Лорънс Блок
Танц в кланицата (4)

4.

Вечерта се срещнах с Илейн Мардел пред един театър на 42-ра улица на запад от Девето авеню. Беше с тесни дънки, ботуши и черно кожено рокерско яке с ципове на джобовете. Казах й, че изглежда страхотно.

— Не знам — каза тя. — Исках да изглеждам като за Оф-Бродуей, но май съм постигнала Оф-Оф-Бродуей.^[1]

Местата ни бяха хубави, най-отпред, макар че салонът беше твърде малък, за да има и лоши места. Не си спомням заглавието на пиесата, но в нея се разправяше за бездомните хора и авторът беше изцяло на тяхна страна.

Един от актьорите, Харви Зиглър, беше редовен член на „Водете Прост Живот“, една от групите на Анонимните Алкохолици, която се събираше вечер в „Св. Апостол Павел“ на няколко преки от хотела ми. В пиесата Харви играеше пияница, който живее в кашон. Играеше доста добре; и нищо чудно. Преди няколко години играеше същото в живота.

Накрая отидохме зад кулисите да поздравим Харви и там видяхме още пет-шестина души, които познавах от събрания. Поканиха ни на кафе. Вместо това се разходихме девет преки нагоре по 9-а улица до „Парис Грийн“, ресторант, който и двамата обичахме. Аз си поръчах филе от риба меч, а Илейн взе linguini al pesto: обикновена юфка във формата на езици със сос от олио, чесън, босилек и не знам си какво още.

— Не знам как мислиш ши — казах аз, — но ми се струва, че за хетеросексуална вегетарианка носиш прекалено много кожа.

— Това е едно от малките щури противоречия, които са фундамент на моя чар.

— Тъкмо се чудех.

— Сега вече знаеш.

— Сега вече знам. Преди няколко месеца през една улица оттук е била убита една жена. Тя и съпругът й изненадали крадци в апартамента на съседите отдолу и в крайна сметка те я изнасилили и убили.

— Сещам се за тоя случай.

— Е, сега случаят е мой. Вчера ме нае брат й, който мисли, че го е направил мъжът й. Двойката, чийто е апартаментът, съседите, са фрашкани с мангизи, мъжът е евреин, адвокат, но никакви кожи не са откраднати. Познай защо!

— Защото ги е била облякла всичките наведнъж.

— Тц. Защото е защитник на правата на животните.

— Сериозно? Браво на нея.

— Браво, я. Интересно дали носи кожени обувки?

— Сигурно. Какво от това? — Тя се наведе към мен. — Виж какво — каза тя, — по тая логика не трябва да ядем хляб, защото маята си е дала живота за него. Не трябва да пием антибиотици, защото с какво право ще убиваме бактериите?… Значи тя носи лицева кожа, но не и визон, норка, нутрия. Е, та?

— Ами…

— И освен това — продължи тя — от едното не хвърчат косми като от другото.

— Е, това вече решава въпроса.

— Така. Мъжът й ли го е направил?

— Не знам. Рано тази сутрин минах покрай сградата. Ще ти я покажа после, тя ни е на път, като тръгна да те изпращам. Може би ти ще доловиш някакви вибрации и ще решиш загадката, просто като минеш покрай местопрестъплението.

— Ти обаче не си я решил.

— Не съм. Имал е милион и половина причини да я убие.

— Милион и половина…

— Долара — довърших аз. — От застраховката и капитала й.

Разказах й за Търманови и това, което бях научил от Джо Дъркин и Лайман Уоринър.

— Не знам дали има нещо, което да мога да направя повече от полицията. Освен да си вра носа наоколо. Да чукам на врати, да разговарям с хора. Щеше да е добре, ако можех да открия дали има любовница, макар че, разбира се, Дъркин първо с това се захванал, но нищо не открил.

— Може да си има любовник?…

— Това би подкрепило теорията на клиента ми, но обикновено хомосексуалистите смятат, че целият свят е палав като тях.

— А ние с тебе знаем, че целият свят е мрачен.

— Аха. Искаш ли утре да идем в Маспет?

— Как се сети за това? Като стана дума за мрачност ли?

— Не, просто…

— Дали е правилно да се каже „мрачност“? Всъщност Маспет ми звучи доста мрачно, макар че може и да не съм права, защото никога не съм ходила там. Какво има в Маспет?

Казах й, а тя заяви:

— Не обичам бокса. Не от морална гледна точка, какво ми пука, че двама възрастни мъже искат да подскачат и да се удрят, просто бих включила на друга програма. Но все едно — утре съм на лекции.

— Този семестър по какво?

