Лорънс Блок
Танц в кланицата (3)

3.

Станах на следващата сутрин, вложих чека на Уоринър в банката и изтеглих малко джобни пари. През уикенда бе паднал снежец, но сега не бе останало почти нищо от него, само малко сива каша покрай тротоара. Беше студено, но вятърът не беше силен и за средата на зимата денят не беше чак толкова лош.

Разходих се до полицейския участък „Мидтаун Норт“ на 54-та Западна улица с надеждата, че ще хвана Джо Дъркин, но го нямаше. Оставих му бележка да ми звънне и продължих към главната библиотека на 42-ра и Пето авеню. Следващите няколко часа изчетох всичко, което можех да намеря за убийството на Аманда Уоринър Търман. Докато се занимавах с това, я потърсих заедно със съпруга й в индекса на „Ню Йорк Таймс“ за последните десет години. Прочетох съобщението за сватбата им, публикувано преди четири години през септември. Дотогава сигурно вече е била получила наследството си.

Уоринър ми беше казал кога е била сватбата им, но никога не пречи да провери човек сведенията на клиентите си. От съобщението научих неща, за които Уоринър не ми беше говорил — имената на родителите на Търман, на гостите на празненството, на училищата, в които беше учил, местата, където бе работил, преди да се премести в кабелната телевизия на петте района.

Нищо от това, което прочетох, не ми говореше дали е убил жена си, или не, но не си правех илюзии, че случаят ще се реши от двучасовото ровене из вестници.

Звъннах в „Мидтаун Норт“ от един уличен телефон на ъгъла. Джо още го нямаше. За обяд си взех един хотдог и книш^[1] и тръгнах към Шведската църква на 48-ма, където от 12:30 през делничните дни се провеждаха сбирки. Този път говореше един тип, който живеел със семейството си в Лонг Айлънд, а работел в една от Шестте големи счетоводни фирми. Не пиел от десет месеца и не можел да се нарадва на това…

 

 

— Прочетох ти бележката — каза Дъркин. — Потърсих те в хотела, но ми казаха, че си излязъл.

— Бях тръгнал за насам — казах аз. — Реших да опитам да те хвана…

— Е, днес имаш късмет, Мат. Сядай.

— Вчера при мен дойде един човек — казах аз. — Лайман Уоринър.

— Братът. Така си и помислих, че ще ти се обади. Ще направиш ли нещо за него?

— Стига да мога — казах аз. Стисках банкнота от сто долара и сега му я пъхнах между пръстите. — Благодаря за препоръката.

Бяхме сами в стаята, така че той разгъна банкнотата, без да се притеснява, и я погледна.

— Добро качество е — уверих го аз. — Присъствах на отпечатването.

— Е, това е друга работа — каза той, — но се чудя дали е редно да взимам тези пари от тебе. Знаеш ли защо? Защото това не е просто един от случаите, когато съм имал възможност да ти подхвърля някоя и друга пара на пътя, за да си щастлив и доволен. Радвам се, че ще работиш за него! Много бих искал да му свършиш работа.

— Мислиш, че Търман е убил жена си?

— Дали мисля ли? Че аз го знам, мамицата му.

— Откъде?

Той се замисли.

— Не знам. Инстинкт на ченге. Какво ще кажеш?

— Звучи ми прекрасно. С твоя инстинкт на ченге и женската интуиция на Лайман чудно е как изобщо Търман се разхожда на свобода.

— Виждал ли си се с него, Мат?

— Не.

— Интересно дали не би го оценил като мен. Той просто е едно фалшиво копеле, кълна се в Бога. Аз поех случая, бях първият човек тук след дежурните, които бяха приели повикването. Видях го, когато още беше в шок и раната на главата му кървеше, а лицето му беше червено и издрано там, където се бе опитвал да махне лепенката. През следващите две седмици го видях още не знам си колко пъти. Мат, нито за миг не можах да му повярвам. Просто не мога да хвана вяра, че му е мъка за жена му.

— Това още не означава, че я е убил.

