите специалисти веднага запечатаха етажа.

Джеймс вдигна палец.

— Браво. Много ли хора останаха на блокирания етаж?

— Осем души. Бяхме извели повечето, когато полтъргайстът нападна и уби двама от моите хора.

Джеймс кимна на нашия шофьор да внесе припадналата жена вътре.

— Вече са седем. Хванахме я, когато скочи през прозореца.

Един от охранителите внимателно взе жената от „пънкаря“ и я отнесе навътре, където веднага я поеха санитари.

— Камери? — лаконично попита Джеймс.

— Изключиха се веднага след като запечатахме етажа.

— Ами да, разбира се — кимна медиумът.

— От седемте човека, останали на блокирания етаж, четири са деца — мрачно каза най-младият от охраната. — Вместо да говорите, по-добре бързо да отидете да им помогнете.

За разлика от колегите си, той явно беше много притеснен за останалите на етажа хора.

— Сред тях имаше ли момче на около единадесет? Тъмнокосо? — намесих се аз. — Името му е Деймис.

Пазачът ме погледна подозрително, после Джеймс, но той кимна, потвърждавайки моите пълномощия.

— Това е мой ученик.

— Не знам за момчето, но имам списък с болните — пазачът извади телефона си и провери списъка. — Има някакъв Деймис Норн.

— Той е — потвърди Джеймс. — Е, това обяснява как полтъргайстът е преминал през защитата. Момчето сигурно го е пуснало — той ме погледна. — Винаги съм казвал, че децата носят само проблеми.

— Трябва ли ви някаква помощ от нас? — попита без особен ентусиазъм шефът на охраната.

— Мисля, че няма да е лошо, ако двама души дойдат с нас, за да помогнат за евакуацията на хората — каза Джеймс. — Ако там все още има оцелели.

Дони вдигна ръка.

— Може ли и аз да дойда с вас?

— И той ли е ученик? — уточни главният охранител.

Джеймс не отклони поглед.

— Не, това е таксиметровият шофьор.

— Тогава какво, по дяволите, прави тук? — възмути се мъжът.

Медиумът погледна белокосия.

— Добър въпрос. Ти сам каза, че баща ти не ти позволява да се забъркваш с призраци.

— Ако има деца, то искам да помогна — настоя Дони. — А и никога не съм слушал баща си. Не виждам причина да започна да го правя сега. Не се притеснявайте, може като боец да не съм кой знае какво, но мога да се движа много бързо. Семейните ми техники са свързани с въздуха.

Един от пазачите завъртя пръст в слепоочието си.

— Идиот. Не го съжалявай, нека отива.

— Добре, да тръгваме — махна с ръка Джеймс. — Но ако нещо стане, не нося отговорност за теб.

Охранителите явно не горяха от желание да се качват с нас, въпреки че ставаше дума и за деца. В крайна сметка с нас тръгна най-младият от тях. Между другото, той изглеждаше като пълна противоположност на Дони — нисък, много здрав брюнет с едва наболи мустаци.

— Да вървим на асансьора — заповяда Джеймс.

— На асансьора? — попитах недоверчиво. — В сграда с полтъргайст?!

Разбира се, тук кинематографията в жанра на ужасите е поела в съвсем друга посока. Те очевидно не знаят основните правила за оцеляване: не се разделяй, не прави секс в гробища и изоставени къщи, не чети на глас от непонятни стари книги и не влизай в проклетите асансьори, ако в сградата има прекъсване на тока и обикаля полтъргайст!

— Това пък защо? Всеки асансьор и всички движещи се механизми са перфектно защитени с руни, а полтъргайстът е блокиран на петия етаж. Или имаш някаква лична фобия?

Защо, когато казвам уж логични неща, се чувствам като пълен идиот?

Младият пазач ме погледна насмешливо и уверено влезе пръв в асансьора.

„Хм, ще видим как ще се държиш там, горе“ — помислих си отмъстително.

Качихме се на петия етаж без проблеми. Докато бяхме в асансьора, Джеймс си сложи превръзка на очите с руни, които му позволяваха да вижда призраци. Между другото, все още не знаех как с такава превръзка усеща всичко останало. Но медиумът винаги се движеше така, сякаш превръзката ни най-малко не му пречи.