— Съвременна латиноамериканска литература. Всички книги, за които съм си казвала, че трябва да прочета. Сега ще ми се наложи.

През есента изучаваше градска архитектура и бях ходил с нея няколко пъти да разглеждаме сгради.

— Ще изпуснеш архитектурата на Маспет — казах аз, — макар че то и аз нямам кой знае за какво да ходя там. Не ми трябва да се влача с километри, за да го видя. Живее тук, в махалата, а офисът му е на 48-ма и 60-а. Май просто си търся извинение, за да гледам мачовете. Ако на „Ню Маспет Арина“ даваха скуош вместо бокс, сигурно щях да си стоя вкъщи.

— Не обичаш ли скуош?

— Обичам портокалов скуош^[2]. Всъщност никога не съм гледал, така че може и да ми хареса.

— Може. Познавах един национален състезател по скуош. Беше психолог в Скънектади, беше дошъл тук за турнира в „Ню Йорк Атлантик Клъб“. Но не съм го виждала как играе.

— Ако го видя в Маспет, ще ти съобщя.

— Човек никога не знае. Светът е малък. Каза, че Търманови живеят през една улица оттук, нали?

— Няма и толкова.

— Може би са идвали тук. Може Гари да ги познава. — Тя се намръщи. — Да ги е познавал. Да познава него, да е познавал нея.

— Може. Да го попитаме.

— Ти го попитай — каза тя. — На мен нещо не ми вървят глаголите тази вечер.

След като платих сметката, се запътихме към бара. Зад него стоеше Гари, висок слаб мъж с шантав вид и брада, която се спускаше от челюстта му като немирно водорасло. Казва колко му е драго, че сме дошли, и ме запита кога ще му намеря нова работа. Отговорих му, че това е въпрос с повишена трудност.

— Веднъж този джентълмен ми повери задача от висша важност — осведоми той Илейн. — Секретността преди всичко, нали. Е, аз естествено се справих идеално.

— Обратното би ме учудило — каза галантно Илейн.

Попитах го за Ричард и Аманда Търман. Идвали били от време на време, кога сами, кога с още двама души…

— Той пиеше водка-мартини за аперитив, а тя — чаша вино. Понякога идваше сам и изпиваше на бара една бърза бира. Не помня каква точно… „Бъд Лайт“? „Куърс Лайт“? Абе — светло пиво.

— Идвал ли е след убийството?

— Само веднъж, доколкото знам — преди седмица-две вечеря тук с някакъв тип. Толкова съм го виждал, откак се случи случката. Той живее съвсем наблизо, ако знаеш.

— Знам.

— На половината път до следващата пряка. — Той се наведе през бара, гласът му се сниши. — А каква е клюката? Да не би да има някакви подозрения?

— Би трябвало да има, не мислиш ли? Жена му е била изнасилена и убита.

— Знаеш какво имам предвид. Той ли е?…

— Ти как мислиш? Прилича ли ти на убиец?

— Живея в Ню Йорк отдавна — каза той. — Всеки ми прилича на убиец.

 

 

Като излизахме, Илейн каза:

— Знаеш ли кой може да иска да дойде с тебе утре? Мик Балу.

— Сигурно. Искаш ли да се отбием в бара на Гроган?

— Разбира се — каза тя. — Харесвам Мик.

Той беше там, зарадва ни се; а идеята да иде в Маспет, за да гледа как възрастни мъже подскачат и се бият, го ентусиазира. Не седяхме дълго при Гроган, а когато си тръгнахме, извиках такси, така че тъй и не минахме покрай апартамента, където за ужас или радост на Ричард Търман бе умряла жена му.

Останах да спя при Илейн; а другия ден прекарах в ровичкане из скришните ъгли в живота на Ричард Търман. Прибрах се в хотела точно за новините в пет по Си Ен Ен. После взех душ, облякох се, а когато слязох долу, видях сребърния кадилак на Мик паркиран до една пожарна помпа.

— Към Маспет! — каза той.

Попитах го знае ли как се стига до въпросния културен център.

— Знам — каза той. — Навремето един румънски евреин имаше фабрика там. Работеха му няколко жени, сглобяваха метал и пластмаса. Правеха клещи за телчета.

— Това пък какво е?

— Ами ако си закрепил няколко листа с телчета и искаш да ги махнеш, взимаш тези клещи, захапваш телчето с тях и го издърпваш. Някои от жените сглобяваха джаджите, други ги опаковаха по дванайсет в кутия… — Той въздъхна. — Но беше комарджия… Взимаше пари на заем и после не можеше да ги върне.

— И какво стана?

— А, това е дълга история — каза той. — Тия дни ще ти я разкажа.

