Алекс Кош
Примамка за призраци (20)

Глава 20

Вече трети ден бях в малката си килия. Не, на практика това беше по-скоро като апартамент в свестен хотел, с душ, тоалетна и… е, може да се каже, стая за отдих, просто отново някъде под земята. Във всеки случай тук нямаше прозорци, както и врати, сякаш бях зазидан жив. А отгоре ме притискаше странна тежест и аз едва ли не физически усещах дебел слой земя над главата си. Не знам какво беше това, моето медиумско предчувствие или просто буйното ми въображение. Потискащото усещане се влошаваше и от това, че аз старателно почуках по всички стени, пода и тавана, но не открих дори намек за кухина. Самият Ездач се появяваше в затвора ми с нещо като телепортация, излизайки от сенките. Явно по същия начин беше пренесъл тук всички вещи и оскъдната мебел. Да бе, и плочките в банята той е слагал? Ама че глупости. Значи някъде трябва да има изход, макар и зазидан. Но откъде да намеря кирка или поне голям чук?

Хванах се за главата и закрачих из стаята.

Няколко дни недоспиване и безкрайна работа над руните ме бяха изтощили не по-малко, отколкото влиянието на непрекъснато усилващото се проклятие на Садако. За чест на Ездача, той редовно ми вливаше чрез система „Живот Про“, за да съхраня здравето и работоспособността си. Подозирам, че го интересуваше само последното, но беше грях да се оплаквам, като си спомня колко струват тези лекарства. Никой досега не е оценявал толкова високо услугите ми като специалист по онмьоджи. Всъщност досега никой не беше оценявал истински услугите ми, тук дневната заплата беше повече, отколкото получавах в предишния си свят за година. Вярно, плащат ми само в лекарства, но не мога да се оплача, Джеймс би ми таксувал пълната цена, а Ездачът едва ли ще тръгне да представя сметката на моето семейство. Общо взето той действаше по класическия метод на моркова и тоягата, заплашвайки моя и на Лора живот, като същевременно поддържаше състоянието ми с венозни системи и дори ме информираше за състоянието на Дони. Краткото видео от болницата, което ми показа, потвърди, че благодарение на докараните от Лора и Макс тела на прокажени хрътки той наистина е излекуван, което не можеше да не ме радва. И да ме накара да се възхитя от нивото на местната медицина, която толкова бързо установи болестта и разработи противоотрова.

— Време е да дадете кръв — съобщи мъртвеца, появил се от съседната стая.

А, да, също така трябваше да давам кръв, което изобщо не ми добавяше сила. Ездачът искрено вярваше, че с нея ще може да създаде гофу без мое участие, така че възнамеряваше да ме изцеди максимално. Това ме навеждаше на мисълта, че никакво спасение от Садако не ме заплашва, но дори не опитвах да се възмутя. Достатъчно е Ездачът да ме забрави за ден-два и ще умра тук от обезводняване или глад, а ако издържа малко повече, то и от проклятието. В такава ситуация е трудно да си търсиш правата, въпреки че в момента не мразех никого на света повече от този маскиран тип. Стопляше ме само едно нещо — дори и да ми се случи нещо, той пак няма да може да използва кръвта ми, за да рисува гофу. Джеймс притежаваше способност към магията на кръвта, а за мен това беше обикновена психологическа патерица, от която все още не успявах да се отърва. Всъщност можех да нарисувам действащо гофу дори с обикновена боя, кръвта ми не носеше никаква сила. Гръмни се, Ездач!

— Идвам — въздъхнах тежко аз и бавно станах от стола.

Световъртежът тези дни се беше превърнал в мой постоянен спътник, затова се стараех да се придвижвам много внимателно.

Това, което за себе си наричах „стая за отдих“, всъщност беше нещо като морга. Помещение с площ около четиридесет квадратни метра, пълно с маси с тела, оборудване и различни реактиви. Очевидно тук бяха мигрирали част от нещата от лабораторията под болницата. И точно тук аз тествах върху телата различни варианти на гофу. С мен, ако мога така да се изразя за мъртъвците, съжителстваха осем кукли, върху които се провеждаха изследванията. Една от куклите беше медицинската сестра, която ми вземаше кръв, а останалите оживяваха само когато се появяваше Ездачът. Очевидно той по някакъв начин „изключваше“ куклите, за да не мога да говоря с тях или да им оказвам нежелано влияние. Вярно, за да направя това, първо трябваше да се справя с „будната“ медицинска сестра, която седеше неподвижно на една от масите, което беше доста проблематично, когато като оръжие имаш само писалка. Затова по цял ден рисувах гофу, а вечерта се появяваше човека с маска и провеждахме експерименти: аз въздействах на мъртъвците с моите гофу, а Ездачът правеше различни измервания с приборите.

