Алекс Кош
Примамка за призраци (12)

Глава 12

— Но имам нужда от помощ: почти ми свърши енергопроводимата хартия и искам нормални ножове — реших да стана малко нахален аз. — Да излизаш срещу съществата със стрелички дори не е смешно.

Въпреки че защо нахален? В крайна сметка това са наистина необходими неща, особено сега, когато знаем, че това не е моя измислица и в болницата наистина е опасно. Би било хубаво да повикат тук някакъв специален отдел или местните спецчасти, за да блокират целия район и да претърсят болницата от мазето до тавана. Но Миси очевидно е по-наясно как най-добре да действа в тези условия, така че да споря с нея, без да познавам в дълбочина местните реалности, беше просто глупаво. Но виж да се пазаря за допълнителни средства можеше и да опитам.

— Всъщност бодигардката ти има оръжие — напомни ми ханьо.

Честно казано, вече бях забравил за спящата в болницата Джен. По думите на Джеймс силната й страна била предчувствието за опасност, но това не й помогна много срещу сънната светулка, заради която тя пропусна нощните ми приключения. Между другото, ще трябва да разбера как може човек да се предпази от такова въздействие, в противен случай следващия път може и мен да приспят.

— Но на мен не ми се свиди. Ако искаш, мога дори и огнестрелно оръжие да ти изпратя по куриер — внезапно предложи момиче.

— Наистина?! — зарадвах се аз.

— Не, разбира се — изхихика Миси. — Но ще ти заема един нож. От личната си колекция. Ще отговаряш за него с главата си!

Нещо в тона й ме напрегна.

— Може би не си струва…

— Твърде късно, вече реших да ти поверя едно от моите „бебчета“. А сега отивай да си поспиш, мъртъвците сигурно са решили, че Садако е изяла нарушителя и теб едва ли ще те свържат с нощните събития. Добре, че камерите в болницата са изключени, а Хухлик унищожи главата на мъртвеца, който видя лицето ти. Остава въпросът с хрътката, но това е същество, а не контролиран мъртвец, никога не знаеш къде може да се е загубила. Най-важното е, когато се върнеш в стаята, да прибереш запечатващото гофу в чантата.

Неволно прокарах ръка по якето, където беше вътрешният джоб. Ако гофу не се справя с духа на прокажената хрътка, аз щях да усетя парене от изгарящата хартия, но засега всичко беше наред.

— Ще прекарам тази нощ в изучаване статистиката на смъртните случаи в градските болници, но вече през моите източници, ти посочи доста интересни закономерности — продължи Миси. — И новия директор на болницата ще се опитам да намеря във вътрешните бази, може да изскочи нещо интересно.

— Но как… — започнах аз, но Миси вече беше затворила и аз довърших въпроса за себе си: — … да се върна незабелязано в стаята?

Бяха ме оставили достатъчно далече от болницата, за да не привличам излишно внимание към себе си, така че можех спокойно да гледам сградата отстрани и да чакам да се появят първите посетители, с които да се смеся. Друг план така и не успях да измисля.

Малко тишина и уединение след всички събития от нощта можеха да ми се отразят добре, но вместо това настроението ми постепенно се смъкна до депресия. В този свят успях да се сприятеля с двама души и единият от тях вече е мъртъв, а вторият ще умре след два дни. И би било глупаво да смятам, че тяхното състояние няма нищо общо с мен. Свързано е, и още как! И ако вината за смъртта на Деймис е само частично моя, то за състоянието на Дони на сто процента съм отговорен аз.

— Извинете, случайно подслушах разговора ви по телефона…

Подскочих от изненада, обърнах се, после сведох поглед надолу и видях човешка глава да лежи на тротоара. Призрачна, разбира се.

— А ти кой си?!

— Роналд — представи се главата. За да ме вижда, тя лежеше на тила си и затова можех да разгледам равномерния разрез на шията, част от прешлен и останалите „прелести“ на вътрешната структура на човешкото тяло. Взрян в анатомичните подробности, аз изпаднах в лек ступор, а междувременно главата продължи: — Прощавайте, но по обективни причини не мога да ви стисна ръката. Просто се търкалях покрай вас и чух, че се интересувате какво става в Шеста болница.

— Може и така да се каже — предпазливо се съгласих аз. — А вие знаете ли нещо?

