Лорънс Блок
Танц в кланицата (8)

8.

На Шесто авеню, диагонално срещу кулата от стъкло и стомана, в която са офисите на Еф Би Си Ес, има един бар, барът на Хърли. Хората от телевизията го посещават от години, а Джони Карсън го прослави от първото си шоу на живо в Ню Йорк. Именно в него се снимаха всички пиянски смешки. Барът все си е там, приютен в една от малкото стари сгради в тази отсечка на Шесто авеню. Все тъй го посещават хора от телевизията, дошли да убият някой и друг час или следобед, а един от най-честите му посетители бил Ричард Търман. Обикновено се отбивал след работно време и оставал, колкото да изпие някоя и друга чашка, преди да се прибере.

Не трябваше човек да бъде най-големият детектив на земята, за да научи това, защото всичко беше написано в доклада, който Джо Дъркин ми даде да прочета. Пристигнах в бара на Хърли около четири и половина и седнах на бара с чаша сода. Мина ми през ума да преслушам бармана, но имаше много хора и той бе твърде зает, за да може да се включи в подобен разговор. Освен това щеше да ни се наложи да крещим, за да се чуем.

Човекът до мен искаше да си говорим за Суперкупата по бейзбол, мачовете за която бяха свършили миналата неделя. Тъй като не се беше случило нищо интересно, разговорът на тая тема угасна, особено когато се оказа, че и двамата сме си изключили телевизорите още на полувремето. Този сближаващ ни факт го подтикна да ме черпи едно питие, но ентусиазмът му се охлади, когато му казах, че съм на сода, и окончателно се изпари, когато се опитах да подхвана темата за бокса.

— Никакъв спорт не е това — каза той. — Гледаш как две момчета от гетото се трепят до смърт. Защо да не им дадем пълна свобода — да вземат по една пушка и направо да се застрелят!

Малко след пет видях Търман да влиза в бара. Беше с някакъв човек на неговата възраст, застанаха на другия край на бара. Поръчаха си нещо за пиене, а след десетина-петнайсет минути Търман си тръгна.

След няколко минути си тръгнах и аз.

 

 

Ресторантът на приземния етаж в сградата на Търман се казва „При Радичио“. Застанах на другата страна на улицата и забелязах, че в апартамента на последния етаж е тъмно. Тъмно беше и на долния етаж, в апартамента на Готшалкови, Рут и Алфред си прекарваха в Уест Палм Бийч.

Не бях обядвал и реших да хапна в ресторанта на Радичио. Само две от масите бяха заети; и на двете седяха млади двойки, потънали в сериозен разговор. Прииска ми се да звънна на Илейн и да й кажа да скочи в едно такси и да дойде, но реших, че идеята не е много добра.

Ядох телешко и половин порция фарфале, май така му казват, макарони във формата на папийонки, гарнирани с лют червен сос. Салатката, която ми донесоха с яденето, съдържаше доста от горчивите листа, на които бе кръстен ресторантът^[1]. В менюто поетично пишеше, че вечеря без вино е като ден без слънце. Докато вечерях, пих вода, а после си поръчах еспресо. Келнерът, без да съм го молил, донесе и бутилка мастика. Направих му знак да я махне.

— Безплатно е — увери ме той. — Капнете си малко в кафето, ще видите колко вкусно ще стане.

— Не искам да е чак толкова вкусно.

— Молим?

Отново му махнах да отнесе бутилката, той сви рамене и я върна на бара. Отпивах от кафето си и се опитвах да не си представям вкуса му, ако има анасон в него. Защото не бях умрял за този вкус, а и те не ми бяха донесли бутилката заради него. Ако анасонът правеше кафето по-вкусно, хората просто щяха да прибавят лъжичка анасоново семе към него. Но никой не го прави.

Това, което ме зовеше тихо, беше алкохолът, и то май от сутринта, но през последните два часа съблазнителната му мелодия се бе усилила. Нямаше да пия, не исках да пия, но нещо бе стимулирало клетъчните ми процеси, бе пробудило нещо, стаено дълбоко в душата ми, нещо, което цял живот ще си е там.