Да спиш до импровизирана морга беше доста съмнително удоволствие, единственото нещо, което улесняваше живота, беше, че мъртвите, изложени на въздействието на Ездача, не се разлагаха и не миришеха. Но най-ужасното нещо за мен беше не самото присъствие на мъртъвци, а това, че сред тях беше тялото на Деймис.

— Това ще бъде допълнителен стимул за теб — каза Ездачът, когато за първи път видях тялото на момчето и изпаднах в ступор. — Явно си бил емоционално привързан към това дете.

Разбира се, всички гофу от джобовете ми бяха конфискувани и сега маскираната фигура извади едно от тях и го разкъса, освобождавайки призрака на Деймис Норн.

— Виждаш ли, това момче е притежавал доста рядка способност, която укрепва мускулите на тялото. Така че той ми беше много интересен. Но ако си свършиш добре работата, то аз ще възстановя целостта на душата му и отново ще пусна сърцето му.

— Толкова ли е просто? — не повярвах аз. — Може да бъде върнат към живота?

— Може би — безизразно отговори маскираният и не разбрах дали се подиграва или говори напълно сериозно. — Но ако не свършиш тази работа, момчето няма да има дори този шанс.

Отново ми се искаше да вярвам, че той може да възкреси момчето. В крайна сметка все още знаех твърде малко за този свят, за да изключа тази възможност. Но интуицията ми буквално крещеше, че лъже. Деймис е мъртъв и не може да бъде върнат. Нещо повече, беше го убил самият Ездач и аз все още нямах идея защо.

— Засега не знам кой се крие зад тази маска — казах бавно, усещайки как може би за първи път в живота ми в мен се надига толкова силна омраза. — И за момента нямам достатъчно сили. Но ако ти не можеш да върнеш момчето, рано или късно аз ще те намеря, ще те накарам да страдаш и после ще те убия.

По дяволите, това на глас ли го казах? Планът да печеля доверие очевидно върви по много дълъг път. Но моето откровение сякаш не изплаши особено Ездача.

— Мило. Но за да направиш това, първо трябва да излезеш оттук и да оцелееш след проклятието на мистично същество от първи клас на опасност. И едното, и другото ще бъдат възможни само ако свършиш работата, от която се нуждая.

Сега, седейки със забита във вената игла, се стараех дори да не поглеждам към тялото на Деймис. Ездачът беше поставил безмълвния призрак на момчето в тяло, но без присъствието му мъртъвците оставаха неподвижни и беше безполезно да говоря с тях, въпреки че опитах. Сякаш Ездачът имаше превключвател, който позволяваше на телата да се движат само с негово разрешение, въпреки че в тях имаше вселени души. Той сякаш беше обсебен от идеята за тотален контрол.

За да се разсея, аз за пореден път опитах да заприказвам жената, която ми вземаше кръв, но не получих нито дума в отговор. Изглежда мистичната ми харизма даваше отбой и изобщо не действаше върху призрака, заселен в мъртво тяло. От друга страна, тя не привличаше и другите мъртъвци в болницата. Очевидно нещо ги отличаваше от обичайните призраци, но явно на мен ми липсваха познанията, за да разбера каква точно е разликата.

След като приключих с процедурите, аз се върнах в стаята. Огромната маса в центъра беше отрупана с листове с руни, с помощта на които се опитвах да създам модела, от който се нуждаеше Ездачът. Това като цяло беше доста странно, защото, както казах на моя похитител, руните на един медиум не е задължително да работят при друг. Фактът, че аз можех да използвам всички руни на Джеймс, беше голям късмет и далеч не беше сигурно, че някой друг ще може да повтори моите модели.

— Това не е твой проблем — махна с ръка Ездачът. — Работи.

