Лорънс Блок
Танц в кланицата (16)

16.

— После станало това, което горе-долу си представяхме — разказвах аз на Дъркин. — Вързали го, понатупали го малко, разхвърляли апартамента, та да изглежда като обир. После спокойно се прибрали, а той ви се обадил около час по-късно. Вече си знаел урока. Изучавал го е дни наред, докато си казвал, че всичко е шега.

— А сега иска да бачкаш за него.

— Вече ме нае — казах аз. — Снощи, преди да се разделим.

— И какво иска от теб?

— Страх го е от Стетнър и жена му. Страх го е, че ще го убият.

— Че защо ще го убиват?

— За да се застраховат. Съвестта му го гризе — опасен е.

— Искрено се надявам да е така. Какво шибано копеле!

— Е, после се е замислил за шибаната си съвест. Постоянно се терзаел, че Аманда наистина го била обичала, че била единственият човек, който някога го е обичал или някога ще го обича.

— Значи е била единственият човек без капка акъл в главата.

— И освен това иска му се да вярва, че е умряла, без да разбере за неговото съучастие. Че е била в безсъзнание, когато я е чукал. Че е била или в безсъзнание, или вече мъртва, когато Стетнър го накарал да я удуши.

— Ако иска да разбере това, му трябва медиум, а не детектив.

Беше четвъртък сутринта. Бях отишъл в „Мидтаун Норт“ веднага след закуска, изчаках Джо да се появи и сега седяхме до бюрото му. Той пушеше цигара. Отказвал е цигарите поне десетина пъти, откак го познавам. И все не се получава.

— Той си мисли, че те усещат, че го гризе съвестта — казах аз. — И че Стетнър няма вече нужда от него.

— За какво изобщо му е бил той на Стетнър, а, Мат? Той май се опитва да стовари всичко върху Стетнър, а на мен ми се чини, че именно той го е използвал, а не обратното. Той все пак е прибрал милион и половина от цялата работа, а Стетнър какво е гепил? Заврял си го е набързо в един полумъртъв задник.

— До този момент — казах аз — Стетнър е получил 400 000 долара.

— Това не го знаех.

— Тъкмо бях стигнал до него. След като всичко свършило, след като я погребали и пресата се поуспокоила, Стетнър си поговорил сериозно с Търман. Казал му, че съвместният им бизнес се оказал изключително успешен, но за да бъде наистина съвместен, печалбата трябвало да се раздели честно.

— С други думи, дай половината мангизи.

— Точно така. Стетнър снизходително се отказал от парите от наследството, но не и от застраховката. Веднага след като застрахователната компания платила, той поискал половината. Общата сума била милион, което включвало и двойната осигуровка в случай на внезапна смърт, за каквато се счита убийството…

— Е, това никога не съм го разбирал.

— И аз също. Макар че от гледна точка на жертвата смъртта си е съвсем внезапна. Както и да е. Общата сума възлизала на милион, при това без данъци, и Стетнър поискал половината. Застрахователната компания платила миналия месец, доста бързо, като се има предвид случаят.

— Тука идва един от техните — каза Джо. — Искаше да разбере дали Търман е сред заподозрените. Официално погледнато, не е, и аз така му и казах. Бях убеден, че е виновен, нали ти разправях…

— Помня.

— … но единственият мотив, с който разполагахме, бяха парите, а ние не можахме да установим, че са му липсвали пари, нито пък на някой, с когото е бил обвързан. Нямаше мотив за убийство. — Той се намръщи. — И като те слушам, той май не е имал ни мотив, ни повод.

— Поне ако се съди по това, което приказва. Застрахователната компания обаче платила, Стетнър си поискал своето и се договорили Търман на части да му дава по 100 000, които уж да послужат за покупка на валута. Всъщност парите отиват право в джоба на Стетнър, а Търман трябва да изготви разписки за несъществуващи сделки, така че в края на краищата да излезе, че парите са отишли за изплащане на данъци. Това най̀ ми харесва, Джо. Разделяш си парите с партньора по убийство и ги отчиташ като данъци!

— Не е лошо. Всичкото ли вече е изплатил?

— Досега — четири плащания на седмица. Последното плащане е довечера. Ще се срещнат със Стетнър в Маспет, там Търман прави телевизионни предавания на бокс. Ще му предаде едно куфарче със сто бона вътре — и край. Пито — платено.

— Само дето Търман се е подплашил, че оня ще го очисти. Щото, като си прибере парите, Търман вече няма да му трябва, а пък и самият Търман така се е сговнил, че чак съвестта му се обажда, та защо да не приключи с всички сметки наведнъж.

— Точно тъй.

