Лорънс Блок
Танц в кланицата (13)

13.

Седяхме на една странична маса. Аз пиех силно кафе без захар, а той — обичайното си дванайсетгодишно ирландско уиски. Бутилката беше с коркова тапа, нещо рядко в наши дни. Ако се махнеше етикетът, щеше да стане чудесна гарафа. Мик си пиеше уискито от чаша без столче, може би истинска Уотърфордска стъклария. Беше една класа над обикновените кръчмарски чаши и, подобно на уискито, се ползваше само за вътрешна употреба.

— Онази вечер минах оттук — казах аз.

— Бърк ми каза.

— Гледах един стар филм и те чаках. „Малкият Цезар“, Едуард Дж. Робинсън… „Света Богородице, това ли е краят на Рико?“

— Дълго щеше да чакаш — каза той. — Имах работа тогава. — Той взе чашата си и я поднесе към светлината. — Кажи ми, приятелю, винаги ли ти трябват пари?

— Не мога дълго без тях. Трябва да харча, значи трябва и да печеля.

— Но през цялото време ли си съдираш задника заради тях?

Аз се замислих.

— Не — казах аз най-накрая. — Не съвсем. Не печеля кой знае колко, но не ми и трябва много. Наемът ми е нисък, кола нямам, не съм застрахован и освен себе си не издържам никого. Не бих могъл да я карам много дълго без работа, но винаги пада по нещичко, преди да съм свършил парите.

— На мен винаги ми трябват пари — каза той. — Уж бачкам, уж печеля, но парите ми свършват, преди да се усетя. Просто не знам къде отиват.

— Всеки от това се оплаква.

— Кълна ти се, че се стопяват като сняг на слънце. Ти, разбира се, познаваш Анди Бъкли.

— Най-добрият стрелец, когото съм виждал.

— Да, има страхотно точна ръка. И е добро момче.

— Той ми е симпатичен.

— Няма как да не ти е. Знаеш ли, че до ден-днешен живее с майка си? Господ да благослови ирландците, що за странна раса сме! — Той отпи. — Но Анди не си изкарва хляба само като хвърля стрелички по дъската.

— Досетих се за това.

— Понякога ми върши разни работи. Голям шофьор е Анди. Всичко може да кара. Кола, камион, каквото ти хрумне. Сигурно и самолет може да кара, стига да му дадеш ключовете. — На лицето му се появи бърза усмивка. — Пък и да не му ги дадеш. Ако нямаш ключове и ти трябва някой да кара без тях, това ще е Анди.

— Разбирам.

— Та бях му казал да вземе един камион. В него имаше мъжки костюми. „Ботъни 500“, там добре ги правят. Шофьорът си знаеше работата. Трябваше да се остави да го вържат, после да се помотае малко, преди да се освободи, и да каже, че са го нападнали двама негри. Можеш да бъдеш сигурен, че бая добре припечелваше от тая работа.

— И какво се случи?

— Ох, били сменили шофьора — каза той с отвращение. — Нашият човек се събудил махмурлия и се обадил да каже, че е болен и съвсем забравил, че трябвало да го отвлекат същия ден. Анди отишъл да свърши работата и попаднал на друг шофьор, та трябвало да го прасне по главата, за да успее. И, естествено, оня се развързал бързо и, естествено, се обадил на полицията, те засекли камиона и тръгнали след него. Анди, слава богу, забелязал, че го следят и не отишъл в склада, защото щели да загазят и други хора. Паркирал на улицата и се опитал да се измъкне, като се надявал, че те ще го изчакат да се върне в камиона, но те пък се досетили и веднага го гепили, после се появил и шибаният шофьор и го разпознал официално.

— Анди къде е сега?

— Вкъщи си е и спи, предполагам. Мина преди час-два и каза, че има грип.

— Като Илейн.

— И тя ли? Гадна работа. Пратих го да си иде. Лягаш и пиеш греяно уиски, му викам, и утре си нов човек.

— Под гаранция ли е пуснат?

— Моят поръчител го измъкна след един час, но сега вече е съвсем свободен. Познаваш ли го оня адвокат, Марк Розенстайн се казва? Едно много сладкодумно еврейче, винаги се обръщам към него. Само не ме питай колко ми излезе всичко.

— Няма.

