Лорънс Блок
Танц в кланицата (1)

1.

В средата на петия рунд момчето със сините гащета разлюля противника си със силен ляв в ченето. Последва дясно кроше в главата.

— Ей сега ще падне — каза Мик Балу.

По всичко личеше, че натам върви, но когато момчето в синьо пак тръгна да напада, другият слепешката го цапардоса и го приклещи в клинч. Преди реферът да ги раздели, успях да видя очите му. Погледът му беше замръзнал и отнесен.

— Колко остава?

— Повече от минута.

— Богато време. Виж сега как твоят ще го тръшне тоя. Дребен-дребен, ама е як като бик.

Не бяха чак толкова дребни. Средна категория, младша възраст, значи трябва да са около 75–76 килограма. Някога знаех допустимото тегло за всички категории, но тогава беше по-лесно. Сега класификациите са двойно повече, младши не знам какво си и старши не знам що си, а също и три различни съдийски състава, всеки от които поддържа свой си претендент. Всичко това сигурно е започнало, когато на някой умник му е хрумнало, че така ще е по-лесно да се излъчи шампион и май все така ще продължава.

Ние обаче гледахме не шампионат, а нещо крайно различно от шума и блясъка на схватките в казината на Лас Вегас и Атлантик Сити. Всъщност седяхме в бетонна барака на една тъмна улица в Маспет — индустриалната пустош на Куинс, на юг и изток от която се простираха Грийнпойнт и Бушуик, квартали в Бруклин. От останалата част от Куинс я делеше полукръг от гробища. Човек може цял живот да живее в Ню Йорк и хич да не попадне в Маспет; или пък да мине оттам стотина пъти, без да разбере. Със складовете и фабриките си, със скуката на мижавите си жилищни блокове Маспет едва ли някога ще приюти хора от по-висока класа, но знае ли човек. Рано или късно капацитетът на града се изчерпва и тогава рушащите се складове се превръщат в ателиета на художници, а невръстните новодомци от типовите блокове вече цепят с мотоциклети скапания асфалт и изтърбушват каквото е останало от старите помещения. Екзотични японски дръвчета поникват по тротоарите на Гранд авеню и на всяко кьоше вече седи по един кореец зарзаватчия.

Засега обаче за бляскавото бъдеще на квартала говореше само игрището Ню Маспет Арина. Преди няколко месеца Мадисън Скуеър Гардън затвори залата Фелт Форъм за реконструкции, а някъде в началото на декември бе открита Ню Маспет Арина, в която всеки четвъртък се играеха серия боксови мачове, като квалификациите започваха към седем.

Сградата беше по-малка от Елт Форъм и целият й разкош се изразяваше в ръбести бетонни стени, покрив от ламарина и къс бетон, който й служеше за под. Беше правоъгълна; рингът бе разположен покрай една от дългите стени, точно срещу входа. Около него бяха наредени метални сгъваеми столове, все сиви, с изключение на първите две редици на всяка секция, чийто цвят беше кървавочервен. Червените столове покрай ринга бяха запазени. Навсякъде другаде човек можеше да седне свободно само срещу пет долара — с два долара по-малко от цената на билет за нов филм в Манхатън. При все това почти половината от сивите столове беше празна.

Цената бе ниска, за да се запълнят уж повечко места, та запалянковците, гледащи състезанията по кабелната телевизия, да не се досетят, че всичко е само заради тях. Ню Маспет Арина беше създание на кабелната телевизия с цел да осигурява програми за Еф Би Си Ес (кабелните спортни предавания на петте района на Ню Йорк) — най-новият спортен канал, който се опитваше да заграби кварталите покрай метрото. Няколко минути след седем, когато Мик и аз пристигнахме, подвижните предаватели на Еф Би Си Ес бяха паркирали отпред; в осем предаването започна.

