Алекс Кош
Примамка за призраци (15)

Глава 15

Макс и Лора се върнаха в стаите си, решавайки да поспят малко преди нощния щурм на моргата. Хухлик все още не излизаше от банята, явно продължаваше мокрото си дело, и на мен и през ум не ми минаваше да си взема душ или просто да използвам тоалетната. Ще изтърпя някак. Джен отиде в стаята си, но не легна, а просто премести стола си така, че да ме вижда през отворената врата, и започна да чете някаква книга. Аз запечатах главата на бившия директор обратно в гофу, тъй като видът му малко ме изнервяше, а и той говореше твърде много, и то не по работа.

Преди да успея да се заема с нещо полезно от рода на рисуване на гофу или търсене на информация за Ездача на трупове, Ника ми позвъни. Сестра ми наистина се тревожеше за мен, което не можеше да не радва. Така наречените брат и баща дори не знаеха телефонния ми номер, а Ника се стараеше да се обажда всеки ден и да се интересува как е при мен. Не казах на сестра си за моето проклятие, въпреки че описах събитията от онази нощ доста подробно. Не исках да я карам да се тревожи за мен, и без това не можех да се отърва от странното чувство за вина пред кръвожадната красавица. В главата ми постоянно звучаха думите на онзи старец, който завлече душата ми на този свят, че семейството му е застрашено и аз трябва да ги спася на всяка цена. Виктор и „татко“ да вървят по дяволите, нека сами се спасяват, но за Ника наистина се притеснявах. А в момента определено нямах нито сили, нито информация, за да я защитя.

— Ромик, радвам се, че най-накрая си намери приятели — радостно коментира Ника. — Още повече, че са хора от нашия кръг. Но все пак бъди предпазлив с тях.

Разбира се, аз й разказах за инцидента с Дони и какво планираме да правим по-нататък. И предстоящото влизане в моргата при ходещите мъртъвци изобщо не смути Ника, а виж появата на нови приятели стана направо проблем.

— И с техните семейства ли сме в състояние на студена война, както с Орлови? — попитах предпазливо.

— Не, те не са толкова силни, че да представляват някаква заплаха за нас, а и техните интереси по никакъв начин не се пресичат с нашите. Освен това семейство Шефър с тяхната застрахователна компания винаги се стараят да пазят неутралитет и по принцип не се карат с никого.

— Тогава защо трябва да се страхувам?

Ника помълча известно време.

— Просто за всеки случай — каза тя накрая. — Ето баща ми вярваше на Воротов. Колега, познават се от много години. И къде е той сега?

— А къде е, между другото? — по инерция попитах аз. Честно казано, имах странното чувство, че сестра ми си измисля причини в движение, докато всъщност просто ревнува от новите ми приятели. Уж голямо момиче, а се държи така, сякаш е по-малка от мен, или по-скоро от физическото ми тяло.

— И тук, и там — изсумтя момичето. — На различни места. Можеш да забравиш за него.

Да, както си и мислех, Ника и Миси определено трябва да създадат свой собствен клуб на любителите на разчленяването. Дори шегите й са все на тази тема. Въпреки че Лора все още е под въпрос, от поведението й вече е ясно, че момичето също е лудо. По някаква причина ми се струваше, че те с Ника бързо щяха да намерят общ език на база любовта към приключенията.

— А с Орлови какво ще правите? — намръщих се аз. — Той няма ли да иска да отмъсти за смъртта на сина си?

— На него сега не му е до това — увери ме сестра ми. — Баща ни прави всичко, за да завладее бизнеса на Орлови и напълно да ги изтласка от Златния.

Интересно. А аз си мислех, че Михайлови са практически в обсадно положение и не им трябват допълнителни конфликти.

— Май съвсем наскоро изтласкаха вас… тоест нас, и то доста успешно — отбелязах аз.

— Нека просто кажем, че войната върви с променлив успех — уклончиво отговори Ника. — Така или иначе, ти не го мисли. Учи занаят при Джеймс, това сега е най-важното. Между другото, за майката на загиналите брат и сестра Норн също не се притеснявай, наредих да я подкрепят финансово.