Откъсвайки се най-накрая от хирургически перфектния разрез на шията, аз огледах лицето на моя събеседник. Тънки черти, спретната сива брадичка и сива коса с лека плешивина отгоре. Странно, но дори ми изглеждаше познат, макар че нямах представа откъде.

— Така се случва, че често се търкалям покрай това място и виждам много неща. Е, ако трябва да съм откровен до край, преди да се превърна в призрак, бях директор на тази болница и знам много за нейната, така да се каже, вътрешна кухня.

Главата се изкикоти на собствената си шега и аз също се опитах да наподобя лека усмивка, но не ми се получи толкова добре.

— Директор?

Замислих се за миг, спомняйки си проучената наскоро информация. И наистина, външно главата подозрително много приличаше на Роналд Тумс, бившия директор на болницата! Предшественикът на Ездача на трупове. Едва снощи разглеждах снимката му в нета, затова лицето и името му още не са се изпарили от главата ми.

— Но предишният директор доброволно си е подал оставка и се е преместил в друг град — спомних си аз.

— Де да беше така — въздъхна главата. Въпреки че призраците не дишат, а отрязаните глави дори и бели дробове нямат, но явно навикът си е навик. — Отрязаха ми главата посред бял ден в собствения ми кабинет. И знаете ли кое е интересното? Откакто се занимавам с медицина, винаги съм вярвал, че когато се отреже глава, мозъкът умира почти веднага. Но се оказа, че времето е повече от достатъчно, за да види както доволната усмивка на убиеца, така и бавно падащото на пода обезглавено тяло. Моето тяло. Много странно преживяване, знаете ли. Не ви съветвам да го преживявате.

Не по-странно от лежерен разговор с търкаляща се на земята глава. Между другото, на улицата се появяваха все повече и повече хора, градът се пробуждаше и ставаше все по-трудно да говоря с призрак, без да привличам твърде много внимание. Даже за всеки случай клекнах и извадих телефона, като се правех, че говоря по него.

— И мъртвото ви тяло е предало болницата на новия директор, но вече под негово управление? — предположих аз.

— Не знам такива тънкости, но явно не съм аз — с усмивка отговори главата.

Нощта беше доста тежка и съобразявах тромаво, но все пак успях да събера две и две.

— Значи излиза, че вие можете да свидетелствате срещу него! — зарадвах се аз. — Ще ви запечатаме в свитък, ще ви отнесем в църквата и новият директор ще плати за убийството ви.

— Страхотно — съгласи се Роналд. — Само че не той ме уби.

Изглежда две и две все пак не се получи.

— Нали казахте, че сте видели лицето на убиеца? — попитах озадачено аз.

— Да. Само че беше една от нощните сестри. А този, който зае моето място, никога не съм го срещал.

— Жалко — неволно се изтръгна от мен.

— Извинете ме, че умрях толкова безполезно — горчиво се усмихна главата, карайки ме да се смутя. — Но все пак мога да ви помогна с някои неща, например добре знам плана на болницата. Съдейки по това, което чух, сега за вас може да представляват интерес служебните входове за работещите тук.

— И вие може да ми ги покажете? — зарадвах се аз.

— Без проблем. Дори пазя кодовете на ключалките в главата си.

Шегата беше за три минус, но я оцених.

— Мислите, че не са ги сменили ли? — попитах с любезна усмивка.

— А защо? Това са моите лични кодове, които знаех само аз. Силно се съмнявам, че новият директор е започнал да прави промени в системата за сигурност, знаейки много добре, че вече съм мъртъв.

— Логично — признах аз. — Тогава ми покажете пътя.

— Разбира се — съгласи се Роналд. — Но може да отнеме известно време…

И тогава видях как на практика призрачната глава се придвижва по земята: задаваше импулс с помощта на езика, ушите и челюстта, като постепенно се разклащаше, докато започне да се търкаля в правилната посока. И това изглеждаше направо отвратително, като нов прочит на приказката „Питката“ в жанра траш-хорър. Но и да нося призрачната глава в ръце също не можех, пръстите ми просто минаваха през нея, в което веднага се убедих.

„Не, не става така“ — помислих си раздразнено.

Да чакам Роналд да се търкаля и да посочва пътя би било просто глупаво. И въобще, как изобщо той може да се ориентира в пространството, ако постоянно се върти?

— Почакайте — не издържах аз. — Нека опитам да ви помогна.

