Алекс Кош
Примамка за призраци (19)

Глава 19

Сега разбирам защо Джен е била толкова лесно нокаутирана до строителната площадка. Ако нейното предчувствие се задейства секунда преди опасността, то каква изобщо е ползата от такава способност? Човекът-паяк реагираше на инстинкта си за част от секундата, а обикновен човек за толкова кратко време наистина няма време да направи нищо.

— Хрътка! — извика Лора. — Трябва да я хванем! А две е още по-добре!

Макс размаха лопатата си и разполови някакво малко създание, изскочило от земята.

— Как?!

— Аз ще й отрежа главата, а ти я увий заедно с тялото в якето си и ги вземи със себе си!

— Да хвана носител на смъртоносни болести с почти голи ръце?! — възмути се блондинът, но под погледа на момичето се предаде. — И къде да я нося?!

— Към изхода!

Създанията, надигнати от Ездача, се движеха много неуверено и сковано. Предполагам, че е защото се опитваше да контролира толкова много кукли едновременно. Дори не мога да си представя как трябва да работи човешкият мозък, това не е компютърна стратегия от горе на долу, когато ти просто даваш команди на един, който реално вижда с десетки очи едновременно и контролира ръцете, краката и лапите на множество същества. Във всеки случай не мога да си представя друга реализация на способностите му.

Можех да си позволя да мисля за нещо абстрактно, защото Джен се въртеше около мен като хала и с лекота нарязваше с ножовете си всяко приближаващо към нас мъртво същество. Тя дори не се опита да използва пистолета, въпреки че все повече и повече същества се надигаха от гробовете около нас. А далеч не всички бяха опасни: например странните половинметрови лилави гъсеници пълзяха с такава скорост, че можеха да се присъединят към битката чак след час и половина. Нямах представа защо Ездачът изобщо възкресява абсолютно всяко мъртво същество в това помещение, може би просто искаше да ни изплаши с количество?

Призракът на момичето с някаква нездрава радост гледаше какво се случва наоколо и злобно хихикаше. Тази ли луда исках да спася от ниблерите? Сега тя още повече заприлича на момичето от „Кошмарът на Елм стрийт“, добре, че поне не четеше стихове.

— Ох, млъкни вече! — не издържах аз и й лепнах едно запечатващо гофу.

Не знам дали съществата имат души като такива или не, но повечето от техните способности очевидно не работеха, когато бяха кукли. Ниблерите се търкаляха по пода като топки месо, без да се издигат във въздуха, а бахтаките не изпращаха кошмари, а просто нападнаха Макс, който се оказа точно в центъра на тяхната могилка. Оказа се, че блондинът може доста добре да се противопоставя на мъртъвците със способността си да контролира огъня. И, дявол го взел, отстрани това изглеждаше страхотно! Юмруците му горяха с пурпурни пламъци и всеки удар караше огъня да се прехвърля към мъртвите същества. Най-удивителното беше, че пламъците неестествено бързо поглъщаха костите, като супер напалм. Само от няколко удара на Макс маймуноподобните създания буквално се разпадаха на части. Зачудих се защо не беше правил това и преди, в битката срещу мъртъвците в лабораторията, но после разбрах — поглъщащият плът и кости напалм създаваше чудовищно гъст и вонящ дим. Тази пещера беше много по-голяма от залата на лабораторията, но само след няколко минути тук не остана нищо за дишане.

— Макс, ти си идиот! — извика Лора, кашляйки и покривайки устата си с тениска.

— Но пък е ефективно, кхъ — раздразнено отвърна младежът, но все пак угаси огъня.

Лора, между другото, се справяше с мъртъвците най-добре от всички, работейки едновременно с меча и отхвърляйки противниците от себе си със силата на вятъра. Като цяло случващото се потвърди мислите на Лора, че куклите на Ездача не представляват сериозна опасност за наистина силни бойци. Мисля, че ако не беше безполезният баласт в мое лице, те щяха да се справят с мъртвите същества много по-бързо.

— Хей, не ме оставяйте тук! — възмутено закрещя Роналд Тумс от една от земните насипи. — Аз ви помогнах!