Завършваше петият рунд на финалния квалификационен мач, оня с белите гащета още се държеше на крака. И двамата бяха негри, и двамата от Бруклин, единият от Бедфорд Стайвъсънт, а другият — от Краун Хайтс. И двамата бяха късо подстригани, с безлични физиономии, еднакви на ръст, макар че единият изглеждаше по-нисък на ринга, защото се снишаваше. Добре че поне гащите им бяха разноцветни.

— Трябваше да го довърши — каза Мик. — Оня беше вече готов, а тоя се затутка.

— Оня в бялото има хъс — казах аз.

— Да, виж му стъкления поглед… А как му е името на тоя със сините гащи? — Той надникна в програмата, която се изчерпваше с една-единствена хартийка, изброяваща мачовете. — Маккан — каза той. — Маккан го изтърва.

— Ама го беше направил на маймуна.

— Да, ама не. Всичките правят противника си на парцал, но така и не го довършват. Не знам защо.

— Има още три рунда.

Мик поклати глава.

— Късно е — каза той.

 

 

Оказа се прав. Маккан спечели и следващите три рунда като песен, но боят хич и не се доближи до нокаут, както обещаваше в петия рунд. След финалното звънче двамата се сляха в кратка потна прегръдка, после Маккан тежко закрачи към ъгъла си с победно размахани ръкавици.

— Ще ида за бира — каза Мик. — Ти искаш ли нещо?

— Още не.

Седяхме на първата редица сиви столове от дясната страна на ринга. По този начин можех да държа под око входа, макар че гледах предимно ринга. Хвърлих поглед, докато Мик вървеше към бюфета, и забелязах един познат — висок негър с тъмносин раиран костюм.

— Познах те — каза той. — Тъкмо се намъкнах да погледам малко Бърдет и Маккан от безплатните места и видях стария си приятел Матю.

— В Маспет всички места са евтини.

— Че как иначе. — Той сложи ръка на рамото ми. — С теб се запознахме пак на един боксов мач, нали така беше? На Фелт Форъм?

— Именно.

— Ти беше с Дани Бой Бел.

— А ти беше със Съни. Не й помня фамилията.

— Съни Хендрикс. Соня, но никой не й вика така.

Казах му:

— Защо не седнеш при нас? Тука съм с един, той отиде за бира, но всичко е празно. Стига да нямаш нищо против да седиш на евтини места де.

Той се захили:

— Имам си място — каза. — Там, до ъгъла на Сините гащи. Дошъл съм да кряскам за него. Помниш ли Кид Баском?

— Как не, когато се запознахме с тебе, той наби някакво италианче, дето изобщо не го помня.

— Кой го помни.

— Извади му душицата, това помня. Днес Кид май няма да се състезава, а? Няма го в програмата.

— Не, той свали ръкавиците преди няколко години.

— Сетих се аз.

— Ей го къде седи — каза той и посочи нанякъде. — Моят човек в главното състезание е Елдън Рашид. Би трябвало да спечели, но момчето, с което ще се бие, има зад гърба си единайсет победи и две загуби, една от които му я присъдиха несправедливо. Така че не е какъв да е противник.

Приказваше за боксовата стратегия, когато Мик се върна с две хартиени чаши с бира и с ко̀ла.

— Да не би да ожаднееш — каза той. — Не ми се висеше на оная дълга опашка само за една бира.

Аз казах:

— Мики Балу; а това е Чанс…

— Чанс Коултър.

— Приятно ми е — рече Мик, хванал двете чаши, тъй че не можеха да стиснат ръце.

— Ето го Домингес! — каза Чанс.

Боксьорът вървеше по пътеката, обграден от хората си. Носеше яркосин халат с тъмносини кантове. Беше хубав мъж с издължено квадратно лице и отгледани черни мустаци. Усмихна се на феновете си и им махна с ръка, а после се качи на ринга.

— Добре изглежда — каза Чанс. — Елдън ще се поизпоти.

— Вие за другия ли сте? — попита Мик.

