Лорънс Блок
Танц в кланицата (6)

6.

Ако знаех как да се свържа с Уил, щях да го направя още следващата сутрин. Знаех най-интимни неща от живота му, знаех, че започнал да пие сироп за кашлица на дванайсет години, че годеницата му го напуснала след пиянски скандал с баща й; че сегашният му брак започнал да куца, когато спрял да пие. Но нито му знаех презимето, нито къде работи, така че ми се наложи да изчакам до събранието в осем и половина.

Той влезе в „Св. Павел“ малко след като бяхме започнали; в почивката се насочи право към мен да разбере дали съм успял да гледам филма.

— Разбира се — казах аз, — той ми е един от любимите филми. Най̀ ми харесва моментът, когато Доналд Съдърланд се прави на генерал и минава покрай войниците.

— О, боже — каза той, — исках от теб да видиш специално тази касета, която ти дадох. Нали така се разбрахме?

— Само се пошегувах — казах аз.

— А-а-а.

— Изгледах филма. Не бих казал, че си прекарах времето приятно, но го изгледах докрая.

— И?

— Какво „и“?

Реших, че можем да пропуснем втората част на събранието. Хванах го за ръка и го изведох по стълбите нагоре към улицата. Посред Девето авеню мъж и жена се караха за пари, гласовете им се чуваха надалеч из топлия въздух.

Попитах Уил откъде има тази касета.

— Нали видя етикета — отговори той. — Взех я под наем от едно място при нас зад ъгъла. На 61-ва и Бродуей.

— Под наем?

— Точно така. Гледал съм го, и двамата с Мими сме го гледали по няколко пъти, но миналата седмица гледахме едно от продълженията и ни се прииска пак да видим истинския филм. А какво видяхме — си разбрал…

— Да.

— Едно прекрасно черно порно. Нали така му казват?

— Май да.

— Не бях гледал такова преди.

— Нито пък аз.

— Сериозно? Мислех, че като си бил полицай и детектив…

— Нищо подобно…

Той въздъхна.

— И сега какво ще правим?

— Какво искаш да правим, Уил?

— Дали да не идем в полицията? Не ми се ще да се забъркам в някоя беля, но и да си затворя очите — също не искам. Всъщност бих искал да ми дадеш съвет как да постъпя.

Казах му:

— Искам да разбера как точно си попаднал на тоя филм. Влязъл си в магазина, взел си го от рафта…

— Не, не става така…

— А как?

Той започна да ми обяснява процедурата. Показват ти картонени кутии, ти си избираш и я занасяш на щанда, там ти дават касетата от същата кутия. Той бил абониран, отметнали филма във файла му и му взели такса за едно денонощие. Няколко долара.

— И това се намира на ъгъла на Бродуей и 61-ва?

Той кимна.

— Две-три врати след ъгъла. Точно до бара на Мартин.

Знаех този бар, беше голям и просторен като замъка Бларни^[1], имаше евтино пиене и топла храна. Преди години на прозореца им имаше табелка, която съобщаваше, че „Щастливите Часове са от 8 до 10 сутринта“ — тогава пиенето е на половин цена. Егати щастливите часове от 8 сутринта…

— Докога е отворено?

— Май до единайсет. През уикенда — до полунощ.

— Ще ида да си поговоря с тях — казах аз.

— Сега?

— Защо не?

— Ами не знам. Искаш ли да дойда с теб?

— Няма нужда.

— Сигурен ли си? Защото в такъв случай ще се върна да дослушам събранието.

— Нямам нищо против.

Той тръгна, но се обърна.

— А, Мат, трябваше да върна филма вчера, така че може да те глобят. Ти само ми кажи и аз ще ти се издължа.

Казах му да не се притеснява за това.

 

 

Магазинът за касети под наем се намираше точно там, където ми каза Уил. Преди да ида там, минах през хотела да взема касетата. Имаше няколко клиенти, които вяло преглеждаха филмите; зад щанда стояха мъж и жена.

И двамата бяха над тридесет, а той не се беше бръснал от два-три дена. Реших, че това е управителят. Ако тя му беше шеф, сигурно щеше да му нареди да си иде и да се избръсне.

Отидох при него и казах, че искам да говоря с управителя.

— Аз съм собственикът — каза ми той. — Това урежда ли ви?

Показах му касетата.