Наоколо цареше истински хаос: мъртъвците се хвърляха към нас абсолютно безшумно, димът ставаше все по-гъст и по-гъст. Аз с удоволствие бих взел призрака на бившия директор със себе си, но запечатващите руни вече бяха свършили, а едва ли щях да успея да нарисувам нови. Имаше и вариант да го взема в ръка, но се страхувах дори да мръдна от мястото си. Джен подскачаше около мен и работеше с ножовете с такава скорост, че едва различавах движенията на ръцете й. Най-накрая разбрах защо ми беше прикрепен бодигард — нейните бойни умения бяха наистина добри срещу материални противници! Много по-добри от безполезното предчувствие за опасност.

Разбира се, аз държах в ръката си ножа, изпратен от Миси, но в дадената ситуация, както и във всяка друга, с изключение на тази, в която стоя в палатка с консерва яхния в ръце, този сгъваем абсурд изглеждаше просто глупаво.

— Пробиваме си път към изхода — бързо ми каза Джен. — Да се надяваме, че вратата ще се отваря отвътре.

В този момент една от купчините пръст се отвори и от нея изскочи полуразложен труп, приличащ на бегемот със зъби. Дебел, масивен, със стърчащи отстрани ребра и отворен череп. В същото време той скочи изненадващо пъргаво, като мигновено се озова до мен. Джен ме изблъска, но получи удар в хълбока и отхвръкна някъде встрани.

За миг останах сам с трупа. По-точно бяхме трима — аз, трупът на „бегемота“ и рядкото колекционерско оръжие от Миси, което стисках в треперещата си ръка. И пръв нашата компания напусна ножът, който хвърлих в окото на бика. Не знам на какво разчитах, беше просто глупав рефлекс. Но най-изненадващо ножът, който изобщо не беше предназначен за хвърляне, много успешно уцели мъртвото същество в единственото останало непокътнато око. Вярно, не с острието, а със задната част, но за доста разложеното тяло и това беше достатъчно. Останало без зрение, съществото би трябвало да е объркано, но тъй като го управляваше Ездача, който виждаше бойното поле с десетки други очи на възкръснали мъртви, за мен нищо не се промени — съществото безпогрешно определи местоположението ми и отново се втурна в атака. Аз отскочих встрани, спънах се в нещо и се претърколих в най-близката дупка, оставена от трупове, надигнали се от земята. Веднага някакво същество сграбчи крака ми, но с едно рязко дръпване аз откъснах люспестата ръка от заровеното туловище, чийто вид за мен така и си остана неизвестен.

След това проехтяха няколко изстрела и лапите на „бегемота“ просто поддадоха. Дори на трупове им е трудно да бягат с дупки от куршуми в коленете. Но въпреки това трупът продължи да пълзи след мен.

— Да бягаме! — изкрещя ми Джен, докато ме издърпваше от ямата.

Колкото и да е странно, пръв до изхода на залата се оказа Макс. Но като се обърна, той разбра, че Лора няма намерение да ходи никъде — момичето беше видяло две прокажени хрътки сред надигнатите създания и сега се промъкваше към тях.

Като цяло имах ясното усещане, че мъртвите същества са сериозна опасност само за мен. Останалите като цяло се справяха доста добре, макар и всеки по свой си начин. А доскоро смятах Джен едва ли не за баласт, а себе си — за велик ловец на призраци.

— Помогни им да хванат хрътка! — за първи път заповядах аз на Джен.

— Аз отговарям за твоята безопасност — кисело напомни тя.

— Е, тогава аз ще отида да им помогна и само ще стане по-лошо — отвърнах, без ни най-малко да си кривя душата. В тази ситуация като помощник можех да се оценя точно както веднъж Джеймс оцени моя боен потенциал — на минус едно. Определено няма да се справя по-добре.

— Остани тук, ще бъда бърза — каза тя с тежка въздишка.

— Никакъв проблем — уверих я аз.

Освен това в главата ми се роди неочаквано гениална идея. Ако Ездачът вижда всичко случващо се през очите на съществата, то спокойно мога да използвам върху себе си руна за отклоняване на вниманието. Ами ако проработи? Наложи се малко да поровя в джобовете си, но накрая успях да намеря една такава: винаги ги нося, в случай че се озова на открито. Прилепих я до гърдите си, активирах гофуто и застинах на място, чакайки ще подейства ли защитният ефект или не.