Все пак Ника е добричка, въпреки жаждата си за насилие — аз дори нямах време да изразя молбата си, а тя вече беше решила всичко.

Поговорихме още малко, а след това седнах да нарисувам малко гофу, които може да са ми полезни тази нощ. Джеймс не разрешаваше да се изнасят никакви учебни материали от офиса, така че бях принуден да зубря руни само там. Очевидно всичко това беше негова лична тайна, до която благосклонно бях допуснат. Какво пък, благодаря, но в резултат можех да оперирам само с това, което бях успял да запомня, а от наличното на практика нямаше нищо, което да помогне в битката срещу съществата или мъртъвците. А самият Джеймс, ама че късмет, не отговаряше на обажданията, явно зает с неговите си работи. Е, добре поне, че бях направил на телефона си тематичен списък с руни, от които се правят гофу, и можех да сверявам с него. Така че се напрегнах и измислих някои допълнителни неща в допълнение към стандартния набор, а именно — универсални обездвижващи руни. Вярно, още не бях съвсем наясно дали душата, поставена от Ездача на трупове в мъртво тяло, може да се счита за призрак. На сайта на Асоциацията на медиумите също нямаше достатъчно информация, а може просто аз да нямах достатъчно ниво на достъп: за ездачите на трупове намерих само няколко параграфа текст и нито дума за това как да се справя с тях. Но знаейки общите принципи за това как се осъществява взаимодействието с призраци, можех да предположа, че няма да е възможно да се запечатат души, поставени в тяло. Първо ще трябва да бъдат извадени по някакъв начин, както беше в случая с прокажената хрътка. А най-лесният начин е като се унищожи тялото, тоест ще трябва да се разкъса на парченца. Но идеята да организирам в болницата кървава касапница изобщо не ми харесваше, дори и ако целта й бяха ходещи трупове. Исках да бъда по-умен и по-ефективен. Например, не да разчленявам мъртъвците, а просто да ги обездвижа с помощта на гофу, както правеха в японските филми на ужасите, когато на челото на призраците лепяха листчета с онмьоджи. Мисля, че по същия начин ще мога да се справя и с нощните сестри.

Със закъснение си спомних за Хухлик, който изглеждаше добре запознат със съществата, и се отправих за консултация в неговия „кабинет“. За моя голяма изненада цялата баня се оказа почистена до блясък, а зеленото джудже блажено се беше отпуснал в пълната с пяна вана.

— Да — лениво ме посрещна той. — Малък Ро, искаш ли нещо?

Само леко се намръщих на дразнещия прякор, но премълчах и сдържано споделих с Хухлик идеята си как да обезвредя мъртъвците.

— Звучи логично — съгласи се той. — Преди да хванеш призрак, трябва да го изкараш от физическото тяло. Един от вариантите е тялото да не отговаря повече на самата концепция за човек. Все пак призракът е свикнал към съвсем специфична физиология и за тяло, нарязано на парчета, той вече няма да може да се задържи. Нещо повече, унищожаването на мъртвото тяло най-вероятно напълно ще развъплъти призрака в него ако не окончателно, то поне за много дълго време. Все пак повторната смърт, дори и в мъртво тяло, е много силен шок за духа.

Беше успокояващо. В противен случай, дори да се отървем от мъртвеца, нямаше да успеем да останем незабелязани, призракът щеше да напусне тялото и веднага да ни издаде на Ездача. От друга страна, ако това би било възможно, той вече щеше да знае, че аз съм този, който е палувал през нощта.

— А призракът може да се всели само в мъртвец, или може и в жив? — внезапно ме осени важен въпрос. Странно, че не се бях сетил за това преди.

— Това вече не е нашата тема — направи гримаса Хухлик. — Църковни дела. По принцип обикновените призраци не могат да хванат жив човек, така че обсебването вече е от раздела на свръхестествени същества от друго ниво, които никога не са били хора. Точно затова Ездачът на трупове може да се договаря с призраците и да ги накара да работят за него — той им осигурява тела. Мъртви, да, но способни да се движат. А след като се бродил десетки години като безплътен дух, за възможността да докоснат нещо материално те са готови на почти всичко и с радост служат на Ездача.

