Лорънс Блок
Танц в кланицата (19)

19.

Почти цялата събота прекарах в хотела, излязох само за сандвич и кафе и по обяд ходих на събрание. Събранието беше точно срещу магазина на Фил Филдинг. В осем без десет се видях с Илейн пред „Карнеги Хол“ на 57-ма. Тя имаше билети за цикъл камерна музика и тъй като се чувстваше много по-добре, беше решила да иде на концерта тази вечер. Свиреше струнен квартет. Виолончелистката беше негърка с бръсната глава. Другите трима бяха китайци, издокарани като преуспяващи бизнесмени.

В антракта решихме след концерта да се отбием в „Парис Грийн“ и да минем през Гроган по пътя, но с течение на времето енергията ни се поизпари. Отидохме у тях, поръчахме си китайска храна. Аз преспах там, а на сутринта отидохме на закуска.

В неделя ходих на вечеря с Джим Фейбър и хванах събранието от осем и половина в „Рузвелт“.

Понеделник сутринта се разходих до „Мидтаун Норт“. Бях предупредил Дъркин да ме чака. Както обикновено бях с бележника си. Освен това носех касетата с „Мръсната дузина“, която бях прибрал от Илейн предния ден.

Той ми рече:

— Сядай. Искаш ли кафе?

— Току-що пих.

— Де да бях и аз като тебе. Какъв е проблемът?

— Бъргън Стетнър.

— Да-а-а, не бих казал, че съм много учуден. Като куче си бе, мама му стара, хванеш ли някой кокал, няма изпускане. Това какво е?

Подадох му касетата.

— Суперфилм — каза той. — Е, та какво?

— Тази версия е малко по-друга. Разказва се за това, как Бъргън и Олга Стетнър извършват убийство.

— Какви ги плещиш?

— На лентата е записано друго нещо. В началото около петнайсетина минути върви филмът с Дий Марвин, а после изведнъж започва друг филм. Бъргън, Олга и едно тяхно другарче, което накрая хвърля топа.

Той взе касетата и я премери на ръка.

— Значи казваш, че тука има любителски филм?

— Така казвам, да.

— И то със Стетнърови? Но как, по дяволите…

— Това е дълга история.

— Аз имам време.

— Освен това е много заплетена.

— Е, пак добре, че ме сварваш в началото на деня — казва той. — Главата ми е все още празна.

 

 

Трябва да съм говорил около час. Започнах от самото начало, от това, как Уил Хаберман си беше изкарал акъла и ме беше помолил да видя касетата, и разказах всичко до края. Пропуснах само някои незначителни подробности. Дъркин си беше отгърнал тефтера на нова страница и си записваше. От време на време ме прекъсваше, за да направи някои уточнения, но през повечето време мълчеше.

Когато свърших, той каза:

— Скив как всичко се навързва! Ако твоят приятел не беше взел касетата и не беше дошъл право при тебе да ти я покаже, ти нямаше да можеш да свържеш Търман със Стетнър.

— И надали щях да преслушам Търман — съгласих се аз, — защото той нямаше да се реши да си излее душата пред мен. Вечерта в „Парис Грийн“ действах напосоки — още нищо не знаех за него. Сетих се, че може да знае Стетнър от Еф Би Си Ес, а пък и нали ги бях видял двамата на „Ню Маспет Арина“. Показах му рисунката, за да го постресна, и работите изведнъж се задвижиха.

— И в края на краищата той изхвърча през прозореца.

— Цялата история е гъчкана от съвпадения — казах аз. — Бил съм на път да се забъркам в нея още преди Хаберман да ми даде касетата. Левек бил търсил частно ченге и един мой приятел му споменал името ми. Ако ми се беше обадил, сигурно сега щеше да е жив.

