Лорънс Блок
Танц в кланицата (2)

2.

През ноември Ричард и Аманда Търман били на вечеря в тесен кръг някъде в Сентръл Парк Уест. Тръгнали си малко преди полунощ. Вечерта била приятна, цялата седмица — необичайно топла, и те решили да си отидат пеша.

Апартаментът им заема целия горен етаж на пететажна къща от червеникав пясъчник, която се намира на 52-ра Западна улица между Осмо и Девето авеню. На първия етаж има италиански ресторант, а втория си го споделят бюро за пътувания и един театрален посредник. На третия и четвъртия етаж има апартаменти. Два на третия етаж; в единия живее пенсионирана театрална актриса, а в другия — млад борсов брокер и манекен мъж. На четвъртия апартаментът е само един. Наемателите, пенсиониран адвокат и жена му, били заминали за Флорида на първи ноември и нямало да се върнат преди началото на май.

Когато Търманови се прибрали, някъде между 12 и 12:30, и стигнали до четвъртия етаж, от празния апартамент на адвоката излезли двама обирджии. Те били едри и мускулести бели мъже на 28–30 години; извадили оръжие и принудили Търманови да влязат в току-що ограбения апартамент. Взели часовника и портфейла на Ричард и бижутата на Аманда и им казали, че са две нищожни юпита^[1], които заслужават само смърт.

Набили Ричард, завързали го и му запушили устата. После изнасилили жена му, пред него. Впоследствие един от тях ударил Ричард по главата с железен лост и той загубил съзнание. Когато дошъл на себе си, видял, че крадците са изчезнали, а жена му лежи на пода насред стаята гола и май в безсъзнание. Претърколил се от леглото на пода и се опитал да тропа по него, но отгоре имало дебел килим и той не успял да вдигне достатъчно шум, за да привлече вниманието на съседите от долния етаж. Преобърнал една лампа, но пак никой не реагирал на шума. Придвижил се до мястото, където лежала жена му, с надеждата, че ще я свести, но тя не реагирала и като че ли не дишала. Кожата й била студена и той се уплашил, че може да е мъртва.

Не можел да освободи ръцете си, а устата му била все така запушена. Доста си поиграл, докато успее да разхлаби лепенката. Опитал се да крещи, но никой не се появил. Прозорците, разбира се, били затворени, а сградата — стара, с дебели стени и подове. Накрая успял да катурне една масичка и да събори телефона на земята. На масата имало и един метален предмет, с който адвокатът натъпквал тютюна в лулата си. Търман го стиснал със зъби и така набрал 911. Съобщил на дежурния името и адреса си и казал, че се страхува, че жена му е мъртва или умира. После загубил съзнание и така бил намерен от полицията.

 

 

Това се случило през втория уикенд от ноември, събота срещу неделя. А последния вторник на януари, в два часа следобед, аз седях в бара на Джими Армстронг и пиех кафе. На масата срещу мен седеше един четиресетгодишен човек. Косата му беше къса и тъмна, брадата му — късо подстригана, тук-там посивяваща. Носеше кафяво сако от туид и бежово поло. Беше блед, нещо обикновено за средата на зимата в Ню Йорк. Погледът му зад очилата с метални рамки беше замислен.

— Мисля, че онова копеле е убило сестра ми — каза той. Думите бяха гневни, но гласът му беше студен, тонът — равен и безстрастен. — Мисля, че я е убил и че ще излезе сух от водата, а не искам това да стане.

Барът на Армстронг се намира на ъгъла на Десето авеню и 57-ма улица. Тук е от няколко години, а преди това беше на Девето авеню, между 57-ма и 58-ма на едно място, където сега се помещава китайски ресторант. По онова време почти живеех там. Хотелът ми беше зад ъгъла, аз се хранех там по веднъж или повече пъти на ден, срещах се с клиенти и прекарвах повечето от вечерите си на обичайната си маса в дъното, разговарях с някой или пък седях сам с мислите си и пиех уиски, чисто или с лед, или пък, за да не заспивам, смесено с кафе.