Вратите на асансьора се отвориха и Джеймс и аз бяхме готови да се изправим срещу полтъргайста. Той стискаше кинжали с атакуващо гофу в ръцете си, а аз — стрелички. Охранителят държеше автомата си, макар много добре да осъзнаваше, че от огнестрелно оръжие ползата е никаква.

Абсолютно тъмният коридор ни посрещна с пълна тишина. Беше дълъг около четиридесет метра и повечето врати явно водеха към празни болнични стаи.

— Хей, има ли някой жив?! — извика Джеймс. — Дойдохме на помощ!

— Това нещо за няколко секунди разкъса двама мои колеги — тихо каза охранителят. — Ето там се виждат следите, но телата ги няма. Какви са шансовете децата да са все още живи?

Джеймс се подсмихна.

— Полтъргайстите са като стихия. Те могат да убият всеки, когото срещнат на пътя си, а могат и изобщо никого да не докоснат до определен момент. Така че нека не бързаме със заключенията — той ме бутна по рамото. — Усещаш ли нещо?

— Не — отвърнах честно.

Колкото и да е странно, се чувствах спокоен и овладян, сякаш емоциите ми се изключиха веднага щом излязохме от асансьора. А и ако бедната Елла беше някъде наблизо, определено щях да я видя — обикновено самите призраци излизаха да ме посрещнат. Така че нямаше смисъл да се плаша предварително.

— Нашата първа цел е да намерим живи хора, и чак втората, полтъргайста — предупреди Джеймс. — Затова вървим заедно по коридора и проверяваме всяка стая. Ако не намерим оцелели, тогава вие двамата — той кимна към охранителя и Дони — напускате етажа, за да не ни се пречкате. Тук нещо не ми харесва.

Опитахме се да се движим тихо, но кожените панталони на „пънка“ скърцаха така, че звукът се разнасяше по целия етаж.

— Съжалявам — беше всичко, което успя да каже.

Джеймс вдигна очи към тъмния таван и махна с ръка. Всъщност полтъргайстът беше разбрал за появата ни веднага щом вратите на асансьора се отвориха. А после дали ще се крием или не — нямаше никакво значение.

Благодарение на светлината от уличните лампи и луната можехме да оглеждаме стаите без помощта на фенерчета, а Джеймс с превръзката на очите можеше да мине изобщо без светлина. И някъде към десетата поред врата намерихме първото тяло. Е, чак тяло, по-скоро останките от това, което някога е било тяло.

— Мамка му — тихо изруга Дони.

— О, я не се прави на девствен — изсумтя Джеймс. — Много добре знам какво означават татуировките на ръцете ти.

Мислено си отбелязах, че по-късно трябва да изясня какво има предвид, но сега моментът беше прекалено неподходящ. За щастие от останките вече не можеше да се разбере кой е жертвата, мъж или жена, възрастен или дете. Силно се надявах да не е дете.

За чест на таксиметровия шофьор той все пак удържа порива да повърне, макар че му се удаде трудно. Охранителят също вече не изглеждаше толкова уверен.

— Казах ви, че всички ще са мъртви — каза той мрачно.

— Да продължим по-бързо — заповяда медиумът. — Тук усещам прекалено много тъмна омраза. Не мислех, че от утолил жаждата си за отмъщение призрак може да се получи толкова силен полтъргайст.

Едва когато Джеймс каза това, аз осъзнах, че тук наистина се диша трудно. Въпреки че това давещо чувство може да се е появило едва сега.

И тогава в средата на коридора изведнъж се появи червена фигура. Аз отлично помнех как изглеждаше момичето, когато беше обикновен призрак. Това, което видяхме сега, нямаше нищо общо с нея. Тук дори понятието пол ставаше напълно неприложимо. Червено безформено нещо, което смътно наподобяваше човек с издължени крайници, с дълги мръсно жълти нокти, гарвановочерна коса и зъбата уста в средата на тялото.

До мен охранителят тихо изруга, а Дони за едно мигване на окото се озова на десет метра назад.

Изведнъж червената фигура примигна, сякаш някой превключва канала, и на нейно място се появи познатото русо момиче с лице на ангел.

— Помогнете на децата — каза тя тихо, сочейки една от вратите. — Не мога да ги защитавам повече. Побързайте.