— Вярно. Познавам убийци, които съжаляват, че жертвата им е мъртва, и не виждам защо това да не важи и за обратния случай. И не искам да кажа, че съм Джоузеф Дъркин Човешкия Детектор на Лъжата. Невинаги познавам дали някой ме лъже. Но с него е лесно. Отвори ли си устата, значи почва да изсира куп лъжи.

— И го е направил сам?

Той поклати глава.

— Не виждам как. Жената е била изнасилена и отпред, и отзад. Спермата във влагалището определено не е негова. Кръвната група е различна.

— А отзад?

— Отзад сперма няма. Може би човекът се е упражнявал в секс без забременяване.

— Изнасилването в наши дни! — казах аз.

— Може пък да е заради ония брошурки, дето ги разпространява шефът на здравеопазването за повдигане на общественото съзнание и други такива щуротии. Както и да е, по всичко личи, че е имало двама нападатели, точно както го разказва съпругът.

— Освен спермата има ли други физически следи?

— Къси и къдрави косми. Явно от два типа, едните със сигурност не са от мъжа й, за другите е възможно. Номерът е, че човек не може да си вади сериозни изводи от окосмяването на пубиса. Може да се каже, че и двата типа са от бели мъже и толкоз. Освен това, ако някои от космите са на Търман, това нищо не доказва, защото са мъж и жена, по дяволите, и не е нещо необичайно да носиш няколко косъма от мъжа си в собствената си вълна.

Помислих за момент. После казах:

— За да го е направил Търман сам…

— Няма начин.

— Как да няма. Ще му трябва само чужда сперма и няколко косъма.

— И как ще се снабди с тях? Като направи минет на някой моряк и после се изплюе в найлонова торбичка?

За миг се сетих за чувството на Лайман Уоринър, че Търман е прикрит хомосексуалист.

— Методът не е по-лош от всеки друг — казах аз. — Просто нахвърлям и най-малко вероятните версии. По един или друг начин той се снабдява с чужда сперма и косми. Отива на гости с жена си, прибира се вкъщи…

— Изкачва три етажа и й казва да изчака малко, докато той влезе с взлом в апартамента на Готшалк. „Виж, мила, какъв удобен начин намерих да отварям вратите без ключ.“

— Вратата е била отворена с взлом?

— С лост.

— Можело е да бъде направено и след това?

— След кое?

— След като я е убил и преди да извика полицията. Да допуснем, че е имал ключ от апартамента на Готшалк.

— Според тях не е имал.

— Може да е било без тяхно знание.

— Те имат няколко ключалки на вратата си.

— Можел е да има няколко ключа. „Чакай малко, мила, обещах на Рой и Ирма да полея цветята.“

— Не се казва така. Той е Алфред, а нейното име съм го забравил.

— „Обещах на Алфред и на Еди-коя си да полея цветята.“

— В един часа сутринта?

— Че какво от това? Може да е казал, че иска да вземе някоя книга на заем от Готшалк, която отдавна жадува да прочете. Може би и двамата да са леко на градус след партито и той й предлага да влязат в апартамента на Готшалк и да се чукат в леглото им.

— „Ще бъде тъй възбуждащо, мила, както преди да се оженим.“

— Нещо такова. Вкарва я вътре, убива я, инсценира изнасилване, наглася уликите, спермата и космите. Намерено ли е нещо под ноктите й, нещо, което да показва, че се е борила?

— Не, но и той не твърди, че се е съпротивлявала. Освен това те са били двама, така че единият спокойно е можел да я държи за ръцете, докато другият се е забавлявал.

— Хайде да се върнем към предположението, че го е извършил сам. Убива я и инсценира изнасилване. Нарежда сцената в апартамента на Готшалк така, че да изглежда, че е имало обир. Викнахте ли семейство Готшалк да кажат какво липсва?

Той кимна.

— Дойде мъжът, Алфред. Жена му била болна, трябвало да избягва да пътува. В хладилника си държали няколкостотин долара за непредвиден случай, те са изчезнали. Също и няколко бижута, семейни ценности, копчета за ръкавели и пръстени от родителите му, които той самият не носи. И някои от нейните бижута, но той не можа да обясни кои точно, защото не знаеше кои си е занесла във Флорида, така че не мислеше, че загубата ще е голяма, но щял да накара Рут да направи подробен списък на нещата, които липсват. Рут е името на жената. Знаех си, че ще ми изплува.