И съдейки по това, че докато Джен помагаше на Лора и Макс да разчленят и хванат две хрътки, никой не ме нападна, гофуто работеше. Вярно, тлееше много бързо, явно твърде много същества едновременно се опитваха да ме открият с поглед. Но все пак се зарадвах, че мога това-онова дори в такава опасна и очевидно нестандартна за един медиум ситуация.

Дали по принцип това беше планът му или го реши след като ме изгуби от поглед, но Ездачът включи и човешки ресурси. Така че за капак на всичко от далечния тунел на гробището се появиха и медицински сестри. В бели болнични униформи, с хладно и, леле, огнестрелно оръжие! От движенията им веднага стана ясно, че това не са обикновени кукли, а напълно самостоятелни мъртъвци.

— Момчето хванете живо! — заповяда една от жените с мъжки баритон. — А останалите убийте!

— Кръв, кръв! — радостно извика едра жена с огромен сатър и се хвърли към Лора откъм гърба.

Е, крещенето преди атака по принцип не е много сполучлива идея, така че Лора с лекота парира удара и с едно движение отряза главата на нападателката. Тялото без глава се свлече на земята, но скоро започна да се влачи с ръце и крака, опитвайки да достигне противника си.

Въпреки че стоях до стената в опит да остана незабелязан, една от сестрите веднага се насочи към мен, а останалите откриха огън по другарите ми. Макс създаде нещо като огнена стена пред себе си и Лора, макар че не знаех доколко е ефективно срещу изстрели, а Джен бързо се просна на земята и започна да стреля.

Трескаво прерових джобовете си за гофу срещу мъртъвци, контролирани от призраци.

— Ела тук, малкия — усмихна се сестрата, демонстрирайки развалените си зъби. Не мога да си представя как такива мъртъвци могат да дежурят нощем в болницата и никой да не забележи. Или тази вече е развален материал, „пенсиониран“ заради прекомерно разлагане?

Активирах блокиращото гофу и го прилепих към корема на опитващата да ме хване сестра. Тя веднага застина, а ръцете й увиснаха покрай тялото. Ха! Спомняйки си, че Ездачът може да влезе в куклата и да свали блокировката ми, аз прилепих още няколко на гърба. Нека опита да ги достигне.

Изстрелите бяха спрели и приятелите ми като че ли изглеждаха добре, но сестрите също не изглеждаха особено пострадали. Ситуацията май беше патова. Тъкмо щях да се притека на помощ с блокиращите си гофу, когато забелязах зеленото джудже точно под краката си.

Е, всъщност подозирах, че Хухлик пак е оцелял. Затова не се разстроих особено, когато Ездачът съобщи, че е унищожил нашия зелен приятел. Но не мислех, че ще успее да ни намери тук. Браво на него!

— Ху, свърза ли се с Миси? — веднага го попитах аз.

Джуджето бавно тръгна към мен и едва тогава забелязах през стелещия се по пода дим, че нещо с него не е наред. Главата му беше разбита и от нея течеше зелена слуз, ръката му беше извита под неестествен ъгъл, а едното му око съвсем отсъстваше.

— Ъ-ъ… Ху? — повторих предпазливо, започвайки бавно да отстъпвам. Може би все пак не беше моят познат. Приличаше, но чертите на муцуната му бяха по-… женствени? Друг представител на техния вид, погребан в гробище за същества? Само да беше така!

Изглежда, че защитното ми гофу напълно беше изтляло и явно не предпазваше от погледите на съществата, защото след Хухлик към мен се насочиха и други същества. Но докато се чудех и се оглеждах, зеленото джудже неочаквано пъргаво подскочи на моята височина и ми нанесе силен удар в челото. Нямах представа, че толкова малко телце може да удря толкова силно.

Във филмите хората веднага губят съзнание от силен удар в главата, сякаш се задейства някакъв изключвател. Или ме бяха ударили недостатъчно силно, или книгите лъжат, но аз, въпреки че доста се замаях, смътно виждах всичко, което се случва наоколо. Вярно, самият аз не участвах по никакъв начин и наблюдавах като през мътно стъкло.