— Нищо, аз пък ще ти кажа. Петдесет бона, не знам къде са отишли, аз само му ги оставих. Част от тях явно са за шофьора, да си промени показанията и да каже, че оня изобщо не е бил Анди, бил е съвсем друг тип, висок, слаб, тъмен и с руски акцент едва ли не. О, Розенстайн е много добър. В съда едва ли ще го бива, гласчето му едва се чува, но в крайна сметка е по-добре изобщо да не се стига до съд. — Той си наля пак. — Чудя са колко ли си е гушнало еврейчето. Ти как мислиш? Половината?

— Сигурно.

— Абе, както и да е. Все пак си ги е заслужил. Човек не може да си оставя другарите да гният по затвора. — Той въздъхна. — Но когато имаш такива харчове, трябва и да печелиш яко.

— А не са ли върнали на Анди костюмите? — Аз му разказах историята, дето Джо Дъркин ми беше разправил, за Морис, който си поискал обратно конфискувания кокаин.

Мик отметна глава и се разсмя.

— Върхът е — каза той. — Ще го разкажа на Розенстайн. „Ако беше печен адвокат — ще му кажа, — щеше да уредиш да си ни върнат костюмите.“ — Той поклати глава. — Тия продавачи на наркотици са големи копелета. Мат, ти опитвал ли си някога тия лайна? Наркотиците де?

— Никога.

— На мен веднъж ми се случи.

— И не ти ли хареса?

Той ме погледна.

— Как ли пък не. Боже господи, беше страхотно! Бях с едно маце, дето не искаше да миряса, докато не опитах от него. А после, ако щеш вярвай, аз не й дадох мира. Никога през живота си не съм се чувствал толкова добре. Чувствах, че съм най-страхотният пич на земята, че ще трябва да възглавя света, за да му реша най-сетне проблемите. Само че преди това ми се щеше да шмъркна още малко кокаин. И, не щеш ли, оказва се, че е станало следобед, че кокаинът е свършил, аз и момичето сме напълно изтощени, след като не сме спрели да се чукаме цяла нощ, а тя ми се гали и казва, че ще трябва да ида за още. „Обличай се — рекох й аз — и си купи още кокаин, щом ти се иска, но тука не го носи, а и ти не се връщай повече.“ Тя не разбра защо така се получи, но й стигна акълът да не ме разпитва и се измете. Обаче прибра парите. Те винаги така правят.

Сетих се за Дъркин и за стоте долара, които му бях дал. „Не би трябвало да ги взимам“ — беше казал той. Но не ми ги върна.

— Оттогава не съм докосвал кокаин — каза Мик — и знаеш ли защо? Защото беше прекалено хубаво. Не искам повече да ми е толкова хубаво. — Той размаха бутилката. — Това тук ме кара да се чувствам толкова добре, колкото мога да поема. Повече би било неестествено. Даже по-лошо, би било ужасно неестествено. Мразя го това вещество. Мразя богатите копелета, които го държат в специални кутийки от нефрит и го взимат със златни лъжички и сребърни сламки. Мразя ония, които го пушат по ъглите. Боже, само като си помисля какво причинява той на града! Тая вечер едно ченге каза по телевизията — заключвайте вратите, когато се возите в такси, защото на червен светофар може някой да влезе вътре и да ви ограби. Можеш ли да си представиш?

— Все по-лошо става.

— Да, наистина — каза той. Отпи от уискито и известно време се наслаждаваше на вкуса му, преди да го глътне.

Познавах вкуса на дванадесетгодишното ирландско. Преди години пиехме такова с Били Кийган, който беше барман при Джими. Спомних си аромата му, но неизвестно защо вкусовата ми памет не предизвика у мен желание да пия, нито пък ме накара да се уплаша от спящата в мен жажда.

В такива нощи последното нещо, което исках, бе да пия. Бях се опитвал да обясня това на Джим Фейбър, който съвсем разбираемо се съмняваше дали е уместно да кисна по цели нощи в някой бар и да гледам как някой се налива. Успях само да му разясня, че по някакъв начин Балу пиеше и за двама ни, че уискито, което отиваше в гърлото му, утоляваше не само неговата, но и моята жажда, като при това аз оставах трезвен.

Той каза:

— Неделя вечер пак ходих в Куинс.

— Но не в Маспет?

— Не, не в Маспет. На едно съвсем различно място. Сградите на Джамайка. Знаеш ли ги?

— Имам смътна идея.

— Пътуваш по Гранд Сентръл Паркуей и слизаш на Ютопия. Трябваше ни една къща близо до Кройдън Роуд. Не мога да ти опиша махалата. Бе съвсем тъмно, когато пристигнахме. Бяхме трима, караше Анди. Той е страхотен шофьор, нали ти казах?