Ако някой път все пак си взема питие, то ще е само ако в стаята ми вече има поне литър бърбън или бутилка от дванайсетгодишното ирландско уиски на Мик. Няма никога да се разкарвам за половин чаша еспресо с лъжичка гнусна мастика, която плува по повърхността му…

Погледнах си часовника. Едва минаваше седем, а събранията в „Св. Павел“ започват чак след осем и половина. Но вратите се отварят един час преди това и нищо няма да ми стане, ако отида там по-рано. Мога да помогна за столовете или да подредя брошурите и курабиите. Петък вечер събранието е посветено на Дванадесетте Стъпки, които съставляват духовната програма на Анонимните Алкохолици. Тази седмица отново ще говорим за Първата Стъпка. „Съзнаваме, че сме били безсилни пред алкохола и че животът ни е бил неуправляем.“

Хванах погледа на бармана и му махнах за сметката.

 

 

В края на събранието при мен дойде Джим Фейбър да уточним часа за вечерята в неделя. Той отговаря за мен; срещаме се всяка неделя, освен ако не възникне някакъв друг ангажимент.

— Искам да се отбия във „Флейм“ — каза той. — Не ми се прибира вкъщи.

— Нещо случило ли се е?

— До неделя ще почака. Ти какво ще кажеш, да пийнем ли по едно кафе?

Извиних се и тръгнах към 61-ва, а оттам към Бродуей. Видеомагазинът беше отворен и не беше се променил за половин година. Този път обаче имаше много посетители, които явно искаха да се запасят за уикенда. На щанда имаше малка опашка и аз се наредих. Жената пред мен взе три филма и три пакета сурови пуканки.

Управителят все така се нуждаеше от бръснач. Казах му:

— Сигурно продавате доста пуканки.

— Да, добри пари ми падат — съгласи се той. — Продават се в повечето такива магазини. Не ви ли познавам отнякъде?

Подадох му визитната си картичка. На нея бяха написани имената и телефонният ми номер, нищо повече. Джим Фейбър ми беше направил цяла кутия такива картички. Той я погледна, после погледна и мен и аз му припомних:

— Миналия юли. Един приятел беше взел касета с „Мръсната дузина“ и аз…

— Сетих се. Сега пък какво има? Само не ми казвайте, че пак е станало нещо такова.

— Нищо подобно. Но изникнаха някои неща и стана наложително да проследя произхода на тази касета.

— Мисля, че ви казах. Дойде една възрастна жена и я донесе заедно с още един куп такива.

— Да, казахте ми.

— Не ви ли казах, че никога не я бях виждал, нито пък съм я срещал след това? Е, оттогава мина половин година, но все още не съм я виждал. Бих искал да ви помогна, но…

— Виждам, че сега сте зает.

— И още как. Петък вечер винаги е така.

— Бих искал да дойда, когато поутихне.

— Става — каза той, — но не виждам какво повече ще мога да ви кажа. Други оплаквания нямаше, така че онази касета трябва да е била единствената, върху която има записан мръсен филм. Що се отнася до жената, която ги донесе, казах ви всичко, което знам.

— Може да знаете много повече, отколкото предполагате. Утре кога ще е удобно?

— Утре ли? Утре е събота. Отваряме в десет сутринта и обикновено предобед е тихо.

— Ще дойда в десет.

— Знаете ли какво? Хайде да го направим девет и половина. Обикновено идвам по-рано, за да се оправя със сметките. Ще можем да поговорим половин час, преди да отворя.

 

 

На другата сутрин закусих яйца и кафе и прочетох „Дейли Нюз“. Някаква възрастна дама от Уошингтън Хайтс била убита, докато гледала телевизия — от заблуден куршум, един от цял залп, изстрелян от минаваща по улицата кола. Този, когото всъщност целели, бил спешно опериран в презвитерианската болница „Колумбия“ и състоянието му било тежко. Бил на 16 години, полицията смятала, че престъплението е свързано с наркотици.

