Лорънс Блок
Танц в кланицата (21)

21.

Позвъних й в четири. Трябва да е била до самия телефон, защото моментално вдигна слушалката.

— Скъдър е — казах аз.

— Много си точен — рече тя. — Това е добър признак.

— Признак за какво?

— За това, че си точен. Говорих с мъжа ми. Съгласен е с твоите условия. Утре вечер става. Той предлага към полунощ.

— По-добре един.

— Един сутринта? Изчакай малко.

След кратка пауза слушалката взе Стетнър.

— Скъдър? Бъргън Стетнър е на телефона. Съгласен съм за един часа.

— Чудесно.

— Горя от желание да се запознаем. Направили сте огромно впечатление на жена ми.

— Както и тя на мен.

— Не се съмнявам в това. Разбрах, че в известен смисъл вече сме се виждали. Вие сте онзи, боксовият запалянко, който търсеше тоалетната не там, където трябва. Трябва да си призная, че изобщо не помня как изглеждате.

— Като ме видите, ще ме познаете.

— Аз като че ли вече ви познавам. Възникна един проблем… Както ми обясни Олга, занесли сте по едно копие на адвокат и детектив, така ли?

— Точно така.

— Които ще бъдат гледани, в случай че вие умрете, след което ще последват известни действия…

— Съвършено вярно.

— Доста благоразумно от ваша страна. Бих желал да ви уверя, че е напълно излишно, но вие едва ли ще се задоволите с това.

— Хич даже.

— Проверката е висша форма на доверие, нали така. Само че, вижте, Скъдър. Да речем, че успешно приключим със сделката, всеки си тръгне по пътя, а след пет години, примерно, вие вземете, че попаднете под някой автобус. Разбирате ли ми мисълта?

— Да.

— Защото някак не е много редно да…

— Да, ясно. Преди години чух за една подобна ситуация, дайте да си спомня как беше там… — Известно време размишлявах. — Така, да видим това дали ще ви хареса. Ще поръчам и на двамата да унищожат материалите, в случай че след евентуалната ми смърт е изтекла повече от година, считано от днешна дата. Освен ако не съм умрял при особени обстоятелства.

— Което ще рече?

— Ще рече, че ако съществува силно подозрение, че смъртта ми е била насилствена, а също и ако убиецът е неизвестен. С други думи, ако ме блъсне автобус или ме застреля някое гадже от ревност, вие няма да имате проблеми. Но ако не се знае кой е убиецът, вие го загазвате директно.

— А ако умрете до една година?

— Кофти положение.

— Даже и да ви е блъснал автобус?

— Даже и инфаркт да получа.

— Господи — каза той. — Това хич не ми харесва.

— Нищо по-добро не мога да направя за вас.

— По дяволите. Как сте със здравето?

— Не се оплаквам.

— Надявам се, че не прекалявате с коката.

— Изобщо даже. От мехурчетата ми става лошо на стомаха.

— Много сте забавен. Също така се надявам да не си падате по парашутизъм и делтапланеризъм. А сам ли карате хеликоптера си? Боже мили, като че ли съм застрахователен агент. Както и да е. Искрено ви желая да се пазите, Скъдър.

— Добре, ще гледам да не седя на течение.

— Чудесно. Знаете ли, Олга е права. Вие наистина ми допадате, и то много. Какво ще правите тази вечер?

— Тази вечер ли?

— Да, тази вечер. Защо не дойдете с нас на вечеря? Ще пийнем шампанско, ще се поразсеем. Утре имаме работа за вършене, така е, на това не пречи днес да се позабавляваме.

— Няма да стане.

— Защо?

— Имам ангажименти.

— Отложете ги. Толкова ли са важни?

— Трябва да ходя на събрание на Анонимните Алкохолици.

Той се изсмя силно.

— А, не, това е просто великолепно. Да, сега се сещам, че и ние сме заети. Олга е на бал на Младежката католическа организация, а пък аз трябва да ходя на… на…

— На Съвета на бойскаутите — подсказах аз.

— Точно така, на годишното награждаване на Скаутската асоциация. Ще ми връчват медал за педофилия — най-престижната награда. Вие сте голям терк, Скъдър. Доста пари ще ми струвате, но поне ще се посмея.

