Лорънс Блок
Танц в кланицата (18)

18.

Вестниците направо си умряха от кеф, Ричард Търман се беше разплескал на пихтия само на няколко ярда от мястото, където преди три месеца неизвестни лица бяха брутално изнасилили и убили жена му. Един мераклия за „Пулицър“ разсъждаваше надълго и нашироко, че последното нещо, което Търман е видял, по всяка вероятност е бил апартаментът на Готшалк — беше прелетял точно покрай него. Което са пълни глупости, защото човек обикновено спуска щорите, преди да замине нанякъде за половин година. Но не писах на редактора.

Нямаше човек, който да се съмнява, че е самоубийство, макар че по въпроса за мотива мненията се разделяха. Според някои той бил дълбоко нещастен заради загубата на жена си и нероденото си дете; други вярваха, че той е бил убиецът, а чувството за вина го е довършило. Редакторът на „Нюз“ писа, че този случай демонстрира провала на алчността от осемдесетте:

Само това се чуваше — Трябва Да Имаме Всичко!…

Е, преди три месеца Ричард Търман Имаше Всичко — пари в банката, прекрасна къща, красива жена, престижна работа и процъфтяваща кабелна телевизия. И даже наследник на път. За нула време част от това Всичко се превърна в прах, а парите и работата се оказаха крайно недостатъчни да запълнят празнотата в сърцето на Търман. Може да си мислите, че именно той е злодеят, замислил гнусния сценарий, по който се е развивало действието през ноември на 52-ра Западна улица. А може би го смятате за една от жертвите. И в двата случая той си остава просто човек, който наистина е Имал Всичко — а когато го е загубил, не му е останало нищо, заради което да живее.

 

 

— Нюхът ти никак не е отслабнал — каза ми Джо Дъркин. — Хем си се боял, че с него нещо се е случило и си искал да влезеш вътре, хем си усещал, че в апартамента няма никой. Е, то така си е и било. Смъртта е настъпила между седем и девет сутринта, това се вписва в картината, защото в десет в кухнята на ресторанта вече е имало хора, които са щели да чуят звука от падането. Странно защо не са го открили през обедната почивка, може би защото трупът е паднал в дъното на двора. А тия, които излизат да хвърлят в кофите смрадливите остатъци от патладжани и репички, едва ли имат желание в тоя студ да разглеждат пейзажа, тъй че не са го забелязали…

Беше петък сутринта. Намирахме се в апартамента на Търман. Докато аз гонех оня, що духа, в Маспет, момчетата от лабораторията бяха успели да свършат добра работа. Разхождах се из апартамента от стая в стая, но така и не ми стана ясно какво точно търся. Сигурно нищо.

— Хубавичко местенце — каза Джо, — малко префърцунено, но може да се живее. Я каква дебела тапицерия — удобството преди всичко… Нали така се казва за някои жени? „Главното й достойнство е удобството, а не скоростта.“ Само че какво общо има скоростта?

— Май това са го казвали по-скоро за коне. Едно време.

— Така ли? Е, тогава става. Ако ти е по-удобно да яздиш тлъст кон… Ще трябва да питам някой от конната полиция. Знаеш ли, детската ми мечта беше да стана полицай. Щото веднъж видях едни полицаи, яздеха коне, та затова. Ама като влязох в Академията, вече ми беше минало. Макар че сигурно то пак си е готино…

— Стига да обича човек конете.

— Е, много ясно. Човек ако по принцип не ги обича…

— Търман не се е самоубил — прекъснах го аз.

— Отде знаеш? Излял си е душата, прибрал се е, после е загрял каква щуротия е направил. Схваща, че няма никакъв изход, което си е чистата истина, защото ти тутакси ще го изпортиш на ченгетата. Може би съвестта му наистина проговаря. А може просто да е загрял, че го чакат доста годинки в панделата, и между другото се сеща какво се случва с хубавките момченца като него там. Хоп през джама — и край на проблемите.

— Не беше такъв човек. Освен това го беше страх не от закона, а от Стетнър.

— По прозореца няма други отпечатъци освен неговите, Мат, така че…

— Стетнър е бил с ръкавици, когато е убил Аманда, какво му пречи да ги сложи пак, за да хвърли Търман през прозореца? А пък Търман е живеел тук, отпечатъците му са из цялата къща. Освен това Стетнър може да го е накарал да отвори прозореца. „Толкова е задушно, Ричард, защо не поотвориш малко?“

— Оставил е бележка.

— Напечатана на машина, както разбирам.

— Много истински самоубийци го правят. Стилът е характерен: „Да ми прости Господ, не мога повече да живея“. Не казва нито че е утрепал жена си, нито че не я е утрепал.