Жената беше четвъртият човек, убит по погрешка тази година. Миналата година рекордът на града беше 34 души. Ако тенденцията се запази, пишеше в „Нюз“, рекордът ще бъде счупен още в средата на септември.

На Парк авеню, през няколко улици от галерията на Чанс, някакъв мъж се навел през прозореца на бял фургон без номер и се опитал да грабне чантата на една жена на средна възраст, която чакала да светне зелено. Била си окачила дръжката на чантата около врата, за да не могат да й я вземат лесно, а когато фургонът потеглил, я повлякъл и тя се удушила. До репортажа имаше малко съобщение, в което се казваше, че жените трябва да носят чантите си по начин, който максимално намалява риска да бъдат контузени в случай на кражба. „Или най-добре не носете чанти“, съветваше експерт.

Група тийнейджъри от Куинс се разхождали по площадката за голф във Форест Парк и се натъкнали на трупа на млада жена, отвлечена преди няколко дена в Удхейвън. Пазарувала по Джамайка авеню, когато друг фургон, този път светлосин, спрял до тротоара. Отзад изскочили двама мъже, сграбчили я, натикали я вътре във фургона и се метнали след нея. Фургонът изчезнал, преди някой да се сети да види номера му. Предварителната медицинска експертиза открила следи от сексуално насилие и многобройни прободни рани по корема и гърдите.

Не гледайте телевизия, не носете чанти, не ходете по улиците. Боже господи.

 

 

Бях във видеомагазина в девет и половина. Управителят, току-що избръснат и с чиста риза, ме отведе в офиса си отзад. Припомни си името ми и се представи като Фил Фийлдинг. Здрависахме се и той попита:

— На картичката ви не пишеше, но вие сте нещо като следовател, нали?

— Нещо такова.

— Точно като на кино — каза той. — Бих се радвал да ви помогна, но още оня път, когато ви видях преди половин година, не знаех нищо. Снощи останах, след като затворихме, и се порових из документите, в случай че съм записал някъде името й, но уви. Освен вие да се сещате за нещо, за което аз не се сещам…

— Наемателят — казах аз.

— Нейният наемател? Притежателят на касетите?

— Точно така.

— Тя каза, че е умрял. Или не си бил платил наема?… Мътно ми е, не беше нещо, което да си струва да помня. Сигурен съм, че ми каза, че разпродава нещата му, за да си събере наема, който й дължал.

— Така казахте и през юли.

— Така че ако е умрял или просто е заминал…

— Все пак искам да разбера кой е той — казах аз. — Много ли хора си купуват собствени касети? Мислех, че повечето предпочитат да ги взимат под наем.

— Не се чудете, продаваме много — каза ми той. — Особено класическите детски филми, даже и в този квартал, където не чак толкова много хора имат деца. „Снежанка“, „Магьосникът от Оз“. Продали сме сума ти „Извънземни“, а сега се търси „Батман“, макар и не колкото очаквахме. Има много хора, които купуват любимия си филм. И, разбира се, има цял куп касети с лекции и физически упражнения, макар че те са от друг тип, те не спадат към филмите.

— Мислите ли, че са много хората с повече от трийсет филма?

— Не — отговори той. — Не знам точно, но според мен е рядкост човек да притежава повече от пет-шест. Като изключим касетите с упражнения и сериите „Гол след гол“. И порнографията — аз такива не държа.

— Мисълта ми е, че наемателят, чиито са били касетите, трябва да е бил киноман.

— А, без съмнение — каза той. — Имал е и трите версии на „Малтийският сокол“. Оригиналната от 1931 с Рикардо Кортес…

— Вие ми казахте.

— Така ли? Не се учудвам, защото това наистина е забележително. Не знам как е успял да я намери на видео. В каталозите я няма, търсил съм. Да, определено е бил киноман.

— Значи сигурно е взимал касети под наем — извън неговите си.

— А, разбирам накъде клоните. Да, това е сигурно. Не всеки купува филми, но всеки взима под наем.

— И е живеел някъде наоколо.

