Алекс Кош
Примамка за призраци (18)

Глава 18

Но призракът на момчето по никакъв начин не реагира на думите ми, продължавайки да гледа в една точка. Извиках името му още няколко пъти, но нищо не се промени.

— Рома, това изглежда ненормално — нервно каза Макс. — Поне използвай твоите хартийки, за да можем и ние да виждаме призраците.

— Няма време — отвърнах аз. — Тя казва, че Лора е отровена.

— Какво?! — изненада се момичето, незнайно защо опипвайки предмишниците си. — Не, щях да го усетя.

— Нека помислим логично — предложих аз. — Отровата беше в онзи, който се представяше за Ездача. Джен го застреля, след това ти отряза главата му, но имаше момент, в който мъртвецът те повали на пода. Виж дали не те е одраскал някъде.

Лора трескаво започна да изследва тялото си, а към нея с нездрав оптимизъм се присъедини Макс. Скоро именно той намери драскотина на тила на момичето. Малката раничка изглеждаше леко подута и очевидно не беше съвсем обикновена.

— Мамка му! — изруга Макс. — И сега какво ще правим? Откъде момичето изобщо знае, че Лора е била отровена, като дори самата тя нищо не е забелязала?

— Изглежда й е казал Ездачът — неуверено казах аз.

Превъртайки набързо събитията от последните няколко дни в главата си, си помислих, че ако момичето от самото начало е свързано с Ездача, то и срещата й с мен е била нагласена. Тоест когато е видял, че Джеймс има ученик, Ездачът веднага е изпратил момичето-призрак, за да привлече вниманието ми? И, разбира се, аз се вързах на провокацията и тръгнах да изяснявам какво се случва тук.

— Е, прекрасно! — възмутено възкликна Макс, извади телефона от джоба си и провери връзката. — Разбира се, тук няма обхват. И сега имаме не един отровен, а двама!

— Не мрънкай — изсумтя Лора.

— Трябваше да се съгласиш с условията на този Ездач, както искаше отначало — не отстъпи блондинът. — Така поне имаше шанс да получим противоотрова!

— Нямах никакво намерение да се съгласявам с условията му! — раздразнено отвърна Лора, хвърляйки ми бърз поглед.

— Шансът не е много голям — спокойно отбеляза Джен. — Всъщност никой не знае как изглежда Ездачът, което означава, че всичките му приказки за нежелание да влиза в конфликт с аристократите са глупости.

— Знаем, че това е настоящият директор — напомних аз.

— Това е само предположение — подкрепи бодигардката ми Лора. — Аз също не вярвам, че той би ни дал противоотровата. Ездачът на трупове е кукловод, и не говорим само за мъртви, но и за живи хора. В директно стълкновение със сериозни бойци от неговите ходещи трупове няма никаква полза, така че той е свикнал да действа чрез измама.

Момичето-призрак продължаваше да стои пред мен и търпеливо да чака отново да й обърна внимание.

— Татко каза, че като жест на добра воля е оставил цялата информация за отровите на прокажената хрътка в тайника — каза тя с усмивка, улавяйки погледа ми. И, между другото, момичето изглеждаше все така плашещо с бледото си лице и опърпаната рокля, така че и усмивката й излезе зловеща.

— А ти знаеш ли къде е този тайник? — попитах аз.

— Знам — кимна момичето. — Но ще ти покажа къде е само ако изпълниш едно малко условие.

Звучеше малко зловещо, честно казано.

— Какво е условието?

— Всички вие трябва да хвърлите телефоните и оръжията си на пода и да извадите от джобовете си всички документи. И нека той — момичето посочи Макс — да изгори всичко с неговата способност.

Честно казано, не бях сигурен, че огънят на Макс ще бъде достатъчно силен, за да разтопи ножове, мечове и пистолети. А и да останем без оръжия, стоейки насред подземната лаборатория на главния злодей очевидно не беше най-добрата идея.

— А не можеш ли просто да ми покажеш къде е този тайник? — направих опит да се споразумеем аз.

— Това няма да е по правилата — усмихна се момичето.

Защо ми се струваше, че призракът е много по-умен, отколкото изглежда, и сега просто ми се подиграва? Макар че може и да греша и тя може само да повтаря онова, което й казва Ездачът.

— За какво става дума? — попита Лора.

Преразказах искането на призрака.

— Звучи като подигравка — веднага коментира Макс. — Трябваше да ни предложи да вземем оръжията и просто да се застреляме. Защо издребнява?

Да, това наистина звучеше много странно.

— А ти защо наричаш този човек татко? — попитах момичето, опитвайки се да разбера какви отношения я свързват с Ездача.

— Той ме намери, играеше си с мен — момичето се обърна към Деймис и го хвана за ръката. — Направи ми приятел. Затова го наричам татко.