И аз работех. Ездачът лично ми донесе планина от енергопроводими листи, мастило и различна тематична литература. Ако не беше ситуацията като цяло, дори бих се зарадвал на подобно прекарване на времето, нещо като Хогуортс. Джеймс ми предоставяше напълно завършени лични разработки и основите, докато Ездачът беше успял да изрови теория за напреднали. Имаше дори и лични разработки по темата: получих дневник с пробни варианти на руни и резултати от експерименти от този, който е работил по тази задача преди мен. Аз трябваше да довърша изследването, като слея мъртвата марионетка с призрака, така че отново да започне да произвежда X-тела в променената кръв. Да, мъртъвците имаха кръв, но тя беше някак черна и много гъста, имаше много малко общо с човешката. Не знам дали самият Ездач е правил всички тези проучвания или с нечия помощ, но всичко беше написано на разбираем дори за мен език. Като цяло процесът на създаване на руни беше в много отношения подобен на програмирането, и сега бях получил чужд код, в който спешно трябва да намеря грешка. Подобни неща вече ми се бяха случвали и на предишната ми работа. Знаеш какво трябва да се получи като краен резултат, частично разбираш отделни фрагменти от кода и започваш да пробваш различни варианти на редакции, очаквайки някакъв положителен резултат. Разбира се, аз не съм специалист по руни, и ако пред мен имах само справочна литература, едва ли щях да се справя със задачата. И най-важното, два факта отличаваха моето изследване от обикновеното програмиране: всеки път рисувах руните с моята кръв, и проверявах ефекта им върху трупове.

Затова пък благодарение на записките в дневника разбрах как точно работи способността на Ездача. Оказа се, че за него далеч не всеки призрак е подходящ за вселяване в мъртво тяло, а само, да го кажем така, непълноценен и необвързан с конкретно място. Тоест, невъзможно е да се всели напълно осъзнаващ себе си призрак в мъртвец. Може би някаква несъвместимост, свързана с факта, че тялото вече е мъртво, или защото пълноценна душа, попадайки в подобно вместилище, просто ще полудее. Или самият Ездач предпочиташе точно такива души, тъй като ще му е по-лесно да ги контролира.

Като цяло, лично той сега вселяваше само призраци, които са загубили личността си като такава. Това беше и причината за известна отчужденост на нощните сестри — в главата им имаше само някакви остатъчни спомени за живота, но не и за самите тях. Съответно, пред Ездача стоеше доста трудна задача — да намери подходящи призраци, след това да им подбере тела с подходящи способности, и накрая да ги обедини в един супер мъртвец, който да изпълнява всичките му заповеди. А после следваше завладяване на света или каквото там смяташе да прави с помощта на толкова силни зомбита-магьосници.

Разбира се, за да сработи това, душата трябваше да има същата предразположеност към способностите като тялото. Бог знае от какво точно се обуславяше това. Сигурно имаше някакво научно или псевдонаучно обяснение, но на мен никой не ми го даваше. Така че се бутах като сляпо коте, първо в едната посока, после в другата, опитвайки различни варианти за изчертаване на руните, ден след ден.

За тези дни привикнах към пълна тишина. Труповете в моргата не помръдваха, а други звуци в подземието нямаше откъде да дойдат. Затова, когато от ъгъла се раздаде тихо шумолене, аз веднага реагирах и скочих на крака. Бутнах настрани нощното шкафче до леглото и изненадано се втренчих в неканения гост: моят подземен затвор беше посетен от съвсем истински жив плъх! И съдейки по дупката в каменната стена, той целенасочено си беше проправил път дотук. Но защо?

— Тук храна няма — кой знае защо декларирах аз, докато трескаво се чудех откъде може да е дошъл тук. Сега поне бях сигурен, че стените около мен не са плътни. Въпреки че, ако гризачът е пропълзял през въздухопровода или канализацията, то очевидно аз няма да мога да изляза като него.

Междувременно плъхът притича до мен, спря до крака ми и се изправи на задните си лапички.

— Къш! — опитах се да го избутам с крак, но гризачът ловко се изплъзна и издаде звук, подозрително приличащ на смях.

А в следващия момент устата на плъха се отвори широко и от нея плъзна гъста алена кръв. Но вместо да се разлее на пода, тя постепенно се оформи в човешка уста, висяща във въздуха.

— Здравей, Роман — тихо прошепна устата.

Едва устоях да порива отново да изритам плъха. Най-дразнещото беше, че тук дори няма къде да отида, между стаите нямаше врати. Може ли да извикам на помощ мъртвец? Но освен когато трябва да давам кръв, жената изобщо не реагираше на думите ми.