— Откъде знаете?

— След като хазяйката живее наблизо…

— Да, вярно.

— Значи е могъл да ви бъде клиент.

Той се замисли.

— Да — каза той, — би могъл. Възможно е дори да сме си говорили за „черното кино“, но не си спомням.

— Клиентите ви са въведени в компютъра, нали?

— Да, така е много по-просто.

— Казахте, че жената ви е донесла чантата с касетите в началото на юни. Значи, ако е бил ваш клиент, сметката му от последните седем-осем месеца трябва да е празна.

— Има много такива сметки — каза той. — Хората се местят, умират, някое дрогирано хлапе може да им свие видеокасетофона. Или пък започват да ходят в някой по-близък магазин и вече не идват тук. Имал съм клиенти, които с месеци не са стъпвали, а после вземат, че се появят отново.

— Колко такива сметки от юни насам има според вас?

— Нямам идея — отговори той. — Но мога да проверя. Защо не седнете? Или прегледайте какво имаме, може да намерите някой филм, който искате да гледате.

Той свърши малко след десет, купувачи още не се бяха появили.

— Казах ви, че сутрин е кротко — рече той. — Извадих 26 имена. На всички сметките им са празни от четвърти юни насам, но са взели поне по един филм през първите пет месеца на годината. Но, разбира се, ако е бил болен дълго време и е лежал в болница…

— Нека започна с това, което ми давате.

— Добре. Написал съм ви имената, адресите и тези телефонни номера, които са ми дали. Доста хора предпочитат да не си ги дават, особено жените, и не мога да им се сърдя за това. Имам и номерата на кредитните карти, но тях не съм ви ги записал, защото трябва да ги пазя в тайна, макар че може би ще мога да направя някое изключение, ако няма друг начин да откриете човека.

— Не мисля, че ще се наложи.

Имената бяха на два листа раирана хартия. Прегледах ги и го запитах дали някое от тях не му напомня нещо.

— Не — отговори той, — толкова много хора виждам тук от сутрин до вечер, че успявам да запомня само постоянните посетители, а и тях невинаги ги познавам, нито се сещам за имената им. Забавих се с тези 26-има души, защото проверявах какво са взимали миналата година. Търсех някой, който да прилича на киноман по избора на касети, но не можах да открия нищо такова.

— Но идеята е добра — казах аз.

— Така си помислих и аз. Убеден съм, че ставаше дума за мъж, хазяйката на няколко пъти каза „той“, когато говореше за наемателя си, а сред тези 26 души има и жени, но аз съм ги написал всичките.

— Чудесно.

Сгънах листа и го сложих в джоба на сакото си.

— Извинявам се за безпокойството. Много съм ви благодарен.

— Ех — каза той, — като се сетя за удоволствието, което изпитвам, като гледам хора от вашия занаят на екрана — как няма да ви помогна! — Той се усмихна, после стана сериозен. — Някаква порноорганизация ли преследвате? За това ли става дума?

Аз се позабавих с отговора и той каза, че ако не искам да му отвърна, ще ме разбере напълно. Но нали ще мина да му разправя как е свършило всичко?

Казах му, че ще мина.

 

 

Разполагах с 26 имена, към които само 11 телефонни номера. Опитах първо телефоните, защото е къде-къде по-лесно, отколкото да обикаляш града. Но имах лош късмет — все не можех да набера, а когато сполучвах, попадах на телефонни секретари. Един изричаше остроумия, а други два просто повтаряха последните четири цифри на номера и ме подканяха да оставя съобщение. На четири пъти се натъкнах на глас, синтезиран в компютъра на телефонната служба, който съобщаваше, че този номер вече не функционира. В един от случаите ми даде нов номер, звъннах, но нямаше никой.

Когато накрая чух човешки глас, отпърво не можех да реагирам. Погледнах бързо в списъка и казах:

— Ъ-ъ, мистър Акардо? Джоузеф Акардо?

— На телефона.

— Вие сте член на клуба за касети под наем (как му беше името?) ъ-ъ, на Бродуей и 61-ва.