— Трябва да е ваша — рекох аз.

— Етикетът е наш, значи е наша. „Мръсната дузина“, винаги се търси. Проблем ли има? Сигурен ли сте, че е от касетата или отдавна не сте почиствали главите на касетофона?

— Преди два дена я е наел един ваш клиент…

— А, вие я връщате вместо него. Ако е от два дена, ще има глоба. Чакайте да проверя.

Той отиде при един компютър и въведе кода на касетата.

— Уилям Хаберман — каза той. — Тук пише, че я е взел преди три дена, така че дължи 4 долара и 90 цента.

Вместо да посегна към портфейла си, казах:

— Гледали ли сте тази касета? Не самия филм, а касетата?

— Че защо?

— Върху половината от касетата има записан друг филм.

— Я да видя — каза той. Взе от мен касетата и посочи единия й ръб. — Погледнете тук. Новите касети имат едно зъбче на това място. Като запишете нещо, което искате да запазите, счупвате зъбчето и по този начин няма да можете да запишете нищо отгоре. Касетите с готов запис са със счупено зъбче, за да не направите беля, ако случайно натиснете бутона за запис. Това се случва непрекъснато, колкото и да са умни хората. Но можете да залепите дупката със скоч и тогава ще стане. Сигурен ли сте, че приятелят ви не е постъпил така?

— Напълно съм сигурен.

За момент ме изгледа с подозрение, после сви рамене.

— Значи иска друго копие на „Мръсната дузина“? Няма проблеми — филмът е популярен, имаме много копия от него. Не чак дузина, мръсна или не, но достатъчно.

Тъкмо се запъти да донесе едно от тях, когато го хванах за ръката и го спрях.

— Не това е проблемът — казах му аз.

— А?

— В средата на „Мръсната дузина“ някой е направил запис на порнографски филм — казах аз. — И то не като обикновените боклуци, а нещо особено жестоко и садистично. При това върху дете…

— Айде бе… Да не се вдетинявате вие?…

Кимнах. Вдетинявах се… донякъде.

— Искам да разбера как е попаднал там!

— Боже мили, не се и съмнявам, че ще искате! — възкликна той. Протегна се да пипне касетата и си дръпна ръката, сякаш се беше опарил. — Кълна се, че нямам нищо общо с тази работа. Филми от категория „X“^[2] не предлагаме. Нито „Дълбокото гърло“, нито „Дяволът в мис Джонс“, нищо подобно. В повечето такива магазини има по няколко такива заглавия… Срещат се женени двойки, които искат да видят как се правят тези работи, а не са от хората, които биха тръгнали по тоалетните на Таймс Скуеър. Но когато започнах тук, реших в магазина ми да няма подобни материали… Не и в моя магазин! — Той погледна касетата, но не посегна да я вземе. — Та откъде е дошъл тоя запис, това е въпросът, нали?

— Може би някой е искал да направи копие на друг филм?

— И тъй като не е имал празна касета подръка, е взел тази… Но защо ще използва наета касета, която ще връща на другия ден?

— Може би се е объркал — предположих аз. — Кой я е взимал последен?

— Искате да кажете преди Хаберман? Чакайте да видя.

Той се взря в компютъра, после се намръщи.

— Той е първият — каза той.

— Касетата да не би да е чисто нова?

— Не, разбира се. Прилича ли ви на чисто нова? Не знам защо, то уж човек си записва всичко на компютъра, държи в него всякакви работи, уж всичко е наред — и все ще се случи нещо такова… О, чакайте малко, сетих се откъде е тази касета…

Той ми разказа, че някаква жена била донесла цяла торба с видеокасети, повечето от които — хубави стари филми.

— Можете ли да си представите, имаше ги и трите версии на „Малтийският сокол“. Първата е от 1936 година, казва се „Сатаната и жената“, с Бети Дейвис и Уорън Уилямс. Артър Трийчър играе Джоел Кайро, а Синди Грийнстрийт, ако щете вярвайте, го играе една дебела жена на име Алисън Скипуърт. Във втората версия, оригиналната от 1931 година, Спейд го играе Рикардо Кортес, адска лигня, изобщо не може да се сравнява с Хъмфри Богард във версията от 1940-а. Заглавието му било „Малтийският сокол“, но след като пуснали версията на Хюстън, го преименували на „Опасната дама“… Жената казала, че е домоуправителка. Бил умрял един от наемателите й, а тя разпродавала част от вещите му, за да възстанови наема, който й дължал…