Тоест тя иска да каже, че Ездачът е убил бедния Деймис, само защото на призрачното момиче и е трябвало приятел? Ужас. Всички източници казват: никой не може да предскаже кой ще се превърне в призрак след смъртта си и кой не. И все пак, ако Ездачът може да разговаря с момичето и по някакъв начин да намира призраци за вселяване в мъртви тела, то излиза, че той също е медиум. Как не се сетих за това по-рано!

Докато разговарях с призрака, Джен отиде до вратата, водеща към болницата.

— Заключена — съобщи на глас.

— Изобщо не е проблем — изсумтя Макс. — Ако се наложи, ние ще я…

— Не, засега няма да вдигаме шум — прекъсна го Лора. — Нека помислим логично: как Ездачът е изкарал оттук всички същества и оборудването. Очевидно не през фоайето на болницата. Значи някъде тук трябва да има втори изход. Може би там ще намерим следа къде може да са се дянали прокажените хрътки.

Макс приближи плътно до мен и шепнешком попита:

— Може ли да хванеш твоите призраци, а ние да ги разпитаме?

Известно време стоях и гледах момичето и Деймис. Момчето изглеждаше като кукла, дори до „зациклен“ не стигаше. Ако призраците са частици от душата, останали в нашия свят след смъртта на човек, то от малкия Деймис тук беше останало много малко, което само потвърждаваше измамата на Ездача. Дори и да можеше по някакъв начин да съживи тялото и да върне душата в него, момчето никога нямаше да бъде същото. Но идеята на Макс не беше лоша, нали малкия Деймис така или иначе трябваше да бъде упокоен по всички правила. Трябваше само окончателно да реша за себе си дали да се опитам да се преборя с Ездача с всички възможни способи или да се предам в замяна на противоотрова за Дони и Лора.

Впрочем, като се замисля, всякакви сделки с него сега изглеждаха като напълно идиотска идея. Затова аз много бавно извадих две запечатващи гофу от джоба си и като активирах едновременно, ги поставих на призраците. Момичето и момчето изчезнаха, удобно приютени в моите енергопроводими листчета, които бързо навих на тънки тръбички.

— Е, от предложението на Ездача се отказахме окончателно — обобщих аз. — Така че е време да действаме, преди той да е направил следващия си ход.

— Тогава действай — изсумтя Макс. — Започвай да разпитваш призраците.

Колкото и да е странно, русокосият като цяло говореше вярно, но явно не момичето трябваше да бъде разпитано. Така че напипах в джоба си запечатващото гофу с Роналд Тумс, извадих го и го разкъсах.

— Оу, къде сме? — веднага заговори оказалата се на пода глава и опита да се огледа.

— Във вашата „малка“ подземна лаборатория — саркастично казах аз. — Изглежда забравихте да ни разкажете за размаха на вашите изследвания. Държали сте няколко същества в мазето, значи?

Главата се разтресе, опитвайки да се обърне.

— Е, може би малко минимизирах.

Взех атакуващото гофу, увих го около дланта си и го активирах с малко количество енергия. Между другото, удивително е колко лесно и бързо започнах да възпроизвеждам това действие. С помощта на увитата си длан с лекота успях да хвана главата на призрака и да го вдигна от пода. Този начин на приложение на атакуващи руни измислих още предната нощ, и бях доволен, че всичко работи както трябва.

— Точно сега много се нуждаем от вашата помощ. Затова хайде без лъжи и недомлъвки — казах аз, държейки главата пред себе си.

— О, изглежда имате сериозни проблеми? — предположи Роналд Тумс. — И не можете да ги разрешите без моята помощ?

— Пак нищо не чуваме — раздразнено измърмори Макс, гледайки към мен. — За какво си говорите сега?

Аз просто го игнорирах.

— Трябва да ни кажете къде точно се е съхранявала цялата информация за експериментите с хрътките и как може да се напусне това място, без да се минава през болницата. И говорете само истината, иначе…

— Иначе какво? — с искрено любопитство попита главата.

— Ще ви запечатам обратно в свитъка и ще ви пусна в тоалетната — отговорих след кратък размисъл.

Всъщност нямах много добра представа как може да се измъчват призраци. Атакуващите гофу бяха създадени, за да ги развъплъщават, и ако им бъдат нанесени сериозни щети, бившият директор на болницата просто ще изчезне, само за да се възстанови отново след ден или два. Или след няколко часа. Зависи от силата на душата му.

— Тогава съм против — веднага отговори главата. — Така. Обърни ме към началото на коридора, за да се ориентирам. Аха, разбрах. Всички изследвания се съхраняваха на сървъра, той трябва да е в онази стая, втората врата вдясно.

Посочих на Лора и Макс вратата.

— Там.