— Ние познаваме ли се? — нервно попитах аз.

А и как да не съм нервен? Подобни сцени дори във филми на ужасите не бях виждал.

— О, аз знам много за теб — устата се оформи окончателно и престана да шепне. — Роман Михайлов, мога да ти помогна да се измъкнеш оттук.

— А ти кой си? — попитах, като неволно обърнах глава към моргата. Ами ако дежурният мъртвец все пак реагира на гласовете.

— Не се притеснявай, Ездачът сега не е тук и неговите кукли не са активирани — успокои ме „плъхът“. — Ти ме познаваш като Доктора. Селена Леони сигурно ме е споменала.

По дяволите. Веднага щом от устата на плъха се появи кръв, се сетих за него, но се надявах да греша.

— Спомена — признах аз, като несъзнателно се отдръпнах от плъха.

— И вероятно си решил, че аз съм истинско зло в плът? — насмешливо попита Докторът.

— Мина ми през ума — признах аз, спомняйки си какво беше направил на свещениците в църквата. Очевидно не от добро сърце.

— Много грешно. Но сега няма да говоря с какво се занимавам. Само ще кажа, че за всичко си има причина.

Изобщо не се съмнявам. Сигурен съм, че и Ездача си има такава, но това не го прави по-малко виновен за случилото се с Деймис.

— Защо си тук сега?

— За да ти помогна да се измъкнеш оттук. Нали не мислиш, че Ездачът планира да те пусне? И още повече, да те спасява от проклятието?

Разбира се, не мислех, но и други варианти нямаше. Още не съм се научил да минавам през стени. И дори да изпратя някой за помощ… въпреки че…

— Тогава просто кажи на Джеймс Харнет или на семейството ми къде се намирам — предложих аз. — Защо да усложняваме нещата?

— Това веднага би издало участието ми. А аз искам Ездачът да не свързва освобождаването ти с мен. Може да се каже, че ние с него сме колеги и ни предстои известно време да работим заедно.

— Но защо тогава искаш да ми помогнеш? — попитах подозрително.

— Виждам в теб голям потенциал. Повярвай ми, Джеймс Харнет е добър учител, когато става въпрос за основите, но е твърде повърхностен. С мен можеш да отидеш далеч отвъд това да бъдеш най-добрият чистач в малко градче. Освен това, ако не избягаш, а завършиш работата за Ездача, той просто ще те превърне в един от неговите мъртъвци. Ще бъдеш първият, върху който той ще използва създадените от теб руни. Така че просто нямаш избор.

— Какво?! — ококорих се аз. — Но за какво му е тялото ми, ако няма гаранция, че ще се превърна в призрак? Да не говорим, че изобщо успея да съставя правилния набор от руни.

Плъхът седна на задните си лапички, продължавайки да държи устата си отворена. Честно казано, не разбирах как устата от червена субстанция изобщо може да говори, нали само устни и език не са достатъчни за това. Трябват още и зъби, и бели дробове, а тях ги нямаше.

— Мисля, че ще ти е полезно да изслушаш една малка лекция — продължи да говори устата. — Какво ти каза Джеймс за това как се появяват призраците?

— Че е много непредвидимо кой ще стане призрак и кой не. Но ритуалното погребение гарантира, че душата ще отиде там, където трябва, за прераждане, в рая или…

— Това не е важно — прекъсна ме Докторът. — Истината е, че ключът към формирането на призраци е силата на душата и предсмъртното желание. Ако умрелият иска да отмъсти за смъртта си и душата му притежава достатъчно сила, то той ще се превърне в отмъстителен дух. Ако силата на душата не е достатъчна, тогава основната част от същността ще отиде към прераждане, а другата част ще изпълни желанието и ще остане тук под формата на глупав полтъргайст. А тези, които се превръщат в „зациклени“, всъщност са просто останки от слаба душа, задържала се тук с някакво предсмъртно желание. Майка, която мисли за детето си, или, обратното, момче, което иска да се върне при родителите си. Всъщност всички частици души, останали тук под формата на призраци, изпитват мъките на неизпълнените желания и с течение на времето или полудяват, или просто се разтварят в ефира.

— Звучи логично — признах аз. Това наистина обясняваше процеса на поява на призраците, е, или поне го правеше по-разбираем. — Но какво общо има това с мен?