— А кожи?

— Тя няма кожени дрехи. Защитник е на правата на животните. Не че са й притрябвали де, след като киснат по шест месеца и един ден на година във Флорида.

— Шест месеца и един ден?

— Най-малко, така че да се водят жители на Флорида. От данъчни съображения. Във Флорида няма щатски данък общ доход.

— Мислех, че той е пенсионер.

— Е, все пак има някакви доходи. От инвестиции и други такива.

— Та значи кожи няма — казах аз. — А някаква техника? Стереокасетофон, телевизор?

— Не са взели нищо. Имало два телевизора, един голям и един по-малък в спалнята. Откачили малкия и го преместили в хола, но го оставили там. Както изглежда, смятали са да го вземат, но или са го забравили в суматохата, или пък са решили да не рискуват с подозрителен товар, след като в апартамента са оставили мъртва жена.

— В случай че са знаели, че е мъртва.

— Били са я по лицето и са омотали чорапогащника й около врата й. Много добре им е било ясно, че състоянието й доста се е влошило, откак са се запознали.

— Значи са взели малко пари и няколко бижута.

— Така изглежда. Това е всичко, за което Готшалк можа да се сети. Обаче виж, Мат, целият апартамент беше обърнат нагоре с краката.

— От момчетата от лабораторията ли?

— Не, от крадците. Много старателно са го преобърнали и са направили ужасна бъркотия. Изсипани чекмеджета, книги, хвърлени от рафтовете, такива работи. Едва ли са търсили някакъв тайник, дюшеците и възглавниците са непокътнати, но така или иначе работата е добре свършена. Според мен са търсили сериозни пари, а не само няколкостотин долара, скрити в хладилника.

— Готшалк какво казва?

— Какво може да каже? „Бях си скътал стотина недекларирани бона и тия копелета са ми ги свили.“ Каза, че единственото ценно нещо в апартамента били няколко картини, които крадците не си харесали. Няколко подписани и номерирани автогравюри от Матис, Шагал и не знам си кой още, които били застраховани. Общата им стойност била май към осемдесет хиляди. Крадците свалили някои от картините от стените, може би за да потърсят сейф, но не са ги взели.

— А ако го е направил сам? — попитах аз.

— Да си дойдем на думата. Давай.

— Апартаментът е нагоре с краката и всичко прилича на чиста проба обир, така че на него му трябва само да скрие няколко банкноти и шепа бижута. Претърсихте ли го?

— Кого, Търман ли? — Той поклати глава. — Човекът е пребит, ръцете му са вързани на гърба, жена му лежи мъртва и ти искаш да го претърсваме и да гледаме дали не си е заврял в задника платинени копчета за ръкавели! Все едно, по твоя сценарий той би могъл да е скрил всичко в апартамента си.

— Тъкмо това щях да кажа.

— Та по твоя сценарий той влиза в апартамента на Готшалк с един, два или колкото там ключове му трябват, убива жена си, инсценира изнасилване, свива парите и бижутата, качва ги горе, увива ги в чифт чорапи и ги скатава в чекмеджето с чорапите. После слиза долу, инсценира взлом върху вратата с лост. После сигурно се качва пак горе и скатава някъде лоста, защото в апартамента на Готшалк лост не намерихме.

— Претърсихте ли Търмановия апартамент?

— Да — каза той. — С негово разрешение. Казах му, че е възможно крадците да са започнали от неговия апартамент и после да са слезли долу, макар да знаех, че не са, защото по вратата на Търман нямаше следи от взлом. Е, могли са да се качат по пожарната стълба, но майната му какво са могли, защото вътре не е влизал никой. Все пак го претърсих да видя има ли нещо, което да е свил от долу.

— И не намери нищо.

— Нищичко, макар че какво от това. Нямах възможност да направя по-щателен обиск. Той би могъл да пъхне бижутата на Готшалк при тези на жена си и аз нямаше да разбера това, защото не знаех какво точно да търся. А мангизите, само няколко стотарки, е могъл да пъхне в портфейла си.