— И сега Търман иска да го опазиш, а? — каза Дъркин. — А обясни ли ти как точно смята да стане това?

— Още не. Днес следобед ще се видим да дообсъдим нещата.

— И след това ще идеш в онуй, как му беше шибаното име?

— В Маспет. Сигурно.

Той загаси цигарата си.

— Защо точно ти?

— Защото ме познава.

— Познава ли те? Откъде?

— Запознахме се в един бар.

— А, да бе. В оная лайняна дупка, дето я държи твоят приятел Балу. Между другото, хич не ми е ясно защо се влачиш с такъв тип.

— Той ми е приятел.

— Някой ден ще вземе яко да се осере и тогава не ти пожелавам да си край гъза му. Много е добър, изплъзва се като змиорка, но някой път Федералните ченгета ще вземат да му спретнат едно дело „РИКО“^[1] и той ще се озове в Атланта в собствена килийка с безплатна храна.

— Боже мили, това ли ще е краят на РИКО?

— Какво каза?

— Нищо — отговорих аз, — няма значение. Видяхме се снощи при Гроган, защото ни трябваше спокойно място да си поприказваме. А той ми се обади, защото предишната вечер случайно се бяхме видели в един друг бар в махалата.

— Видели сте се случайно, защото разследваш неговия случай, нали? Той разбра ли това?

— Не. Той реши, че разследвам Стетнър.

— Че защо ще разследваш Стетнър?

Не бях му казвал нищо за касетата с убийството на Щастливеца, нито пък за смъртта на Арнолд Левек. Тия работи не му влизаха в пасианса. Джо се занимаваше с убийството на Аманда Търман. По същия случай ми плащаха и на мен и точно той е започнал да се прояснява.

— Беше номер да го вкарам в капана — казах аз. — Бях напипал връзката му със Стетнър и излезе, че съм на прав път. Обаче ако той стовари всичко върху Бъргън и Олга, може би ще успее да се измъкне.

— Мислиш ли, че сам ще дойде да даде показания, Мат?

— Надявам се. Именно по този въпрос ще го обработвам днес следобед.

— Държа да си радиофициран, ще ти сложим микрофон.

— Няма проблеми.

— „Няма проблеми.“ Как само ми се ще снощи да си беше турил един микрофон… Понякога човек вади късмет — на оня му се приказва, излива си душата и се чувства много по-гот. А на сутринта става и се чуди какво му е станало снощи и до края на живота си държи устата затворена. Защо, по дяволите, не мина първо през нас за един микрофон?

— Хайде сега — казах аз. — Той ми се обади в десет съвсем неочаквано и искаше да се видим веднага. А ти изобщо бил ли си тук снощи?

— И други можеха да ти сложат тая джаджа.

— Да-да, и да ми отнеме два часа и десет телефонни разговора, докато се получи разрешение. Пък аз изобщо не очаквах, че той ще ми се излее.

— Е, да, прав си…

— Мисля, че ще успея да го убедя да даде показания — казах аз. — Според мен той самият го иска.

— Това би било чудесно — каза той. — Но дори и да не стане, все е нещо. Той ти говори, ти си с микрофончето… В четири ли ви е срещата? Язък, че не е по-рано.

— Имал бил делови срещи преди това.

— Да-а, бизнесът си е бизнес. Да си тук точно в три. — Той се изправи. — Дотогава и аз съм на делови срещи.

 

 

Разходих се до Илейн, по пътя се отбих за цветя и израелски портокали. Тя подреди цветята във ваза, а портокалите в голяма синя купа и каза, че се чувствала доста по-добре.

— Малко ми е рехаво, но определено започвам да се закърпвам. А ти? При тебе как е? Нормално?

— Защо питаш?

— Изглеждаш изстискан. И тази нощ ли не си спал?

— Спах, но не много добре. Случаят се избистря. След няколко часа би трябвало да приключи.

— О, как така изведнъж? Днес нали е сряда? Да не съм била в делириум и да съм пропуснала някои дни?

— На Търман му трябваше изповедник и аз се оказах подръка. Чувстваше се бая притеснен, отчасти от мен, но повечето от Стетнър.

— Кой е този Стетнър?

— Гуменият мъж — казах аз. Предадох й сбито снощния разговор. — Просто попаднах на нужното място в нужния момент. Голям късмет извадих.

— За разлика от Аманда Търман.

— И маса други хора, както май ще се окаже. Но Аманда е единствената, заради която наистина ще загазят. От показанията на Търман и веществените доказателства, до които още могат да се докопат, може да се изгради солидно обвинение.

— Тогава защо ти е тъпо, скъпи? Защо не подскачаш наоколо като боен петел?

— Сигурно съм много уморен.