— Не е ли очевидно? Ездачът е разработил ритуал, който позволява при всички случаи част от душата да остане тук, за да се създаде мъртвец, при това максимално съвместима със способностите на тялото. Непълноценна, но достатъчна, за да може тялото да придобие разум и да се подчинява на команди. Това прави той тук с тези изследвания в болницата.

Мозъкът ми заработи трескаво. Значи той убива хората заради експериментите и ги лишава не само от живот, но и от част от душата? И Деймис при всички случаи щеше да бъде убит, оставяйки след себе си само онази безмълвна частица от душата, която срещнах в коридора.

— А възможно ли е от частицата душа да се възстанови човека? — напрегнато попитах аз.

— Разбира се, че не. Каквото си е отишло, то си е отишло. Дори аз не знам къде изчезват душите, а в този свят е трудно да се намери някой по-близък със смъртта от мен. Телата, използвани от Ездача, са просто създадени от него заготовки за послушни кукли с възможност за управление на X-телата, там личности няма и никога няма да има — плъхът се изправи на задни лапички. — Само не ми казвай, че едно от телата е на твоя приятел!? И Ездачът е обещал да го върне към живота? Това са глупости.

— Така беше — признах аз.

Ама че гадина! Той наистина ме е лъгал!

— А тази частица от душата, която е в телата… Ако тялото бъде погребано по всички правила, тя ще се присъедини ли към останалата душа?

— Най-малкото тази частица ще спре да страда, намирайки се в този свят — отговори плъхът. — Може самостоятелно да се прероди, а може и да се съедини с основната душа. Никой не знае. Но повярвай ми, абсолютно не си струва да приемаш тези фрагменти от души като личности и дори да ги сравняваш с призраци, достатъчно силни, за да запазят напълно своята цялост.

Аз бавно издишах, опитвайки се да подредя мислите и емоциите си.

— Добре, да допуснем, че няма да помагам на Ездача. Как мога да се измъкна от тук? — попитах, стиснал зъби.

— Това място е дълбоко под земята и единственият начин да се попадне тук е с крачка през сенките, каквато използва Ездачът. Не можеш да излезеш оттук през канализацията, както направих аз. Но има и друг начин, който ще ти разкрия в замяна на малка услуга.

Ами да, разбира се, той не би ми помагал просто така. Удивителното е, че аз на практика не мога нищо, но на всички тези чудовища им трябва нещо от мен.

— Каква?

— Искам да сключиш договор с една от моите подопечни.

— Ъ-ъ… какво да сключа?

— Ама Джеймс на нищо ли не те е научил? — изненада се Докторът.

Само вдигнах рамене в отговор. Между другото, през цялото това време аз разговарях само с устата от кървава субстанция и дори не знаех дали изобщо ме вижда.

— За медиумите е обичайно да сключват договори за партньорство със същества или призраци. Това помага много в работата, а и призраците получават някаква стабилност, като котва в тази реалност. Това гарантира, че те няма да изчезнат с времето и няма да полудеят, превръщайки се в полтъргайст. А в твоя случай такъв договор ще ти помогне да се измъкнеш оттук.

— Как по-точно?

— Моята подопечна ще стане цел за посоката на телепортиране оттук. Но самото заклинание ще се захранва от енергията на смъртта, така че ще трябва да се постараеш, за да го заредиш.

Огледах се скептично.

— Трябва да принеса в жертва някого? Но кой? Тук освен мен няма други живи.

— Мъртъвците. Те не могат да бъдат наречени живи, но непълноценните души са свързани с телата и нарушаването на тази връзка може да се счита за слаб акт на смърт. Мисля, че ако унищожиш всички мъртъвци в съседната стая, енергията би трябвало да е достатъчна за скок.

— Всички? — попитах напрегнато. — А ако един от тях остане… цял? Не е проблем, нали?

— Все още ли се надяваш да помогнеш някак на приятеля си? По принцип не е проблем да оставиш един мъртвец цял, ако не те притеснява, че при скока някоя част от тялото ти може да остане тук. Енергията и така едва стига за прехвърляне.

И отново бях пред дилема. На кого да вярвам повече, на Ездача или на Доктора? И единият, и другият бяха убийци и беше много вероятно дори да не са хора. Всеки си имаше свои собствени цели, но ако вярвам на всичко, което Докторът казва, няма да имам дори шанс едно на милион да върна Деймис. Ами ако Ездачът не лъже и наистина може по някакъв мистичен начин да върне отпътувалата част от душата обратно и да пусне сърцето му?