Ако запечатам бившия директор в гофу, той вече няма да може да показва пътя. Но и да се търкаля пред мен като „питка“ също не можех да го оставя, тъй като тези негови избутвания с езика и ушите бяха доста бавни, а и не изглеждаха особено приятно. Затова пък имах в себе си практически безполезната в боя стреличка с атакуващо гофу, прикрепено около нея.

— Може малко да боли — предупредих го аз, без да съм сигурен какво точно ще стане.

Имаше шанс стреличката просто да развъплъти главата, но по някаква причина бях сигурен, че всичко ще се получи. При хладните оръжия мощността на сработване на гофу зависеше от силата на удара и ако внимателно пробия главата, пораженията биха били недостатъчни за развъплътяване. Вярно, тук много зависеше и от силата на самия призрак, но тъй като Роналд беше достатъчно упорит да използва такъв извратен метод на придвижване, значи и волята му беше повече от достатъчно.

Преодолявайки отвращението, аз с много внимателно движение втъкнах стреличка в отрязаната шия и вдигнах главата от земята. Много странно усещане — тя беше абсолютно безтегловна, но въпреки това се чувстваше като допълнителна тежест в ръката. Трудно е за обяснение, сякаш мозъкът вижда обекта и предполага колко тежи той, но прави грешка в изчисленията и създава някакво призрачно усещане за маса.

— Страхотно! — възхитено възкликна Роналд. — Най-накрая мога да се придвижвам като нормален човек.

Много странна представа за нормалност имаше. А още по-странна при мен се получи „близалката“ ми. Добре, че единствено аз можех да я видя.

— Ще ви обясня как да влезете и в кой момент можете да се промъкнете през охраната. И кодовете ще ви дам. Но мен самия по-далеч от прага защитата от призраци няма да ме пусне, вече опитах — забърбори главата. — Трябва да заобиколите сградата от дясната страна, там има портал и пропускателен пункт…

Виж, за руните, които защитаваха сградата от призраци, съвсем бях забравил, а те продължаваха да си работят. Впрочем, на този проблем имах решение, просто трябваше да използвам запечатващо гофу, за щастие за главата стандартните руни щяха да са достатъчни и нямаше да се налага да рисувам нищо специално. Още повече, че вече нямах нищо наум, а и честно казано, не исках отново да си порязвам ръцете.

Явно от радост, че вече не е нужно да се търкаля по земята, Роналд изливаше думите в непрекъснат поток. А може би просто му е липсвал събеседник? Как изобщо си прекарват времето призраците? Леброн, когото срещнах на улицата, гледаше сериали с жената, живееща на първия етаж на съседната сграда. Поне имаше с какво да си запълва времето, докато душата му окончателно отслабне и сама се развъплъти. Но Роналд по принцип се придвижваше трудно. И между другото, ако е умрял в болницата, как тогава се е озовал на такова разстояние от нея? Той очевидно е призрак на мястото, а те обикновено не могат да напускат сградите, в които са умрели.

Исках да задам няколко въпроса на Роналд, но не успявах да преодолея изливащия се върху мен словесен поток. Но във всичко това имаше и нещо добро — Роналд наистина ми показа как да вляза в болницата незабелязано, като мина през гаража на линейките и съблекалнята за персонала. Оказа се, че не е толкова трудно да се промъкнеш покрай служителите, ако знаеш всички кодове на вратите и точния час на смяната.

Проблемът възникна чак в момента на прекрачване на прага на сградата: аз минах, но главата на призрака остана отвън и падна на земята.

— Да, точно затова не успях да вляза — тъжно каза Роналд от прага. — Навремето похарчих много пари за скъпа защита, сега съжалявам.

— Няма проблем — казах аз. — Просто се отпуснете и не се съпротивлявайте. Когато се озовем в спокойна среда, отново ще ви пусна.

След което използвах гофу да запечатам главата и спокойно я пренесох през прага. Вече знаех накъде да се насоча, така че реших да не освобождавам призрака, докато не вляза в стаята си. Никога не се знае дали няма да срещна по коридорите някой, който може да вижда или усеща призраци. А и някак си беше неудобно да ходя с „близалка“ във формата на човешка глава.

