Лорънс Блок
Танц в кланицата (11)

11.

— Тръпки да те побият — каза Илейн. — Умрял е, преди да успее да се свърже с теб, но все пак го е направил, само че от гроба.

— Така излиза.

— Ама точно така излиза. Той притежава касета, която хазяйката му продава…

— Домоуправителката.

— … в един видеомагазин, откъдето я взима един твой познат, който тутакси дотичва при теб.

— Аха. Както казват, съвпадението е всъщност Господ, който се опитва да остане анонимен.

— Точно така.

Звъннал й бях веднага, след като оставих Мани в бара на Армстронг. Била настинала, главата я боляла, носът й течал.

— Има ми всичко, за което можеш да се сетиш — оплака се тя. Пиеше витамин C в огромни количества и гореща вода с лимонов сок. — Каква според теб е ролята на Левек?

— Мисля, че той е бил операторът — отговорих аз.

В стаята трябва да е имало четвърти човек по време на снимките. Камерата се движеше, вариото се сменяше. Освен това имаше моменти, когато и двамата бяха в кадър, а камерата се въртеше, за да обхване цялото действие. Явно не е била на статив, а се е движела от рамо. Това предполага оператор.

— Не съм забелязала. Прекалено много се бях концентрирала в действието.

— Ти го гледа само веднъж, а аз още два пъти оня ден.

— И си забелязал всички трикове.

— Левек е работел в тази област. Бил е три години в една телевизионна компания като момче за всичко. След това е бачкал на хонорар. Бил е продавач в една книжарница на Таймс Скуеър, арестуван е по време на една от чистките. Изобщо, идеалният човек за снимане на мръсен филм.

— Но чак пък за снимане на убийство…

— Може би са го държали в ръцете си и са знаели, че няма да ги натопи. А може да не са планирали убийството, просто са искали да помъчат малко момчето, само че са се увлекли. Няма значение. Момчето е убито, филмът е сниман и ако операторът не е Левек, в такъв случай е някой друг.

— А той успява да се сдобие с касетата.

— И я скрива — добавих аз. — Според Херта Айген тя е продала всички касети в апартамента. Но нещо не се получава. Хората от този бизнес винаги имат и много лични касети. Бил е запален по киното, сигурно непрекъснато е правел записи от телевизията. Може да е държал копия от свои филми, порнографски или други. И няма как да не е имал няколко празни касети за всеки случай.

— Значи те е излъгала.

— Не. Просто докато телесната му температура е падала в безистена, някой е влязъл в апартамента му на „Кълъмбъс“. Липсата на часовника и портфейла предполага обир; но са взети и ключовете. Убиецът сигурно ги е взел, отишъл е у тях и е изнесъл всички записи освен фабричните.

— Защо не и тях?

— Може би не си е падал по трите версии на „Малтийският сокол“. А може и да е бил достатъчно натоварен. Защо ще мъкне нещо, което очевидно не му трябва?

— А всъщност е търсил точно тази касета.

— Може да е имало и други филми с Гумения мъж. Тази обаче се е постарал да укрие. Не само е използвал касета от магазина, ами е оставил първите петнайсет минути от оригиналния филм. Всеки, който я пусне, ще види, че това е „Мръсната дузина“ и няма да се занимава повече с нея.

— Твоят приятел сигурно много се е шокирал. Както си седят с жената и децата и гледат „Мръсната дузина“, изведнъж…

— Да, така е — казах аз.

— И защо я е скрил така старателно?

— Защото е бил уплашен. Сигурно затова е питал Мани за частен детектив.

— Но преди да успее да ти се обади…

— Сигурно изобщо е нямало да се обади — казах аз. — Преди да ти звънна, Мани си припомни какво са снимали с Левек миналата година и по този начин установи кога е бил разговорът. Случило се е през третата седмица на април, а Левек е бил убит на 9-и май. Може да е питал и други хора за същото нещо и да се е обърнал към някой друг. Или пък е решил, че и сам ще се оправи.

— С кое? Искаш да кажеш, че е шантажирал някого ли?

— Много е възможно. Може да е правил доста такива филми, и то не само с Гумения мъж. Може някой друг да го е пречукал. Сигурно е искал да ми звънне, но така или иначе не го е направил. Нито ми е клиент, нито трябва да му разследвам случая.