— Как… трябва да ги убия?

— Нищо сложно. Най-лесният начин да убиеш мъртвец с душа е да му отрежеш главата.

— Но тук дори няма подходящо оръжие — объркано казах аз.

— Ще имаш оръжие. После. Това също е част от заклинанието. Ще трябва да нарисуваш шаблон на пода, това ще отнеме известно време, рисунката не е много проста.

Плъхът притича по масата, взе лист хартия и започна да рисува с лапичката си кървава шарка. Никога преди не бях виждал такива руни, явно се различаваха от използваните от Джеймс и Ездача. Също така беше много, много сложна. Имаше не по-малко от тридесет йероглифа, подредени в кръг около пентаграм.

— Запомни го добре. Аз ще подготвя призрака за ритуала и ще се върна след няколко часа.

— Но днес трябва да дойде Ездачът — преценявайки времето, отбелязах аз. — По план имаме поредните проби на руни.

— Добре. Тогава ще се върна веднага след като той си отиде, и ще те измъкнем оттук.

Плъхът скочи от масата и изтича обратно в ъгъла на стаята. След като си тръгна, аз върнах нощното шкафче на мястото му и известно време стоях, загледан в една точка. Твърде много неща ми се стовариха отгоре при разговора с мистериозния Доктор. Деймис е мъртъв, трябваше най-накрая да си го призная, въпреки че до последно не губех надежда да го върна някак. Лора е отровена и ако избягам от Ездача, тя няма да получи противоотрова, но, от друга страна, ако ме превърнат в мъртвец, то той няма за какво да спасява момичето.

С огромно усилие се откъснах от нерадостните мисли и реших да се заема с изследване на новия за мен тип руни. Не разбирах абсолютно нищо, сякаш е използвана коренно различна школа. Докато изследванията на Ездача доста добре се припокриваха с това, на което ме учеше Джеймс. Сякаш бяха изучавали онмьоджи на едно и също място.

Изучих много внимателно рисунката на Доктора, след което скрих листа и се върнах към работата за Ездача, нали трябваше да си личи, че не съм стоял със скръстени ръце. Колкото и да е странно, именно разговорът с Доктора ми даде няколко идеи, които биха могли да решат проблема с обединението на фрагмент от душа и мъртво тяло. В крайна сметка досега не знаех, че телата не са мъртви в прекия смисъл на думата, а променени в някаква друга форма на живот. Може би точно това не бях взел предвид при създаването на руните?

И процесът потръгна. Толкова се увлякох, че дори не веднага забелязах появата на Ездача.

— Има ли успехи?

— Момент — отвърнах, леко трепвайки от изненада.

Трябваше спешно да направя нещо и аз умишлено размазах последната руна. Интуицията ми подсказваше, че съм много близо до решението, а изобщо не исках да го давам в ръцете на врага.

— Какво става, да не са ти хрумнали някакви нови идеи? — отново попита Ездачът, когато приключих с рисунката.

— Да, мисля, че разбрах как да реша проблема — отвърнах аз и мислено изругах. Защо не мога просто да премълча?!

Мнозина биха се изненадали колко рядко лъжем в обикновения живот. Просто няма нужда. Най-често лъжи се изискват в наистина важни и обикновено осъдителни неща: „не, не съм ти вземал нещото“, „почти приключих, утре ще предам проекта“, „разбира се, че не съм забравил рождения ти ден“, „съжалявам, нямам дребни“. От момента, в който се появих в този свят, нямаше ситуации, в които да трябва да лъжа някого в очите. Разбира се, това отчасти беше свързано с факта, че и в двата си живота не съм се занимавал с нищо незаконно, където хората трябва да лъжат през цялото време. И ето че дойде моментът, в който, затаил дъх, се помолих на всички богове Ездачът да не задава въпроси, на които изобщо не исках да отговарям честно.

— Трябва ли руните да изглеждат точно така, за да постигна ефекта, от който се нуждая?

— Не, аз умишлено ги повредих — веднага отговорих аз.

По дяволите, защо попита?!

— Така ли? — слабо се учуди Конникът. — Защо?

— За да саботирам работата, разбира се. Що за глупави въпроси?

Маскираният известно време ме гледа внимателно.