— Каза ми.

— Там ни очакваха; но не очакваха, че ще носим оръжие. Бяха испаньоли, някъде от Южна Америка. Един мъж, жена му и нейната майка. Търговци на наркотици, продавали кокаин на кило. Попитахме го къде са парите. Няма пари, отговори той. Имали били кокаин за продан, пари нямали. Аз обаче знаех, че в къщата има пари. Предишния ден бяха направили голям удар и част от печалбата все още беше там.

— Откъде знаеше?

— От момчето, което ми даде адреса и ми каза как да влезем. Та вкарах аз мъжа в спалнята и се опитах да го вразумя. С ръце, разбира се. Но мръсната му лоена топка си държеше на своето. И тогава влиза един от моите хора с бебе в ръце. „Казвай къде са парите — му вика — или ще прережа гърлото на копеленцето.“ А бебето се дере, та се къса. Никой нищо не му прави, нали, но явно е било гладно или е искало при мама. Нали ги знаеш бебетата.

— И после какво?

— Можеш ли да повярваш — продължи той, — бащата изведнъж заявява да вървим на майната си. „Няма да го направите“ — ми вика и ме гледа право в очите. „Вярно — викам му, — аз бебета не убивам.“ И казах на моя човек да го занесе на майка му да му смени пелените или там да му даде да яде, абе да го накара да млъкне. — Той се изправи в стола си. — А след това взех бащата, сложих го са седне, излязох и се върнах с престилката на баща ми. Едно от момчетата — Том, нали го знаеш Том, дето повечето следобеди е на бара.

— Знам го.

— Та Том му опря един пистолет до главата, а аз хванах големия сатър, дето също беше на баща ми. Отидох да го проверя на таблата на леглото, фраснах я едно хубаво и наоколо се разлетяха трески. После хванах ръката му над китката, поставих я на облегалката на един стол и вдигнах сатъра с другата ръка. „А сега, копеле такова, казвай къде са мангизите, иначе ти отиде ръчицата.“ — Той доволно се усмихна на спомена. — Парите се оказаха в пералнята, в тръбата на центрофугата. Можехме да обърнем къщата с краката нагоре и пак да не ги намерим. Веднага приключихме и Анди без проблеми ни закара вкъщи. Аз ако карах, щях да се загубя, но той знае всеки завой.

Станах и отидох зад бара да си налея кафе. Когато се върнах, Мик беше забил поглед някъде настрани. Седнах и зачаках кафето ми да изстине. За известно време никой от нас не проговори.

После той каза:

— Оставихме ги живи, цялото семейство. Не знам, май не постъпихме много хитро.

— Едва ли ще се обадят в полицията.

— Така е, а пък и хич не са големи връзкари в нашите среди, няма да смеят да ни върнат удара. Освен това им оставихме кокаина. Имаше десет кила кокаин — като малки футболни топки. „Оставям ви коката — рекох му аз — и освен това ви оставям живи. Но само да се опитате да ми върнете — тогава аз ще се върна тук. И ще нося това — и посочих престилката, и това — и посочих сатъра. — И ще ти отсека краката, ръцете и всичко, за което се сетя.“ Нищо подобно не бих направил, разбира се. Просто ще го убия и толкоз. Но човек не може да уплаши един търговец на наркотици с това, че ще го убие. Те всички си знаят, че рано или късно, все някой ще го направи. Обаче само да им кажеш, че ще ги оставиш без някоя и друга част на тялото — запомнят го за цял живот.

Той си напълни чашата и сръбна.

— Не исках да го убивам — каза той, — защото щеше да ми се наложи да убия и жената, и майката. Бебето щях да оставя, едно бебе не може да те познае на очна ставка, но представи си как ще живее по-нататък. И без друго с такъв баща животът му не е розов… Щото виж само как реагира на блъфа ми: „Не вярвам да го направите“. На копелето не му е пукало дали ще го заколим. Айде, давай, убий бебето, винаги мога да си направя друго. Но когато стана въпрос за ръката му, тогава да видиш как се кротна…

След малко той добави:

— Понякога се налага да ги избие човек. Затича се някой към вратата, ти го изпуснеш и трябва да очистиш останалите. Или пък си знаеш, че не прощават и трябва или да ги убиеш, или до края на живота си да си пазиш гърба. В такива случаи разсипваш наркотиците навсякъде из къщата. Стриваш ги, посипваш труповете с тях, натъпкваш ги по чергите, изобщо правиш така, че да изглежда, сякаш са се сбили с други от занаята. Ченгетата не си дават особен труд да разследват подобни убийства.

