Алекс Кош
Примамка за призраци (16)

Глава 16

— Е, може ли да тръгваме? — нетърпеливо попита Лора, когато приближих до вратата.

— Можем — кимнах нервно. — И дори няма нужда да се крием. И четиримата вече ни чакат.

— Къде? — неразбиращо попита Макс.

— В моргата, очевидно — свих рамене аз, като влязох обратно в стаята и затворих вратата. — Ездачът се обърна към мен чрез мъртвеца с покана. Какво мислите? Ще отидем ли?

Макс и Лора се спогледаха.

— Може би така дори е по-добре — съгласи се Лора след кратка пауза. — Няма да се наложи да го търсим.

— Или на него няма да му се налага да ни търси — намръщи се Макс. — Едва ли Ездачът на трупове ни е поканил просто на чай.

— Във всеки случай не е задължително да ходим там и четиримата — за първи път се обади Джен, досега тя се стараеше да не се намесва в нашите обсъждания. Не че се стесняваше, по-скоро не й пукаше. — Телефоните едва ли ще работят в мазето, тоест ако нещо се случи, дори помощ няма да можем да извикаме.

— И кой ще остане? — скептично попита Макс.

— От гледна точка на бойните качества ще е най-добре да оставим тук Роман — каза бодигардката, хвърляйки ми бърз поглед. — Но тъй като определено ще ни трябват способности на медиум за общуване и борба с призраци и мъртъвци, той така или иначе ще трябва да отиде, което означава, че и аз тръгвам с него.

Макс ме погледна замислено.

— А ако просто вземем нарисуваните хартийки с нас? Те нали ще работят в нашите ръце?

Тук разбрах защо Джеймс толкова неохотно даваше създадените от него гофу и уверяваше всички, че техния срок на действие е много ограничен. Това е някакво обезценяване на уменията — просто вземи руните, които съм нарисувал, а мен ме остави настрана. А гофутата, между другото, ми костваха кръв и пари!

— Да, но ти така или иначе няма да виждаш призраците — недоволно казах аз.

— Ти имаш листчета, които позволяват да се виждат, използва нещо подобно за главата на дядото — напомни Макс.

— И какво от това? — изсумтях аз. — Искаш да ги увесиш по цялата болница ли? Нямам толкова енергопроводима хартия.

— А как изобщо работят тези неща? — полюбопитства Лора. — Това една от способностите на медиумите ли е? И ако мога да видя душата вътре в ходещите мъртъвци, тогава ще мога ли да направя и това?

— Не, не — уверено казах аз. — Това е много специфична способност. А принципът на изграждане на гофу е тайна на моя учител. Веднъж създадени, те могат да издържат от един до два дни, и то само защото са нарисувани върху скъпа енергопроводима хартия. При създаването им аз влагам в тях част от кръвта и енергията си, а след това запечатвам шаблона. За да се активира, трябва в гофу да се подаде енергия с X-тела.

Ох, усещам, че за такива откровени отговори на въпроси относно неговия занаят Джеймс определено не би ме погалил по главата.

Макс погледна с отвращение листите в ръцете ми.

— Значи ги рисуваш с кръв?! Уф, каква гадост, не взимам такова нещо в ръце!

— Няма и да ти ги дам — изсумтях аз.

— Защо спорите — прозвуча гласчето на Хухлик и той се появи до мен. — Аз ще остана тук. Ездачът каза, че чака и четиримата и явно имаше предвид хора. Ще е подозрително, ако отидат само трима.

Според мен Хухлик беше много силна бойна единица, особено със способността да се появява и изчезва по незнаен начин. Изобщо не ми се искаше да го оставям в резерва. Но като че ли нямахме други варианти.

— А телефон имаш ли? — попита Лора, гледайки с любопитство джуджето.

Хухлик направи гримаса.

— Разбира се, че не. С техниката не мога да направя така — той изчезна и веднага се появи. — Затова не нося телефон.

— Но можеш да го използваш, нали?

— На идиот ли ти приличам? — възмути се джуджето. — Просто не нося джаджи със себе си. Освен това още не са измислили толкова малък телефон, че да ми е удобно да го сложа в джоба си.