Когато спрях да пия, барът на Армстронг беше начело на мисления ми списък на хора, места и неща, които трябваше да избягвам. Задачата стана по-лесно осъществима, когато на Джими му се наложи да напусне сградата и да се премести една пряка по̀ на запад извън ежедневния ми маршрут. Не бях ходил доста дълго време; после един мой приятел трезвеник ми предложи да влезем там, за да хапнем по нещо, и оттогава сигурно има пет-шест пъти да съм ял на това място. Твърди се, че идеята да киснеш по кръчми, когато се опитваш да не пиеш, не е от най-добрите, но барът на Армстронг така или иначе прилича повече на ресторант, отколкото на кръчма, особено в сегашния си вид с голите тухлени стени и висящите саксии с папрат. Музиката е класическа, а в следобедите на уикенда свири живо камерно трио.

 

 

Когато Лайман Уоринър ми се обади, че е пристигнал от Бостън, предложих да се видим в хотела му, но се оказа, че е отседнал при приятел. Моята собствена хотелска стая е тесничка, а фоайето долу — твърде неугледно, за да предразположи човек към откровение. Така че за пореден път избрах бара на Джими, за да се срещна с бъдещия си клиент. Духов квинтет свиреше барокова музика по уредбата, аз пиех кафе, Уоринър пиеше „Ърл Грей“ и обвиняваше Ричард Търман в убийство.

Попитах го какво мисли полицията по този въпрос.

— Че случаят стои открит. — Той се намръщи. — Това би трябвало да означава, че все още се работи по него, но според мен по-скоро означава обратното, че са изгубили всякаква надежда да го разкрият.

— Не е точно така — казах аз. — Обикновено означава, че разследването вече не се води така активно.

Той кимна.

— Говорих с инспектор Джозеф Дъркин. Доколкото разбирам, сте приятели.

— Отнасяме се приятелски един към друг.

— Интересна разлика — повдигна вежда той. — Инспектор Дъркин не каза, че според него Ричард е виновен за смъртта на Аманда, но характерен беше начинът, по който не го каза, ако не разбирате.

— Мисля, че да.

— Запитах го дали мога да помогна по някакъв начин в тая ситуация. Той заяви, че всичко, което можело да бъде направено по официален път, било свършено. Трябваше ми минута да загрея, че не можеше направо да ми предложи да се обърна към частен детектив, но определено биеше натам. Казах: „Може би някое неофициално лице, например частен детектив…“ и той се усмихна, сякаш искаше да каже, че съм схванал как да играя играта.

— Няма начин да се каже направо.

— Да. Нито пък може би направо да препоръча услугите ви. „Що се отнася до препоръка, бих ви посъветвал единствено да погледнете телефонния указател… Всъщност, сещам се, че тука в квартала има един подходящ човек, когото няма да намерите в указателя, защото не е регистриран, което го прави крайно неофициално лице.“ Усмихвате се?…

— Много добре имитирате Джо Дъркин.

— Благодаря. Жалко, че не мога да си изкарвам хляба с това. Нещо против да си запаля?

— Не, разбира се.

— Сигурен ли сте? Почти всички ги отказват. И аз ги бях отказал, но после пак пропуших.

Сякаш се канеше да поразсъждава на тая тема; после извади едно „Марлборо“ и запали. Дърпаше дима като нещо живително. После каза:

— Инспектор Дъркин ми каза, че не сте традиционалист, дори сте ексцентричен.

— Точно това ли каза?

— Горе-долу. Каза, че определяте възнаграждението си по прищявка, без система; макар че не с тия думи. Каза, че не си водите счетоводство за разходите и не пишете подробни доклади за работата. — Той се наведе напред. — Това ме устройва. Дъркин каза още, че като надушите нещо, не го изпускате, а аз точно това искам. Ако онова копеле е убило Аманда, искам да го знам.