— Всеки път ли оставяш наркотиците?

— Да — отговори той. — И знам, че се лишавам от цяло състояние, но не ми пука за това. Носят луди пари. Няма нужда ти да ги продаваш, просто ги стоварваш на едро на някой прекупвач. Желаещи — дал господ.

— Не се и съмнявам.

— Но аз не желая да участвам в играта, не желая да имам вземане-даване с тая паплач, дето ги продава или шмърка. От кокаина, дето им оставих оная нощ, можех да получа къде повече, отколкото измъкнах от шибаната центрофуга. Там имаше само 80 000. — Той вдигна чашата, после пак я постави на масата. — Трябваше да са повече. Знам, че някъде из къщата има и друго скривалище, но трябваше наистина да му отсека ръката, за да ми го покаже. А след това вече щеше да ми се наложи да го убия и него, и другите. И после да звънна в полицията и да им съобщя, че на еди-коя си улица в еди-коя си къща пищи някакво бебе.

— По-добре да вземеш осемдесетте бона.

— И аз така реших — каза той, — но четири от тях веднага отидоха за момчето, дето ни каза къде да идем и как да се вмъкнем. На това му викат такса за откривателя. Пет процента. Никак няма да се учудя, ако си е помислил, че сме гепили повече и го лъжем. Четири хиляди за него, по една солидна сума за Том, Анди и четвъртия човек, ти не го познаваш. И за мен остана малко по-малко от това, което платих, за да отърва Анди от пандиза. — Той поклати глава. — Парите никога не ми стигат. Не знам защо.

 

 

Разказах му това-онова за Ричард Търман и за покойната му жена, а също и за човека, когото бяхме видели в Маспет. Извадих рисунката и той я разгледа.

— Същият е — каза той. — И казваш, че човекът, дето я е рисувал, изобщо не го е виждал? Звучи невероятно.

Аз оставих рисунката настрана и той ме попита:

— Вярваш ли в ада?

— Май не.

— Е, блазе ти тогава. Аз пък вярвам. Вярвам, че там има запазено място за мен, някой стол край огъня.

— Сериозно ли, Мик?

— Не че съм убеден, че има огън и наоколо тичат дяволчета с вили в ръка. Просто вярвам, че всеки човек го чака нещо. И ако си водил лош живот, ще си прекараш доста кофти, след като умреш. А аз далеч не съм светец.

— Така си е.

— Убивам хора. Вярно, правя го от нужда, но при живота, който водя, няма как да не се убива. — Той ме изгледа твърдо. — И освен това нямам нищо против да убивам. Дори понякога ми харесва. Можеш ли да си представиш?

— Мога.

— Но да убиеш жена си заради застраховката или някое дете заради собствен кеф… — Той се намръщи. — Или да изнасилиш жена. Това последното биха го направили доста повече мъже, отколкото си мислиш. Предполага се, че трябва да си извратен, за да го направиш, но аз понякога си мисля, че половината човечество би изнасилвало. Половината мъже, във всеки случай.

— Да — съгласих се аз. — В Академията ни учеха, че изнасилването било престъпление от ярост към жените и че изобщо нямало нищо сексуално в него. С годините престанах да мисля така. В половината от днешните случаи то явно е престъпление поради удобна възможност, един вид да изчукаш някоя, без преди това да я водиш на вечеря. Да речем, правиш обир или нещо такова, там има жена, ти й хвърляш око, та защо не?

Той кимна.

— Един път — каза той, — като снощи, само че от другата страна на реката, в Джърси, бяхме решили да утрепем едни наркодилъри, живееха в една хубава къща в покрайнините. Бяхме наясно, че ще трябва да изпотрепем всичко живо дори още преди да ги бяхме видели. — Той отпи от уискито и въздъхна. — Да-а, право в ада ще отида един ден. Е, самите те също бяха убийци, но това не е извинение, нали?

— Може и да е — отговорих аз. — Не знам.

— Не е. — Той остави чашата си и обви с лапа бутилката, но не я вдигна от масата. — Тъкмо бях свършил с мъжа, едно от момчетата тършуваше дали няма още пари и изведнъж от съседната стая идват викове. Влизам аз и виждам един от нашите върху жената, полата й запретната, дрехите разкъсани, тя се бори с него и крещи.