В отсрещната сграда светнаха няколко прозореца.

— Всъщност и Гуменият не ми влиза в работата. Трябва да се занимавам с Търман, само дето не го правя.

— Представяш ли си, ако всичко се навърже?

— Мечтал съм си за това — признах си аз.

— И?

— Няма надежда.

Тя понечи да ми каже нещо, кихна и заяви, че се надява това да не е грип. Казах й, че утре ще мина да я видя и й заръчах да си пие витамините и лимоновия сок. Тя обеща, че ще го пие, макар и да не вярвала много-много, че това помага с нещо.

Останах за малко да погледам през прозореца. През нощта се предвиждаше да застудее, сутринта можеше да завали сняг. Взех „Нюгейтския календар“ и се зачетох за един разбойник на име Дик Търпин, който навремето си бил народен герой, макар че не стана ясно защо.

Към един без четвърт дръннах няколко телефона и успях да открия Рей Галиндес, младия художник, който бачкаше в полицията и навремето нарисува портрета на един тип, дето заплашваше да ни убие с Илейн, казах му, че имам работа за него, стига да му се намират един-два свободни часа. Той ми отговори, че сутринта е свободен и че ще ме чака във фоайето на „Нортуестърн“ в десет.

Отидох на събранието от 8 и 30 в „Св. Павел“ и веднага след това се прибрах. Мислех да заспивам рано, но в крайна сметка легнах късно. Прочитах по някой и друг абзац за някой справедливо наказан преди два века главорез, после оставях книгата и се заглеждах през прозореца.

Заспах към три. Тази нощ сняг така и не заваля.

* * *

Рей Галиндес пристигна навреме и ние се качихме в стаята ми. Той постави куфарчето си на леглото и извади оттам скицник, няколко пастела и гума.

— Снощи, след като говорихме, се сетих за оня, дето го рисувах последния път. Хвана ли го накрая?

— Не ми се наложи. Той се самоуби.

— Ами! Значи не си могъл да провериш дали прилича на рисунката?

Напротив, бях проверил, но нямаше как да му го кажа.

— Рисунката си струваше парите — рекох аз. — Доста хора заявиха, че рисунката и той са като две капки вода.

Той се зарадва.

— Виждаш ли се с онази жена? Апартаментът й беше великолепен, целият в черно и бяло и с изглед към реката.

— Виждаме се — отговорих аз. — Даже доста често.

— Аха. Много хубава жена. Още ли живее там? Сигурно, човек трябва да е луд да се премести.

Казах, че все още е там.

— И си е окачила рисунката ти.

— Коя рисунка? На оня ли?

— Сложила я е в рамка и я е окачила на стената. Според нея светът е загубил гениален художник в твое лице.

— Ти майтап ли си правиш?

— Честна дума. Беше я сложила в хола, но аз я помолих да я премести в банята. Иначе човек има чувство, че където и да седне, оня го наблюдава. Няма майтап бе, Рей, наистина е в алуминиева рамка и със специално стъкло да не отразява светлината.

— Боже мили — каза той, — това не ми се беше случвало.

— Е, тя все пак е необикновена жена.

— Няма съмнение. Знаеш ли, приятно ми е да чуя това. Щото тя има добър вкус. Сещам се за картината, дето виси на стената й.

Той ми описа голямата картина с нарисуваните с масло абстракции и аз казах, че паметта му е страхотна.

— Е, такъв ми е занаятът. — Той се извърна леко смутен. — Та, кого си ми приготвил за днес? Сигурно някой голям злодей.

— Даже много голям — отвърнах аз. — И две момчета.

Оказа се по-лесно, отколкото очаквах. Бях виждал голямото момче само във филма, а по-малкото, както и мъжа — съвсем отдалече. Но така добре ги бях наблюдавал и тъй напрегнато си бях мислил за тях, че и трите образа бяха съвсем отчетливи в съзнанието ми. Вярно, че и Галиндес ми помагаше, но и без него щях да се справя. Изникваха само щом затворех очи.

За по-малко от час образите бяха прехвърлени от главата ми на три листа от скицник. И тримата бяха там, и мъжът, и двете момчета.