До моя етаж се качих доста предпазливо, но никой не ми обърна внимание. Логично погледнато, защо някой би се заинтересувал от обикновен младеж, който отива към стаята си? Нощните сестри видяха как Садако ме придърпва и сигурно вече ме мислят за мъртъв. Макар и за всеки случай да изпратиха след мен хрътка, момичето от кладенеца можеше да е изяло и нея. Като цяло бях съгласен с Миси, че няма нужда да се притеснявам за себе си. Във всеки случай не и през деня.

Въпреки това в стаята влязох тихо като мишка — ако Джен още спеше, не исках да я събуждам. Ще започнат въпроси, ще трябва да обяснявам наново всичко, а се чувствах абсолютно изцеден. Мечтаех да рухна в леглото и да спя поне няколко часа. Щом затворих вратата зад себе си, силите окончателно ме напуснаха и цялата умора от изпитанията през тази нощ се стовари върху мен. Краката ми омекнаха, пред очите ми притъмня и за миг се изгубих в пространството. Подобно нещо се случва, когато след някакво екстремно събитие адреналинът спадне и започне „махмурлука“. Само че аз тук половината нощ издържах на адреналин и сега едва си движех краката.

„Уау, спокойно — казах си мислено. — Това е лека слабост, вземи се в ръце.“

Изненадващо, но Джен все още спеше и не реагираше по никакъв начин на моите прокрадващи се и в същото време тътрещи стъпки. Но успях да направя само няколко крачки, когато Хухлик се появи от нищото и се хвърли да прегръща крака ми.

— Малкият Ро! Жив! — радостно възкликна той. — Вече реших, че момичето те е погълнало!

— А аз си мислех, че тя те е разплескала в стената — смутено казах аз. Нещо не бях забелязал откога с Хухлик сме станали толкова близки, че така да се радва от появата ми.

— Пфф, аз не съм толкова лесен за убиване — изсумтя Ху. — Но виж ти как си се измъкнал от лапите, или по-скоро от косата на момичето, това е просто невероятно! Това е най-опасното същество от всички, които съм срещал!

— Ами тя просто ме погледна и изчезна — отговорих честно аз, като хвърлих поглед към вратата на бодигардката. — Но обеща да се върне след седем дни. И недвусмислено намекна, че няма да надживея следващата среща.

— Ха! Отлично! — радостно възкликна Ху.

— Какво му е отличното? — уморено се намръщих аз.

— След седем дни вече няма да отговарям за твоята безопасност! Така че умирай колкото си искаш! — махна с ръка към мен гадинката. — Значи това беше. Да се махаме оттук.

Аз не помръднах.

— Накъде хукна?

— Към офиса на Джи, разбира се — без да се обръща, отговори Хухлик. — Сега ще събудим бодигардката ти и се махаме оттук възможно най-бързо.

— Още не сме приключили тук и никъде няма да ходим. И защо бодигардката още спи, въпреки че огласяме цялата стая? — подозрително попитах аз. — Толкова ли силно е упоена?

— Не. Всъщност аз удължих съня й, за да… — смути се джуджето. — Да го кажем така, за да отложа малко момента на обясненията с Джи и Миси. Мислех, че ти си… Да я събудя ли?

Представих си как разказвам на бодигардката за моите приключения и поклатих глава.

— Нека да е след няколко часа. Трябва да си почина малко.

— Дали няма да е по-добре да го направиш някъде другаде? — намръщено предложи Хухлик. — Тук има ездач на трупове, прокажена хрътка, ниблери, бахтаки и кой знае какво още. Защо изобщо искаш да се ровиш тук?

— Прокажената хрътка можеш да е зачеркнеш от списъка — махнах с ръка аз, прозях се широко и прибрах гофуто от вътрешния си джоб в чантата. — Сега ме остави да си почина малко и после ще обсъдим всичко…

Проснах се на леглото и възторжено прегърнах възглавницата.

— Е, тогава да зачеркнем и ниблерите — чух тихия глас на Хухлик, преди да се отнеса.

Отваряйки очи само след миг, аз се почувствах като разбит на малки парчета, сякаш са ме били с крака, ръце и нещо по-тежко, а може би и по-твърдо. Имах чувството, че само съм мигнал, но веднага видях надвесената над мен Джен. Обикновено намръщеното й изражение сега изглеждаше особено раздразнено.

— Какво си правил тази нощ?

— Основно спах, като вас — не се сдържах от шегата аз и посегнах към телефона, за да видя часа.

Леле, усещането беше, че току-що съм затворил очи, а бяха минали три часа!