Извадих телефона си и го подадох на Хухлик.

— Вземи. Ако не се върнем до час, веднага се обади на Миси.

Макс извади визитка и я подаде на джуджето.

— А на този телефон е службата за сигурност на баща ми. Ще кажеш „код червен“, паролата е „бащи и синове“.

Хухлик взе златистото картонче с калиграфски изписана буква „Ш“, смешно притисна телефона с миниатюрната си ръчичка към корема и повелително махна с другата.

— Добре, може да тръгвате. Няма нужда да карате Ездача на трупове да чака, това е лоша поличба.

Тук бях напълно съгласен, въпреки че предстоящата среща с човека, създал от болницата място за развъждане на същества, малко плашеше. Всъщност дори не малко. И най-важното, нямах абсолютно никаква представа как трябва да действаме в случай на конфликт, който така или иначе щеше да се случи.

Излизайки от стаята, ние се насочихме към стълбите покрай неподвижно застиналата сестра с моето гофу на челото. Хартията едва тлееше и уверено блокираше душата в мъртвеца, което не можеше да не радва. В главата ми се мярна мисъл: ако успея да се справя с него, то може би ще успея да овладея и всичко останало, което още ни предстоеше? Все пак бях успял да науча някои неща от Джеймс, освен това всъщност съм по-възрастен от Макс и Лора и знам за призраците и съществата повече от Джен. Така че спокойно можех да се смятам за главния в нашия импровизиран отряд.

— Ще слизаме бавно — почувствал известна увереност, наредих аз. — Трябва да мина по всеки етаж, за да огледам.

— Защо? — недоволно попита Макс. Явно не го устройваше, че поемам водещата роля или просто по инерция не се съгласяваше с всичко, което аз казвам.

— Сутринта видях призрака на моя приятел, който почина в болницата, той може да скита наоколо. От момчето бих могъл да науча повече за случилото се, освен това, като го запечатам, ще осигуря на майката прощален ритуал в църквата. Наскоро тя загуби дъщеря си, а сега и сина. Най-малкото, което мога да направя, е да накажа виновния и да й позволя да се сбогува с момчето.

Макс се смути.

— Е, да, така трябва. Аз не съм против, просто попитах.

Не знам какво очаквах. Всъщност, ако призракът на Деймис или момичето искаше да се свърже с мен, той сам щеше да дойде в стаята. Но по някаква причина това не се случи. Момичето спокойно би могло да е погълнато от ниблерите, а Деймис… може да е изразходвал цялата си сила, показвайки ми се през деня, например. Или той по принцип не е обвързан към сградата като цяло, а само към първия етаж? Варианти много. Може би си струва да пусна самолетче с руна за търсене по стълбите, но в мое изпълнение то по-често се разбиваше на парчета и летеше строго по права линия, така че в случай с многоетажна сграда беше практически безполезно. Освен това повече разчитах на привличането на призраците към мен, отколкото на руната за търсене. Мисля, че веднага щом се появя в зоната на видимост на призрака, той сам ще дойде при мен.

След като слязохме на долния етаж, ние погледнахме в коридора и веднага срещнахме погледа на нощната медицинска сестра. Жената седеше напълно неподвижна и по никакъв начин не реагира на появата ни. И нямаше никакви призраци.

— Тя наистина ли е мъртва? — тихо ме попита Лора, гледайки сестрата.

— Нали виждаш — отговорих аз, внимателно оглеждайки коридора.

Бледата жена сякаш ни чу, бавно обърна глава и каза:

— Вас ви чакат долу.

— Отиваме — уверих я аз.

Сестрата не реагира на думите ми.

Ситуацията се повтаряше на всеки етаж. Никъде не срещнахме никакви призраци или същества, само мъртви медицински сестри нагнетяваха атмосферата, напомняйки ни за поканата на Ездача на трупове. И като ги гледах, ми хрумна една мисъл:

— Слушай, Лора — обърнах се към момичето, докато слизахме по стълбите. — В екстрен случай, ако мъртъвците внезапно ни нападнат, ще можеш ли със своите способности да изпратиш моите листа гофу към челата им? Ако едновременно активирам пет листчета, ти ще се справиш ли?