— Бродуей и 61-ва — каза той, — това къде е?

— До бара на Мартин.

— А, да, сетих се. Какво съм направил, да не би да не съм върнал нещо?

— Не, не — отговорих аз, — просто забелязах, че не сте взимали нищо от месеци насам, мистър Акардо, и исках да ви поканя да огледате с какво разполагаме.

— О — каза той с изненада, — че много мило от ваша страна. Непременно ще мина. Напоследък ходя в един магазин близо до службата, но тия дни непременно ще се отбия.

Затворих и задрасках Акардо от списъка. Оставаха ми още 25 имена и по всичко личеше, че ще трябва да ги обиколя пеш.

 

 

Към 4 и 30 привърших, бях успял да задраскам още десет имена. Оказа се бавна работа, много по-бавна, отколкото си я бях представял. Адресите бяха близки, човек можеше да ги обиколи пеш, така че нямаше да се преуморя, но това още не означаваше, че съответният човек още живее на същото място.

Към 5 се прибрах в хотела. Взех си душ, избръснах се и седнах пред телевизора. В 7 се видях с Илейн в един марокански ресторант на Корнилия Стрийт в Гринич Вилидж. И двамата си поръчахме кускус. Тя каза:

— Ако храната е толкова вкусна, колкото хубаво мирише, ще си оближем пръстите. Къде готвят най-вкусния кускус?

— Не знам. В Казабанка?

— В Уала Уала.

— Аха.

— Загряваш ли? Кускус, Уала Уала. Ако ти се прияде кускус в Германия, ще трябва да идеш в Баден-Баден.

— Май схванах логиката.

— Знаех си, че ще я схванеш, имаш много логичен ум. А в Самоа къде ще намериш кускус?

— В Паго Паго. Ще ме извиниш ли за момент? Отивам да направя пиш-пиш.

Кускусът беше страхотен, а порциите — огромни. Докато вечеряхме, й разказах как е минал денят ми.

— Много гадно беше — оплаках се аз, — защото по звънците не се разбира дали човекът живее там.

— Не и в Ню Йорк.

— Именно. Много от хората не си написват името до звънеца от принципни съображения. Аз би трябвало да съм на тяхна страна, нали участвам в програма, която на първо място поставя анонимността, но има хора, на които това ще се стори странно. Други пък слагат някакво име, само дето то не е тяхното, защото не са законни наематели и не искат това да се разчуе. Та, ако търся например Бил Уилямс…

— Тоест Уилям Уилямс — прекъсна ме тя. — Кралят на кускуса в Уала Уала.

— Същият. Ако името му го няма на звънеца, това още не означава, че не живее там. Ако пък го има, пак нищо не означава.

— Горкичкият. И какво правиш, отиваш при домоуправителя ли?

— Ако има такъв, но в повечето от по-малките къщи няма. Освен това той също може да не си е вкъщи като всички хора, нито да познава всички наематели. И така си обикаляш, звъниш по звънците, чукаш по вратите и разговаряш с хора, повечето от които не знаят почти нищо за съседите си и неособено охотно съобщават това, което знаят.

— Хич не ти е лесно да си изкарваш хляба.

— Някои дни наистина не ми е лесно.

— Добре поне че ти харесва.

— Така ли мислиш? Може и да си права.

— Права съм, разбира се.

— Да. Хубаво е да си блъскаш главата върху нещо като идиот, а то изведнъж ти светне. Но невинаги става.

Вече бяхме стигнали до десерта, някакъв лепкав кейк с мед, прекалено сладък, за да го доям. Сервитьорката ни бе донесла мароканско кафе, което е същото като турското, много гъсто и горчиво, с дебела утайка, която заемаше една трета от чашата.

— Добра работа свърших днес — казах аз. — Това ме радва. Само дето не е по случая, който трябва да разследвам.

— Не можеш ли да работиш и по двата?

— Може би мога, само дето никой не ми плаща да разследвам кой прави мръсни филми. Би трябвало да разследвам дали Ричард Търман е пречукал жена си.