— Разбрах, че крадците са му го взели.

— Да, точно така. Портфейла и часовника. Оставили го на първия етаж до стълбите. Взели парите, но не и кредитните карти.

— Могъл е да изтича сам и да го остави.

— Или да го метне през парапета. Да си спести тичането нагоре-надолу.

— А бижутата, които уж били взети от жена му…

— … е могъл просто да върне в кутията. А за ролекса му един господ знае. Може въобще да не го е слагал тази вечер. Може да го е увил в чорап.

— А после? Пребива се сам, завързва си ръцете зад гърба, залепва си устата…

— Мисля, че ако бях на негово място, първо бих си залепил устата, а после чак бих вързал ръцете си на гърба.

— Версията ти е по-добра от моята, Джо. Как е бил вързан? Видя ли го, преди да го развържат?

— Не, да му се не види — каза той. — И тъкмо това ме човърка. Идеше ми да сплескам двамата дежурни, дето са го развързали, но пък какво друго са могли да направят? Гледаш един почтен на вид тип, елегантно облечен, овързан и проснат в истерия на пода, жена му лежи мъртва, е, как да му кажеш, че ще трябва да изчака така, докато дойде инспекторът? Разбира се, че са го развързали. На тяхно място бих направил същото; а и ти, предполагам.

— Естествено.

— Но все ми се ще да не бяха го правили. Ще ми се първо да го бях погледнал. Ако се придържаме към твоя сценарий, че това е негова работа, сигурно ще попиташ дали би могъл да се върже сам, нали?

— Да.

— Бил с вързани крака. Това не е трудно. Ръцете му били вързани на гърба, а това изглежда, че няма как да стане, но е точно така. — Той отвори едно чекмедже и извади от там белезници. — Сложи си ръцете на гърба, Мат! — Той щракна белезниците на ръцете ми. — А сега се наведи напред и прекарай първо единия, после другия крак ей оттам. Седни на края на бюрото. Хайде, ще успееш.

— Боже мили.

— По телевизията непрекъснато показват такива работи — човек с ръце на гърба в белезници, който се промушва през кръга, сключен от ръцете му, и те вече са отпред, макар и все още в белезници. Така, а сега стани и си премести ръцете обратно на гърба.

— Май няма да стане.

— Ако беше по-кльощав, чудно щеше да стане. Търман е прецвъкнат в талията и практически няма гъз.

— Ръцете му дълги ли са? Щеше да ми е по-лесно, ако моите бяха няколко сантиметра по-дълги.

— Не съм мерил дължината на ръкавите, но това е супер за отправна точка на твоето разследване. Що не обиколиш местните китайски перални, може да откриеш кой номер риза носи.

— Отвори тия белезници.

— Не знам, не знам — каза той, — кеф ми е да те гледам как се хващаш за гъза и нѝ да станеш, нѝ да седнеш. Не искам да ти преча.

— Айде де!

— А бе уж имаше ключ тука някъде… Е, няма страшно, ще се дотътрим все някак долу при дежурния, там ще се намери ключ. А, ето го. — Той извади ключа и отвори белезниците.

Аз се изправих. Рамото ме болеше и си бях разтегнал мускул в бедрото.

— Не знам — каза той. — На телевизия изглежда по-лесно.

— Абсолютно.

— Там е работата — продължи той, — че не мога да кажа как точно са го обездвижили или той самият как го е направил, без да съм видял как е бил вързан. Зарязвам твоя сценарий. Да речем, че крадците са го овързали. Знаеш ли кое ме смущава?

— Кое?

— Бил е още вързан, когато са пристигнали ченгетата. Търколил се е от леглото, преобърнал е една маса, обадил се е по телефона…

— Със здраво захапан инструмент за лула.

— Да, точно така. Направил е всичко това и дори е разхлабил лепенката на устата си, което според мен е напълно възможно.

— И според мен също.

— Да донеса ли малко лепенка да проверим? Шегувам се, Мат. Нямаш никакво чувство за хумор, това ти е проблемът.