— Или пък ти щеше да гниеш заедно с него. — Той прехвърляше касетата от едната си ръка в другата, сякаш искаше някой да му я вземе. — Ще взема да й хвърля един поглед. Долу има видео, трябва първо да го изпрося от ония кретени, дето по цял ден гледат „Далас“. — Той се изправи. — Идваш ли с мен? Да ми казваш, ако изпусна някоя пикантерийка.

В салона беше празно, той закачи една бележка на вратата да не ни безпокоят. Превъртяхме началото на „Мръсната дузина“ и на екрана се появи другият филм. Дъркин започна уж да коментира костюмите и фигурата на Олга, но млъкна веднага, щом започна действието. Това беше един от ефектите на този филм. Никакъв коментар не можеше да покрие това, което ставаше.

Докато лентата се пренавиваше, той каза:

— Боже господи.

— Нали.

— Я пак ми разкажи за това момче, Боби ли каза, че се казва?

— Казва се Щастливеца — отговорих аз. — Боби е по-малкото момче, от другата рисунка.

— Онова, дето си го видял на мача, нали така? А Щастливеца виждал ли си го?

— Не.

— Ох, разбира се, че не. Как ще си го виждал, след като той вече е бил мъртъв, когато си гледал касетата. Бил е мъртъв даже преди да убият Левек. Вярно, че е заплетено, ама ти ме беше предупредил. — Той извади цигара и я потупа върху ръката си. — Ще занеса тая гадост на едни хора. На шефовете, естествено, ама ще я дам и в прокуратурата на Манхатън. Но може нищо да не се получи, да знаеш.

— Знам.

— Значи това остава при мен. Ти в хотела ли ще бъдеш?

— Може и да изляза за малко.

— Е, хубаво. Но днес не чакай кой знае какви новини. Най-вероятно да ти звънна утре или другиден. На всичкото отгоре на главата ми висят куп други разследвания… Но въпреки това с това чудо ще се заема тутакси. — Той извади касетата от видеото. — Този случай е доста по-особен. Виждал ли си подобно нещо преди?

— Не.

— Как само ги мразя тия гадости, дето съм принуден да гледам! Като бях дете и се радвах на пичовете от конната полиция, идея си нямах, че има такива неща.

— Аз също.

— И през ум не ми минаваше даже — каза той. — Ама изобщо.

 

 

Чух го чак сряда вечерта. До десет бях в „Св. Павел“, когато се прибрах в хотела, ме чакаха две съобщения. Първото — от девет без петнайсет, да съм му звъннел в участъка. Беше се обадил пак след 45 минути, за да остави някакъв непознат телефон.

Набрах номера и помолих да извикат Джо Дъркин. Човекът отсреща притвори слушалката с ръка, но аз все пак го чух да вика:

— Има ли тука Джо Дъркин?

След кратка пауза Джо се обади.

— Много до късно бачкаш — казах му аз.

— Не съм на бачкане. Виж какво, сега свободен ли си? Искам да си поговорим.

— Няма проблеми.

— Що не минеш насам? Само дето не знам къде се намирам… Мама му стара! Я чакай малко. — Той се върна и каза: — Вика се „Пийте Ол-Американ“ и е на…

— Знам къде е. Леле-мале.

— Какво?

— А, не, нищо — рекох аз. — Мога ли да съм с обикновено сако и вратовръзка, или ще ми трябва смокинг?

— Абе я си гледай работата.

— Слушам.

— Е, не е много изискано, вярно, ама какво от това?

— Съвсем нищо.

— Да знаеш, че настроението ми също не е хич изискано. И при това положение къде според тебе трябва да се набутам? В „Карлайл“? Или в „Рейнбоу Руум“?

— Идвам веднага — казах аз.

Барът се намира на западната страна на Десето авеню, през една уличка от Гроган. Там е от години, но надали го има в регистрите на историческите забележителности. Открай време представлява една кофа с кръв.