— И аз реших да ги купя — продължи той. — Не знам дали наистина е дължал наем, или тя просто е решила да се възползва от случая и да припечели някой друг долар, но съм сигурен, че не беше някоя крадла. А и бяха в добро състояние касетите, поне онези, които погледнах. — Той се усмихна горчиво. — Не ги прегледах всичките. Тази във всеки случай не съм…

— Това обяснява нещата — казах аз. — Ако касетата е била на този човек, който и да е той…

— И е трябвало да презапише нещо, а е било посред нощ и не е могъл да излезе и да си купи чиста… Да, така става. Не би го направил с наета касета, но тази не е била такава, преди да я получа, така че той я е използвал. — Той ме погледна. — Ама на нея наистина ли има порно с деца? Да не преувеличавате?

Казах му, че не преувеличавам. Той каза нещо по адрес на сегашните времена, а аз го запитах за името на жената.

— Не си го спомням — отговори ми той, — ако изобщо съм го знаел, което хич не ми се вярва.

— Не сте ли й платили с чек?

— Мисля, че не. Тя май ги искаше в брой. По принцип всички така ги искат. Но има някакъв шанс да съм й дал чек. Искате ли да погледна?

— Ще ми направите голяма услуга.

Той отиде да обслужи един клиент, после влезе в стаята отзад и се върна след няколко минути.

— Не е било с чек — каза ми той. — Така си и знаех. Учудващо е, че успях все пак да намеря бележката, която съм направил относно сделката. Взел съм от нея 31 касети, за които съм й дал 75 долара. Доста ниска цена, но касетите са използвани, а в този бизнес страничните разходи са опасни.

— Записали ли сте името й?

— Не. Датата е 4-ти юни, ако това може да ви помогне. Не я познавах, оттогава също не съм я виждал. Предполагам, че живее някъде наблизо, но това е всичко, което мога да ви кажа за нея.

Това бе всичко, което можеше да ми съобщи, и аз не се сещах за повече въпроси. Каза, че Уил ще получи едно безплатно гледане на „Мръсната дузина“, но на непокътнато копие.

Когато се върнах в хотела, потърсих телефонния номер на Уил — сега ми беше по-лесно, защото му знаех фамилията. Обадих му се и му казах да си вземе безплатното гледане когато пожелае.

— Що се отнася до другия филм — добавих аз, — няма какво повече да направим. Някой го е записал върху собствена касета, която в крайна сметка се е оказала в обращение. Притежателят на касетата не е жив, няма начин да се разбере кой е той, камо ли да се проследи касетата оттам нататък. Така или иначе, подобни работи се разпространяват именно по тоя начин, любителите на такива неща си презаписват касетите един от друг, защото само така могат да се снабдят с тях, на пазара ги няма.

— И слава богу — каза той. — Но редно ли е да оставим нещата така? Убито е едно момче.

— Филмът може да е отпреди десет години — отговорих му аз. — Може да е правен в Бразилия.

Това не беше много правдоподобно, като се има предвид, че всички в него говореха с американско произношение, но той не обърна внимание.

— Филмът е ужасяващ и животът ми щеше да бъде сто пъти по-щастлив и спокоен, ако не го бях гледал, но не виждам какво може да се направи. Из града сигурно има стотици такива филми. Десетина във всеки случай има. Само че този е по-различен от другите, защото се случи точно на нас да го видим.

— И значи няма смисъл да го носим в полицията?

— Аз поне не виждам смисъл. Ще го конфискуват, хубаво, а после? Ще го заключат в някое хранилище, а теб междувременно ще питат и разпитват как се е оказал в ръцете ти.

— Не бих искал това да става.

— Разбира се, че не би искал.

— Ами — рече той, — тогава да забравим за всичко.

* * *

Аз обаче не можах.

Това, което бях видял, и начинът, по който го бях видял, ми бяха направили огромно впечатление. Не бях излъгал Уил, като му казах, че не съм гледал подобни филми. От време на време подочувах нещичко, например, че са конфискували някакъв такъв в Чайнатаун и са го прожектирали в Пети участък. Ченгето, от когото го чух, ми разказа, че полицаят, който му го бил разказвал, излязъл от стаята в момента, в който на момичето му отрязали ръката. Това може би е истина, макар че полицейските истории са като кръчмарските, от сорта на онази за главата на Пади Фарели и непрекъснато биват украсявани. Знаех, че такива филми съществуват, че има кой да ги направи и кой да ги гледа, но никога преди това не се бях сблъсквал с тях.