С Галиндес се сработихме чудесно. На моменти той сякаш четеше мислите ми с пастела си и улавяше нещата, които не можех да опиша. По някакъв начин рисунките предаваха излъчването на хората, които бяха нарисувани. Мъжът изглеждаше зловещ, голямото момче — обречено, а малкото — застрашено от неизвестността.

След като свършихме, той остави пастела и въздъхна.

— Много е изтощително — каза ми той. — Не знам защо. Уж цял живот скицирам, а сега сякаш мислехме с тебе по един и същи начин.

— Илейн би казала, че сме били свързани психически.

— Аха. Освен това се чувствам свързан и с тях. Тежка работа…

Казах му, че рисунките са станали чудесно и го питах колко му дължа.

— А, не знам — отговори той. — Последния път колко ми даде? Май че сто. Това ме устройва.

— Тогава рисунката бе само една.

— Да, ама тези ги нарисувах на един дъх, пък и не ми отне повече от час. Сто са напълно достатъчни.

Дадох му двеста. Той запротестира, но аз му казах, че стоте отгоре са за автографа му.

— Оригиналите са за Илейн — обясних му аз. — Ще ги дам да им сложат рамки и ще й ги подаря за Валентиновден.

— Ей, вярно, че Свети Валентин наближава. — Той смутено посочи халката си. — Това май не си го виждал.

— Моите поздравления.

— Благодаря. Наистина ли искаш да го подпиша? Няма нужда да ми плащаш за това. Дори трябва да ти призная, че съм поласкан.

— Взимай парите — казах аз — и иди да купиш нещо хубаво на жена си.

 

 

Слязох долу заедно с него. Той тръгна към Осмо авеню да си хване метрото, аз го поизпратих малко и се отбих в едно място, където правят фотокопия, поръчах по шест от всяка рисунка и, докато чаках, изпих едно кафе и изядох една кифла. Оставих оригиналите в една галерия за графика на Бродуей да им сложат рамки, после се прибрах и написах името и адреса си на гърба на всяко копие. Сгънах няколко, пъхнах ги във вътрешния джоб на сакото и тръгнах към Таймс Скуеър.

Последния път, когато бях на Дюс, беше страшна жега. Сега пък беше невероятен клинчар. Ръцете ми бяха в джобовете, палтото ми — закопчано догоре, вървях и се псувах мислено за това, че не съм си взел ръкавиците и шала. Небето беше цялото в оттенъци на сивото. Рано или късно обещаният сняг щеше да завали.

Въпреки това улицата си беше същата. Скупчените по тротоара деца си бяха навлекли повече дрехи, но нямаха вид на достатъчно облечени. Движеха се повече, подскачаха, за да се стоплят, но инак си бяха същите.

Качих се по една улица, после завих и слязох по друга и когато едно от негърчетата ме попита „Цигарка?“, не го разкарах веднага. Вместо това посочих един вход и тръгнах натам. Той веднага довтаса и ме запита какво искам.

Аз казах:

— Търся Ти Джей.

— Ти Джей ли? От него нямам, инак що да не ти продам. Хем щеше да си на кяр.

— Познаваш ли го?

— Ама туй човек ли е? Аз рекох, че е дрога.

— Както и да е — казах аз и се обърнах, но той ме хвана за ръкава.

— Ей, по-полека де — рече той. — Тъкмо се заформяше разговор. Кой е тоя Ти Джей? Да не би да е Ди Джей? Схващаш ли?

— Щом като не го познаваш…

— Да не е Томи Джон от „Янкис“? Ама той вече не играе. Кажи си какво искаш от Ти Джей, приятел, и аз ще ти го намеря.

Подадох му една от картичките си.

— Кажи му да ми звънне.

— Абе, готин, аз да не съм ти телефонен секретар.

Проведох още пет-шест подобни разговора с все такива прекрасни представители на обществото. Някои твърдяха, че познават Ти Джей, други отричаха, а аз нямах основание да вярвам нито на едните, нито на другите. Не ме знаеха що за човек съм, но навярно си мислеха, че или съм бъдещ работодател, или възможна жертва, или ще ги измамя, или пък ще се оставя те да го направят.