— Вече проверихме, стаята е празна — веднага отговори Макс.

— Значи той вече е изнесъл компютрите — заключих аз. — Добре, тогава ми покажи как новият собственик на твоята лаборатория може незабелязано да изнесе всичко оттук.

Роналд Тумс отговори изненадващо сговорчиво:

— Вратата, която е най-близо до главната зала. Там в стената има таен панел, ще ви покажа.

Втурнахме се в стаята, която се оказа някакъв склад с множество стелажи. Под ръководството на Роналд аз отворих скрития панел и въведох кода. За щастие той проработи и вратата се отвори.

— И къде води този тунел? — попитах аз.

— В сграда на съседната улица. В малък магазин, създаден за параван.

Повторих отговора му на глас.

— По дяволите, старчето е бил сериозен мъж — подсвирна Макс. — Как толкова лесно е позволил да му отрежат главата?

Да, и мен ме интересуваше този въпрос. Ако Роналд излъга за експериментите си със съществата, то и за смъртта си може да не е казал цялата истина. Нищо чудно да знае кой го е убил? Или дори да е познавал Ездача и преди? Но как да измъкна тази информация от него? Тук заплахата с тоалетната чиния явно няма да помогне.

— Там безопасно ли е? — попитах главата.

— Напълно. Това е просто подземен проход, изкопан по моя заповед от един стихийник.

Както обикновено, Лора вече се канеше да се шмугне в тунела, но моята бодигардка я спря.

— Аз ще вървя първа — бързо каза Джен. — Може да има капани.

— Капани? — скептично повтори Лора. — Това е просто коридор, по който постоянно са вървели хора… е, или призраци.

— Именно, „вървели“ са — съгласи се Джен. — Какво им коства да поставят няколко мини, след като се изнесли цялото оборудване и съществата?

— Логично — призна Лора и отстъпи встрани.

Проходът се оказа толкова широк, че можехме да вървим всички заедно в една редица и да не докосваме стените с лакти. А след десетина метра той започна още да се разширява, превръщайки се в нещо като слабо осветена пещера. Таванът се издигаше все по-високо и по-високо, докато не се превърна в овален каменен свод, очевидно създаден много преди болницата. А от двете ни страни се издигаха планини от пръст, от които стърчаха кости, подозрително наподобяващи много зле изкопани гробове.

— Какво е имало тук? Това не прилича на обикновен подземен проход.

По някаква причина главата се смути.

— Е, след смъртта на някои същества трябваше някъде да крия телата. В болницата работата на пещта е ясно регламентирана, така че беше доста проблематично да се изгарят останките…

— Значи това е гробище на същества? — с приглушен глас попитах аз.

— Винаги повече ми е харесвала думата „крипта“ — намръщвайки се, каза Роналд. — Освен това тук наистина някога е имало пещера, и аз просто се възползвах.

— Гробище? — повтори Макс, след като чу думите ми. — Сериозно? Доведе ни в подземно гробище на същества в момент, когато ни преследва ездач на трупове?!

— О, стига, откъде той изобщо ще знае, че сме намерили това място — неуверено каза Лора.

— Засега не чувствам никаква опасност — успокои ни Джен.

— Освен това, ако това е гробище, тогава някъде тук може да има останки на прокажени хрътки — с надежда каза Лора. — Попитай дали директорът е провеждал експерименти върху тях?

— Разбира се, че провеждах — съгласи се Роналд. — Може и да греша, но като че ли останките на хрътките заравях там вдясно… Или това бяха баку. Излетяло ми е от главата. Но изобщо не бяха много, а сега тук има толкова много гробове, че дори страшно ми става.

— Той казва, че там отдясно има шанс да се намерят тела на хрътки или това, което е останало от тях — казах на глас думите на призрака. — Можем да рискуваме. Дори и да не са живи, все е нещо.

Макар всички добре да помнехме, че трябва жива хрътка с нейната слюнка и други секрети, очите на Лора грейнаха с оптимизъм.

— Отлично! Ние ще търсим, а ти можеш да се опиташ да убедиш момичето да каже за тайника.

— Безполезно. Нямам какво да й предложа — намръщено признах аз.

Никога не бих заплашил момичето, че ще я пусна в тоалетната.

— Е, измисли нещо, нали си медиум! — извика ми Макс. — И направи главата на старчето видима, за да можем да му показваме останките. Тук толкова много тела стърчат от земята, не знам кое е от хрътка. И, между другото, те изглеждат съвсем пресни!

— Изглежда са били погребани след смъртта на бившия директор — подхвърли Лора, ровейки в земята с меча си. — Дори бих казала съвсем наскоро.

Джен остана да стои в центъра на залата, държейки ножове в ръце и внимателно оглеждайки се.