И така аз все не можех да се отърся от някои неща, и то далеч не от онези, които очаквах. Лаконичният въпрос на момчето в началото на филма: „Това чудо работи ли вече? Ей, трябва ли да говоря нещо?“. Изненадата му, когато играта почна да загрубява, отказът му да повярва, че това се случва…

Нежната, покровителствена ръка на мъжа, която приглаждаше косата му на челото — посред това, което ставаше. Това се повтори няколко пъти по време на действието, докато се стигна до финалното зверство и камерата се насочи към един канал, издълбан в пода на няколко метра от краката на момчето. И преди това го бяхме виждали, но сега камерата нарочно се завъртя към него. Представляваше черна метална решетка, поставена в черно-бялата мозайка на пода. По черно-белите квадрати към този канал се стичаше кръв, червена като червилото на жената, червена като дългите й нокти и зърната на малките й гърди.

Това бе последният кадър, без хора в него, само плочите на пода, каналът и течащата кръв. После екранът изгасна, а сетне се появи Ли Марвин и се зае да брани демокрацията.

Следващите няколко дни, може би и седмица, открих, че мисля все за това, което бях гледал. Нищо не направих по въпроса, защото не знаех какво може да се направи. Бях скътал касетата в сейфа си в банката, без да я гледам повече — един път ми стигаше — и се чудех какво може да се направи, след като ми беше пределно ясно, че все нещо трябва да бъде направено. Разполагах с един запис, на който двама души с неустановена самоличност имаха сексуални отношения помежду си, както и с някакво трето лице, също с неустановена самоличност, когото те изтезаваха, предполага се против волята му, и по всяка вероятност убиха. Нямаше как да се разбере кои са те, нито пък кога и къде е станало събитието.

Веднъж след едно обедно събрание тръгнах по Бродуей към 42-ра, където прекарах няколко часа на гадната уличка между Бродуей и 8-ма. Доста порномагазини обиколих. Отначало ми беше неудобно, но после свикнах и се помотах около секцията за садомазохизъм. Имаше я във всеки магазин — връзване, наказание, изтезания, болка, всичките с по няколко описателни изречения и снимка за раздразване на апетита.

Не че очаквах да намеря нашата версия на „Мръсната дузина“ по магазините. На Таймс Скуеър почти няма цензура, но детската порнография и убийствата са все още забранени, а това, което бях гледал, включваше и двете. Вярно, момчето можеше да мине за по-голямо, а един добър монтажист би могъл да изреже най-големите ужасии, но все пак изглеждаше малко вероятно да попадна на по-мек вариант в продажба.

Съществуваше обаче вероятност Кожената жена и Гуменият мъж да са снимали и други филми, заедно или поотделно. Не бях сигурен дали ще ги позная, но реших, че ще мога, особено ако се появят в същите костюми. И така, ако изобщо нещо търсех, то бе именно това.

В един от големите блокове на 42-ра улица, може би през пет преки на изток от Осмо авеню, имаше едно малко магазинче като другите, само дето се беше специализирало в садомазохистични материали. И другите специалитети ги имаше естествено, но садомазохистичната секция беше очебийно по-голяма. Цената на касетите варираше от 19,98 чак до 100 долара, имаше и списания със заглавия като „Мъчител на цици“.

Прегледах всички видеокасети, включително немските и японските, както и силно аматьорските парчета с грубо напечатани на принтер етикети. На половината на заниманията си вече бях престанал да търся Гумения мъж и жестоката му партньорка. Всъщност не търсех нищо. Просто се бях оставил да бъда погълнат от този свят, в който бях влязъл тъй внезапно. Той винаги е бил тук, на по-малко от миля от мястото, където живеех, знаех за съществуването му, но никога не се бях потапял в него. Тогава нямах причина за това…

Накрая си тръгнах. Трябва да съм прекарал в магазина близо час в разглеждане на всичко, без обаче нищо да купя. Продавачът, и да се беше засегнал, не го показа. Беше мургав индиец с безстрастно лице и през цялото време не каза нито дума. Всъщност никой в магазина не говореше, нито той, нито аз, нито пък някой от останалите клиенти. Хората избягваха да се гледат в очите и само разглеждаха касетите, някой път купуваха по нещо, но през цялото време се движеха из магазина, сякаш бяха сами. От време на време се чуваше как се отваря и затваря вратата; чуваше се звънът на монетите, които продавачът наброяваше в ръката на клиента — четвърт долари, с които се пускаше видеото в едни будки отзад. Инак цареше тишина.