Хрумна ми, че няма да е зле да наема някой друг, вместо да търся Ти Джей. В края на краищата той бе само един от многото мошеници по Дюс, при това от най-ловките, като се има предвид, че без особен труд ми бе измъкнал една петарка. А на улицата имаше достатъчно хлапета, готови да получат някой и друг долар, ако случайно изпаднех в щедро настроение.

Освен това те бяха буквално под носа ми, докато Ти Джей го нямаше никакъв. Не го бях виждал от половин година, доста голям срок за квартала, в който се намирах. Може да се е преместил. Може да е почнал работа. Може да е на остров Райкър и да излежава някоя присъда.

А може и да е мъртъв. Замислих се над тази възможност и започнах да оглеждам Дюс, като се чудех колко ли от тия деца ще доживеят до 35 години. Някои ще ги довършат наркотиците, други ще умрат от разни СПИН-ове, трети ще се претрепят помежду си. Мислите ми чувствително помрачняха и аз реших да не разсъждавам повече по тоя въпрос. 42-ра улица и сега си беше отвратително място и нямаше нужда човек да гледа към бъдещето й.

 

 

„Тестамент Хаус“ датира от времето, когато някакъв епископ разрешил на бегълците и скитниците в младежка възраст да спят на пода в апартамента му в Челси. Не след дълго той убедил един собственик на недвижимо имущество да дари някаква прогнила сграда недалеч от Пен Стейшън, а с помощта на други дарения успял да се сдобие с къщите от двете й страни. Преди две години друг благотворител купил шестетажен блок с офиси и го дарил за каузата. Именно там отидох, след като си тръгнах от 42-ра улица. Всичко това ми го разказа една побеляла жена с пронизващо сини очи.

— Тази сграда се казва „Ню Тестамент Хаус“^[1], оригиналният комплекс, както можете да се досетите, е „Олд Тестамент Хаус“^[2]. В момента отец Джойнър урежда дарителството на сграда в Ийст Вилидж, интересно как ли ще я нарекат децата. Остана само „Апокрифите“, но това май няма да им се хареса.

Намирахме се във фоайето на сградата, пред нас висеше правилникът й. Всеки под 21 г. можеше да влезе, но не и ако носеше алкохол, наркотици или оръжие. Между 1 след полунощ и 8 не се допускаше никой.

Мисис Хилстром беше любезна, но предпазлива. Съвсем разбираемо, още не знаеше дали съм бъдещ дарител, или изпитвам нездрав интерес към пансионерите. И в двата случая нямаше да вляза вътре. Не носех нито оръжие, нито наркотици, но за сметка на това бях далеч над 21.

Показах й рисунките на момчетата. Без да ги поглежда, тя заяви:

— Боя се, че не е редно да ви съобщавам кой живее тук.

— Нищо нередно няма. Тези момчета не живеят тук.

Сега вече погледна и рисунките.

— Но това са картини! Много необичайно.

— Може би някое от тях е минавало оттук. Предполагам, че и двамата са избягали от къщи.

— Избягали, значи — каза тя. Гледаше ту едната, ту другата рисунка. — Като братя са. Кои са те?

— И аз това се опитвам да науча. Нито им знам имената, нито откъде са.

— А за какво става дума?

— Това момче по всяка вероятност е мъртво. Другото е в опасност. — Аз се замислих за момент. — Или вече не го грози нищо.

— „Не го грози нищо“? В смисъл че и то е мъртво?

— Да, така мисля.

Тя наклони глава и ме загледа изпитателно.

— Нещо криете. От къде на къде имате рисунки, а не снимки? От къде на къде ще търсите съвсем непознати момчета?

— Някои неща не ви трябва да знаете.