„Махай се оттам“ — му казвам аз, а той ме поглежда, сякаш съм луд, нали така и така сме щели да я убием, а тя била готина, защо преди това да не се позабавляваме?

— И какво направи ти?

— Почнах да го ритам — отговори той. — И така го сритах, че му счупих три ребра. После, преди да продължа, я застрелях между очите, за да не се мъчи повече. Вдигнах го, треснах го в стената, а когато той се понадигна, го ударих по мутрата. Идеше ми да го убия, но имаше хора, които знаеха, че работи за мен, та все едно да им пратя покана. Изнесох го оттам, дадох му неговия дял, платих на един доктор да го превърже и да си затваря устата и накрая го разкарах. Той беше от Филаделфия, казах му да се връща там, защото кариерата му в Ню Йорк е свършила. Убеден съм, че и до ден-днешен не е наясно какво толкова лошо е направил. Тя и без това ще умре, защо да не се позабавляваме с нея? Защо тогава да не й изпечем дроба и да го изядем, бива ли да се хаби?

— Звучи мило.

— В името на Исуса — продължи той, — всички ще умрем, нали? Защо тогава не почнем да си причиняваме всяка гадост, за която се сетим? Това ли се иска? Натам ли е тръгнал светът?

— Не знам накъде е тръгнал светът.

— Аз също не знам. Освен това не ми е ясно как успяваш да живееш само с това пикливо кафе, честна дума, не ми е ясно. Ако го нямаше това…

Той напълни чашата си.

 

 

По-късно се разприказвахме за негрите. Той избягваше да си има работа с тях и аз го попитах защо.

— Че има готини сред тях — рече той, — не отричам. Как му беше името на оня, дето го видяхме на бокса?

— Чанс.

— Виж, той ми хареса — каза той, — но трябва да признаеш, че е съвсем друг тип в сравнение с останалите си братя. Образован, изискан и е професионалист.

— Знаеш ли как се запознах с него?

— Сигурно в офиса му. Или ти май каза, че на състезания?

— Да, на мач, но поводът беше делови. Чанс тогава не се занимаваше с предмети на изкуството. Беше сводник. Едно от момичетата му беше заклано с мачете от някакъв побъркан тип и той ме нае да го открия.

— Значи е сводник.

— Вече не, сега търгува с изкуство.

— И ти е приятел.

— И ми е приятел.

— Да ти имам приятелите.

— Така вика и един познат полицай.

— Така ли?

— Да, и има предвид тебе.

— Стига бе. — Той се разсмя. — Е, какво да се прави. Има право човекът.

В такива нощи най-лесно вървят старите истории, а и паузите между тях са някак уютни. Той ми разказа за отдавна починалите си родители и за брат си Денис, убит във Виетнам. Имаше още двама братя, единият беше адвокат и брокер на недвижимо имущество в Уайт Плейнс, другият търгуваше с коли в Медфорд, щата Орегон.

— Поне така беше, когато му се обадих последния пък — каза Мик. — Той, Франсис де, искаше да става свещеник, но не издържа и година в семинарията. „Разбрах, че прекалено много си падам по момичетата и пиенето.“ По дяволите, има толкова много попове, които правят и двете неща! Опита една работа, после друга, а преди две години отиде в Орегон да продава коли. „Тука е върхът, Мики, що не дойдеш да ме видиш!“ Но аз не отидох, а той може би вече е заминал някъде другаде. Струва ми се, че още му се иска на горкия да стане свещеник, нищо че отдавна е изгубил вярата. Можеш ли да проумееш това?

— Мисля, че да.

— Ти католик ли си? Май не.

— Не съм. В семейството ни имаше и католици, и протестанти, но никой не беше особено ревностен. Израснах, без да ходя на църква, а и не знаех в коя точно да ходя. Дори имам дядо, който е половин евреин.

— Сериозно? Можел си да станеш адвокат като Розенстайн.

Той ми доразказа историята, която бе започнал четвъртък вечер, за човека, дето имал фабрика за клещи за телчета. Бил натрупал дългове от комар и помолил Мик да подпали фабриката, та да й вземе застраховката. Подпалвачът, който Мик осигурил, се объркал и подпалил отсрещното здание. Когато Мик му обяснил грешката, подпалвачът заявил, че няма никакъв проблем, щял пак да иде другата нощ и да свърши работата както трябва. И освен това нямало да иска пари за новото подпалване.

Аз на свой ред разказах една история, за която не се бях сещал от години.

