Лорънс Блок
Танц в кланицата (23)

23.

Изстрелът беше прекалено бърз, за да удари точно в целта. Улучи я в лявото рамо. Аз опрях лакът на ребрата си и стрелях още два пъти. Куршумите попаднаха точно в цепката между двете й начервени гърди. Умря, преди още да падне на пода.

— Мат.

Аз стоях и я гледах, когато дочух Мик да произнася името ми. В стаята се носеше противната миризма на барут, кръв и трупове. Миризмата на смъртта. Чувствах се ужасно изтощен, гърлото ми се беше свило, сякаш в него имаше нещо, което се мъчеше да излезе.

— Хайде, момче. Да се измъкваме оттук.

Аз се отърсих от вцепенението си и се захванах да действам светкавично. Докато той изпразваше съдържимото на сейфа в два чувала, аз избърсах всички възможни отпечатъци. Извадих касетата от видеото и я прибрах в джоба на палтото си, а него преметнах през ръка. Пъхнах своя пистолет обратно под колана си, а тоя на Мик в джоба си. Грабнах куфарчето и последвах Мик по коридора и стълбите.

Том лежеше подпрян на стената до самата врата. В лицето му нямаше капчица кръв, но той по природа си беше блед. Мик остави парите, вдигна го и го занесе до колата. Анди отвори задната врата и заедно с Мик го настани на седалката.

Мик се върна за парите, а Анди отвори багажника. Аз оставих вътре всичко, което носех, през това време дойде Мик, пъхна чувалите и здраво затвори капака. Върнах се обратно в стаята. Онези двамата бяха все така безвъзвратно мъртви. Аз се огледах да не съм пропуснал нещо. Горе на стълбите лежаха горилите на Стетнър, също мъртви. Избърсах мястото, където бе лежал Том, от евентуални отпечатъци, и издълбах станиола от ключалката. После избърсах ключалката и вратата.

От колата ми даваха знак. Огледах се. Наоколо бе все така пусто. Изтичах през улицата. Предната врата на форда беше отворена, мястото беше свободно. Мик седеше отзад до Том и му говореше тихо, като притискаше някакъв сгънат парцал към раненото му рамо. Раната като че ли беше спряла да кърви, но пък аз не знаех колко кръв вече е изтекла.

Влязох и треснах вратата. Моторът беше запален, Анди плавно потегли.

Мик каза:

— Анди, нали знаеш къде да караш?

— Знам, Мик.

— Бог ми е свидетел, че мамата ще ни разгонят, ако рекат да ни спрат за превишаване на скоростта, но все пак, Анди, понатисни педала, моля те!

Фермата на Мик е в окръг Ълстър. Най-близкият град е Елънвил. Поддържа я една двойка от Уестмийт, мистър и мисис О’Мара. Фермата е на тяхно име. Пристигнахме там между три и три и половина, Анди беше карал с включен детектор за радар, но при това нито миг не бе превишил скоростта.

Вкарахме Том и го сложихме на едно походно легло в хола. Мик отиде с Анди да събудят някакъв познат доктор. Докторът имаше кисела физиономия и ръце, целите покрити с кафяви петна. Остана при Том около час, след което излезе и дълго си ми ръцете в кухнята.

— Ще се оправи — рече той. — Яко е копелето. „Не ми е за пръв път, докторе — ми вика. — Абе, момче — викам му аз, — ти кога ще се научиш да се пазиш бе?“ Не ми се усмихна, ама май по принцип рядко се смее… Ще се оправи де, и някой ден пак ще го застрелят. Трябва да се обърнеш към Всевишния, ако сте си близки, та да му благодариш за пеницилина. Навремето, колчем се възпали някоя рана — направо си отиваш за седмица-две. Сега вече не е тъй. Чудно защо изобщо умираме при това положение…

Докато чакахме докторът да свърши, седнахме на кухненската маса. Мик отвори бутилка уиски, повечето от което се изпари още преди Анди да откара доктора вкъщи. Анди изпи една бира, после си взе още една. Аз намерих нейде из дълбините на хладилника шише лимонада и го гаврътнах. Седяхме, без да си приказваме.

Анди се върна, спря до колата и свирна с клаксона. Мик седна до него, аз се качих отзад. Том остана във фермата, докторът беше наредил да лежи през следващите няколко дена. Щеше пак да го навести през уикенда или даже по-рано, в случай че Том го втресе. Мисис О’Мара щеше да се грижи за него. Сигурно не й беше за пръв път.

Анди се качи на магистралата и тръгна по обратния маршрут. Минахме покрай Со Мил и Хенри Хъдзън и спряхме пред „Гроган“. Беше шест и половина, никога през живота си не се бях чувствал толкова бодър. Внесохме чувалите с парите и Мик ги заключи в сейфа. Оръжието дадохме на Анди, за да го хвърли на връщане в реката.

— След ден-два ще се разплатя с тебе — каза му Мик. — Веднага, щом сметна мангизите и дяловете. Но ще е доста прилична сума де.

— Не се притеснявай — каза Анди.

— Сега си върви — рече Мик. — Много поздрави на майка ти, тя е чудесна жена. А пък ти, Анди, си чудесен шофьор. Просто най-добрият.

Седяхме на същата маса, вратата беше заключена, осветяваше ни само зората. Мик беше взел бутилка и чаша, но не прекаляваше. Аз бях сложил лимон в ко̀лата си, за да убие захарта. Направих я по мой вкус, но повече не я докоснах. Гадост…

Седяхме така, без да кажем нито дума, около час. Към седем и половина той се изправи, аз станах заедно с него. Нямаше нужда да питам къде ще ходим. Нито пък имаше нужда той да се връща за престилката си. Така и не беше я свалил.

Отидохме да вземем кадилака, после мълчаливо потеглихме по Девето авеню към 14-а улица. Паркирахме пред Туми, качихме се по стълбите и влязохме в „Свети Бърнард“. Седнахме на задния ред. Месата започна след няколко минути.

Този път проповедникът беше млад, с гладко розово лице, брадата му май още не беше започнала да расте. Имаше силен западноирландски акцент, личеше си, че е тук отскоро. Въпреки това малката аудитория, съставена от монахини и месари, не изглеждаше да го смущава.

Нямам никакъв спомен от литургията. Хем бях там, хем не бях. Изправях се заедно с другите, коленичех заедно с тях, сядах заедно с тях. Произнасях нужните неща. И въпреки това миризмата на барут и кръв не ме напускаше, не ме напускаше и картината на ожесточената дъга на спускащия се сатър, бликналата кръв и подскачащият в ръката ми револвер.

И тогава се случи нещо интересно.

Хората се наредиха на опашка да получат причастие. Мик и аз останахме по местата си. Опашката се движеше, всеки казваше „Амин“ и получаваше просфора и тогава изведнъж нещо ме вдигна на крака и ме затегли към края на опашката. Усещах дланите да ме сърбят леко, кръвта ми пулсираше в гърлото.

Опашката се придвижи.

— Тялото Христово — повтаряше проповедникът.

— Амин — повтаряха хората един след друг.

Дойде и моят ред и в този момент аз усетих Балу да застава зад гърба ми.

— Тялото Христово — ми каза проповедникът.

— Амин — отговорих аз. И приех просфората.