Момичето се замисли.

— По принцип, да. Но аз все пак владея стихията на въздуха, а не телекинеза. Не съм сигурна, че ще мога да насоча потоците точно накъдето трябва. Ако първо бях потренирала с листчетата, свиквайки с теглото и формата им…

— Твърде късно се сетих за това — въздъхнах аз.

Лора прехвърли нещо наум.

— Е, ако се наложи, хвърляй по един лист, мисля, че ще се справя. Разбира се, с телекинеза би било много по-лесно, при нея теглото и аеродинамиката на обекта нямат никакво значение. Един телекинетик би могъл да жонглира с твоите листове дори във въздуха, без никаква подготовка.

Аха. Значи може би Джеймс владее телекинеза! Така е задържал гофу във въздуха, а на мен ми каза, че просто още не съм дорасъл до такова ниво на владение на способностите на медиум! Ама че гадина!

— Ако ми дадеш няколко от твоите гофу срещу мъртъвци, мога да ги използвам върху ножовете си за хвърляне — неочаквано предложи Джен, сочейки пояса с ножове в пазвата си.

Мда, и защо не се сетих за това по-рано?

— Вземете. Трябва да увиете листа хартия около ножа и да активирате гофу, преди да го хвърлите — обясних аз.

— Знам — спокойно отвърна жената. — Джеймс ми даде атакуващи гофу против призраци, в случай че имаш нужда от помощ, и ми обясни как да ги използвам.

— И мълчахте досега?! — възмутих се аз.

— Мислех, че Джеймс те е предупредил — сви рамене жената.

— И докато сме на тема тактика — намеси се Макс. — Нека за всеки случай да обсъдим нашите действия в случай на проблеми. Какво изобщо можем да очакваме там?

— Каквото и да ни очаква долу, ако възникне опасност, аз ще мога да ви предупредя — отново се обади Джен. — Моята семейна способност е да предчувствам опасности.

— Страхотно! — зарадва се Макс.

Аха, много. Само дето това не я спаси от зашеметяването при атаката на хората на Орлов на строежа и от заспиването снощи.

— А ти какво можеш да ни кажеш за това, което ни очаква? — попита ме Лора. — Поне за съществата.

Само свих рамене в отговор.

— С хрътката вече сами се запознахте. За Джен ще повторя, че кучето не трябва да се доближава, а още по-малко да се пипа. Ниблерите са летящи топки месо със зъбати усти, те са просто същества и са доста лесни за убиване. Но виж мъртъвците могат да бъдат спрени само от моите гофу и чрез разчленяване. А призраци вие така или иначе няма да видите, те са моя грижа. А ако изведнъж се окажете до включен телевизор, който показва скучен сюжет с нощна гора и кладенец, веднага бягайте по-далече.

— Море от полезна информация — саркастично каза блондинът.

— По-добре е от нищо, спокойно — сряза го Лора.

Макс сви рамене.

— Просто се опитвам да сведа рисковете до минимум. Всъщност се надявам да успеем да се споразумеем. След като директорът на болницата е готов за диалог, защо да не разрешим всичко мирно?

— Аха — изплюх гневно аз. — Да забравим, че те тук убиват хора и ги използват като храна за същества. Изобщо да не ни пука.

Вместо да се подиграе, Макс неочаквано ме потупа успокоително по рамото.

— Малък медиум, невъзможно е да спасим всички. За нас сега най-важното е да вземем противоотрова за Дони, останалите проблеми ще решаваме по-късно. Правим снимки на мъртъвците и съществата с телефоните си и ги изпращаме анонимно на полицията, например.

В известен смисъл той, разбира се, беше прав. Всъщност ние можехме изобщо да не рискуваме и да се обадим на полицията още сега, но аз се надявах да разбера какво се е случило с Деймис. И абсолютно не исках просто така да пусна този, който е отговорен за всичко това.

Слязохме на първия етаж, но според плана входът към моргата се намираше в другия край на коридора. Трябваше да минем покрай охраната и по някакъв начин да обясним появата си. Доколкото си спомнях, охранителите бяха обикновени хора, не знаех дали са запознати с делата на директора или не. Но отговорът на този въпрос получих веднага щом отворихме вратата откъм стълбището.