— И друго?

Свих рамене.

— Не знам. Снощи прекарах няколко часа с Ричард Търман. Не че съм го обикнал, копелето му с копеле, но и не се опивах от падението му. Преди седмица ми приличаше на студен и пресметлив криминален гений, а сега се оказва, че е просто един глупак, воден за носа от двама перверзни мошеници.

— Да не би да ти е жал за него?

— Не, не ми е жал за него. Той също си е един перверзен мошеник, само дето се е сблъскал с по-добър такъв в лицето на Стетнър. И далеч не вярвам на всяка негова дума от снощи. Не че ме е лъгал в очите, просто се постара да се представи по-свестен, отколкото е. Хващам бас, че и преди Аманда е убивал.

— Защо мислиш така?

— Защото Стетнър не е глупав. Много добре му е известно, че ченгетата на разпитите ще направят Търман на маймуна — прекалено съмнителни са обстоятелствата около смъртта на жена му. Дори и да не го заподозрат директно, пак ще има безкрайни разпити, за да не се изпуснат никакви евентуални нишки към възможния убиец. Така че Стетнър явно е решил да го тренира да убива, да му стане навик. Търман е присъствал, когато Левек е бил убит, бил е съзнателен съучастник. И няма да се учудя, ако се е случвало той и съпрузите Стетнър да са се забавлявали с някое девойче, което накрая за почуда умирало… Така поне бих постъпил на мястото на Стетнър.

— Цяло щастие е, че не си Стетнър.

— И съвсем не съм сигурен, че съвестта му го гризе. Че е уплашен, съмнение няма. След като Стетнър си прибере последните сто бона, вече няма да му е нужен. Освен ако не реши да поиска и парите от наследството, което е напълно възможно. Може би Търман точно от това се страхува. Да не си отидат всичките му парици!

— Ако даде предварителни показания, те така и така ще си отидат.

— Той няма намерение да дава доброволни показания.

— Нали каза, че ще го накараш?

— Ще се опитам да го накарам. Ще се опитам да го манипулирам по същия начин, както и Стетнър.

— Да дойда ли с тебе да му духам?

— Мисля, че няма да се наложи.

— Пак добре.

— Разбираш ли — казах аз, — имам чувството, че той се опитва да ме манипулира мене! Може би иска аз да убия Стетнър — невероятно звучи, но не е изключено. Може би иска да му помогна да постигне нещо като реми — примерно да остави предостатъчно показания срещу Стетнър, в случай че Стетнър го убие. Ако ремито е добре изчислено и Стетнър осъзнава това — Търман спокойно може да се прибере вкъщи.

— Но нали признанията, които ти остави…

— Отиваш право при Джо Дъркин… Мамка му!

— Сега пък какво?

— В момента е едва 11 и 30, а аз ще го видя чак в четири. Не трябваше снощи да спирам да го притискам. Сега е пълен с време за размисъл… Вярно, че снощи и двамата бяхме изтощени. Предложих да се видим сутринта, но той почна да върти и да суче, че бил имал делови срещи. Мислех си да му кажа, че може да си позволи да ги отложи, защото така и така с кариерата му е свършено, но от мен да мине. Нали ти казах, вчера следобед той ми звъня няколко пъти, без да каже нищо.

— Каза ми.

— Ако бяхме си поговорили с него още малко тогава, всичко щеше да е вече приключило. Но пък тогава нямаше да съм говорил с Дани Бой и нямаше да знам нищо за Стетнър. — Аз въздъхнах. — Да се надяваме, че всичко ще е наред.

— Разбира се, че ще е наред. Полегни си за час-два. Леглото ли предпочиташ, или дивана? Ей сега ще ти метна един чаршаф.

— Не ми се ляга.

— Нищо няма да ти стане. Ще те събудя съвсем навреме да идеш при Джо — да ти бодне микрофона, та да му предаваш.

— Няма да е зле, защото вече в известен смисъл ни приемам, ни предавам.

— Затова и трябва да си легнеш…

 

 

Хванах една сбирка. После, на път към хотела, се отбих на крак в една пицария. Посипах пицата с люта чушка, за да съм сигурен, че употребявам и четирите вкусови съставки.

Дали защото събранието ме поотпусна, дали защото бях хапнал здравословно — когато се прибрах, почувствах се достатъчно уморен, че да си легна. Нагласих си будилника за 2:30, поръчах и на рецепцията да ме събудят в същия час — за по-сигурно. Свалих си обувките и си полегнах облечен.

Докато си затворя очите, вече ме нямаше.