— И все пак възможно ли е или не да се обездвижи призрак в мъртво тяло? — уточних аз.

— По-добре не просто да го обездвижиш, а да го накараш да заспи — поправи ме Хухлик. — Виж, ето тук добави руната „сън на ума“ и ще получиш желания ефект. Тогава Ездачът няма да получи сигнал, че някой от труповете му е пострадал. Както беше, когато отрязахме главата на онази сестра. Призракът се развъплъти от тялото и Ездачът на трупове веднага се включи към него.

Както обясни Хухлик, принципно способността на ездачите беше много подобна на тази на добрите стари некроманти. Те можели да възкресяват мъртвите и да ги управляват като марионетки. Но съзнанието на човек просто не позволява едновременно и уверено да се командват дори дузина „кукли“. Тогава им хрумнало да се споразумеят с призраците, като им предоставят достъп до трупове и ги направят „господари“ на тези тела, с единственото условие да се подчиняват на волята на Ездача на трупове. Затова и наричали некроманта ездач — за него мъртъвците са покорно на волята му стадо от призраци, заселени в мъртви тела.

— Значи това са просто ходещи трупове? — уточних аз. — Това ли е единствената му способност? Не звучи много опасно. Не, не за мен, разбира се, а за хората, които притежават бойни умения като Лора и Макс. Да отидем и да разпилеем всичко там…

— По принцип да — съгласи се зеленото джудже. — Само че споменатите от теб бойни умения също си остават в мъртвеца и ако заселиш в него душа, която знае как да ги управлява, може да се получи доста силна бойна единица.

— Но аз мислех, че X-телата са в кръвта, а в мъртъвците каква кръв има, замръзнала?

Хухлик ми махна с лапа.

— Ти попита, аз отговорих. За научната обосновка се обърни към Джи, а той най-вероятно ще те прати по дяволите. Аз ти казвам както е на практика.

— Слушай, а откъде знаеш толкова много за ездачите и работата на медиумите като цяло? Дори руните знаеш. Мислех, че Джеймс ги пази в тайна.

— Пфф — изсумтя джуджето. — Там, където Джи е учил, аз съм преподавал! Бях придружител на неговия учител, както Миси е придружител на Джи. Медиумите често си сътрудничат със съществата, ние можем да бъдем полезни един на друг.

Определено не очаквах това.

— А къде е неговият учител сега? — попитах предпазливо аз.

Хухлик се намръщи.

— Да не говорим за тъжни неща. Иди си рисувай твоите руни и не ми пречи на почивката. Заслужавам няколко часа спокойствие.

Какво пък, не настоях да продължим разговора. Още повече, че Хухлик наистина ми помогна и ми даде храна за по-нататъшен размисъл.

Нарисувах руни за успокояване на мъртъвци на десет гофу, просто за всеки случай. Останалото разпределих между атакуващи гофу, така наречените „тарани“ — руни, които отблъскват призраци, и, разбира се, защитни бариери. Запечатващи гофу и „Покажи скритото“ също се направих по няколко броя. Изразходвах почти всички листа, изпратени от Миси, оставяйки само няколко празни за най-краен случай. Не трябва да забравям и това, че далеч не всички руни, които нарисувам, ще сработят. Рисувах добре, но винаги имаше шанс да сбъркам някъде, а и не всеки път влагах правилното количество енергия в гофу. Затова веднага си създадох правило да имам по няколко копия на гофу, дори и да е скъпо, защото няма да имам време да ги рисувам наново.