 

 

Веднага след като се прибрах, си взех душ. Това помогна малко, но все още усещах по себе си атмосферата на Таймс Скуеър. Същата вечер отидох на събрание, след което пак си взех душ и си легнах. Сутринта хапнах малко, прочетох си вестника, тръгнах към Девето авеню и свих по Дюс^[3].

Продавачът беше същият, но не даде вид, че ме е познал. Взех си жетони за десет долара, влязох в една от будките и се заключих. Няма значение коя будка ще изберете, защото всичките видеокасетофони са включени към една-единствена 16-канална система. Можете да сменяте каналите, ако пожелаете. Все едно си гледате телевизор вкъщи, само дето програмата е малко по-особена и с един жетон се купуват 30 секунди гледане.

Останах там, докато ми се свършиха жетоните. Видях как разни мъже и жени си причиняват най-разнообразни болки. На някои от жертвите очевидно им харесваше какво правят, никой от тях не изглеждаше истински уплашен. Те бяха просто доброволни изпълнители, актьори, които участваха в шоу.

Не видях нищо, което да прилича на това, което бях гледал у Илейн.

На излизане се оказах с десет долара по-беден и с толкова години по-стар.

Навън бе горещо и влажно, от една седмица беше все така и аз изтрих потта от челото си и се зачудих какво правя на 42-ра улица и защо съм дошъл. Тук нямаше нищо от това, което търсех.

Но нещо ме караше да се въртя все там. Нито ми се ходеше в други порномагазини, нито ме влечаха услугите, които предлагаше улицата. Не ми се купуваха наркотици, нито пък сексуални партньорки. Не ми се гледаха филми с кунгфу, не исках да си купувам маратонки, стереоуредба или сламена шапка с петсантиметрова периферия. Предлагаха ми сгъваем нож („Продава се само в комплект. Сглобяването е незаконно в някои щати“) и фалшива лична карта със снимка, изготвена на място, 5 долара с черно-бяла, 10 с цветна. Предлагаха ми електронни игри на Пак-Ман с и Дънки Конг; както и да чуя някакъв беловлас негър с електрически мегафон, който бил имал неопровержими доказателства, че Исус Христос е чистокръвен негър от днешен Габон.

Вървях нагоре-надолу, нагоре-надолу. По едно време пресякох Осмо, хапнах един сандвич и изпих чаша мляко на една лавка на крак в автогарата на Порт Оторити. Помотах се там известно време — заради спасителната климатична инсталация — а после нещо пак ме изкара на улицата.

В едно от кината даваха два филма с Джон Уейн, „Бойната кола“ и „Тя носеше жълта панделка“. Платих един-два долара, колкото там струваше, и влязох вътре. Изгледах втората половина на единия филм й първата на другия и после пак излязох.

И продължих да се разхождам.

Бях погълнат от мислите си и нищо не забелязвах, когато до мене застана едно негърче и ме запита какво правя. Обърнах се към него и той ме погледна предизвикателно. Беше на шестнайсетина години, горе-долу на същата възраст като убитото във филма момче, но изглеждаше далеч по-отракано.

— Просто гледам витрината — отговорих му аз.

— Разглеждаш всички витрини — възрази той. — От сума време обикаляш наоколо.

— Е, та?

— Е, к’во толкоз търсиш?

— Нищо.

— Иди на оня ъгъл — каза той. — Надолу по Осмо, свиваш зад ъгъла и ме чакаш там.

— Защо?

— Защо ли? За да не ни гледат тия наоколо, ето затуй.

Изчаках го на Осмо авеню. Той сигурно беше минал по другата пряка или пък направо през хотел „Картър“. Преди години хотелът се казваше „Дикси“ и беше известен с това, че телефонистът му отговаряше на всички позвънявания с думите: „Хотел «Дикси», и к’во сега?“. Мисля, че му смениха името горе-долу по онова време, когато Джими Картър спечели президентските избори срещу Джералд Форд, но може и да греша, а дори и да е истина, сигурно е съвпадение.