— Това е, защото Стетнър не е наясно какво знаем ние.

— Или пък защото Търман не е искал да рискува. Я си представи, че падне от петия етаж и вземе да оживее? Като легне в болница с двайсет потрошени кокала, последното нещо, което ще иска, е да го обвинят в убийство, и то въз основа на пикливата му бележка. — Той угаси цигарата си в декоративния пепелник. — Но съм съгласен с тебе де. По всяка вероятност някой му е помогнал да излети през прозореца. Затова доведох момчетата от лабораторията, затова търсим случайни свидетели. Ех, колко гот ще бъде да намерим някой, който е видял именно Стетнър да влиза или да излиза… Но отсега ти казвам, че тая няма да я бъде. А и да са го видели — голям праз! Само заради това не можем да му предявим обвинение. Щото той ще каже: „Е, хубаво, бях тук, е — и? Търман беше жив и здрав, като си тръгнах. Вярно, изглеждаше отчаян и угрижен, но и през ум не ми мина, че смята да се самоубива“. Да си скъсаш гъза, нищо не можеш да докажеш.

Замълчах си.

— Освен това — продължи той, — има ли значение? Нали знаем, че Търман е убил жена си, нали видяхме, че не се е измъкнал безнаказано? Е, може би са му помогнали, може би именно Стетнър…

— Стетнър, ами; кой друг?

— От къде на къде точно Стетнър? Разполагаме единствено с думите на Търман, казани на четири очи, при това дори не са записани. А на всичко отгоре няколко часа по-късно той излита през джама. А не ти ли е идвало на ум, че те мотае?

— Единствено, че ме е мотаел. През цялото време се опитваше да изкара Стетнър, че е пряк потомък на Джак Изкормвача, а себе си — че е същинско агънце. Е, и?

— Ами може Стетнър да няма нищо общо с цялата работа. Може да е имал други съучастници, може да е искал да подлее вода на Стетнър в бизнеса. Виж сега, не че искам да кажа, че точно така се е случило. Знам, че звучи неправдоподобно. Но пък цялата тая история си е от край до край неправдоподобна. Просто искам да ти напомня, че Търман е убил жена си, но сега е мъртъв, и как само ми се иска всичките ми случаи да завършваха така щастливо! Ако пък го е направил Стетнър и успее да се измъкне — е, виждал съм и по-лошо. Щом като е такъв гад, какъвто Търман го описва, тогава защо досега не се е подхлъзвал? Не е бил арестуван, не е бил задържан. Дори не е глобяван за превишаване на скоростта.

— Ти да не би да си го проверявал?

— Естествено, че го проверих. Мама му стара, ти какво очакваше? С най-дебело удоволствие бих го прибрал, ако е престъпник. Само че той май не е. Поне в досието му не пише.

— Да бе, той направо е Алберт Швайцер.

— Не — възрази той. — Аз съм съгласен с теб, че сигурно е голямо лайно. Само че това не е престъпление.

 

 

Обадих се на Лайман Уоринър в Кеймбридж. Вече знаеше новината. Един журналист вече се бе усетил и му бе звъннал да го пита какво мисли по въпроса.

— Аз, разбира се, отказах да коментирам — рече ми той. — Още не знаех дали е истина. Самоубил ли се е?

— Така изглежда.

— Разбирам. Значи не е много ясно.

— Има вероятност да го е убил някой от съучастниците му. Полицията работи в тази насока, но надали ще стигне донякъде. Улики, които да противоречат на версията за самоубийство, няма.

— Но вие мислите, че е убийство.

— Да, само че малко хора се интересуват от моите мисли. Снощи прекарах няколко часа с Търман и научих това, за което ме наехте. Той си призна, че е убил сестра ви.

— Направо си е признал?

— Да. Опита се да стовари вината върху съучастника си, но призна, че е имал участие в убийството. — Реших да го поуспокоя. — Според него тя е била в безсъзнание практически през цялото време, Лайман. Още в началото са я ударили по главата и тя така и не е разбрала какво става.

— Ще ми се да вярвам, че е истина.

— Имах среща с Търман вчера следобед — продължих аз. — Надявах се да успея да го придумам да отиде в полицията. В случай на неуспех се бях подготвил да запиша разговора. Но не успях да го направя…

— Защото той се самоуби. Е, искам да знаете, че се радвам, задето ви наех.

— Наистина ли?

— Може би тъкмо вашето разследване е било причина той така да постъпи.

Аз се замислих.

— Много е възможно — казах накрая.