 

 

Пет часа по-късно се връщахме към Манхатън по моста Куинсбъро. Повече не беше споменал за фабриката от Маспет. Вместо това аз му разправях за продуцента от кабелната телевизия.

Той каза:

— Какви ли не неща си правят хората един на друг, ей…

И той беше внесъл своята лепта… Според кварталната легенда един от подвизите му бил да заколи някакъв тип на име Фарели и да му разнася главата в торба за боулинг по разни кръчми. Според някои той изобщо не вадел главата от торбата, само съобщавал какво има в нея, но други се кълняха, че я е вадил от там за косата и при това казвал: „Вижте го горкия Пади Фарели. Е, не е ли най-грозното копеле на света?“.

Според вестниците Мик бил широко известен като Месаря… Може — според тях… Точно както единствено водещият на ринга смяташе, че на Елдън Рашид навсякъде му викат Булдога. Историята с Фарели може би има нещо общо с такъв изящен прякор, но същото с пълна сила може да се каже и за кървавата месарска престилка на Мик.

… Престилката била на баща му. Балу старши пристигнал от Франция и почнал да си изкарва хляба, като разфасовал заклани животни по пазарите на едро из мизерните квартали. Майката на Мик била ирландка, той се метнал на нея по приказка, а на баща си по външност.

Той е едър мъж, висок и набит, монолит, който напомня за праисторическите монументи, нещо като каменните изваяния на Великденските острови. Главата му е канара, по кожата му има белези от циреи и бой, под очите му вече се ширят спукани капиляри — следствие от дългогодишното пиене. Очите му са с пронизващо зелен цвят.

Пие много. Бил е и си остава криминален престъпник, по ръцете му има толкова кръв, колкото и по престилката; и много хора (включително аз и той) се чудят как можем да бъдем приятели. Ще ми е трудничко да обясня това; но също толкова трудно ще бъде да обясня отношенията ми с Илейн. Сигурно няма приятелство, което да е напълно обяснимо, макар че някои са по-понятни от другите. Така че няма да обяснявам нищо.

 

 

Мик ме покани на кафе и ко̀ла при Гроган; отказах. Той призна, че също се чувства уморен.

— Но някой път следващата седмица славно ще се позабавляваме — каза той. — А като свърши работното време, ще заключим вратата и ще си разказваме стари истории в тъмното.

— Добре звучи.

— А на сутринта ще отидем на литургия.

— За това не знам — казах аз, — но останалото звучи чудесно.

Остави ме пред хотел „Нортуестърн“. Минах през рецепцията, съобщения за мен нямаше. Качих се и си легнах.

В очакване на съня се сетих за мъжа от Маспет, бащата, който седеше заедно със сина си на първия ред в централната секция. Бях сигурен, че съм го виждал и преди, но не можех да се сетя къде. Момчето ми беше непознато.

Лежах си така в тъмното и изведнъж ми мина през ума, че интересното беше не това, че мъжът ми изглежда познат. В края на краищата всеки ден срещам хора, които ми се струват познати, и в това няма нищо чудно. Ню Йорк гъмжи от хора и всеки ден пред очите ми по улицата, в метрото, на някое игрище или в театър — е! — или пък на някой стадион в Куинс минават стотици хиляди от тях…

Не, в случая любопитното беше не това, че ми изглеждаше познат, а че усещах, че трябва да действам максимално бързо. Поради някакви причини остро чувствах, че е изключително важно да позная този човек; и да разбера кой е; и откъде го познавам.

Представих си го как седи, прегърнал момчето, едната му ръка стиска рамото му, другата сочи към ринга и разяснява какво става там. Представих си и следващата картина, ръката, която се протяга към челото на момчето, за да погали светлокестенявата му коса.

Съсредоточих всичкото си внимание върху тази картина и се помъчих да разбера кое я правеше толкова тревожна; мислите ми изцяло потънаха в нея, после се зареяха нанякъде и аз заспах.

Събудих се няколко часа по-късно от шума, който вдигаха боклукчиите пред съседния ресторант. Отидох до тоалетната, после пак си легнах. В главата ми се въртяха най-различни картини. Момичето с афиша, което разтърсва косата си и кърши рамене. Бащата, възбуденото му лице. Ръката върху челото на момчето. Момчето. Бащата. Момичето. Ръката, която се движи и приглажда косата…

Боже господи!

Изправих се. Сърцето ми биеше силно, устата ми беше суха. Едва можах да си поема въздух.

Протегнах се да запаля нощната лампа. Погледнах часовника. Беше едва четири без петнадесет, но за тази нощ сънят ми беше приключил.