— Да, за Елдън Рашид. Ето го и него. След това да изпием по някоя чашка, а?

Казах, че не е лоша идея. Чанс се запъти към мястото си в синия ъгъл. Мик ми подаде двете чаши, докато сядаше.

— Елдън Рашид срещу Питър Домингес. Откъде си ги измислят тия имена?

— Питър Домингес си е най-обикновено име — казах аз.

Той ме изгледа.

— Елдън Рашид — засрича името, докато Рашид се промушваше през въжетата. — Е, ако бяхме на състезание по красота, щеше да спечели Педро. Рашид изглежда, сякаш господ го е пернал с лопата през лицето.

— Защо му е на господ да постъпва така?

— Защо му е на господ да прави почти всичко, което прави? Твоят приятел Чанс ми се вижда доста свестен. Откъде се знаете?

— Преди няколко години му свърших една работа.

— Детективска?

— Точно.

— На мен ми заприлича на адвокат. Така е облечен де.

— Не, търгува с африканско изкуство.

— Дърворезбички?

— И тем подобни.

На ринга се качи водещият, вдигна голяма врява за следващия мач и се напъна да вземе акъла на публиката със състезанията през следващата седмица. Той представи някакъв местен боксьор в средна категория, който щеше да се състезава в основния мач следващата седмица, после извика няколко от светилата, седнали около ринга, включително и Артър „Кид“ Баском. Кид получи същата порция вяли аплодисменти, както и другите.

По две-три думи казаха и реферът, и тримата съдии, и хронометристът, а също и оня тип, който брои по време на нокдаун. Той радостно предположи, че тая вечер ще има работа за него; боксьорите бяха тежка категория, като и двамата бяха нокаутирали повечето от досегашните си съперници. Осем от единадесетте си победи Домингес бе постигнал с нокаут, а Рашид, победител в десет професионални мача, беше изкарал докрая само един от тях.

Домингес беше горещо поздравен от група латиноамериканци в дъното на залата. Овациите за Рашид бяха по-сдържани. Двамата се събраха в центъра на ринга, за да чуят как реферът им обяснява неща, които са им добре известни, после докоснаха ръкавиците си и се разотидоха всеки в ъгъла си. Звънецът дрънна и борбата започна.

През първия рунд главно се опознаваха, но и от двете страни се изсипаха по няколко удара. Рашид ловко се извъртя от един изненадващ ляв и се насочи към тялото на противника си. За човек с неговия ръст се движеше добре. В сравнение с него Домингес беше тромав, непохватен боксьор, но правият му десен беше изключително бърз, и трийсет секунди преди края на рунда той забърса Рашид над лявото око. Рашид го издържа, но си личеше, че здраво го е заболяло.

В паузата Мик ми каза:

— Тоя Педро е силен. С последния удар можеше и да спечели рунда.

— Никога не познавам кой печели рунда.

— Още няколко такива удара като последния и няма да има нужда да познаваш.

Във втория рунд Рашид имаше превес. Пазеше се отдясно и нанесе няколко силни удара. По време на рунда случайно забелязах един човек, който седеше до ринга в централната секция. Бях го мернал и преди; нещо ме накара да го погледна отново.

Беше около 45-годишен, оплешивяващ, с тъмнокестенява коса и гъсти вежди. Беше гладко избръснат. Лицето му бе цицинесто като на боксьор, но ако някога е бил боксьор, щяха да го извикат пред публиката, знаменитостите не бяха кой знае колко, така че всеки изкарал три рунда в шампионата „Златните ръкавици“ имаше шанс да се изправи и поклони пред камерите, а той седеше точно до ринга, само да се промуши през въжетата, и щеше да обере аплодисментите.