— Ти го правиш.

— Дали? Четвъртък вечерта отидох на бокс с извинението, че той ще го предава по телевизията. Успях да установя няколко неща. Установих, че когато работи, си сваля вратовръзката и сакото. И че е пъргав, покатери се по платнището на ринга и после пак се спусна, без дори да се изпоти. Също така го видях да потупва момичето с афиша по задника и…

— Е, това вече е нещо.

— За него беше нещо. Не знам дали за мен означава кой знае какво.

— Ти шегуваш ли се? Естествено означава, след като е в състояние да сграбчи някаква кукличка за задника два месеца след смъртта на жена си.

— Два месеца и половина — поправих я аз.

— Все тая.

— Кукличка, значи.

— Кукличка, маце, гадже. Какво не ти харесва на кукличката?

— Нищо. Не я беше сграбчил. Просто я потупа.

— Пред милиони хора?

— Късметлиите не бяха чак толкова много. Стотина-двеста.

— Аз смятам и тия, дето са гледали по телевизията.

— Тогава даваха реклами. Както и да е, какво доказва това? Че е безсърдечно копеле, което пуска ръце на други, докато трупът на жена му още не се е слегнал в гроба? Или че няма защо да се прави, че скърби, защото наистина е невинен? И двата варианта са възможни.

— Е, да.

— Това беше в четвъртък. Вчера какъвто съм си неуморим, цапнах една сода в бара, в който той си пиеше питието. Все едно бяхме на двата края на претъпкан вагон в метрото, но все пак се намирахме на едно и също място по едно и също време.

— Все пак е нещо.

— А снощи хапнах при Радичио, което е на партера на неговата къща.

— Как беше?

— Нищо особено. Прилични макарони. Някой път трябва да идем.

— Той беше ли там?

— Мисля, че дори не беше в сградата. Ако си е бил вкъщи, значи е седял на тъмно. Знаеш ли, обадих му се сутринта по телефона, докато въртях онези номера.

— Той какво каза?

— Беше телефонният му секретар. Не оставих съобщение.

— Надявам се, че това ще го вбеси. Аз винаги се вбесявам.

— На човек му остава само да се надява. Знаеш ли какво трябва да направя? Да върна парите на Лайман Уоринър.

— Не, не трябва да го правиш.

— Защо? Не мога да ги държа, след като не правя нищо, за да ги заработя, а и не виждам как това може да стане. Прочетох полицейския доклад по случая, те са направили всичко, за което мога да се сетя, че даже и повече.

— Недей да връщаш парите — повтори тя. — Миличък, на него изобщо не му пука за тях. Убили са сестра му и ако той знае, че прави нещо по въпроса, ще му е по-леко да си отиде от този свят.

— А аз какво, трябва да го мотая ли?

— Ако те пита, ще му кажеш, че за тези работи трябва време. Няма да му искаш повече пари…

— Има си хас.

— … така че той няма да си помисли, че го мамиш. Ако чувстваш, че не заслужаваш тия пари, можеш да ги дадеш някъде. Направи дарение. Дай ги на програмата за СПИН, дай ги на сектата „Вземете от нас Божията любов“, има толкова много възможности.

— Така е.

— Както те познавам — рече тя, — все ще намериш начин да ги заслужиш.

 

 

Тя искаше да гледа един филм в кино „Уейвърли“, но тъй като беше събота вечер, имаше голяма опашка, а на нас не ни се чакаше. Поразходихме се малко, изпихме по едно капучино на Макдугъл Стрийт и послушахме една фолк певица в някакъв клуб на открито на Блийкър Стрийт.

— Дълга коса и очилата на баба — каза Илейн, — и дълга роба. Кой каза, че 60-те били свършили?

— Всичките й песни са еднакви.

— Ами като знае само три ноти.

Навън я попитах дали не иска да идем да послушаме джаз.

Тя каза:

— Защо не, къде ще идем? „Суийт Бейзил“? „Вангард“? Избери някое място.

— Хайде да идем в „Мадър Гууз“.