Стоях пред някаква врата, когато той се появи откъм север по 43-та улица с ръце в джобовете и глава, наклонена на една страна. Носеше джинси и джинсово яке върху тениска. Човек би си помислил, че с тези дрехи все едно е във фурна, но жегата явно не го безпокоеше. Каза ми:

— Вчера те видях и днеска пак. Все обикаляш наоколо. К’во търсиш бе, приятел?

— Нищо.

— Дрън-дрън. На Дюс всеки търси нещо. Първо реших, че си ченге, ама май не си.

— Откъде знаеш?

— Не си. — Той дълго ме оглежда. — Или пък си? Може и да си.

Разсмях се.

— К’во се смееш бе? Странна птица си ти, приятел. Хората ти предлагат трева, прах^[4], ти само врътваш глава и дори не поглеждаш към тях. Наркотици ли търсиш?

— Не.

— Не, значи. Да не ти трябва момиче? — Аз поклатих глава. — Или момче? Или и момиче, и момче? Искаш да гледаш нещо, или искаш да участваш в нещо? Кажи ми к’во искаш.

— Просто дойдох тук да се поразходя — казах аз. — Имах да обмислям някои работи.

— Аре бе — каза той. — Дошъл на Дюс да обмисля някои работи. Сложил си шапката за мислене и тръгнал по улиците. Що не ми кажеш к’во всъщност искаш и как смяташ да го получиш?

— Нищо не искам.

— Кажи ми бе, аз ще ти помогна да го намериш.

— Казах ти вече, нищо не искам.

— Леле, аз обаче що работи искам… Дай един долар.

Не звучеше заплашително. Аз го попитах:

— Че защо ще ти давам долар?

— Ми за да станем приятелчета. После може би, щото сме приятелчета, ще ти дам една цигара. К’во ще кажеш?

— Не пуша марихуана.

— Не пушиш марихуана? Че к’во пушиш тогава?

— Нищо не пуша.

— Тогава дай ми един долар и нищо няма да ти дам.

Не можах да сдържа смеха си. Огледах се наоколо, но не видях някой да ни обръща внимание. Извадих си портфейла и му подадох една петарка.

— Това пък защо?

— Нали сме приятелчета?

— Да де, ами ти к’во ще искаш? Искаш да дойда някъде с тебе ли?

— Не.

— Просто ми ги даваш.

— Просто ти ги давам ей така за нищо. Но ако не ги щеш…

Протегнах се да взема банкнотата, но той я дръпна и се разсмя.

— А, не така — каза той. — Като дадеш нещо, вече не можеш да си го искаш обратно. Мама не ти ли е казвала?

Той пъхна парите в джоба си, наклони глава и ме погледна.

— Все още не мога да чатна що за птица си — каза той.

— Няма какво толкова за чаткане — отвърнах аз. — Как се казваш?

— Как се казвам ли? Че к’во те интересува?

— Ей така просто.

— Викай ми Ти Джей.

— Дадено.

— „Дадено“… Ти как се казваш?

— Викай ми Букър.

— Букър ли? — Той поклати глава. — Голяма работа си обаче! Бас ловя, че не си никакъв Букър.

— Името ми е Мат.

— Мат — изрече той, като го премисляше. — Гот звучи. Мат. Мат. Това вече е друга работа, Мат.

— „И си е чистата истина, Рут.“

Очите му светнаха.

— Ей — каза той. — И ти ли си падаш по Спайк Дий? Гледал ли си филма?

— Естествено.

— Ама ти вярно си много странна птица.

— Няма такова нещо.

— Нещо ти трябва на тебе. Ама не мога да зацепя какво.

— Нищо не ми трябва.

— И си на тая улица?

Той подсвирна беззвучно. Лицето му беше кръгло, носът като копче, а очите му блестяха. Запитах се дали няма да похарчи петте долара за някакъв наркотик. Беше малко пълничък, за да бъде наркоман, и му липсваше характерният поглед, но за това трябва време.

— Тук, на Дюс — каза той, — всеки търси нещо. Едни търсят трева, други — хапчета, трети — секс, пари, нещо по-бързо или по-бавно действащо. Ако нищо не им трябва, чий го дирят тук тогава?