Миришеше на застояла бира и пикоч. Застанах на вратата, барманът ме погледна равнодушно. На бара седяха пет-шестина крайно подозрителни типа, които дори не благоволиха да се обърнат. Минах покрай тях и тръгнах към дъното на салона. Там, на една маса, с гръб към стената, седеше Джо Дъркин. Пред него имаше препълнен пепелник, чаша с лед и бутилка „Хайръм Уокър“. По принцип не слагат бутилки на масата, но явно изключението беше направено заради полицейската значка.

— Значи все пак я намери тая дупка — каза той. — Вземи си чаша.

— Не, благодаря.

— Ох, вярно, че не пиеш. Хубаво правиш. — Той вдигна чашата си, отпи и направи гримаса. — Ако ти се пие ко̀ла или нещо от сорта, ще трябва сам да си я вземеш. Обслужването тука не е от най-добрите.

— По-натам ще си взема.

— Тогава сядай. — Той смачка цигарата си. — Боже господи, Мат. Боже господи!

— Какво се е случило?

— Мама му стара — каза той. Протегна се, взе видеокасетата и я хвърли на масата. Тя се хързулна и падна в скута ми. — Внимавай да не падне долу. Съдрах си гъза, за да си я получа обратно. Не искаха да ми я връщат, гадовете.

— Какво стана?

— Ама аз здравата се развиках — продължи той. — Казах им, че като не щат да се занимават с тоя случай, да си ми я връщат веднага. Това им бръкна в задника, но все пак предпочетоха да ми я дадат, отколкото да ми слушат крясъците. — Той гаврътна питието си и тресна чашата на масата. — Забравѝ за Стетнър. Разследване няма да има.

— Как така няма да има?

— Ей така на̀. Говорих с разни ченгета, говорих и с хората на прокурора. И всички в един глас викат, че сведенията били твърде разпокъсани и не се свеждали до нищо конкретно.

— Значи този запис, на който двама души убиват едно дете, не е достатъчно конкретен, така ли?

— Така излиза — каза той. — Мат, аз мисля същото, каквото и ти, откак го гледах, все не мога да си го избия от главата и точно поради тая причина съм седнал в тоя лайнарник да се наливам с туй говняно уиски. Само че в края на краищата от филма нищо не може да се установи. Той има качулка, която покрива почти цялата му мутра, а тя е с маска, мамка й мръсна. Кои са тези хора? Ти твърдиш, че това са Бъргън и Олга, аз съм съгласен с теб, но я се опитай да ги сложиш на подсъдимата скамейка и да накараш съдебните заседатели да изгледат това, за да ги идентифицират! „Моля разпоредителят да свали блузата на подсъдимата, за да може журито да установи дали циците й са като ония във филма.“ Между другото циците й са единственото нещо, което се вижда добре.

— Устата й също се вижда.

— Особено като се има предвид, че в нея непрекъснато има нещо. Виж какво, вероятността журито да гледа касетата е нищожна. Всеки адвокат ще успее да се пребори срещу това с основанието, че сведенията, получени от касетата, са възбуждащи. И още как! Мене така хубавичко ме възбудиха, че сега ми се иска да сритам тия мръсници в пандиза и да запоя вратата!

— Значи журито няма да може да го гледа.

— По всяка вероятност. Но най-шибаното идва чак сега. И знаеш ли кое е то? Че до съд изобщо няма да се стигне, поради простата причина че обвинение не може да бъде предявено. И вярно, с какво разполага прокурорът? Като начало, кой е убитият?

— Едно момче.

— За което нищичко не знаем. Може наистина да му викат Щастливеца, може наистина да е от Тексас или Южна Каролина, или пък от някой друг щат, дето в гимназиите непрекъснато ритат футбол. Къде е трупът? Никой не знае. Къде е станало предполагаемото убийство? Никой не знае. Наистина ли са го убили? Пак никой не знае.

— Ти нали видя, Джо…

— По телевизията и по кината съм виждал и по-големи чудесии. Викат им специални ефекти. Нали ги знаеш ония, известните главорези Джейсън и Фреди, е, те непрекъснато трепят хора по филмите. Мен ако питаш, Бъргън и Олга нищо не струват пред тях.