— Последвайте ме — заповяда мъж в униформа на охраната, сякаш специално ни е чакал през цялото това време, застанал на метър от вратата. Съдейки по външния му вид, той беше напълно жив човек, въпреки че се държеше почти толкова неемоционално, колкото и мъртъвците. — Чакат ви.

Спогледахме се напрегнато и последвахме охранителя.

— И отдавна ли работите за Ездача на трупове? — обърна се Лора към мъжа, докато той ни водеше по коридора. — Какво е да помагаш в убийството на деца?

— Не знам за какво говорите — спокойно отвърна охранителят. — Нашата работа е да осигурим безопасността на сградата, което и правим.

— А осигуряване безопасност на пациентите? — попита Макс.

— Задължително. В рамките на заповедите на директора.

Ясно е, че нищо не е ясно.

Стълбите към моргата бяха в края на коридора зад стоманена врата с ключалка с код. Мда, ако по някакъв начин стигнем дотук сами, кодът ще е проблем. Въпреки че може би главата на бившия директор, запечатана в гофу и скрита в един от многото ми джобове на сакото, ще го знае.

— За там сте — каза охранителят, като остана на място.

Дали ми се стори или в очите му наистина проблесна страх, внимателно скрит зад суровата резервираност.

Първа на стълбите стъпи Лора. Не че ние се бавехме, просто тя буквално се втурна напред, избутвайки Макс настрани. Ние веднага я последвахме.

Да, приблизително така си представях моргата: студено помещение с бели плочки по стените, стоманени маси с покрити тела и стена, заета почти до тавана със стоманени чекмеджета за телата. Имаше и маси с различно оборудване, към които се стараех изобщо да не поглеждам. От десетината стоманени маси само три бяха заети с тела. И, честно казано, първото ми желание беше да проверя дали Деймис не е сред тях, но съдейки по размера, всички починали бяха възрастни.

— И така, ето ни в моргата — оглеждайки се, каза Лора. — И сега накъде?

Вратата зад крачещата последна Джен се затвори и се раздаде звук от заключваща се ключалка.

— Не постъпихме ли твърде безразсъдно, като дойдохме тук и позволихме да ни затворят? — нервно попита Макс. — С трупове.

— Засега не чувствам никаква опасност — обади се Джен.

И точно след думите й един от покритите с бяла мушама трупове внезапно се изправи във вертикално положение. Джен веднага извади нож за хвърляне с прикрепено към него гофу и едва след това добави:

— Все още няма никаква опасност.

Лора безстрашно пристъпи към трупа и дръпна покривалото от него.

Непознатият мъж на средна възраст с изрязана буква „Y“ на гърдите отвори очи и погледна право в мен.

— Не бързахте особено — изхриптя трупът.

Той провеси крака от масата, стъпи на пода и се затътри в ъгъла на стаята. Там абсолютно голия мъртвец натисна една от плочките и част от стената се отмести встрани.

— Последвайте ме.

— Само на мен ли ми се струва, че това изглежда много странно? — тихо попита Лора, снимайки дискретно с телефона.

— А, нормално си е — саркастично прошепна Макс. — Всеки ден слизам в мазето с голи ходещи трупове. Разбира се, че не е нормално! Всъщност идеята беше идиотска!

Тези стълби се оказаха много по-дълги от другите, които водеха към моргата. Спускахме се няколко минути. Е, поне се оказах прав и входът на лабораторията се намираше под моргата. Но едва ли цял подземен етаж може да се нарече просто „лаборатория“. Трупът ни поведе по широк коридор с множество разклонения и врати. Трудно можех да повярвам, че цялата тази структура не е създадена първоначално, заедно със сградата на болницата. Това не е филм, в който под малка селска къща се изхитряват да построят цял подземен град и никой от съседите не разбира нищо. Няма да се изненадам, ако тук под болницата имат и собствена линия на метрото до най-близкото гробище.