— Тъкмо бях завършил Академията, и ме прикрепиха към една от старите хиени, Винс Махафи се казваше. Трябва да беше изкарал трийсетина години в полицията, но си беше останал просто униформено ченге и не търсеше чиста работа. Научи ме на много неща, включително и на такива, каквито не трябваше да ме учи, като например разликата между чистия и мръсния подкуп и по какъв начин да получавам колкото може повече от първия. Пиеше като смок, ядеше като прасе и пушеше италиански пурети. Наричаше ги „баровски смрадливки“. Аз си мислех, че само Кръстниците ги пушат. Цяло театро беше тоя Винс…

… Една нощ отидохме да приберем един, съседите се бяха оплакали, че в апартамента му се вдига много шум. Това става в Бруклин, на Парк Слоун. Сега кварталът има приличен вид, но навремето там живееха работници.

Апартаментът се намираше на петия етаж, асансьор нямаше и Махафи току спираше да си поеме дъх. Заставаме най-накрая пред вратата, а отвътре нищо не се чува. „Мама му стара — казва Винс, — айде на бас, че я е утрепал. Сега ще ревне и ще си заскубе косата и на нас не ни остава нищо друго, освен да го приберем.“

Но след като звъннахме, на вратата застанаха и двамата, мъжът и жената. Той беше едър мъжага на около 35, строителен работник, а тя имаше позапуснат вид, макар че в гимназията трябва да е била хубавичка. Те се учудиха, като разбраха за оплакването. О, вдигали са голям шум ли? Ами може би телевизорът е бил малко надут. Сега го бяха изключили и в къщата беше тихо като в гроб. Махафи понатисна леко педала, каза, че според оплакването шумът бил от бой и караница, те се спогледаха и рекоха, че да, поскарали се за нещо, вдигнали кавга, може и да са си крещели и да са удряли малко по-силничко по кухненската маса, но ще внимават това да не се повтаря, защото, разбира се, не биха искали повече да безпокоят съседите си…

… Мъжът беше пил, но не бих казал, че се беше натряскал, и двамата бяха спокойни и любезни и аз вече се канех да им пожелая приятна вечер и да се заема с нещо друго. Но Винс беше минал през стотици такива случаи и този му намирисваше на нещо гнило. Може би и аз щях да усетя, че нещо не е наред, ако не бях толкова зелен. Защото те криеха нещо. Иначе щяха да ни кажат, че никаква кавга не е имало, и да ни пратят по дяволите…

… Та Винс започна да се мотае, да си бъбри с тях, аз се чудя какво му става, дали не чака домакинът да извади бутилка и да ни почерпи по едно. И тогава и двамата чуваме един звук като от котка, но не точно. „А, няма нищо“ — казват те, обаче Махафи ги блъсва настрани и отваря една врата, зад която намираме едно седемгодишно, но дребно за възрастта си момиченце, и веднага ни става ясно защо семейната кавга не е оставила никакви следи по жената. Всичките бяха върху момиченцето…

… Баща й я беше пребил като куче. Навсякъде имаше синини, едното й око се беше затворило, а по ръката й имаше следи от изгаряния с цигара. „Тя падна — твърдеше майката, — той не я е докосвал, тя сама падна.“

… Закарахме ги в управлението и ги затворихме. После заведохме детето в болница, но преди това Махафи я вкара в един празен офис и взе от някого фотоапарат. Съблече го почти голо и го снима десетина пъти.

— Понеже съм кофти фотограф — каза той, — ще направя повечко снимки за по-сигурно.

… Наложи се да пуснем родителите. Лекарите в болницата потвърдиха това, което вече знаехме, че детето е било пребито и измъчвано, но мъжът се кълнеше, че не го е направил, жена му го подкрепяше, а от детето не можехме да очакваме показания. А и тогава насилието срещу деца не се преследваше толкова строго. Сега положението е малко по-добро. Поне така си мисля де. Но тогава ние нямахме друг избор, освен да пуснем родителите.

— Сигурно ти се е щяло да убиеш тоя гадняр — каза Мик.

— Щеше ми се да го пъхна в затвора. Не можех да повярвам, че ще се измъкне, след като е направил такова нещо. Махафи ми каза, че това се случва непрекъснато. Дори не се стигало и до съд, освен ако детето не умре, но и тогава не било сигурно. Тогава защо направи ония снимки, попитах аз. Той ме потупа по рамото и каза, че всяка една от тях била колкото хиляда думи. Не разбрах какво иска да каже…

… В средата на другата седмица бяхме седнали в колата.