— Какво ви кара да мислите, че го е направил?

— Имам такова чувство. Май не е най-научният подход.

— Но не означава, че е погрешен.

— Да. — Той погледна към цигарата си. — Никога не съм го обичал. Опитвах се, защото Аманда го обичаше или беше влюбена в него, или каквото там е било. Но не е лесно да харесаш някого, който очевидно не те понася, поне за мен е така.

— Търман не ви е понасял?

— От самото начало и съвсем автоматично. Аз съм обратен.

— Затова ли не ви понасяше?

— Може да е имал и други причини, но сексуалната ми ориентация стигаше да ме постави извън кръга от възможни приятели. Виждали ли сте Търман?

— Само във вестниците.

— Не се учудихте, като ви казах, че съм обратен. Веднага ли познахте?

— Чак пък да съм познал. Изглеждаше ми вероятно.

— Въз основа на целия ми вид. Не ви слагам капани, Матю. Нали мога да ви казвам Матю?

— Разбира се.

— Или предпочитате Мат?

— Все ми е едно.

— Викайте ми Лайман. Мисълта ми е, че си имам хомосексуален вид, каквото и да означава това; макар че за онези, които не познават много хомосексуалисти, видът ми може да не е очебиен. Както и да е. Това, което си мисля за Ричард Търман въз основа на неговия вид, е, че така дълбоко се е заврял в гората, че не вижда дърветата.

— Тоест?

— Тоест, не знам дали някога е опитвал, а и той може да не е наясно в съзнанието си, но мисля, че предпочита мъже. В сексуален смисъл. И отявлено мрази хомосексуалистите, защото го е страх, че си е един от нас.

Дойде сервитьорката и ми наля още кафе. Попита Уорнър не иска ли още гореща вода за чая си. Той й каза — непременно; и че би желал ново пликче чай.

— Ядоса се — каза той. — Ако пиеш кафе, ще ти долеят чашата безплатно. Ако пиеш чай, ще ти дадат безплатно гореща вода, но за ново пликче чай ще ти таксуват втора чаша. А чаят така или иначе им излиза по-евтино от кафето — и той въздъхна. — Ако бях юрист, щях да предизвикам класов процес^[2] срещу тях. Шегувам се, разбира се, но в правовото ни общество някои вероятно точно така правят.

— Няма да се учудя.

— Знаете ли, тя беше бременна. Втори месец. Ходила е на лекар.

— Пишеше във вестниците.

— Освен нея си нямам друг. Родословното дърво се прекъсва с моята смърт. Все си мисля, че това би трябвало да ме тревожи, но не е то. Тревожи ме мисълта, че Аманда е загинала от ръката на съпруга си и че той ще се измъкне сух от водата. Както и мисълта, че не съм сигурен в това. Ако бях сигурен…

— Какво?

— Нямаше да ми е толкова гадно.

Сервитьорката донесе чая. Той сложи новото пликче в чашата. Запитах го какъв мотив би могъл да има Търман да убие жена си.

— Пари — каза той. — Тя имаше доста.

— Колко?

— Баща ни беше понатрупал капитал. В недвижимо имущество. Майка ни съумя да пропилее бая от него, но все пак остана нещичко след смъртта й.

— Кога това?

— Преди осем години. След като се узакони завещанието, ние с Аманда наследихме по шестстотин хиляди долара и малко отгоре. Не ми се вярва да ги е изхарчила досега.

 

 

Беше към пет, когато привършвахме, а барът започваше да оживява заедно с първите радостни птички след служба. Бях изписал няколко страници в бележника си и отказах вече кафе. Лайман Уоринър премина от чай на бира и сега бе преполовил една халба „Прайър“.