С него имаше някакво момче, мъжът го беше прегърнал през рамото с едната ръка, а с другата сочеше нещо на ринга. Предположих, че са син и баща, макар че не си приличаха твърде много. Момчето беше на дванайсетина години, имаше светлокестенява коса с перчем. И да е имал някога перчем, той отдавна беше изчезнал. Носеше синьо яке и сиви панталони от трико. Вратовръзката му беше светлосиня на черни или тъмносини точки с диаметър около два сантиметра. Момчето беше с червена шотландска риза от трико и тъмносини кадифени джинси.

Не можех да се сетя откъде ги познавам.

 

 

Третият рунд не беше нищо особено. Не броях ударите, но имах чувството, че Рашид е по-активен. За сметка на това Домингес удряше по-силно и по-умело. След като рундът свърши, вече не поглеждах към човека с вратовръзката на точки, защото вместо него наблюдавах един друг.

Той беше по-млад: всъщност — на 32 години. Беше висок около метър и осемдесет и имаше конструкция на тежкоатлет. Беше махнал сакото и вратовръзката си и стоеше по бяла риза на сини райета. Приличаше на хубавците от списанията за мъжка мода, чертите и позата му бяха сякаш изваяни въпреки пълната му издута долна устна и малко грубоватия месест нос. Косата му беше тъмна, гъста, грижливо подредена със сешоар. Имаше тен — сувенир от някоя и друга седмица в Антигуа.

Казваше се Ричард Търман, продуцент на предаването за Еф Би Си Ес. Беше застанал на ръба на ринга отвън въжетата и разговаряше с един оператор. Момичето с афиша се появи, за да покаже, че започва четвъртият рунд, и заедно с това показа и други неща от силно орязания си костюм. Тези, които гледаха телевизия, щяха да пропуснат тия други неща. Докато гърлата демонстрираше какво й е дал господ, те щяха да гледат реклама за бира. Беше висока, с дълги крака и обилна плът, голяма част от която излагаше на показ.

Тя се приближи до камерата и каза нещо на Търман, той протегна ръка и я потупа по задника. Тя сякаш не забеляза. Може би той беше свикнал да пипа жени, а тя беше свикнала да я пипат. Може би бяха стари приятели. Но едва ли я беше водил със себе си в Антигуа, защото тя си беше розова.

Тя слезе от ринга, след нея слезе и той и се чу предупредителният звънец. Боксьорите станаха от столовете си, за да започнат четвърти рунд.

През първата минута Домингес отвори аркада над лявото око на Рашид с прав десен. Рашид удряше често и рязко Домингес по тялото, а към края на рунда с един точен ъперкът килна черепа му назад. Когато звънна камбанката, Домингес нанесе още един точен десен удар. Чудех се за кого ще е този рунд — и така и казах на Мик.

— Това няма значение — каза ми той. — И без това няма да се стигне до десети рунд.

— Ти за кого си?

— За черния — отвърна той, — но шансовете му са почти нищожни. Педро е прекалено силен.

Погледнах към мъжа с момчето.

— Виждаш ли го оня там, на първата редица, с момчето? Със синьото яке и вратовръзката на точки.

— Е, и?

— Струва ми се, че го познавам — казах аз, — но не мога да се сетя откъде, ти да се сещаш?

— Никога не съм го виждал.

— Не мога да разбера откъде бих могъл да го познавам.

— Прилича на ченге.

— Ами — казах аз. — Наистина ли мислиш така?

— Не казвам, че е ченге, просто казвам, че има такъв вид. Знаеш ли на кого ми прилича? На един актьор, дето играе ченгета. Не се сещам за името му. Сигурно след малко ще ми изплува.

— Актьор, който играе ченгета? Че те всичките играят ченгета.

— Джийн Хекман — каза той.

Аз отново погледнах мъжа.

— Хекман е по-стар — рекох аз. — И по-слаб. Тоя е набит, а Хекман е по-скоро жилав. И освен това Хекман има повече коса, нали?

— Господ да ми е на помощ — каза той. — Не съм казал, че това е Хекман. Казах само, че прилича на него.