Джен бавно издиша, явно се успокояваше.

— А освен това?

Все още без да отварям очи, аз не успях да филтрирам отговора и затова отговорих максимално честно и подробно:

— Говорих с призрак, гониха ме ниблери, убих ходещ мъртвец, телепортирах се на двеста километра от града и там като по чудо се спасих от Са… — тук се поколебах, кой знае защо реших повече да не произнасям името й на глас — едно много силно същество, като същевременно се запознах отблизо със сенчеста пантера. А, освен това убих и запечатах една прокажена хрътка, но вече не сам. Общо взето един типичен петък.

Бодигардката ме гледа дълго, след което направи гримаса и махна с ръка.

— Добре, да допуснем, че е вярно — тя още веднъж издиша бавно, явно се успокояваше. — Но защо си направил всичко това без мен? И защо, по дяволите, съм спала десет часа?!

Въздъхнах тежко и много накратко й разказах за случилото се, разбира се, изглаждайки максимално ръбовете и намалявайки нивото на опасност. Въобще, аз изглежда започнах да свиквам да казвам истината така, че да изглежда изгодна за мен. А в хода на разговора забелязах, че Хухлик подозрително е изчезнал някъде.

— Ах, ти… Тоест тази статуетка е била жива?! — напрегнато уточни Джен.

— Ами да.

Изглежда жената смяташе дебелото зелено същество за „сладко“ само под формата на статуя. А осъзнаването, че с нея в стаята й през нощта е имало подобно чудовище изобщо не я зарадва.

— И къде е тя сега? — попита тя сухо.

— Не тя, а той — поправих я аз. — Идея си нямам. Съществата са много добри в криенето.

Пъшкайки, станах от леглото, протегнах се с цяло тяло и за пореден път си помислих, че катастрофално ми липсва време за подобряване на физическата форма. Да не говорим за бойни изкуства и овладяване на някакви семейни техники.

— Хухлик — извиках аз. — Къде си?!

Свих рамене и реших, че може просто да се разхожда из болницата, после тъжно погледнах тънките си ръце. А дали не може по някакъв начин да се появи магически надпис „две години по-късно“, както се случва в сериалите и книгите, за да се прехвърля веднага до момента, в който вече съм обучен майстор по бойни и магически изкуства? Засега като бойна единица съм нула, както беше и в моя свят, когато бях възрастен. Но там поне можех да се похваля с мускули благодарение на фитнеса, а тук дори това нямам.

Отворих вратата на банята и замръзнах на място.

— Хухлик! — вече гневно извиках аз. — Какво е това?!

Целият под беше покрит с трупове на кръгли, зъбати ниблери. Набързо можех да преброя повече от дузина. И според мен там не лежаха само те, имаше и други същества.

Джен надникна в банята през рамото ми и отново изруга.

— Мамка му… какво, по дяволите, е това?

— Ниблери — обясних аз. — Същества, които изсмукват енергия от хора и призраци. Те тук патрулират по коридорите през нощта. По-точно, патрулираха.

Хухлик се показа изпод леглото.

— Да, тук съм, какво си се развикал?

Джен моментално извади пистолет и го насочи към джуджето.

— Не стреляй, свой — почесвайки се по корема, каза джуджето. — Нищо страшно не се е случило. Просто вчера малко побеснях и убих няколко същества като отмъщение за смъртта ти. Кой да знае, че ти ще се окажеш жив?

— Няколко?

— Десетки — добави джуджето.

— Мда… След подобно нещо едва ли директорът, известен още като ездач на трупове, ще повярва, че човекът, причинил проблемите в болницата, вече е мъртъв — казах аз замислено. — Защо поне не ги разтвори с киселината си?

— Хей! — възмути се Хухлик. — Аз не съм бездънна бъчва, нямам толкова течност в себе си!

— Създай си навик да не убиваш повече, отколкото можеш да разтвориш — раздразнено отвърнах аз. — Какво ще правим сега? Скоро ще дойдат сестрите, или чистачките, или направо охраната за обиск, ако директорът е решил да намери питомните си същества.

Хухлик сви рамене.

— Не е мой проблем. Вече те посъветвах да си събереш нещата и да се махаш оттук.

И в този момент на вратата се почука.

Джен отново хвана пистолета, който тъкмо беше прибрала в кобура, и ме погледна въпросително, сякаш знаех какво да правим сега.