 

 

След като приключих със Стетнър, обадих се на една агенция за коли под наем. Не отидох веднага там, първо се разходих до една книжарница, откъдето си купих карта на Куинс. На излизане от книжарницата се сетих, че галерията, където бях дал да сложат рамка на рисунките на Галиндес, е съвсем наблизо. Бяха ги направили много добре. Опитах се да ги разгледам като произведения на изкуството, но не се получи. Това, което виждах, бяха две мъртви момчета и техният убиец.

Те ми ги пакетираха, аз платих с кредитната си карта и тръгнах към хотела. Пъхнах ги в шкафа и известно време изучавах картата на Куинс. Излязох за сандвич и кафе, прочетох вестника и отново се върнах към картата. Към седем бях в агенцията, където отново платих с кредитната си карта. Дадоха ми сива „Тойота Корола“ на 6200 мили. Резервоарът беше пълен, пепелниците — празни, но пък не се бяха преуморили с прахосмукачката.

Картата беше у мен, но не я бях разгънал. Тръгнах към Куинс през тунела „Мидтаун“ и по магистралата „Лонг Айлънд Експресуей“, откъдето се измъкнах на Бруклинската детелина. Не беше много оживено, хората вече бяха пред телевизорите си. Аз се повъртях из улиците, после поех към „Ню Маспет Арина“ и успях да намеря място за паркиране.

Седях там около час, приличах на ченге, което мързеливо дебне някого. По едно време усетих, че трябва да пусна една вода, но бях забравил да си взема буркан за целта, както правех навремето. Наоколо беше пустош, през последния половин час не бях видял жива душа и дотолкова се одързостих, че отидох две преки по-надолу и се изпиках срещу една тухлена стена. Заобиколих по другата улица и спрях срещу „Ню Маспет Арина“. Улицата беше мечта за автомобилиста, местата за паркиране направо се прескачаха.

Малко след девет излязох от „Тойота“-та и отидох до сградата. Огледах я добре, без да бързам, а в колата направих няколко скици. За малко трябваше да включа горното осветление.

Към десет си тръгнах. Момчето в гаража ми каза, че трябва да ми таксува цял ден.

— Защо не я задържите за през нощта? Утре следобед ще я върнете, няма да ви струва нищо отгоре.

Казах му, че повече не ми е нужна. Гаражът се намираше на Единадесето авеню, между 57-ма и 58-ма. Тръгнах на изток, после свих на юг. Надникнах при Армстронг, но нямаше никой познат. За майтап реших да проверя дали Дъркин не е още в „Пийте Ол-Американ“. Нямаше го. Бях говорил с него преди няколко дни, каза, че се надява, че не ми е надрънкал големи глупости. Аз го уверих, че се е държал като истински джентълмен.

— Значи ми е било за пръв път — каза той. — Рядко правя такива изпълнения, но нали знаеш, на човек понякога му се ще да си изпусне парата.

Казах му, че това чувство ми е добре познато.

 

 

Мик не беше в „Гроган“.

— Сигурно ще мине по-късно — съобщи ми Бърк. — Преди да затворим.

Седнах на бара с една ко̀ла, после минах на сода. По една време дойде Анди Бъкли и Бърк му наточи наливна „Гинес“. Анди седна до мен и заговори за баскетбол. Някога се интересувах от тази игра, но през последните години я бях занемарил. Но не ми пролича, защото той нямаше нищо против да приказва сам през цялото време.

Успя да ме навие да хвърляме стрелички, но без залагане — той можеше да ме надвие и с лява ръка. Изиграхме още две игри, после аз се върнах на бара за ко̀ла и гледах телевизия, докато Анди се упражняваше сам върху себе си.

По някое време реших да ида на полунощното събрание. Когато престанах да пия, всеки ден в Моравската черква на „Лексингтън“ и 30-а имаше полунощни събрания. После трябваше да се преместят в „Аланон Хаус“. Това е един от клубовете на асоциацията, който по-рано постоянно се местеше на различни адреси из театралния район, а сега се помещава на 46-а Западна улица. По едно време клубът тъкмо се местеше на нов адрес, няколко души организираха ново полунощно събрание в центъра на улица „Хюстън“, близо да „Варик“, там, където свършва Сохо и започва Вилидж. Групичката заформи и други събрания, включително и едно в два часа през нощта специално за тези, които страдат от безсъние.