— Ами ти, Ти Джей, какво търсиш?

Той се засмя.

— А, аз търся какво търсят другите. Непрекъснато ми трябва да знам какво търсят другите глупаци, е — това търся аз, в това, Мат, ми е номерът.

 

 

Прекарах още няколко минути с Ти Джей. Той се оказа най-доброто петдоларово средство срещу тъгата, която ме бе налегнала по 42-ра улица. Когато си тръгнах, мракът, който ме потискаше цял ден, се беше разкарал. Взех един душ, хапнах прилично и отидох на сбирка.

На другата сутрин звънна телефонът, докато още се бръснех. Хванах метрото до Бруклин, за да получа една задача от Дру Каплан, адвокат от Корт Стрийт. Клиентът му бил обвинен в транспортно произшествие — блъснал някого, а после избягал.

— Кълне ми се, че е невинен — каза Каплан, — мен ако питаш, лъже като циганин, но в случай че казва истината, няма да е лошо да се провери дали ще се намери някой свидетел, който да е видял евентуално кой е блъснал старицата. Ще се заемеш ли с това?

Работих по този случай една седмица, а после Каплан ми каза, че повече няма да има нужда от мен, защото предложили на клиента му да пледира за заплаха на уличното движение и бягство от местопроизшествието.

— Ще се откажат от обвинението в убийство — каза той, — аз най-горещо го посъветвах да приеме и след като разбра, че по този начин няма да лежи в затвора, той най-накрая се съгласи. Ще поискат шест месеца, но съм сигурен, че съдията ще склони за условна присъда. Така че утре ще си дам съгласието за сделката, освен ако ти междувременно не си открил идеалния свидетел.

— Точно днес следобед открих един.

— Трябва ми свещеник — каза той. — Свещеник с идеално зрение и Медал на честта от Конгреса.

— Е, не е баш така, но затова пък показанията й са ясни и убедителни. Обаче работата е там, че според нея именно твоят човек го е направил.

— Леле боже — каза той, — дано обвинението нищо не знае за това.

— Преди два часа все още не знаеха.

— Е, нека не им казваме точно сега. Утре ще приключа с делото. Както се казва, чекът ти вече пътува по пощата. Ти сигурно си все така без разрешително и все така не пишеш доклади?

— Освен ако не ти трябва нещо за делото.

— Всъщност — каза той — за делото ми е нужно да няма доклади, тъй че ти недей да го пишеш, а аз ще забравя този разговор, който никога не сме водили.

— Няма проблеми.

— Чудесно. И виж какво, Мат, все някога ще трябва да си извадиш разрешително. Защото има работи, които бих ти възложил, само че без разрешително не става.

— Напоследък обмислям този въпрос.

— Е — каза той, — ако положението ти се промени, вземи да ме уведомиш.

Чекът на Каплан бе щедър и когато пристигна, наех кола и заминахме за Бъркшърс с Илейн да похарчим част от него. След като се върнахме, се обади Уоли от „Сигурност“ и получих работа за два дена във връзка с някаква застраховка.

Филмът, който бях гледал, остана в миналото, емоциите, които бе предизвикал у мен, избледняха. Беше ме шокирал, но всъщност нито той имаше нещо общо с мен, нито аз с него. С течение на времето животът ми пое обичайния си път и за мен той се превърна в това, което всъщност беше — поредно зверство в един свят, който преливаше от такива неща. Всяка сутрин четях вестника и всеки ден в него се появяваха нови и нови зверства, които засенчваха старите.

От време на време се сещах за някои от сцените във филма, но те вече ми действаха с отслабнал заряд. Не отидох повече на 42-ра улица, не срещнах повторно Ти Джей, а и рядко се сещах за него. Той беше интересна фигура, но пък в Ню Йорк ги има много и при това навсякъде.

Годината напредваше. „Метс“ ставаха все по-слаби и накрая излязоха от класирането, а „Янки“ така и не се класираха. В Сериите се срещнаха два калифорнийски отбора и единственото интересно нещо по време на играта беше земетресението в Сан Франциско. През ноември градът за първи път избра негър за кмет, а след седмица, три етажа над един италиански ресторант на 52-ра Западна улица, бе изнасилена и убита Аманда Уоринър Търман.

После видях един човек да приглажда кестенявата коса на едно момче и всичко започна отначало.