— Ако беше Хекман, щяха да го накарат да се качи горе и да се поклони.

— И някой посран братовчед на Хекман да беше, пак щяха да го накарат да се поклони, като ги гледам какви са нещастници.

— Но ти си прав — казах аз. — Известна прилика има.

— Не че са като две капки вода, но…

— Но известна прилика има. Не за това ми изглежда познат обаче. Откъде ли мога да го познавам?

— Да не е от някоя сбирка? От вашите?

— Възможно е.

— Освен ако не пие бира. Не би могъл да пие бира, ако е член на твоята компания, нали?

— Мисля, че не.

— Макар че не всеки от вас успява да се удържи?

— Не, не всеки.

— Ами тогава да се молим това в чашата му да е ко̀ла. Или пък ако е бира, да се молим да я даде на момчето.

 

 

В петия рунд Домингес надви. Много от най-силните му удари не попаднаха в целта, но един-два пробиха и омаломощиха Рашид. Към края той се стегна, но победата си остана за Домингес.

В шестия Рашид получи прав десен в челюстта и рухна.

Беше идеален нокдаун и публиката скочи права, Рашид се надигна на пет и изчака до края на броенето, после реферът им даде знак да продължат и Домингес се втурна да го притисне към въжетата. Рашид залиташе, но все пак показваше класа; извърташе се и се изплъзваше от ударите, печелеше време в клинчовете, дръзко си връщаше. Нокдаунът дойде сравнително рано в рунда, но към края на трите минути Рашид отново бе на крака.

— Още един рунд — каза Мик Балу.

— Тц.

— Хайде бе.

— Той си проигра шанса — казах аз. — Също като оня в предишния мач, как му беше името? Ирландецът.

— Ирландец ли? Какъв ирландец?

— Маккан.

— А, черният ирландец. И ти мислиш, че Домингес също не знае как да победи?

— Знае, но няма сили за това. Прекалено много удари раздаде. Да удряш е уморително, особено когато не удряш нищо. Според мен в последния рунд той се изтощи повече от Рашид.

— Мислиш ли, че съдиите ще разсъждават така? В такъв случай те ще го присъдят на Педро, освен ако твоят приятел Чанс не е уредил работата предварително.

За такава игра не се правят споразумения. Няма залагания. Рекох:

— Няма да се стигне до съдийско решение. Рашид ще го нокаутират.

— Мат, въобразяваш си.

— Ще видиш.

— Искаш ли да се обзаложим? Не на пари, не и с тебе. На какво да бъде?

— Не знам.

Погледнах към бащата и сина. Нещо кръжеше из гънките на мозъка ми и ме дразнеше.

— Ако спечеля — каза той, — ще празнуваме цяла нощ и ще идем на литургията в „Сейнт Бърнард“ от осем часа. Месата на месарите.

— А ако аз спечеля?

— Тогава няма да ходим.

Разсмях се.

— Голям облог, няма що. Тъй и тъй няма да идем, така че какво печеля аз?

— Добре де — рече той. — Ако спечелиш, ще отида на сбирка.

— Каква сбирка?

— На Анонимните Алкохолици, тяхната кожа.

— Че защо ти трябва да ходиш?

— Не ми трябва да ходя. Точно в това е номерът, ще го направя, защото съм загубил баса.

— Но на мен пък защо ми трябва да ходиш там?

— Не знам.

— Ако някога ти се прииска — казах аз, — ще се радвам да те заведа. Но в никакъв случай не бих искал да ходиш там само заради мене.

Бащата сложи ръка на челото на момчето и приглади косата му назад. Нещо в този жест ме прониза право в сърцето. Мик каза нещо, но аз бях напълно оглушал. Помолих го да повтори.

— В такъв случай няма да се басираме — каза той.

— Ами добре.

Камбанката звънна. Боксьорите станаха от столовете си.