— Тук специални ефекти няма. Това е любителски филм.

— Това ми е известно. Но ми е известно също така, че само касетата не стига да докажеш, че е извършено убийство. А пък без сведения за това кой, къде и дали е бил убит, и дума не може да става за дело.

— А Левек?

— Какво Левек?

— Ами той официално е признат за убит.

— Е, и? Някъде да пише, че е бил свързан със Стетнърови? Единственият източник за това са непотвърдените думи на Ричард Търман, който за голям късмет също е мъртъв, и при това ти е съобщил тези сведения на четири очи. Разговорът ви не е документиран, значи няма никаква стойност в съда. А освен всичко друго думите му по никакъв начин не свързват Стетнър с филма. Той ти е казал само, че Левек е шантажирал Стетнър с някакъв филм и че Стетнър си го е прибрал и — толкова. За себе си може да си сигурен, че става дума за същия филм и че именно Левек е снимал как кръвта на момчето се стича към канала, но това не е никакво доказателство. В съда за подобни твърдения ще ти скокнат поне десет адвокати.

— Ами другото момче? По-малкото, Боби?

— Господи боже — въздъхна той. — Е добре, и с какво разполагаш? Видял си го до Стетнър на боксов мач, направил си му рисунка, изнамерил си някакво хлапе, дето твърди, че го познава, но нито може да ти каже фамилията му, нито адреса. Друго хлапе пък ти е казало, че Боби бачка за някакъв сводник, който имал навика да праща децата на еднопосочни пътувания…

— Казва се Джук — прекъснах го аз. — Няма да е трудно да го открием.

— Не се казва така, това му е прякор — каза той. — Добре че има компютри, животът е сто пъти по-лесен с тях. Проверих го в нашата банка, става дума за някой си Уолтър Никълсън, наречен още Джук или Джук Бокс. Дебютира с разбиване на автомати, които се задействат от монети. Оттам и прякорът му. Арестуван е за опит за изнасилване, разврат с малолетни и неморално натрапване. Изобщо сводник и половина. Тясна специализация в младша възраст. Суперкласа — за класов съд.

— Не можеш ли да го арестуваш? Той би могъл да свърже Боби със Стетнър.

— Първо, ще трябва нещо да му развърже устата. Освен туй ще трябва да накараш достопочтеното жури да повярва на лайно като него. И, трето, няма да стане. Копелето е мъртво.

— Стетнър!…

— Не е Стетнър. Той…

— Точно както е премахнал Търман като нежелан свидетел. И пак преди да се докопаме до него! По дяволите, ако само бях дошъл веднага, ако не бях чакал до понеделник…

— Мат, Джук е мъртъв от една седмица. Освен това Стетнър няма нищо общо със смъртта му и надали изобщо подозира за нея. Намерил се е друг достоен член на обществото ни, който е застрелял Джук в един клуб на Ленъкс авеню. Сбили са се за едно десетгодишно маце. Трябва да е била жестока мадама, а, как мислиш?

Не казах нищо.

— Виж какво — продължи той, — да не мислиш, че всичко това ми е много приятно? От снощи се разправям с ония. И май, за съжаление, имат право. Не са прави, но имат право. Обадих ти се чак вечерта, щото при мисълта, че ще трябва да ти разкажа всичко това, ми призляваше. А не защото не съм искал да те виждам. — Той си сипа уиски. Ароматът му ме лъхна, но не ми се допи. Въпреки че не беше най-лошата миризма в бара.

Аз казах:

— Прав си, Джо. Цялата работа почна да се разсъхва със смъртта на Търман.

— Ако той беше жив, сигурно щяхме да ги хванем. Но при сегашното положение дело просто не може да има.