— Може би трябва да намалим количеството дарявана кръв. Главата явно не те слуша.

В нещо беше прав, можеше да ми взема и по-малко кръв. Но тъй като скоро щях да се махна от това място, въпросът вече не беше актуален.

— Защо ти е да саботираш работата? Още няколко дни и проклятието ще те убие, а твоята приятелка ще умре от отровата веднага след теб. Освен ако, разбира се, не завършиш нужното гофу.

— Знам, че не може да спасите момчето — не издържах аз. — Което означава, че може да лъжете и за всичко останало. Дори не знам дали моята приятелка наистина е отровена и ако е, дали изобщо има противоотрова?

— Досети се най-накрая, значи? — изобщо не се смути Ездачът. — Е, не исках да те разстройвам излишно, това щеше да пречи на работата. Личността на момчето вече е мъртва, а и да се пусне сърце в изменено тяло не е възможно. Аз всъщност променям физиологията на труповете, превръщайки ги в различен организъм.

— А защо трябваше да лъжете? — попитах, свивайки юмруци.

— За да избегна подобни избухвания. Момчето не може да бъде върнато, но твоят живот зависи от мен — преди да успея да мигна, Ездачът ме сграбчи за врата и да ме вдигна от стола. — Така че за теб ще е по-добре да спреш да правиш глупости и да се залавяш за работа. С всеки изминал ден шансовете ти за спасение стават все по-малки и по-малки.

След като ме разтърси здраво, той отпусна ръка и аз се свлякох обратно на стола.

— Кхъ, разбирам — с усилие си поех дъх аз и разтрих гърло.

— Отговори нормално, намери ли решение или не?

— Като че ли намерих — признах аз. — Но не съм го приложил.

— Добре. Давам ти един час. Ако резултатът не ми хареса, ще трябва да добавя някакъв отрицателен стимул. Липсата на няколко пръста няма да ти попречи да рисуваш руни. Намекът ясен ли е?

Само кимнах мълчаливо в отговор.

— Тогава работи!

Ездачът със скок прекрачи в сенките и изчезна.

— Един час ни е повече от достатъчен — чу се глас изпод нощното шкафче.

— Какво?! — изсъсках аз. — Ами ако ни чуе?

— Да бе, няма какво друго да прави, освен да подслушва човек, затворен сам на половин километър под земята.

Плъхът премести нощното шкафче с лапички и застана пред мен, като отново изкара човешката уста.

— Половин километър? — шокирано повторих аз.

— А ти какво си мислеше. Иначе Джеймс сам щеше да те намери. Но земята има естествен фон, пресичащ всякакви търсещи заклинания и способности. И така, първо договорът. Протегни ръката си, ще нарисувам нужната шарка върху нея.

Подадох дланта си на плъха и той веднага заби нокът в нея, започвайки да нанася доста дълбоки драскотини.

— Ау! — възкликнах изненадано. — Поне почисти ли си ноктите със спирт? Кой знае къде си лазил!

Разбира се, Докторът не ми отговори, а след около минута цялата ми длан беше в драскотини и покрита с кръв.

— Сега я активирай! — заповяда плъхът. — И я захранвай, докато изчезне напълно.

Покорно насочих енергията в дланта си и усетих как тя започна да се нагрява. Изтръпването необичайно бързо се разпространи от пръстите, през ръката, рамото, към торса и надолу до краката. Това ми се случваше за първи път, обикновено прекъсвах потока енергия, преди ръката ми да изтръпне напълно. На врата ми дори се появи медальон с буквата „М“, тъй като енергията стигна и до него. А после всичко изведнъж приключи, усещането за парене в ръката спря и аз веднага прекъснах потока енергия.

Погледнах дланта си и с изненада видях, че драскотините са изчезнали.

— Отлично, свързването премина успешно! — каза плъхът и скочи на масата. — Сега нарисувай шарката на пода. Междувременно и аз ще направя някои приготовления.

Наложи се да събера цялата налична боя и да добавя доста кръв към нея, за да ми стигне за толкова голяма рисунка. Струва ми се, че с всичкото това точене на кръв и рисуване сега в тялото ми имаше повече „Живот Про“, отколкото кръв. Но за щастие събраната боя и кръв бяха достатъчни. При това с толкова сложна рисунка се справих дори по-бързо, отколкото очаквах. Сега, гледайки го в пълен размер, видях, че в допълнение към свободното пространство в центъра имаше още един малък фрагмент празнота, наподобяващ по форма малък меч или голям кинжал.