— Хубав ден — каза той. — Защо да не се поразходим до Манхатън.

Нямах понятие къде ме кара. Спряхме на Трето авеню към 80-а улица. Там имаше строителна площадка, бяха съборили някакви къщета и на тяхно място строяха блок. „Разбрах къде пие“ — каза Махафи. Влязохме в кварталната кръчма, „При Карни“ или „При Кати“, нещо такова, отдавна вече не съществува. Беше пълно с мъже в работни обувки и каски, някои бяха в почивка, други си бяха свършили смяната и сега разтоварваха с чаша бира. Нали и двамата сме с униформи, та разговорът секна, както влязохме. Бащата седеше на бара със свои приятелчета. Интересно, не мога да си спомня името му…

— Че как ще го помниш след толкоз години?

— Има как, ще видиш. Както и да е, Махафи се насочва право към тях, застава до оня и вика на хората наоколо: „Според вас този човек добър ли е? Почтен човек ли е?“. И те всички казват да, разбира се, добър човек е. Какво друго да кажат? И Махафи си разтваря синята риза и измъква оттам един кафяв пакет, дето са снимките на момиченцето. Беше ги дал да ги увеличат и се бяха получили чудесно. „Ето какво е направил със собственото си дете — казва Махафи и ги пуска да ги видят. — Хубавичко ги разгледайте, ето какво прави това копеле с беззащитното си дете.“ И след като те ги огледаха едно хубаво, той им казва, че макар да сме полицаи, не можем да тикнем този гад в пандиза, изобщо нищо не можем да му направим. Но, казва той, вие не сте полицаи. А като си излезем оттук, няма да можем да ви спрем да направите това, което намерите за добре. „Знам, че сте едни чудесни американски работници — им вика той, — и знам, че ще постъпите правилно.“

— И те какво направиха?

— Не останахме да видим. На връщане към Бруклин Махафи ми каза — „Мат, ето ти един добър урок. Никога не прави нещо, което някой друг може да направи вместо теб.“ Защото той си знаеше какво ще последва — както разбрахме после, почти го бяха убили оня мръсник. Лънди, така се казваше, Лънди. Само че Джим или Джон?… Все едно, изкарал в болница цяла седмица. Не подал жалба, не искал да каже кой го е пребил. Заклел се, че сам е паднал по собствена глупост. Не можеше да се върне обратно на работа, защото хората там нямаше да го приемат. Но сигурно пак си е намерил да бачка нещо в строителството, защото няколко години по-късно научих, че паднал в дупката. Така казват, когато работиш на скелето на висока сграда и паднеш долу, значи си паднал в дупката.

— Блъснал ли го е някой?

— Не знам. Може да е бил пиян и да е загубил равновесие или пък да е бил абсолютно трезвен и пак да е станало такова нещо. Или пък да е дал на някой повод да го блъсне. Не знам. Не знам какво се е случило с детето, нито пък с жената. Сигурно нищо хубаво, но това само ги приравнява към останалия свят.

— А Махафи? Сигурно вече не е жив.

Аз кимнах.

— Умря на поста си. Все се опитваха да го пенсионират, той все се измъкваше и един ден — тогава вече не бях с него, току-що бях станал инспектор след една страхотна акция, в която извадих невероятен късмет — та един ден се качвал по някакви стълби и сърцето му не издържало. Умрял по пътя към болницата „Кингс Каунти“. На погребението му всички твърдяха, че той точно така би желал да умре; но тук грешаха. Аз знаех какво искаше той. Искаше да живее вечно.

 

 

Малко преди изгрев той ме попита:

— Мат, как мислиш, аз алкохолик ли съм?

— Боже господи — казах аз, — на мен знаеш ли колко години ми трябваха, за да реша, че съм алкохолик? От какъв зор ще инвентаризирам чуждите пороци?

Станах и отидох до тоалетната. Когато се върнах, той каза:

— Бог ми е свидетел, че обичам да пия. Светът щеше да бъде страшно шибан, ако нямаше пиене.

— Той пак си е шибан.

— Да, но на моменти тази течност те кара да забравиш това. Или поне поразмазва картината. — Той вдигна чашата и се загледа в нея. — Казват, че не може с просто око да се гледа слънчево затъмнение. Трябва да го правиш през опушено стъкло, та да не си развалиш очите. Не е ли така и с живота? Не ти ли трябва тази течност, с цвят на огън и пушек, през която да го гледаш?

— Добре казано.