Зеленото джудже бързо свали всичките ми блокиращи гофу от сестрата, след което тя ме метна на рамо и ме изнесе от залата. Виждах само бързо движещите й се токчета, след това изкачване по стълбите и осветен теракотен под. После очевидно ме натъпкаха в кола и едва тогава отлетях във владенията на Морфей. Или който там отговаря за сънищата след силно сътресение на мозъка.

Дойдох на себе си вече седнал във фотьойл. Много удобен, между другото, въпреки че след пълзенето в гробището не бях особено придирчив към комфорта. Леко отворих едното око и внимателно се огледах. Намирах се в малка, направо миниатюрна стая, с легло и голямо бюро. А точно пред мен седеше фигура с черна качулка и бяла маска.

— Добре дошъл в новия си дом — поздрави ме Ездачът. — Като цяло всичко се получи така, както първоначално предвиждах. Така че струваше ли си да се дърпаш?

Предпазливо се подпрях на лакът и прокарах ръка по джобовете на сакото си. Разбира се, бяха абсолютно празни: всички гофу, мастилото и писалката липсваха.

— А вие щяхте ли да спазите обещанието си? — попитах с вяло любопитство. — Дадохте ли на Лора и Макс всички материали?

Ездачът сви рамене.

— Е, сега никога няма да разберем. Между другото, в случай че се чудиш, твоите приятели оцеляха и дори взеха телата на прокажените хрътки. С малко късмет ще успеят да спасят своя приятел, отровата от слюнката на тези същества може да се синтезира и от труп.

По дяволите, ако не лъже, то това е чудесно!

— Но имай предвид, че Лора Палмър беше отровена с друга отрова, която е невъзможно да се синтезира от мъртва хрътка — попари ме моят похитител, след като забеляза облекчението ми. — И без моята помощ тя ще умре след седем-осем дни.

— След седем или след осем? — уточних, като трескаво се оглеждах, за да видя къде изобщо съм попаднал.

— Отровата не е като проклятие, откъде да знам как точно ще подейства на конкретен човек — спокойно обясни Ездачът. — Освен това какво значение има за теб, ако умреш след шест дни точно по график? Така че или ще изпълниш исканото от мен за шест дни, или ти и приятелката ти ще умрете. Всичко е просто.

Просто, но все още не знам какво точно се иска от мен.

— Нали разбирате, че аз съм само ученик на медиум? — за пореден път повторих аз. — Нямам кой знае какви знания…

— Не ми трябват твоите знания — махна с ръка Ездачът.

— Тогава какво трябва да направя?

— Е, сега, след като няма излишни уши, мога да говоря по-откровено…

— Освен това, вие явно нямате намерение да ме пускате жив — не можах да се сдържа. — Така че можете спокойно да разкриете всичките си тайни.

— Това не го знаеш със сигурност — изобщо не се смути Ездачът. — А така, изпълнявайки моята работа, ще имаш малък шанс да се спасиш от проклятието и да оцелееш. О, да, и да спасиш приятелката си.

Може и да съм прекалено мнителен, но той не каза и дума, че ще ме пусне. Само за спасение от проклятието. Много подозрително.

— Виждаш ли, аз също съм нещо като… медиум — с насмешка в гласа каза Ездачът. — С помощта на определени ритуали мога да виждам и общувам с призраци, но, за съжаление, не мога да им влияя по никакъв начин. И тук на помощ идваш ти…

* * *

След като приключи разговора с пленника си, Ездачът пристъпи в сенките и се телепортира в своята стая. Там той свали маската, седна на стола и мислено заповяда на куклата Ди да донесе кафе.

— Май няма да се откажеш от опитите да слееш душа с мъртво тяло — прозвуча насмешлив глас зад него.

Ездачът бързо приближи до масата, грабна маската и я притисна към лицето си.

— О, хайде, сякаш не знам как изглеждаш.

— Така съм по-спокоен — измърмори в отговор Ездачът. — А ти защо се опитваш да плашиш хората с неочаквани появи?