Минаха още няколко часа, когато на вратата тихо се почука. Тъкмо бях приключил с рисуването на гофу и като почивка започнах да чета вълнуваща история за Червения батальон. Кой би помислил, че Червен батальон наричат специално звено на СБРЗО — Службата за бързо реагиране на заплахи отвън. Нещо повече, един от главните офицери на този батальон се оказа същият този Месар — моят предполагаем опекун и учител. След като прекарал половин година в измерението на демоните, той се върнал със знания, които му позволили да създаде специален отряд, специализиран в набези в Лимба. Само най-отявлените главорези бяха способни на такава лудост, а Месарят беше най-лудият сред тях. И точно при този човек се канеха да ме пращат Михайлови? Много благодаря. На неговия фон Джеймс и Миси не са чак толкова лоши учители.

— Е, вече е един през нощта, време ли е? — нетърпеливо попита Лора, когато Джен й отвори вратата.

— Вероятно ще трябва да изчакаме още половин час — неуверено отговорих аз. — Влизайте.

Всъщност бях махнал защитата от призраци от една от стените и сега чаках или момичето, или Деймис да ме посетят. Особено втория, защото много исках да разбера какво точно се е случило с него и едва тогава да започна да действам. Но беше вече след полунощ, а те не се появяваха, така че не си струваше да ги чакаме до последния момент.

— Видяхте ли дежурната сестра? — попитах новодошлите, за да преценя в кой момент си струва да опитам да приспя мъртвеца. — Как изглеждаше?

— Едра намръщена жена — сви рамене Макс. — Те тук всички си приличат, изглеждат така, сякаш ще ги наказват за някакво нарушение. Изпрати ни с много недоволен поглед, но не посмя да ни спре.

Лора го бутна по рамото.

— Това си го измисли. Жената гледаше в една точка пред себе си и изобщо не ни обърна внимание. И беше слаба като пръчка.

Те учудено се спогледаха.

— И кой от нас греши?

Хухлик се появи пред тях от нищото, карайки и двамата нервно да се хванат за оръжията. И ако при Лора това беше вече познатия ми кинжал с размерите на малък меч, то Макс извади пистолет, с което предизвика в мен изгаряща завист.

— А, това си ти — облекчено въздъхна Лора, прибирайки кинжала. — Повече не прави така.

Някъде на заден план Джен за пореден път прибра пистолета в кобура. Макс направи същото, но очевидно много неохотно.

— Леле, какви сте ми нервни всички — изхихика Хухлик. — Спокойно, сега няма никаква опасност. А колкото до сестрата, и двамата сте прави, просто момчето е видял външната й обвивка, а момичето някак е видяла мъртвата душа вътре.

— А така може ли? — изненадах се аз. — И тя ли има способности на медиум?

Лора веднага се изправи.

— Аз? Би било яко!

— Не, разбира се — изсумтя джуджето. — Просто момичето, както и ти, веднъж е прекрачило прага на смъртта и понякога може да вижда това, което е недостъпно за обикновените хора.

Макс направи гримаса.

— Ти си обикновен.

Такива думи, адресирани към зелено джудже с киселина вместо кръв, звучаха твърде глупаво, затова Макс бързо млъкна, решавайки да не задълбава в темата.

— Е, това е почти като медиум — отбеляза Лора.

Думите, че е била отвъд прага на смъртта, ме накараха да погледна момичето със съвсем друг поглед. За да запазиш такава жизнерадостност след клинична смърт, а и докато брат ти умира в болницата — каква сила на духа трябва да притежаваш? Тя нито веднъж не ме обвини за състоянието на Дони, въпреки че щеше да е абсолютно права. Може би, ако Макс продължава да бъде толкова глупав, аз самият ще изчакам да стана пълнолетен и ще я поканя на среща.

— Аха. И щраус, скочил от скала, е почти летяща птица — съгласи се Хухлик с гадна усмивка. — Но ти не се разстройвай, ако искаш да станеш медиум, то не за дълго, но ще полетиш.

Лора замечтано се усмихна.

— Значи все пак мога да стана медиум?

Тук вече се изнерви Макс.

— Не слушай малкото чудовище, ще ти напълни главата с глупости! — бързо заговори младежът. — Голяма работа, че си видяла душата на мъртвец. Ти самата винаги си казвала, че аз съм повърхностен, затова и виждам само външността!