— Аха.

— Как да разбирам това?

— Никак. Там ми харесва.

— Тръгваме ли тогава?

— Да. Ще останем ли, даже да го няма Дани Бой?

 

 

Дани Бой го нямаше, но не след дълго се появи. „Мадър Гууз“ е джазклуб, който се намира на „Амстердам“ и 81-ва и привлича и черни, и бели посетители. Светлината е приглушена, а барабанистът свири с четки и никога не прави солови изпълнения. Този клуб и кръчмата на Пугън са двете места, където човек може да намери Дани Бой.

Той винаги изпъква, където и да се намира. Той е негър албинос, кожата и очите му са свръхчувствителни към слънчева светлина и той е устроил живота си така, че да не се засичат със слънцето. Дребен е, винаги се облича с вкус, предпочита тъмните костюми и ярките жилетки. Пие големи количества леденостудена руска водка без нищо и често е с някоя жена, обикновено не по-малко ярка от жилетката му. Тази вечер момичето му беше с розоворуса грива и с невероятно огромни гърди.

Метрдотелът ги заведе при масата до дансинга, където Дани винаги сяда. Мислех, че не ни е видял, но в края на парчето дойде един от келнерите и ни съобщи, че мистър Бел ще се радва, ако идем на неговата маса. Когато отидохме там, Дани Бой каза:

— Матю, Илейн, радвам се да ви видя. Това е Саша, нали е много сладка?

Саша се изкиска. Заприказвахме се, а след няколко минути Саша се отправи към тоалетната с лека и небрежна походка.

— Да си напудри носа — каза Дани Бой. — Така е думата. Най-добрият аргумент в полза на легализиране на наркотиците е това, че хората ще спрат да тичат до тоалетната през две минути. Когато правят сметка колко човекочаса струва на американската индустрия кокаинът, би трябвало да се включат и посещенията до онуй място.

Изчаках Саша да отиде повторно до тоалетната и обърнах разговора към Търман.

— Той ще я е убил, кой друг — каза Дани Бой. — Била е богата, за разлика от него. Ако беше лекар, аз лично нямаше да се усъмня нито за момент. Вие как мислите, защо лекарите винаги убиват жените си? Може би са склонни да се женят все за кучки? Как си го обяснявате?

Известно време се забавлявахме на тази тема. Аз предположих, че се мислят за Господ, свикнали са както да спасяват живота, така и да го отнемат. Теорията на Илейн беше по-сложна. Тя твърдеше, че лекарите често са хора, които се стремят да си докажат, че не могат да причиняват зло.

— Стават лекари, за да си докажат, че не са убийци по рождение — поясни тя. — А в стресово състояние се връщат към това, което според тях е истинската им природа, и започват да убиват.

— Интересно — каза Дани Бой, — но защо ще си мислят така?

— Заложено им е от раждането — отговори тя. — Майката почти умира, когато ражда — или изпитва страшни мъки. Така детето започва да си мисли „Аз причинявам на жените болка“ или „Аз убивам жени“. Опитва се да компенсира, като става лекар, а по някое време, като опре ножът до кокала…

— Убива жена си — каза Дани Бой. — Това ми харесва.

Питах я има ли данни, които да потвърдят теорията й. Тя каза, че няма, но относно рождените мисли било изписано доста нещо. Дани Бой каза, че не го интересували никакви данни, че за всичко можело да се намерят данни и че това била първата теория, която му звучала убедително, така че майната им на данните.

— Що се отнася до Търман — каза той, — не съм чул нищо особено. Не съм се и прислушвал много де. А трябва ли?

— Бъди така добър да пускаш по някое ухо.

Той си наля стотина грама „Столичная“. И на двете места, където ходи, при Пугън и в „Мадър Гууз“, му носят водката в кофичка за шампанско, пълна с лед. Погледна в чашата си и я гаврътна като вода.

— Работи за кабелната телевизия. В един спортен канал.

— Еф Би Си Ес.

— Точно така. За тях се носят разни слухове.

— Какви?

Той поклати глава.