— Да — каза тя, — само дето вече съм научила доста такива. Мистър Скъдър, тук съм на заплата, а не доброволно. Работя по 12 часа на ден и по шест дена в седмицата. Имам собствена стая, храня се три пъти дневно и всяка седмица ми дават по десет долара. Не ми стигаха за цигари, тъй че отказах пушенето и сега дарявам половината от заплатата си. Тук съм от десет месеца, мистър Скъдър, и за това време три пъти съм тръгвала да напускам. Според споразумението длъжна съм да остана цяла година и първия път, когато реших да си тръгвам, ме беше страх да не ми се карат, казах на отец Джойнър, че не мога повече да издържам и че трябва да напусна, а той ми отвърна „Завиждам ти, Маги, де да можех и аз да се махна“. Аз тутакси му казах, че съм размислила и оставам. „Добре дошла пак при нас“ — рече ми той. — По едно време дори вече не крещях и не плачех. Не стана изведнъж, разбира се. Ядосвах се на нещо, грабвах си шапката, доплакваше ми се и си взимах палтото, но след време се успокоявах и си оставах тук. Всеки ден се сблъсквам с неща, които ме карат да изляза на улицата, да хвана първия срещнат и да почна да му разправям това, което виждам. Всеки ден научавам по нещо, което по-добре да не го знам. Знаете ли, че една от сградите ни е отделена за спинозно болни? Всички момчета, които лежат там, са серопозитивни. И всички са под 21. Повечето няма и да станат на толкова, защото дотогава ще са умрели. Още ли си мислите, че някои неща по-добре да не ги знам? Нима има нещо по-страшно от това, което ви разказах?

Аз й казах:

— Мисля, че по-голямото момче е мъртво, защото го гледах в един филм, в който мъж и жена го убиха. Предполагам, че по-малкото момче е или убито, или в опасност, защото миналата седмица го видях с един мъж, дето приличаше на този тук.

— Вие ли сте ги нарисували?

— Аз не мога да рисувам. Направи ги един художник от полицията.

— Разбирам — каза тя, после погледна нанякъде. — Много ли такива филми има? Има ли печалба от тях?

— Не знам. Едва ли носят голяма печалба. Този филм е правен за собствено удоволствие.

— „За собствено удоволствие“. — Тя поклати глава. — В гръцката митология има една личност, която поглъща собствените си деца. Кронос. Не помня защо, но сигурно е имал причина да го прави. — Очите й светнаха. — И ние поглъщаме децата си, цялото това поколение. Използваме ги, похабяваме ги и накрая ги изхвърляме на боклука. А в някои случаи ги поглъщаме в буквалния смисъл. Има разни секти, чиито членове принасят жертва новородени, а после ги… сготвят и изяждат. Има мъже, които си купуват деца на улицата, правят секс с тях и накрая ги убиват. Значи сте видели този мъж заедно с малкото момче, нали така?

— Да, според мен беше същият.

— Нормално ли изглеждаше? — Аз й показах рисунката. — Да, изглежда съвсем обикновен. Не мога да понасям това. Не мога да понасям обикновени наглед хора да извършват подобни зверства. По-добре да приличаха на чудовища. Можете ли да ми обясните защо хората постъпват така?

— Не мога.

— „Завиждам ти“ — каза отец Джойнър. — „Завиждам ти, де да можех и аз да се махна.“ После си помислих, я го виж ти, хитреца, как само ловко ме накара да остана. Но реших, че това са глупости. Той просто казваше самата истина. Знам това, защото тя важи и за мен. Де да можех и аз да се махна.

— Това чувство ми е познато.

— Наистина ли? — Тя отново погледна рисунките. — Може и да съм ги срещала някъде тук. Имам предвид момчетата. Възможно е, макар и да не си ги спомням.

— По-голямото няма как да сте го виждали. Нали казахте, че сте тук от десет месеца, а филмът е бил направен преди това.

Тя ми каза да я изчакам за момент, после изчезна в сградата. Едни деца влизаха, други излизаха. Бяха най-нормални деца, не като ония отраканите от 42-ра улица и нямаха нещастен вид въпреки житейските си несгоди. Запитах се какво ли толкова ги е прогонило от дома им тук, в тази рушаща се сграда. Маги Хилстром сигурно би ми казала, но аз не държах особено да науча.

Брутални бащи, безгрижни майки. Пиянства, побои. Кръвосмешение. Не ми се слушаше за това, и сам можех да си представя. Никой тук не беше от щастливо семейство.

Тъкмо се бях зачел отново в правилника, когато тя се върна. Децата не били познали момчетата от рисунките. Тя предложи да й ги оставя, за да пита и други. Аз се съгласих и й подадох няколко копия.

— Телефонът ми е отзад — добавих аз. — Обаждайте се по всяко време. Ето ви и няколко копия на мъжа. Покажете ги на децата и ги предупредете да не ходят никъде с този човек.

— Ние им казваме с никого да не излизат — каза тя. — Ама те слушат ли?