Изглежда блондинът толкова се притесняваше за Лора, че беше готов да стигне дори до унижение. Значи все пак не е толкова лош, макар че всява ненужна паника.

Станах от масата и събрах всички подготвени гофу, като ги натъпках по джобовете си. След това накратко им разказах всичко, което бях научил за Ездача на трупове.

— Тогава какво чакаме? — нетърпеливо попита Лора. — Ако твоите призраци искаха да се появят, вече щяха да са го направили. Хайде да обездвижим дежурната на етажа и да слизаме долу. Не забравяй, че Дони няма много време, а и на лекарите ще им трябва време да изследват това, което ще вземем от лабораторията.

— Добре — въздъхнах аз. — Първо ще отида да поговоря със сестрата. Ху, ще дойдеш ли с мен за всеки случай?

Джуджето кимна в отговор и отново се разтвори във въздуха. Аз излязох решително в коридора и надникнах зад ъгъла, за да видя дежурната сестра. Тънка като пръчка, бледа и седяща съвършено неподвижно. Сякаш дори не дишаше. Всичко изглеждаше някак твърде странно, всеки нормален човек би разбрал, че нещо с нея не е наред.

— Не гледаш правилно — прозвуча до мен тихото гласче на Хухлик. — Малък Ро, ти гледаш като медиум. Отпусни се, гледай като нормален човек.

— В смисъл?

— Ти виждаш какво има вътре. А понякога трябва да не се заглеждаш толкова дълбоко.

По принцип разбрах за какво става дума. Ние с Лора виждахме душата, която беше в мъртвото тяло, а Макс — само външната обвивка. Въпросът е как Лора бе успяла да види душата, ако не е медиум? Всъщност дори медиумите не могат да виждат призраци просто така, Джеймс например използваше специална превръзка на очите. Каквото и да казва Хухлик, Лора определено притежава някакви необичайни способности в допълнение към, да кажем, „обикновените“. Доживяхме, вече приемам за даденост способностите за контрол над стихиите.

— Опитай да мигаш бързо, докато я гледаш — предложи Хухлик. — После погледни не към сестрата, а над нея, като се концентрираш върху нещо друго. Позволи на това същество да те заблуди.

След като вече знаех, че Хухлик е бил партньор на учителя на Джеймс, започнах да приемам думите му много по-сериозно. И наистина, когато погледнах над жената, тя сякаш се уголеми и започна да изглежда по-жива.

— Сега виждам — зарадвах се аз, въпреки че очевидно нямаше никаква практическа полза от това умение.

— Давай тогава, залепи си листчето на челото на мъртвеца и да отиваме да се забавляваме — каза Хухлик, все още оставайки невидим.

Извадих подготвеното гофу и с небрежна походка приближих до сестрата.

— През нощта е забранено да се разхождате из болницата — уведоми ме тя с абсолютно безизразен глас.

— Разбирам, но имам проблеми с тоалетната и исках…

Навеждайки се през бюрото, аз бързо залепих гофу на челото й и отскочих няколко крачки назад в очакване на резултата. Сестрата замръзна като статуя, а гофуто започна много бавно да тлее. Може би с тази скорост щеше да издържи няколко часа. Нищо чудно, аз от сърце вложих силите си по време на активирането.

— Ха, проработи — зарадвах се аз.

Но вместо да продължи да седи неподвижно, сестрата неочаквано вдигна ръка и посочи право в мен.

— Момче, стига игрички — раздаде се груб мъжки глас от устата на жената. — Никой няма да ви пречи. Слизайте и четиримата в моргата, нямам търпение да се срещнем.

Бавно се отдръпнах от бюрото.

— Ху, чу ли това? — попитах тихо.

Отговори ми тишина.

— Ху?

По някаква причина бях сигурен, че джуджето все още е някъде наблизо, но очевидно нямаше намерение да разкрива присъствието си на Ездача на трупове. А че именно той говори с мен чрез сестрата аз изобщо не се съмнявах. Изглежда нашият план за изненадващо нападение се провали още преди да е започнал.