— В такъв случай се радвам, че всичко свърши така. Много по-бързо и елегантно от съдебните процеси, от които при това нерядко разни типове се измъкват безнаказано. Даже да се знае, че са виновни.

— Да, случват се и такива работи.

— А и да ги осъдят, присъдите винаги са малки и ако се държат послушно в затвора, след 4–5 години излизат на свобода, макар и под гаранция. Да, Матю, аз съм напълно удовлетворен. Дължа ли ви нещо?

— По-скоро аз ви дължа.

— Не ставайте глупав. Да не сте посмели да ми ги връщате! Няма да ги приема.

По този повод му казах, че спокойно може да провери как стои въпросът с наследството и застраховката на сестра му.

— По закон от застраховката не получавате нищо. Ако Търман я е убил, той не може нито да я наследи, нито да получи застраховката. Не съм запознат със завещанието на сестра ви, но предполагам, че всичко отива директно при вас, в случай че Търман отпадне от играта.

— Да, така е.

— Официално обвинение срещу него няма — продължих аз, — няма и да има, защото е мъртъв. Но вие можете да възбудите гражданско дело. То е малко по-различно от наказателното. Така например аз бих могъл да свидетелствам за разговора си с него през нощта, преди да се самоубие. Разговорът ще мине като доказателство, въпреки че не е записан. Най-добре попитайте адвоката си. При гражданските дела вината не се доказва чак до такава степен, както при наказателните. Достатъчно е да има разумно обосновани съмнения за нея. Стандартът просто е по-различен. Все пак поговорете с адвоката си.

Той помълча, а после каза:

— Едва ли ще го направя. Ако не ги взема аз, парите все някъде ще отидат. Съмнявам се, че е променил завещанието си след смъртта на Аманда. Сигурно е оставил всичко на нея, а в случай че тя умре преди него, на роднините си. — Той се закашля, после се овладя. — Не ми се ще да се бия със сестрите, братовчедките и лелите му. Нека приберат парите. Това няма никакво значение.

— Може би наистина няма.

— Аз имам страшно много пари и страшно малко време, за да ги похарча. Времето ми е по-скъпо от тях и хич не ми се иска да го пропилея по съдилища и адвокатски кантори. Предполагам, че ме разбирате.

— Напълно ви разбирам.

— Сигурно отстрани изглежда, че правя голям жест, но…

— Не — успокоих го аз. — Не изглежда така.

 

 

Следобеда отидох на събранието във Францисканската черква зад ъгъла на Пен Стейшън. Тълпата представляваше странна смесица от достопочтени обитатели на предградията и пропаднали алкохолици, които тъкмо бяха почнали да се учат да не пият. И двете групи се чувстваха неловко.

По време на дискусията аз вдигнах ръка и казах:

— Днес цял ден ми се пие. Намирам се в ситуация, в която нищо не мога да направя, а се чувствам длъжен да направя нещо. Каквото можах, свърших, недоволни няма, но понеже съм алкохолик, искам всичко да е идеално, а то никога не е…

В хотела ме чакаха две съобщения — беше звънял Ти Джей. Не беше оставил номер. Отбих се при Армстронг и изядох купа черен боб, после отидох на събранието в „Св. Павел“ от осем и половина. Този път обсъждахме Втората Стъпка, която учи, че има сила, много по-мощна от нас, която може да ни върне към нормалния живот. Когато дойде моят ред, аз казах:

— Казвам се Мат и съм алкохолик. За моята Сила мога да ви кажа само това, че върши чудесата си по крайно неведом начин.

Седях до Джим Хейбър, той ми прошепна, че ако детективският бизнес западнел, съм щял да преуспея в сътворяването на късметчета за курабийки.

Една жена на име Джейн каза:

— Нормалният човек, като се събуди сутрин и открие, че гумата му е спукана, веднага звъни на Американската автомобилна асоциация. А алкохоликът се обажда на Лигата за предотвратяване на самоубийствата.

Джим многозначително ме смушка в ребрата.

— Това не се отнася за мен — казах му аз. — Аз и кола нямам даже.

* * *

Когато се върнах, ме чакаше още едно съобщение от Ти Джей, но все така не знаех как да се свържа с него. Изкъпах се, легнах си и тъкмо започнах да се унасям, когато телефонът звънна.

— Брей, че трудно те намира човек — каза той.

— Тебе трудно те намира. Всички тия съобщения от теб ли са?

— Ами да, щото нали последния път рече, че трябвало да оставям съобщения?

— Е, да, ама на мен пак не ми стана ясно къде да те търся.

— В смисъл че не съм ти оставил телефон или нещо от сорта ли?

— Точно тъй.

— Ами аз нямам телефон бе!