— Тъкмо се чудех какъв ли е.

— Е, сега знаеш. Майтапът настрана, той извършва всичко, освен да си освободи ръцете. Понякога това е невъзможно, ако не си Худини^[2]. Ако нямаш подвижност, а възлите не поддават, почти нищо не можеш да направиш. Но той може да се движи, а и крадците сигурно са били такива връзвачи, каквито и обирджии. Ще ми се да бях видял въжетата му, защото нещо ми подсказва, че е могъл да се освободи, но не го е направил. Но защо му е било това?

— Защото е искал да седи вързан, когато дойдат ченгетата.

— Точно така, защото това му осигурява алиби за убийството. Ако се развърже, винаги можем да кажем, че той би могъл да я убие, най-малкото защото не е бил вързан. Но сега при това положение единственото нещо, което можем да кажем, е, че не се е освободил, защото е искал да бъде намерен по този начин. Абе и вързан, и развързан, все една майна, но що се отнася до мотивите му…

— Разбирам ти мисълта.

— Така че жалко, че не съм го видял, преди да го развържат.

— Жалко наистина. Как е бил вързан?

— Нали ти казах бе.

— Имам предвид с какво? Връв, въже за простиране или какво?

— А, ясно. Използвали са доста здрав домакински шнур от ония, с които можеш да вържеш голям пакет. Или гаджето си, в случай че си падаш по такива работи. Дали са го донесли със себе си? Не знам. Готшалкови държат в едно кухненско чекмедже разни клещи, отвертки и други железарии за домакинството. Старецът не можа да си спомни дали е имало подобен шнур — кой ще ти помни такива работи; а той пък е на 78 години; и половин година живее другаде! Крадците са обърнали и това чекмедже, тъй че ако там е имало шнур, са щели да го видят.

— А лепенката?

— Обикновен бял лейкопласт, дето го има във всяка аптечка.

— Не и в моята — казах аз. — В моята ще намериш само аспирин и разни бъзикни против зъбен камък.

— Добре де, от ония, дето го има във всяка човешка аптечка. Готшалк твърди, че са имали, но в банята нямаше. Отнесли са си и лепенката, и въжето.

— Чудя се защо.

— Не знам. Сигурно са пестеливи хора. Взели са и лоста. Не мисля, че ако току-що съм оставил мъртва жена в нечий апартамент, бих тръгнал да се разхождам с инструменти за обир в ръка, но ако са някакви големи капацитети…

— Нямаше да се занимават с това, а със занаят.

— Точно така. Защо им е да взимат тези неща? Ако Търман е съучастник и именно той ги е купил, тогава може би ги е било страх да не го проследят чрез магазините. Ако ли пък са използвали неща от апартамента… не знам, Мат, твърде много предположения се събраха, мамка им мръсна.

— Да. Блъскаш се в разните му „защо“ и „ако“, обаче в един момент изскача нещо съществено.

— Затова се блъскаме.

— Той направи ли описание на крадците?

— Естествено. Детайлите са малко мъгляви, но без противоречия при различните разпити. Или съвсем малко. Описанието е в папката, ще го видиш. Били са двама едри бели мъже приблизително на възрастта на Търман и жена му. И двамата с мустаци, по-якият с дълга коса, вързана отзад на малка опашка, нали се сещаш?

— Сещам се.

— Висока класа, веднага те издава, че си от висшето общество. Като неграта с трапецовидните фризури, дето като че ли имат фесове на тиквите си. Та за какво говорех?

— За крадците.

— А, да. Показахме му снимки на разни престъпници, той с готовност и усърдие ги прегледа, но не можа да ги разпознае. Докарах му един от нашите художници. Ти май го знаеш, Рей Галиндес.

— Знам го.

— Добър е, но все ги докарва някак латиноамерикански. В папката има копия. Май се появиха в един от вестниците.

— Сигурно съм го пропуснал.

— Мисля, че беше в „Нюздей“. Имаше няколко обаждания, загубихме време да ги проверяваме, и нищо. Знаеш ли какво си мисля?

— Какво?

— Мисля, че не го е направил сам.

— Съгласен съм.