— Изгъзици и поетични мисли, това е то ирландецът. Ще ти кажа нещо. Знаеш ли кое му е най-хубавото на пиенето?

— Че има нощи като тази.

— Да, но то не е само заради алкохола. Ето сега — единият от нас пие, другият не пие, но има и още нещо, което не мога да го изразя с думи. — Той се наведе напред и опря лакти в масата. — Не, хубавото на пиенето е, че има едни моменти, които се случват много рядко. Ама не знам дали на всеки се случват. Случва ми се в някои нощи, когато седя сам с бутилката и чашата. Хем съм пиян, хем не съм, ти ги знаеш тия работи, гледам нанякъде в далечината и хем си мисля, хем не си мисля, нали разбираш какво искам да кажа?

— Да.

— И идва един момент, в който всичко се прояснява и се разтваря пред мен. Мислите ми обгръщат цялото мироздание и ми остава само ей тонинко да схвана смисъла. И тогава хоп — той щракна с пръсти, — всичко изчезва. Разбираш ли ме?

— Да.

— Когато пиеше, случвало ли ти се е…

— Да — отговорих аз, — от време на време. Но знаеш ли какво? Случвало ми се е и след като спрях да пия.

— Стига бе!

— Сериозно. Не много често и не през първите две години, но сега най-редовно ми се случва да си седя в хотела, да си чета и после да погледна през прозореца и да се замисля за това, което току-що съм прочел, или за нещо друго, или пък за съвсем нищо.

— Аха.

— И тогава да изпитам съвсем същото, което описа. Това е един вид познание, нали?

— Да.

— Но на какво? Не мога да го обясня. По-рано си мислех, че е от алкохола, но откакто взе да ми се случва на трезво, разбрах, че той няма нищо общо с това.

— Ти бая ме накара да се замисля. И за момент не съм допускал, че може да се случи на трезво.

— Е, на̀, може. И точно по същия начин. Но ще ти кажа още нещо, Мик. Когато ти се случва на трезво и го нямаш това опушено стъкълце…

— Аха.

— … и аха да го хванеш — и то изчезне — аз го погледнах право в очите, — то сърцето ти се къса.

— Така става — съгласи се той, — пиян или трезвен, сърцето ти все се къса.

 

 

Навън беше съмнало, когато той си погледна часовника и се изправи. Влезе в офиса си и се върна с месарската престилка. Беше от бяла памучна материя, наръфана тук-таме от дългогодишното пране, и го покриваше от шията до глезените. От ръждивите петна кръв изглеждаше като абстрактна живопис. Някои от тях бяха съвсем избледнели. Други имаха вид на съвсем пресни.

— Хайде — каза ми той. — Време е.

През цялата нощ и дума не бяхме отваряли за това, но знаех къде ще идем и нямах нищо против. Отидохме до гарата, където държеше колата си, и поехме по 14-а улица към Девето авеню. Там завихме наляво и малко преди следващата пряка той паркира колата в една забранена отсечка пред някакво погребално бюро. Собственикът, Туми, познаваше и него, и колата му. Нямаше опасност да я вдигнат или глобят.

„Св. Бърнард“ е на две крачки от погребалното бюро. Последвах Мик нагоре по стълбите, после по лявата пътека между редиците. В работни дни от седем часа в главното помещение служат мѐса, но ние я бяхме пропуснали. От осем отслужват кратка литургия в едно от по-малките помещения отляво на олтара, посещават я предимно монахини и хора, отбили се преди работа. Бащата на Мик бе правил това всеки ден от живота си, там винаги присъстваха по няколко месари, но не знам дали всички й викат „мѐсата на месарите“.

Мик ходеше спорадично, понякога всеки ден в течение на една-две седмици, друг път не се явяваше с месец. Бях идвал с него няколко пъти, откак се бяхме запознали. Не знаех защо ходи, нито пък ми беше ясно защо понякога се мъкнех по него и аз.

И този път мина като всякога. Следях службата по молитвеника, внимавах кога се изправят и коленичат другите и изричах съответните думи. Когато младият свещеник започна да раздава просфора, Мик и аз останахме по местата си. Всички останали, доколкото видях, отидоха до олтара да се причестят.

Навън Мик каза:

— Я виж!

Валеше сняг. Едри меки парцали се спускаха бавно надолу. Сигурно е заваляло веднага, след като бяхме влезли в старата църква. По стъпалата и на тротоара вече побеляваше.

— Хайде — каза той, — ще те закарам вкъщи.