— Разбирам, това си е твоя мания. Но не бива да си толкова алчен.

От мрака изплува човешка фигура. Тя изглеждаше така, сякаш на петгодишно дете са дали червен молив и са го помолили да нарисува човек: леко разкривено тяло, удължени ръце, глава с неравен овал на устата и черни дупки за очи. И всичко това изпълнено в плътен тъмно ален цвят на засъхнала кръв.

— Защо дойде? — раздразнено попита притежателят на бялата маска. Веднага щом видя кървавата фигура, доброто настроение от това, че е успял да се докопа до джобен онмьоджи, веднага изчезна.

— Просто на гости — сви подобията си на рамене гостът.

— Не обичам гости.

— Изобщо или конкретно мен? — попита гостът. — Иначе защо всичките ти вътрешни помещения ще са без врати?

— Просто така е по-безопасно. Така само аз мога да попадна тук през сянката.

В стаята влезе бледа и много слаба прислужница с поднос.

— О, това е Даяна. Призракът, който беше обсебен от готвенето. Отнеха й кафенето заради неплатени данъци и горката се обеси, но се върна зациклена на създаването на перфектната рецепта за кафе. Подарих ти я за някакъв празник… хм, какъв празник беше?

— Денят, в който дъщеря ми почина.

Червената фигура застина за миг.

— Да? Е, ти знаеш по-добре. Както се казва, хора умират всеки ден, но хубаво кафе не се пие често. Така че не се притеснявай, скъпи приятелю.

Жената сложи кафе на масата пред Ездача, като измърмори няколко пъти под нос „все още не е перфектно“, и бързо напусна стаята.

— Какво щях да правя без твоите подаръци, Док? — каза Ездачът, като се намръщи под маската. — По-добре кажи защо си дошъл?

— Е, ако искаш веднага да преминем към работата, нямам нищо против. А дойдох да ти кажа, че момчето, което отвлече, е нужно на Братството.

Ездачът стана от стола си.

— То ми трябва!

— Няма проблем. Използвай го и го върни, откъдето си го взел — разтегна уста в усмивка гостът. — И без твоето „Дадох обещание, взех си обещанието, с моите обещания правя каквото си искам.“

— Тъй като съм част от Братството, имам право…

— Ти нямаш нищо — прекъсна го гостът. — Момчето трябва да остане живо. Смяташе да разлееш кръвта му по шишенца и да накараш мъртъвците да рисуват онмьоджи за теб? Колко банално и неестетично. И най-важното, разточително.

Ездачът безсилно падна обратно в стола.

— Той и без това след шест дни ще умре от проклятието. А така мога да спася част от душата му и да му дам някакво подобие на живот.

— Проклятието вече не е твоя грижа. Ще ти позволя да си поиграеш с него два дни, а след това той трябва да се върне при учителя си. И нагласи всичко така, че той искрено да повярва, че е успял да избяга сам.

— Това пък защо?!

— Когато Братството се обръща към теб, не трябва да казваш „защо“, а „подчинявам се“ — мигом стана сериозен гостът. — Знаеш какво се случва с онези, които не се подчиняват на заповедите.

— Помня, помня. Главата — от раменете — нервно изсумтя Ездачът.

— От нас не можеш да се скриеш — намигна му гостът. — Нито в сенките, нито зад маската. Но за да не се разстройваш съвсем, донесох ти малък подарък.

Гостът протегна ръка и постави топка от черен камък на масата.

— И кой е там? — с интерес попита Ездачът.

— О, едно момче беше разкъсано живо от полтъргайст. Останките от душата му едва се събраха в призрака, но напълно без личността. Затова пък има много рядко предразположение към магията на кръвта. Може би точно това липсва на твоите експерименти за сливане на душа с мъртво тяло. Късмет.

Червената фигура се свлече, сякаш някой беше изпуснал голям балон, и образува голяма локва кръв на пода.

— Прекрасно, пак трябва да чистя кръвта след него — измърмори Ездачът и призова обсебената от чистотата кукла Ер. После взе черния камък в ръка, свали маската си и замечтано се усмихна. — Но пък донесе наистина интересен подарък…