— Разбира се, той е можел да намери начин да се завърже сам и да скрие лоста, въжето и лепенката. Но не това е станало според мен. Мисля, че е имал помощници.

— Прав си.

— Договаря се с двама бандити, вика им — на̀ ви ключ и хич не се безпокойте, качете се на четвъртия етаж и разбийте вратата на апартамента. Няма страшно, няма да има никой, както и на горния етаж. Чувствайте се като у дома си, обърнете чекмеджетата, хвърлете книгите на пода и приберете всичките пари и бижута, които намерите. Към дванайсет и половина — един да сте си тръгнали, тъкмо когато ние ще се прибираме.

— И си отиват пеша, защото той не иска да стигнат прекалено рано.

— Може би, а може би просто защото нощта е мека. Кой знае? Стигат до апартамента на Готшалк и жената казва: „Я виж, вратата на Рут и Алфред е отворена“, той я бута вътре, ония я сграбчват, удрят я, изчукват я и я убиват. След това той казва: „Виж какво, лайняна главо, къде си тръгнал по нощите с телевизор на гръб, на̀ ти да си купиш десет телевизора“. Те оставят телевизора, но прибират въжето, лепенката и лоста, за да не ги проследят по тях. Не, това са глупости, по такива неща не можеш да проследиш никого.

— Взимат ги, за да помислим, че не го е направил той, защото въжето и лепенката не може да са си излезли сами.

— Точно така. Но преди да си заминат с мангизите, го поразкрасяват малко, в папката има негови снимки с доста внушителни наранявания. После го връзват, залепват му устата, а може би одират част от лепенката, за да може да се обади, когато му дойде времето.

— Или пък го връзват хлабаво, за да може да измъкне едната си ръка и да свърши това, което трябва, и после да я пъхне обратно в примката.

— Тъкмо това щях да кажа. Мама му стара, защо не са се позабавили ония дежурни?

— Както и да е, те се изнасят, той чака, чака — и се обажда в полицията.

— Точно така. Звучи правдоподобно.

— Да.

— По друг начин не може да се обясни фактът, че е останал жив. Току-що са утрепали нея, тя лежи там мъртва, е — защо им е да го връзват, след като е много по-лесно да го убият?

— Бил е вързан и със запушена уста, преди да убият нея.

— Така твърди той. Но дори и да е така, защо ще го оставят жив? Винаги може да ги разпознае и ще трябва да увиснат заради нея на въжето…

— Не и в този щат.^[3]

— Не ми напомняй, моля те. Вече са вътре заради това, че са я убили, и по-лошо няма да стане, ако довършат и него, тъй и тъй са почнали. Лостът е под ръка, само трябва да го цапардосат по главандурата, както биха казали по-малките ни черни братя.

— Може и така да са направили.

— Как?

— Да са го ударили толкова силно, че да са решили, че е умрял. Забележи, току-що са убили нея, а може и да не са имали такова намерение, така че…

— В случай че той казва истината.

— Да, за момент вземам страната на дявола. Убили са я, без да искат.

— Просто съвсем случайно са й увили чорапогащника около врата…

— … но не изпадат в паника, макар че бързат, удрят го, той припада, те решават, че са го пречукали — стоманеният лост не е да галиш гълъби с него, и единственото им желание е да се измитат. Няма да седнат да му търсят пулса, я, или да му слагат огледалце на устата.

— Майка му стара.

— Разбираш ми мисълта, нали?

Той въздъхна.

— Да, разбирам ти мисълта. Та затова случаят не може да бъде приключен. Уликите не са убедителни, а от фактите можеш да си изградиш всякаква теория. — Той се изправи. — Пие ми се кафе — каза. — Ти искаш ли?

— Да — отговорих. — Защо не?

 

 

— Не знам защо кафето е толкова лошо — каза той. — Наистина не знам. Някога имахме една машина от ония, дето бачкат с монети, и кафето винаги беше отврат. Но после събрахме пари в една шапка и си купихме електрическа кафеварка. Слагаме първокласно кафе, а виж на какво прилича. Трябва да е някакъв природен закон, в полицейски участък кафето става на пикня.