— А ако започнеш пълно разследване…

— Боже господи — възкликна той, — ама ти не разбираш ли, че нямам достатъчно основания за това? Жалби няма, причини да искам разрешително за обиск няма, нищо няма. Най-малкото, защото той не е престъпник. Не е бил задържан нито веднъж. Според тебе Стетнър има връзки с мафията. Някъде да пише? Някъде да е регистрирано? Чист е като сняг. Живее на Сентръл Парк Саут, доста успешно обменя валута…

— Демек препира пари.

— А докажи го де! Плаща си данъците, прави дарения, познава се с някои видни политици…

— А-а, това ли било…

— Ти к’во бе, да не би да си помисли, че някой отгоре ми е звъннал и ми е наредил да го оставя на мира? В дебела грешка си, приятелю. Но Стетнър така или иначе не е кой да е, не можеш да го гониш като някой скитник и да го разпитваш току-тъй. Ще се разчуе. Виж, Мат, трябва ти нещо сигурно, с което спокойно да идеш в съда. Да ти светна ли една работа? Двете вълшебни думички. А? Да ти ги кажа ли? Уорън Мадисън.

— Олеле.

— Точно „олеле“. Уорън Мадисън, страшилището на Бронкс. Дилър на дрога, в свободното си време убил четирима от същия бранш и вероятно е пречукал още пет типа. И когато го гепват в къщата на майка му, тоя педераст застрелва на място шестима от нашите, преди да успеят да му турят белезници! Представяш ли си, цели шест полицая!

— Да, спомням си.

— И адвокатът му, онова копеле Грульоу, както му е тъпият обичай, тръгва да обвинява полицаите. Наприказва един куп глупости как го били използвали за доносник, давали му конфискуван кокаин и отгоре на всичкото накрая го убили, за да му запушат устата. Представяш ли си? Убити са шест ченгета, по Мадисън, копелето му с копеле, един куршум няма изстрелян и това, видите ли, означавало полицейски заговор!

— Да, ама журито се хвана.

— Тия мерзавци, тяхната кожа, те и Хитлер биха оправдали, че и на такси биха го качили даже, та да не се мори до вкъщи! И шибаното му копеле се измъкна, а всички го знаят, че е виновен. А представяш ли си какво би могло да стане, ако с тия разклатени улики тръгнеш към уважавания от всички Стетнър? Схващаш ли? Или пак да обяснявам?

Аз схващах, но това не попречи да продължим на същата тема. По едно време уискито почна да си казва думата. Очите му загубиха острия си фокус, заваляше думите. Не след дълго започна да се повтаря и накрая съвсем загуби нишката.

— Айде да се махаме от тая дупка — предложих му аз. — Ти гладен ли си? Да идем някъде да хапнем по нещо или за по кафе…

— Това пък сега защо?

— Ей така, просто огладнях.

— Дрън-дрън. Я не ми се дръж бащински, педераст такъв!

— Не се държа бащински.

— Да-да, изобщо. На това ли ви учат по скапаните ви срещи, да не оставяте човек спокойно да си пийне?

— Глупости.

— Това, че си една лигня, дето не носи пиене, още не означава, че господ те е упълномощил да ръчкаш хората да стават трезвеници!

— Точно така.

— Я сядай. Къде тръгна? Сядай, да ти се не види!

— Мисля да си тръгвам — казах аз.

— Извинявай, Мат. Аз май попрекалих малко… Не исках нищо лошо да кажа.

— Няма проблеми.

Той отново се извини, аз отново му казах, че няма нищо, после уискито отново му замъгли мозъка и той заяви, че не харесвал тона ми.

— Извини ме за малко — казах му аз. — Стой тук, аз ей сега се връщам.

Излязох оттам и си тръгнах.

Той беше абсолютно пиян, а не беше изпил и половин бутилка. Служебният му револвер висеше на бедрото му, колата му беше паркирана до една пожарна помпа. Опасна комбинация. Какво пък, господ не ме беше упълномощил да ръчкам хората да стават трезвеници. Нито пък да следя дали спокойно ще се приберат.