Време беше да определя цената и както обикновено не знаех колко да искам. Досещах се, че той всичко можеше да си позволи, но това някак си не ми влизаше в сметките. Спрях се на числото 2500, а той не ме попита как съм стигнал до него, просто извади чековата си книжка и махна капачката на писалката си. Бях забравил кога за последен път съм виждал чекова книжка.

Той каза:

— Матю Скъдър? С „ъ“, нали?

Аз кимнах, той написа чека и го развя да изсъхне мастилото. Казах му, че ако нещата се задвижат по-бързо, ще върна част от сумата, а ако ми се наложи, ще поискам още пари. Той кимна. Не изглеждаше особено угрижен.

Взех чека и той ми рече:

— Просто искам да разбера истината, това е всичко.

— Може би само това ще мога да направя. Да разберем, че той го е извършил — и да намерим някаква сериозна улика за пред съда — това са две различни неща. В крайна сметка съмненията ви могат да се потвърдят, а зет ви да си остане на свобода.

— Няма нужда да търсите улики, Матю. Просто го докажете на мен.

Това не ми хареса. Казах:

— Звучи, сякаш възнамерявате да поемете нещата в свои ръце.

— Вече съм го направил, нали? Като наех частен детектив. Като не оставям нещата да плуват по течението, а мелниците на господ да мелят все тъй бавно.

— Не бих участвал в нещо, което може да завърши в съда с обвинение срещу вас в убийството на Ричард Търман.

Той замълча за миг. После каза:

— Няма да отричам, че ми е минавало през главата. Но откровено казано, не мисля, че бих го направил. Не е в стила ми.

— Още по-добре.

— Така ли? Не съм сигурен.

Той махна на сервитьорката, даде й двадесет долара и отказа рестото. Сметката ни сигурно не беше и една четвърт от тази сума, но пък бяхме заемали масата цели три часа. Той каза:

— Ако я е убил, постъпил е изключително глупаво.

— Поначало е тъпо да убиваш.

— Наистина ли мислите така? Не съм много съгласен, но експертът сте вие. Мисълта ми беше, че е действал прибързано.

— Защо?

— За повече пари. Не забравяйте, аз наследих толкова, колкото и Аманда; и, бъдете сигурен, не съм ги профукал. Аманда щеше да ме наследи и да получи застраховката ми. — Той извади цигара, после я пъхна обратно в кутията. — Нямам на кого другиго да ги завещая. Приятелят ми умря преди година и половина от една болест, дето се пише с четири букви. Не от грип. — Той се усмихна криво. — От другата.

Нищо не казах.

— Серопозитивен съм — продължи той. — Знам го от няколко години. Излъгах Аманда. Казах й, че съм правил тест и резултатите са негативни, така че си нямам грижи. — Очите му потърсиха моите. — Беше си чиста благородна лъжа, не мислите ли? Тъй като нямаше да спя с нея, защо да я товаря с истината? — Извади цигара, но не я запали. — Освен това имаше шанс да не се разболея. Това, че имаш антитела, не означава непременно, че имаш и вируса. Както и да е. Първото издайническо червено петно се появи този август. Саркома на Капоши.

— Разбирам.

— Не е като бързата смъртна присъда отпреди една-две години. Мога да живея цяла вечност, може би цели десет години. — Той запали цигарата. — Но някак си имам чувството, че няма да го бъде.

Той стана и взе палтото си от закачалката. Аз взех своето и го последвах на улицата. В същия миг се зададе едно такси и той го повика. Отвори задната врата, после се обърна към мен за последен път.

— Така и не успях да кажа на Аманда — каза той. — Мислех да й го съобщя в Деня на благодарността, но вече беше късно. Тъй че тя не знаеше и, естествено, и той не е знаел, значи не би могъл да е наясно с финансовите предимства от отлагането на смъртта й. — Той хвърли цигарата си. — Каква ирония, ако й бях казал, че ще умра, днес тя щеше да е жива.