— Ако има някаква опасност, ще ви предупредя — каза тя, избягвайки да рови в гробовете. Въпреки че може би беше добра идея да оставим някой „нащрек“.

Аз сложих гофу „Покажи скритото“ на върха на една от могилките и сложих главата върху него.

— О, момчето е право, гробището значително се е увеличило. Моят последовател очевидно е продължил да отглежда същества и да използва вътрешните им органи.

— Защо? — попита Макс, докато предпазливо се опитваше да разрови земята с крак.

— Ами, например, черният дроб на хрътките е невероятен естествен филтър, който може да…

— Стоп! — прекъснах главата аз. — Имам идея. Ами ако Ездачът не е извел съществата от лабораторията, а просто ги е унищожил? Извадил е всички годни за продаване органи и е изхвърлил телата тук. Нали самият той каза, че е време да затвори магазина.

— Варварин! — ужасено възкликна Роналд Тумс. — Това е работата на живота ми!

— Тогава можем да намерим труп на наскоро убита хрътка! — още по-силно се зарадва Лора. Не мисля, че някой някога е бил толкова щастлив от намирането на купчина трупове на същества. — Ще има и секрети, и тъкани!

— О, да — мръщейки се, промърмори Макс. — Секрети, обичам секрети. Лора, само не хващай нищо с ръце, една порция отрова ти е достатъчна. Виж, там май има лопати.

Неволно се зарадвах, че не се занимавам с разравяне на трупове, и се постарах да се съсредоточа върху сегашната ситуация. Всъщност беше много вероятно медиумите да имат някакъв начин да заставят призраците да казват истината. Просто аз още не съм стигнал до този раздел, Джеймс ме караше да уча първо защитни руни и бариери. Търсещи, атакуващи, запечатващи, правещи призраците видими. Изглеждаше, че съм изброил само няколко вида, но всички те варираха в зависимост от дреболии като пола на призрака, възможната причина за смъртта и други фактори. И всичко това трябваше да се научи.

Докато Лора и Макс обикаляха могилите, обмисляйки как да подходят към търсенето на останките на хрътките, аз извадих няколко празни листа и започнах да рисувам руни. Не бях сигурен дали това ще проработи, но си струваше да опитам. Вече имах бариера, която да не позволи на призрака да избяга, оставаше да нарисувам няколко набързо модифицирани руни „Детектор на лъжата“ и да добавя „Покажи скритото“, за да могат и другите да чуват момичето. И има шанс моето изобретение да проработи и тя да бъде принудена да отговаря само истината във варианта „да — не“.

Рисуването на гофу не е толкова бърз процес, така че Лора и Макс успяха да намерят две лопати и започнаха да копаят. Аз разположих резултатите от моя труд на земята и разкъсах върху тях запечатващото гофу с момичето-призрак.

— Защо ми причинихте това? — беше първото нещо, което ме попита недоволното момиче.

Тя се опита да помръдне, но се натъкна на невидимата бариера.

— Вие сте лош — каза момичето, впила гневен поглед в мен.

Макс и Лора се обърнаха да погледнат призрака, след това продължиха търсенето. За щастие, Ездачът не се беше постарал много, погребвайки съществата, и труповете им надничаха направо от земята.

— Не е вярно, аз съм добър — възразих аз. — И трябва да знам къде твоят… баща е скрил тайника.

— А вие направихте ли това, което той нареди? — наивно примигвайки с клепачи, попита призракът.

По дяволите, може би щеше да проработи, ако можех да лъжа.

— Разбира се, че не. Нямам и намерение — отговорих честно и активирах руната „детектор на лъжата“, която лежеше на земята. — Кажи ми, тайникът някъде в болницата ли е?

— Не — поклати глава момичето.

Гофу „детектор на лъжата“ веднага се разпадна. Очевидно идеята ми проработи, но сега трябваше да плащам висока цена за всеки въпрос, а нямах много енергопроводима хартия с мен.

— В помещенията, които оставихме зад нас ли е?

— Не-е.

По дяволите, къде е тогава?

— Може би тайникът е някъде тук?

— Не.

Изглежда момичето се наслаждаваше на нашата игра, а аз вече бях изразходвал всички приготвени гофу. Наложи се отново да седна на пода и набързо да чертая допълнителни гофу „детектор на лъжата“, като не забравих внимателно да обмисля следващите въпроси.

— А тайник изобщо съществува ли? — зададох най-важния въпрос аз.

— Не — доволно се усмихна момичето. — А ти си проницателен. Но все пак си глупав, защото сега сме точно където трябваше да ви доведа.

Ох, по дяволите!

— Опасност! — извика в същото време Джен. — Трябва да бягаме оттук!

Навсякъде около нас започнаха да се чува шумолене и пращене.

— Те се надигат! — възкликна Макс и в ръцете му избухна пламък. — Труповете стават!