— Така си и мислех.

— Е, хубаво де — каза той. — Недей да цивриш. Ще измислим нещо. Виж сега к’во, аз онуй нещо го намерих, нали, дето трябваше да го намеря.

— Сводника ли?

— Аха, и клюки понасъбрах — цяла торба с лайна.

— Казвай.

— Ама по телефона ли бе? Е, хубаво, щом искаш…

— Не, не, по-добре недей.

— Щото не е много хитро да говориме по телефона, а?

— Да, прав си. — Аз се изправих. — На ъгъла на 58-ма и Девето има кафене, „Флейм“ се казва, значи пада се на югозападния ъгъл…

— Спокойно бе, пич, ще го намеря.

— Не се съмнявам — рекох аз. — Значи след половин час.

 

 

Той ме чакаше отпред. Влязохме и седнахме в едно сепаре. Ти Джей демонстративно помириса въздуха и заяви, че из него се носело нещо вкусно. Аз се разсмях, подадох му менюто и му казах да си избере. Той си поръча сандвич с кашкавал и бекон, порция пържени картофи и двоен шоколадов шейк. Аз си взех кафе с препечен хляб.

— Намерих едно гадже — започна той. — Живее в Алфабет Сити. Бачкала за един сводник, Джук се казва. Туй май му е сводническото име. Ама да знаеш само колко я беше шубе! Хем още миналото лято го била зарязала, просто духнала от къщата, дето я държал, и пак си гледа през рамото да не би Джук да я гепи. Веднъж й бил рекъл, че ако му направи някакъв мърсар, ще й отреже носа. Тя все се пипа по носа да види дали е още там…

— Ако е избягала миналото лято, значи не е могла да познава Боби.

— Вярно — каза той. — Обаче онуй лапе, дето ми светна, че тоя бил сводник на Боби, разду, че за него бачкала и… — Той се усети и продължи. — Обещах й да не ти казвам как се казва, щото я е шубе, нали си чат. Не че ще й направиш нещо кофти, ама все пак…

— Няма нужда да ми казваш името й. Та значи той е бил сводник и на двамата, само че по различно време, така че ти си решил да откриеш нейния сводник и по този начин да се добереш и до неговия, така ли?

— Джусто.

— И се оказва, че това е някакъв тип на име Джук.

— Аха. Фамилията не я знаела. Трябва да е Бокс! — Той се засмя. — Къде му е хралупата, също не знае. Тя живеела на Уошингтън Хайтс, ама вика, че пичът имал няколко апартамента, та да държи в тях лапетата. — Той взе един картоф и го натопи в кетчупа. — Джук не мирясвал, все търсел нови и нови деца.

— Толкова ли е доходно?

— Тя вика, че търсел нови, щото старите не издаянвали много дълго време. — Той наклони главата си и се опита да си придаде равнодушен вид, но не успя. — Рекъл й, че срещите стават по два начина, с връщане или еднопосочно. Чат ли си?

— Я по-добре ми обясни.

— Абе, като е с връщане, значи се връщаш. А като е еднопосочно, значи не се връщаш. Чукачът може да не те връща. Демек може да си прави с тебе к’вото му скимне. — Той погледна в чинията си. — Даже може и да те пречука, на Джук туй му е през оная работа. Веднъж й рекъл: „Ако не слушаш, ще те пратя на еднопосочно пътуване“. А най-говняното било, че човек никога не знаел дали са го купили еднопосочно, или не. Например викал им: „А, тоя е готин, ще ти купи някой и друг парцал, няма да ти направи нищо лошо“. А пък щом излезне мацката, той викал: „Тая кучка няма да я видите повече. Пратих я с еднопосочен билет“. И те си поплаквали, щото нали са приятелки, но, майтапа настрана, повече наистина не я виждали.

 

 

След като приключихме с яденето, аз му дадох три двайсетачки и казах, че се надявам това да покрива разходите.

Той рече:

— Няма проблеми, мой човек. Щото нали те знам, че хич не си мангизлия.

Навън му казах:

— По-добре да спреш дотук, Ти Джей. Недей да се ровиш повече около тоя Джук.

— Що бе, мога да попреслушам тоя-оня.

— Не, недей.

— Безплатно бе, приятел.

— Не е заради това. Просто не искам Джук да усети, че някой се интересува от него. Току-виж тръгнал да те търси тебе.

Той се ококори.

— А, тая работа не ми харесва. Мацето вика, че бил голям мръсник. И освен туй бил едър. Ама на нея всички й изглеждат едри де.

— Тя на колко е години?

— На дванайсет — каза той. — Ама е дребна за възрастта си.