На мен не ми се видя чак толкова гадно.

Той каза:

— Знаеш какъв е единственият начин да разплетем тоя случай.

— Чрез някой доносник…

— Да, чуе някой нещо и пусне клюката. Или един от нашите двама юнаци се подхлъзва на следващото си лайно и ние го окошарваме, а той вземе, та изпорти другарчето си, за да му олекне обвинението. Или изпортва Търман, ако наистина той е на дъното на цялата работа.

— Дори и да не е.

— Какво искаш да кажеш?

Аз казах:

— „Беше си жива и здрава, като си тръгнахме, приятел. Вярно, че й го турихме, но на нея й хареса, честна дума, и никакви чорапогащи не сме увивали около врата й, можеш да си сигурен. Сигурно е бил мъж й, рекъл е да се разведе на място.“

— Бога ми, точно така ще кажат.

— Знам. Така ще кажат дори Търман да е сто процента невинен. „Не съм я убивал, беше живеничка, когато си тръгвах.“ И може даже да е вярно.

— В смисъл?

— Да допуснем, че се е възползвал от ситуацията. Търманови се прибират, заварват крадците. Те пък ги ограбват, него пребиват, а нея изнасилват, щото са си животни и що да не постъпят скотски. После си тръгват, Търман успява да освободи едната си ръка, жена му е в безсъзнание, той решава, че е мъртва…

— А тя не е, но на него му хрумва, че…

— … а ей го и чорапогащника й до нея на леглото, а в следващия момент — бам! — ей го около врата й… И тоя път тя наистина умира.

Той се замисли.

— Да — каза. — Става. Лекарят определи, че смъртта е настъпила около един, което съвпада с разказа на Търман; но ако я е убил веднага, след като са си тръгнали, и после се е помотал малко, колкото уж да бъде в безсъзнание и после да се опитва да се освободи, тогава всичко съвпада.

— Точно така.

— И никой няма да го обвини. Ония ще кажат, че е била жива, когато са си тръгвали, ама те така и така ще го кажат!

Той допи от кафето си и хвърли пластмасовата чаша в кошчето.

— Мама му стара — каза той. — Така човек си блъска главата до посиране. Мисля, че той го е направил. Независимо дали го е планирал, или просто му е паднал случай. Като се има предвид всичката й пара̀…

— Според брат й наследила е повече от половин милион.

Той кимна.

— Плюс застраховката.

— Той не ми каза нищо за застраховката.

— Сигурно не е знаел. И двамата са сключили застраховки малко след сватбата. Сто хиляди долара застраховка живот с удвояване за смърт при злополука.

— Е, така играта загрубява — казах аз. — Залогът чувствително се вдига.

Той поклати глава.

— Нещо бъркам ли?

— Аха. Тя забременяла през септември. Веднага след като разбрали, той се свързал със застрахователния си агент и вдигнал застраховката. Бебето е на път и отговорността е по-голяма. Има логика, нали?

— На колко я е вдигнал?

— Милион за себе си. В края на краищата именно той изкарва хляба и неговите доходи трудно ще бъдат възмездени. Но нейната роля си остава значителна, така че вдигнал застраховката й на половин милион.

— Така че смъртта й…

— Би донесла един милион от застраховка, като се прибави и удвояването, плюс всичките й пари, които той наследява. Което прави някъде около милион и половина.

— Леле боже.

— Нали.

— Боже господи.

— И аз това казвам. Той има и средствата, и мотива, и възможността, и освен това е едно безсърдечно копеленце, срещу което не мога да намеря никакви улики, за да докажа, че е извършил тази мръсотия. — Той затвори очи за малко, после ме погледна. — Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Ползваш ли канапчета за зъби?^[4]

— А?

— Нали каза, че в аптечката си държиш само аспирин и бъзикни против зъбен камък. Ползваш ли ги?

— Ами ако се сетя — казах аз. — Зъболекарят ми ме накара да ги купя.

— И аз така, само дето не ги ползвам.

— Всъщност и аз не ги ползвам. Хубавото е, че така няма да се свършат.

— Да бе — каза той. — Поне това ще ни стигне за цял живот.