Така че имах голям избор от полунощни събрания и си мислех дали да не кажа на Бърк да съобщи на Мик, че съм го търсил и че пак ще дойда към един и половина. Но нещо все ме спираше и аз така си и останах на бара с ко̀лата.

Мик цъфна малко преди един. Аз тъкмо бях в тоалетната. Когато излязох оттам, го видях на бара с бутилка ирландско и уотърфордската си чаша.

— Браво, мой човек — каза ми той. — Бърк ми рече, че си тук, и аз му заръчах да сложи кафе. Надявам се, че няма да си тръгваш скоро.

— Днес ще трябва да се прибера по-рано — отговорих аз.

— Абе може би ще успея да те навия.

Седнахме на обичайната ни маса, той напълни чашата си и я вдигна срещу светлината.

— Боже, какъв красив цвят — каза той и отпи.

— Има един шейк със същия цвят — казах му аз, — в случай че престанеш да пиеш де.

— Не думай.

— Само дето трябва да изчакаш да спадне пяната. Млечен шейк със сода.

— Вярно, с пяна ефектът няма да е същият. — Той отпи и въздъхна. — Да-а, млечен шейк, значи.

Поговорихме си за разни глупости-, след което аз се наведох към него и го попитах:

— Мик, трябват ли ти пари?

— Да не би да са ми пробити обувките?

— Не.

— Пари винаги ми трябват. Нали ти казах оная вечер.

— Каза ми.

— Защо питаш?

— Защото знам как можеш да се сдобиеш с малко — казах аз.

— А-а — рече той. После помълча малко и само се усмихваше лекичко от време на време. — И каква е сумата?

— Минимум петдесет хиляди. Може би и повече.

— Чии са парите?

Хубав въпрос. Според Джо Дъркън парите нямали собственик. Както каза той, това е основен принцип.

— Една двойка на име Стетнър — казах аз.

— С наркотици ли се занимават?

— Горе-долу. Той обменя валута, пере мангизите на двама братя иранци от Лос Анджелис.

— Иранци, викаш — каза той с видимо удоволствие. — Добре, разкажи сега по-подробно.

 

 

Подробното ми отне към двайсетина минути. Извадих бележника си и му показах скиците, които бях направил в Маспет. Нямаше какво толкоз да се разказва, но той ми зададе два-три въпроса, за да си изясни всичко. Мълча няколко минути, след което напълни чашата си и гаврътна уискито на един дъх, сякаш пиеше студена вода през горещ летен ден.

— Утре вечер — каза той. — Ще са нужни четирима човека. Аз, още двама и Анди за шофьор. Ще взема Еди или Джон. И Том. Том го познаваш, Еди и Джон не си ги виждал.

Том работеше на бара през деня, беше от Белфаст, блед мъж със стиснати устни. Винаги съм се чудил как си прекарва вечерите.

— Маспет, значи — каза той. — Ами да, в Маспет може ли да има нещо свястно? Боже господи, като си помисля само, че докато сме седели там да гледаме как неграта се трепат, под краката ни е бачкала пералня за мангизи… Ти затуй ли ме замъкна там?

— Не. Че бях там по работа — бях, но тя беше свързана с друго.

— Ама си беше наострил ушите, а?

— Да, може да се каже.

— И, като си събрал две и две… Е, ситуацията ми допада. Ама ти доста ме изненада, да ти кажа право.

— Защо?

— Защото ми изтресе такова предложение, защо. Не ще да е само защото сме приятели, а?

— Нали сведенията се заплащат? — попитах аз.

— А-а. — В очите му проблесна любопитство. — Вярно. Заплащат се. Пет процента.

Той се извини и отиде да звънне по телефона. Аз останах, загледан в чашата и бутилката. Можех да пийна кафе, но нещо не ми вървеше. Алкохол също не ми се пиеше.

Когато той се върна, аз му казах:

— Пет процента не ме устройват.

— Така ли? — Погледът му стана твърд. — Боже господи, днес си пълен с изненади. А си мислех, че те познавам. И защо да не те устройват? Ти колко би искал?

— Пет процента са много гот като за информация. Само че аз не искам да ми се плаща за това.

— Не искаш да ти се плаща за това? Че за какво по дяволите искаш да ти платя?

Той се облегна и ме погледна. Наля си уиски, но не го докосна, само вдишваше и издишваше и не спираше да ме гледа.

— Мама му стара — каза той накрая, — е, ти направо ме уби.