— Нищо конкретно. Абе — има нещо гнило в компанията, подпират я доста съмнителни пари. Ще гледам да понауча туй-онуй.

След малко Саша пак стана от масата. Когато се бе отдалечила достатъчно, Илейн се наведе към мен и каза:

— Не издържам. Това дете има най-гигантските цици, които съм виждала.

— Вярно.

— Дани Бой, та те са по-големи от главата ти!

— Знам. Тя е голяма работа, нали? — Той си наля отново. — Но май ще трябва да се откажа от нея. Не мога да си я позволя! Нямате представа колко ми струва туй малко сладурче да е доволно.

— Радвай й се, докато можеш.

— Така и правя — каза той. — Както и с живота.

 

 

Прибрахме се в апартамента на Илейн, тя направи кана кафе и седнахме на дивана. Тя нареди няколко плочи Мънк, Ренди Уестън, Сидър Уолтън — и каза:

— Тая Саша беше върхът, а? Къде ли ги намира Дани Бой все такива?

— В денонощния — предположих аз.

— Като види такива неща, човек подозира, че са от силикон, но може би са като Топси^[2], от само себе си са порасли. Как мислиш?

— Не обърнах внимание.

— В такъв случай не е лошо да зачестиш на твоите АА-сбирки, защото явно не си откъсвал очи от водката.

Тя се премести по-близо до мен.

— Слушай, ще ме харесваш ли повече, ако циците ми са по-големи?

— Готово.

— Наистина ли?

Кимнах.

— Нямаше да е по-зле и да ти бяха по-дълги краката.

— Сериозно? А глезените ми да бяха по-тънки, нали?

— Нямаше да те загрозят.

— Така, значи. Давай нататък.

— Престани — казах, — гъделичкаш ме.

— Ами. Кажи какво още би искал да получиш за Коледа. Нещо по-тесничко?

— Смея ли да се надявам?

— О, боже — каза тя. — Ти май си го търсиш.

— Така ли мислиш?

— О, надявам се да е така — отговори тя. — Искрено се надявам.

После се излежавах в леглото й. Тя смени плочите и се върна с две чаши кафе. Почти не говорехме.

След малко тя каза:

— Вчера беше нещо впрегнат.

— Аз? Впрегнат? Кога?

— Като ти казах да си тръгваш, защото чакам човек.

— А-а…

— Не се ли впрегна?

— Малко. Вече ми мина.

— Неприятно ти е, нали? Че приемам клиенти.

— Понякога. Най-често не се сещам.

— Сигурно рано или късно ще престана — каза тя. — Не можеш да си център-нападател цял живот. Дори Томи Джон съблече екипа, а той беше и с изкуствена ръка.

Тя се претърколи, за да ме погледне в очите, и сложи ръка върху крака ми.

— Ако ме помолиш да престана, сигурно ще го направя.

— И после ще ме намразиш.

— Мислиш ли? Чак такава невротичка ли съм? — Тя се замисли за момент. После каза: — Да, май съм именно такава…

— Все едно, няма да те моля за това.

— Да, по-гот ти е да се разхождаш отвратен… — Тя се тръшна по гръб и се загледа в тавана. След малко каза: — Ако се оженим, ще престана с това.

Настъпи мълчание, последвано от водопад басиращи ноти и учудващо неблагозвучен акорд откъм уредбата.

— Ако се престориш, че не си го чул — каза Илейн, — ще се престоря, че не съм го казала. Дори не сме си казвали думата, дето почва с „л“, а аз направо скочих на думата с „ж“.

— Това са двете най-опасни места в азбуката — казах аз.

— Да. Трябва да се науча да си стоя при „ч“-то, където ми е мястото. Не искам да се омъжвам. Харесва ми как си живея. Не може ли да си остане всичко както досега?

— Готово.

— Стана ми тъжно. Чудна работа, защо така изведнъж? Чак ми се доплака.

— Поплачи си.

— Няма да плача! Ще ме прегърнеш ли за малко? Дърт мечок! Просто ме прегърни.