Мъртвецът ни отведе до голяма зала, очевидно използвана за работа със същества или за други някакви експерименти. Покрай стените от двете ни страни имаше празни клетки с доста сериозни размери, стоманени маси и някакво сложно електронно оборудване. А точно пред него стояха десетина неподвижно застинали бледи мъртъвци. За щастие, облечени, за разлика от нашия водач. Веднага огледах лицата им, но Деймис не беше сред тях, въпреки че дребен японец ми изглеждаше смътно познат. И отново въздъхнах с облекчение, все още таейки слабата надежда, че момчето е живо. Във филмите това се случва, когато духът напусне тялото временно, например в случай на кома.

А после се появи той — Ездачът на трупове. Не като Хухлик, от нищото, а излизайки от дебелата сянка в ъгъла и съм готов да се закълна, че преди секунда го нямаше там. Ездачът беше лесен за разпознаване: черна безформена качулка, бяла маска и нос-клюн, напълно скриващ лицето му. Всичко съответстваше на стила на човек, който върши цялата работа с ръцете на мъртви кукли и крие истинската си самоличност. Въпреки че ние знаехме кой се крие зад тази маска. Е, с деветдесет процента сигурност.

— Е, здравейте — поздрави ни Ездачът на трупове. — Роман Михайлов, Джен Ларсън, Лора Палмър и Максимилиан Шефър.

Е, би било странно, ако не знае имената на пациентите в неговата болница.

— Вие ни познавате, а ние как да се обръщаме към вас? — попита Макс, пристъпвайки напред.

— Наричайте ме Гудуин, Великият и страшен^[1] — с лека насмешка отвърна Ездачът. — Кой от вас четиримата е Плашилото и кой Тото, може да решите сами.

Искаше ми се да кажа, че тогава Тото ще е не четвърти, а пети член на групата, но фигурата с бялата маска не изглеждаше така, сякаш е способна да понесе здравословна критика.

— И сте готов да изпълните желанията ни по същия начин като магьосника от Оз? — веднага попита Лора.

Може би ми се стори, но въздухът стана по-гъст поради напрежението, което витаеше в залата. Самият аз непрекъснато умувах какво да правя и кое гофу първо да използвам. Също така усещах върху себе си погледите на мъртъвците, стоящи покрай стената, в тях явно бяха заселени нечии души, виждах очертанията им в лицата.

— Като минимум мога да ги чуя — маската насочи дългия си нос към мен. — Какво прави това момче тук горе-долу мога да си представя. Жената с лиценз за бодигард — също. Но вие двамата… защо сте тук?

— Трябва ни противоотрова срещу отровата на прокажена хрътка. Вашият домашен любимец снощи отрови брат ми.

— И това е всичко? — изненада се Гудуин. — Няма проблем. Мога да ви предоставя всички данни, които имаме за хрътките и разработените противоотрови. Той в някоя от местните болници ли е? Кажете в коя и ние ще предадем там всичко необходимо.

— Просто така? — изненада се Макс.

— Разбира се. Всички сме големи хора, защо да създаваме конфликти от нищото? Но, разбира се, ще трябва да положите клетва, че на никого няма да казвате за всичко, което сте научили за болницата.

И това ще сработи? Въпреки че, предполагам, в този свят има някакви средства, за да се реализира нещо подобно.

— Съгласни сме — веднага каза Лора. — Всякакви приемливи условия и клетви в замяна на лечението на брат ми.

Просто така?! Тя наистина ли е готова да го направи или просто го баламосва?

— Договорихме се — маската се обърна към мен. — Мога да се досетя защо си тук ти, момче медиум, но да изпълня твоето желание ще е много по-сложно.

Ездачът махна с ръка и изпод качулката се появи фигура на тийнейджър. Осветлението беше повече от достатъчно, за да различа веднага познатото лице.

— Деймис? — попитах предпазливо, но момчето мълчеше.

— Мъртъв е — спокойно ме уведоми Ездачът. — Но всичко е поправимо, стига да успеем да се споразумеем.

Стиснах силно юмруци.

— Как?

Ездачът погали неподвижното момче по главата и тогава забелязах, че пръстите му завършват с остри, очевидно не човешки нокти.

— Твоят живот в замяна на неговия.