— Уау, ти наистина имаш талант за това — изненадано отбеляза плъхът. Докато аз рисувах голямата рисунка, той тичаше наоколо, потапяше лапичка в боята с кръв и също правеше някакви малки шарки в ъглите на стаята. — Е, сега остава само да наситим рисунката с енергия. Готов ли си?

— Не особено — казах аз и се свих. — Но други варианти няма, нали?

— Така е.

Плъхът отвори устата си още по-широко и от нея потече все повече и повече кръв. Тя се стичаше по пода, като постепенно образува малко, дълго около половин метър извито острие с шарка, която завършваше фрагмента от това, което беше нарисувано на пода.

— Вземи го — заповяда плъхът.

Издишах бавно и взех острието в ръка. Сега ми предстоеше да направя най-тежкото и неприятно нещо — да се справя с мъртъвците. Да, те са мъртви, но отсичането на глави на човешки тела не е това, за което мечтае всеки пришълец от друг свят.

— Веднага щом убиеш първата кукла, Ездачът ще разбере за това — предупреди ме Докторът. — Руните на стените, които нарисувах, ще го забавят за известно време, но въпреки това трябва да действаш много бързо.

Макар да държах в готовност предварително нарисувано гофу за блокиране на мъртъвци, медицинската сестра, която обикновено ми вземаше кръв, остана неподвижна. Аз приближих до нея, държейки ножа зад гърба си, и в последния момент направих широк замах и нанесох удар. Вероятно с обикновено оръжие не беше лесно да се отреже глава, особено с толкова малко, но острието на Доктора се оказа неестествено остро.

С останалите тела, лежащи неподвижно върху масите, беше още по-лесно. Удрях по врата, опитвайки се да не гледам резултата от удара, и преминавах към следващото тяло.

Само пред тялото на Деймис замръзнах в нерешителност. Макар самият Ездач да потвърди, че момчето вече е мъртво, но да направя това с тялото му беше извън силите ми.

— Момче, имаме само няколко секунди, преди Ездачът да пробие защитата — недоволно отбеляза плъхът. — Прекалено чувствителен си за човек, който общува с мъртвите.

— Може би — съгласих се аз. — Но няма да причиня това на тялото му. Нещо повече, няма да си тръгна оттук без него. Една майка трябва да се сбогува със сина си, това е най-малкото, което мога да направя за нея.

— Идиот! — възмути се плъхът. — Енергията едва ли ще стигне дори само за теб!

— Тогава измисли нещо — запънах се аз, мятайки на рамо тялото на момчето.

— Дявол да те вземе — изненадващо лесно отстъпи Докторът. — Постави ножа на правилното му място и застани в центъра на пентаграма. Ако енергията не стигне, това вече не е мой проблем. Колкото и обещаващи да са твоите способности, идиоти за ученици не ми трябват.

Закуцуках до средата на рисунката и поставих ножа в специалната дупка в нея. Руните веднага светнаха с бяла светлина и в този момент със закъснение си помислих, че трябваше да взема всички материали от масата със себе си. В допълнение към почти завършените ми разработки там имаше много полезна литература, а и енергопроводимата хартия можеше да ми бъде полезна там, където бъда пренесен. Но вече беше късно — светлината ме погълна и подът под краката ми изчезна.

Преди да успея да се уплаша истински, видях, че падам към земята от доста голяма височина. Тялото на момчето полетя на една страна, аз — на друга, и само като по чудо успях да се свия и да не се натроша. Това вече щеше да е нелепо — да си счупя врата, след като съм избягал от плен, създавайки супер сложен модел и отрязвайки главите на мъртъвци, за да го наситя с енергия.

Изправих се с усилие и се огледах. Гора. Поляна. Подозрително позната. И ако погледна нагоре, то… ще мога да видя порутена дървена къщичка на клоните на дърво. Мисля, че разбрах къде точно се намирам. И ако това е мястото, тогава призракът…

На вратата на къщичката се появи момиче без лице в бели дрехи и неуверено ми помаха.

„Страхотно — помислих си и махнах в отговор. — Джеймс си има за партньор Миси, неговият учител е работил с Хухлик, а аз се обвързах с призрак, който дори не може да говори.“