— Все едно — каза Мик. — Мисля, че си прав. Май оня идиот Педро наистина се е изтощил, майната му.

 

 

Така и стана. В седмия рунд все още не беше много ясно, защото Домингес бе достатъчно силен да раздаде няколко яки удара за радост на публиката. Но да изправи тълпата на крака се оказа по-лесно, отколкото да събори Рашид, който изглеждаше все тъй силен и уверен в победата си. Към края на рунда той стовари къс десен право в слънчевия сплит на Педро; Мик и аз се спогледахме и кимнахме. Никой не изръкопляска, никой не извика, но това означаваше победа за Рашид, ние го знаехме, знаеше го и Елдън Рашид, а аз мисля, че го знаеше и Домингес.

В паузата Мик каза:

— Трябва да те поздравя. В предишния рунд имаше нещо, което ти усети, а аз не можах. Всички тия удари по тялото, точно те са капиталът, от който идват лихвите, нали? На пръв поглед — нищо особено, а после изведнъж на оня му се подкосяват краката. Като стана дума за крака…

Момичето с афиша ни уведомяваше, че следва осми рунд.

— И тя ми изглежда позната — казах аз.

— Да не би да си я виждал на някоя сбирка? — подхвърли той.

— Някак си не ми се вярва.

— Би я запомнил, нали? Тогава си я сънувал. Били сте заедно насън.

— Това е по-вероятно.

Преместих погледа си към мъжа с вратовръзката на точки, после пак го върнах към нея.

— Викат, че така човек разбира, че е на средна възраст — казах аз, — когато всички, които срещаш, ти приличат на някой.

— Сериозно?

— Ами да, така викат — казах аз и камбанката за осмия рунд дрънна.

Две минути по-късно Елдън Рашид заби един смазващ ляв в черния дроб на Питър Домингес. Ръцете на Домингес се отпуснаха и Рашид го прати на земята с дясно кроше в челюстта.

Изправи се на осем, но трябва да е било от чиста фукня, Рашид се спусна отгоре му и с три удара в средата на тялото му го повали отново. Този път реферът въобще не си направи труда да брои. Той застана между противниците и вдигна ръцете на Рашид над главата му.

Повечето от хората, които бяха крещели за Домингес, сега крещяха отново, на крака, за Рашид.

 

 

Стояхме до Чанс и Кид Баском в синия ъгъл, когато водещият укроти тълпата и ни съобщи това, което вече знаехме — че съдията е преустановил играта на втората минута и трийсет и осмата секунда от осмия рунд, че победителят чрез нокаут е Елдън Рашид „Булдога“. След това, добави той, ще има още два четирирундови мача, които ние сигурно сме щели да изгледаме с най-голямо удоволствие тук, на Ню Маспет Арина.

Боксьорите, които щяха да се борят в следващите мачове, имаха неблагодарната задача да играят пред почти изпразнена зала. Тези мачове бяха нещо като застраховка за Еф Би Си Ес. Ако квалификационните състезания бяха свършили по-рано, един от тях щеше да бъде вмъкнат преди основния мач. Ако ли пък Рашид беше смазал Домингес на втория рунд, или Домингес — него, с някой от тия мачове щеше да се запълни луфтът в телевизионното време.

Но часът беше почти единадесет, тъй че и двата последни двубоя нямаше да бъдат показани по телевизията. Всички се разотиваха, точно като бейзболни запалянковци, които се измъкват от стадиона „Доджър“ на седмия сервис при равна игра.

Ричард Търман се беше качил на ринга и помагаше на оператора да прибере джаджите си. Момичето с афиша го нямаше. Нямаше ги и бащата със сина, колкото и да ги търсих, за да ги покажа на Чанс с надеждата, че той ще познае мъжа.

Майната му. Никой не ми плаща да се чудя откъде познавам някакъв любящ баща. Задачата ми беше да наблюдавам Ричард Търман и да разбера дали е убил жена си.