Следващото нещо, което осъзнах, беше телефонен звън. Приседнах, погледнах часовника, но беше само два. Вдигнах слушалката с намерението да напсувам рецепцията, но в същия миг чух Ти Джей:

— Абе, пич, ти що си не седиш вкъщи бе? Как да ти обадя к’вото съм научил, като не си седиш на гъза?

— Какво си научил?

— Името на малкия. На по-малкия де. Видях едно лапе, дето го познавало. Вика, че се вика Боби.

— А фамилията му?

— Готин, фамилиите по Дюс не се прескачат. Всички се разхождат с улични имена, чат ли си? Печения, Кратуната, Чвора, к’ви ли ги няма. Боби бил отскоро из улиците и затуй си нямал име. Бил се появил около Коледа.

Не бе останал за дълго. Исках да кажа на Ти Джей, че това вече няма значение, че човекът, който е отмъкнал Боби, ще влезе на едно място, дето дълго време няма да му е до момченца.

— Не знам откъде се е довлякъл — разправяше Ти Джей. — Просто един ден слязъл от тролея и опа… Ама се е довлякъл отнякъде, дето си падат по малки момченца, щото си го търсел от самото начало. Ама преди да се усети, го набарал един сводник и почнал да му продава задника на дребно.

— Кой сводник?

— Искаш ли да се разтърся? Може и да гепя нещо, ама да знаеш, че таксиметърът ми отдавна е нацъкал двайсетарка.

Имаше ли смисъл? Най-удобното обвинение срещу Стетнър беше за убийството на Аманда Търман — имаше и факти, и свидетел, може би щяха да се намерят и веществени доказателства. А що се отнася до Боби — като се почне с това, че самият той липсваше… Защо да преследвам някакъв си сводник?

— Виж там какво можеш да разбереш — чух се да казвам. — И не се безпокой за таксиметъра. Аз съм насреща.

 

 

В три часа бях в „Мидтаун Норт“. Свалих си сакото и ризата и един полицай на име Уестърбърг ми сложи микрофон.

— Ти и преди си се разхождал така — каза ми Дъркин. — С оная, дето вестниците я нарекоха „Ангел на Смъртта“.

— Да, вярно.

— Така че знаеш как бачка. Няма да имаш никакви проблеми на срещата. Ако Търман рече да легне с теб, просто не си сваляй ризата.

— Няма да рече. Той не обича хомосексуалистите.

— Е, значи поне педераст не е. Искаш ли жилетка? Може да ти потрябва.

— Е как върху микрофона?

— На предаването няма да пречи, от специален материал е. Може да попречи единствено на някой куршум да се забие в крехкото ти тяло.

— Куршуми няма да има, Джо. Досега пистолети не са използвали. А ако ме ръгнат с нож, от жилетката няма да има никаква файда.

— Абе не се знае.

— А пък ако решат да омотаят чорапогащник около врата ми — тогава хептен.

— Добре де — каза той, — но все пак искам да имаш някаква защита. Не мога да те пращам така.

— Ти никъде не ме пращаш. Да не си ми началник нещо? Аз съм частен детектив, който си е сложил микрофон заради общественото благо. Вярно е, че си сътрудничим, но ти не носиш грам отговорност за мен.

— Така и ще му кажа на инспектора, който ще разследва убийството ти.

— Бе няма да ме убият бе!

— Я си представи, че Търман, като е станал сутринта, е решил, че се е разприказвал твърде много и не му остава нищо друго, освен да те премахне.

Аз поклатих глава.

— Аз съм му единственият коз. Именно аз ще го пазя. Именно аз ще дебна Стетнър да не го убие. По дяволите, Джо, та той ме нае! Няма сега да тръгне да ме трепе, я.

— Той те е наел?

— Снощи. Даже и хонорара ми даде.

— И колко ще рече това?

— Сто долара. Сто новички хрупкавки доларчета.

— Е, и това е нещо.

— Аз ги дадох.

— На кого бе, на него ли? И как смяташ, че ще ти повярва той след всичкото това?

— Не съм му ги дал на него. Просто се отървах от тях.

— Че защо? Парите са си пари. Те не знаят откъде са дошли.

— Сигурно.

— Парите нямат собственик — освен житейски принцип! И как точно се отърва от тях?

— Като се прибирах вкъщи — казах аз. — Разделихме се на пресечката между Девето авеню и 52-ра улица. Пуснах мангизите в чашата на първия просяк, който се изпречи. В наши дни просяците ти протягат пластмасови чашки.

— Това е, за да не се налага хората да се допират до тях. Значи си дал стотарка на някакъв идиот от улицата? И за какво според тебе ще отидат тия пари? И изобщо кой ще му развали цяла стотачка?

— Е — рекох аз, — това вече не е мой проблем.