Лорънс Блок
Танц в кланицата (22)

22.

Сутринта най-после отидох да прибера касетата в сейфа си. Купих едно нормално копие на „Мръсната дузина“, което да занеса на срещата в Маспет, но по едно време започнах да обмислям евентуалните гафове, които можеха да се получат. Върнах се в банката и взех касетата от сейфа. На нейно място оставих тази, която току-що бях купил, за да не ги объркам.

Ако ме утрепят в Маспет, Джо Дъркин ще има да се звери, докато гледа това копие.

През целия ден току се сещах, че няма да е лошо да ида на сбирка. Не бях ходил от неделя вечерта. Мислех да прескоча на обяд, но се отказах, после се зачудих да не ида ли от пет и половина, и най-накрая реших да хвана поне първата половина от събранието в „Св. Павел“, но все си намирах друга работа.

В десет и половина бях в „Гроган“.

Мик беше там. Влязохме в офиса му отзад. В стаята има старо дървено бюро, сейф, два старомодни дървени стола и кресло. Освен това има и едно старо кожено канапе, на което той от време на време подремва. Веднъж ми каза, че бил имал три апартамента из града, всичките — на фиктивни имена. Освен това притежава ферма на север от града.

— Ти си първият — рече ми той. — Том и Анди ще дойдат към единадесет. Мат, добре ли обмисли всичко?

— Да.

— И не се отказваш, така ли?

— Че защо да се отказвам?

— Няма да ти се разсърдя, ако го направиш, приятелю. Знаеш, че може и да се пролее кръв, нали ти разправях снощи.

— Да, помня.

— Трябва да си с пистолет. А ако си с пистолет, то…

— То трябва да си готов да го използваш. Това ми е известно.

— Боже, боже. Сигурен ли си, че ще можеш да го направиш?

— Ами точно това ще разберем.

Той отвори сейфа и извади няколко револвера. Препоръча ми един деветмилиметров германски. Тежеше сто кила, човек сигурно можеше да спре някой влак с него. Поиграх си малко със затвора и пълнителя. Беше приятно да го държиш в ръка. Добре го бяха изпипали — изглеждаше доста внушително. Но накрая се спрях на един „Смит и Уесън“ трийсет и осми калибър. В сравнение с онова чудо видът му бе почти невинен, а и силата му беше много по-малка, но затова пък ми бе удобно да го пъхна зад колана на кръста. Всъщност, откровено казано, избрах го, защото беше като служебния ми револвер отпреди години.

Мик взе германския.

Том и Анди пристигнаха преди единайсет и дойдоха да си изберат оръжие. Вратата на офиса, естествено, беше затворена. Крачехме из стаята и си приказвахме за това колко е хубаво времето и колко лесно ще мине всичко. После Анди излезе да докара колата, ние се измъкнахме от бара и се качихме в нея.

Колата беше „Форд“, „Краун Виктория“, на пет години. Отпърво реших, че е била открадната специално за случая, но после разбрах, че Балу я е купил преди известно време. Анди Бъкли я държал в гараж някъде в Бронкс и я изкарвал за подобни разходки. Талонът й беше редовен, само дето името и адресът на него бяха измислени.

Анди подкара по 57-ма, а на моста на 59-а сви към Куинс. Маршрутът му беше по-пряк от този, който бях използвал аз. Веднага щом минахме моста, разговорът съвсем секна. Навярно в съблекалнята преди състезание се мълчи по същия начин. Всъщност не — на състезанията победителят никога не застрелва победения.

Трябва да сме пътували не повече от половин час. Не беше оживено, а Анди знаеше пътя наизуст. Пристигнахме някъде към полунощ. Бяхме карали сравнително бавно, а към края Анди беше намалил до двайсет мили в час, за да можем да огледаме обстановката.

Завивахме от една пряка в друга и от време на време хвърляхме по някой и друг поглед на „Ню Маспет Арина“. По улиците все така нямаше жива душа, късният час ги правеше да изглеждат още по-пусти. След двадесетминутно обикаляне Мик заповяда на Анди да спре.

— Както си караш така напред-назад, ще вземе да ни се трупне някое шибано ченге да ни пита не сме ли се загубили.

— От моста насам не видях кьорав полицай — възрази Анди.

Мик седеше отпред, аз бях отзад с Том, който от самото тръгване не бе продумал нито дума.

— Имаме още много време — каза Анди. — Сега какво да правя?

— Паркирай някъде около мястото — каза му Мик, — ама не много близо. Ще седим и ще чакаме. Ако дойдат да ни изгонят, ще се приберем и ще се отцепим едно хубаво.

Паркирахме от другата страна на улицата, на няколко метра от сградата. Анди изгаси мотора и фаровете. Аз се опитвах да си припомня кой е най-близкият участък, откъдето могат да дойдат и да ни погнат. Беше или 108-ми, или 104-ти, но все не се сещах къде минава границата между двата и от коя страна се падаме ние. Не знам колко дълго съм седял така, замислен и намръщен. Опитвах се да си представя картата на Куинс и възможните полицейски отделения върху нея — едно доста безсмислено занятие, което вършех с цялото си старание, сякаш от него зависеше съдбата на човечеството.

И както си седях така, погълнат от мислите си, видях Мик да се обръща и да ми сочи часовника си. Беше един. Време беше да влизам.

 

 

Уговорката беше да съм сам. По-рано това ми изглеждаше лесноосъществимо, но сега се оказа друго. Нямах си и понятие как ще ме посрещнат. Ако Бъргън Стетнър реши, че ще е по-разумно да ме пречука, вместо да ми плаща, може да го направи още на вратата даже преди да го видя като хората. Човек и с топ да гръмне, пак няма да го чуят в тоя квартал; пък и кой ли го е еня.

А на всичкото отгоре нямах представа дали изобщо са вътре. Аз бях пристигнал навреме, те като домакини би трябвало вече да са там. Няма смисъл да закъсняват на собствения си купон. Само че на улицата нямаше кола, а в сградата не се виждаха никакви признаци на живот.

Може би там някъде има гараж, бях мернал нещо като гаражна врата в края на сградата. На негово място сигурно бих предпочел да си прибирам колата в гараж — като се има предвид начинът му на живот, тя сигурна ще да е нещо страхотно.

И така, както по-рано с полицейските участъци, аз трескаво размишлявах по тия въпроси. Или бяха там, или не бяха. Щяха да ме посрещнат или с куршум, или с ръкопляскане. Все пак по-скоро бяха вътре, защото усещах, че някой ме наблюдава. Касетата беше в джоба на палтото ми, те едва ли биха ме застреляли, преди да се уверят, че я нося. Пистолетът — на място, под сакото, заврян в колана на панталоните. Щеше да бъде по-удобно, ако го бях преместил в джоба на палтото си, но пък от друга страна, после може да ми потрябва, а едва ли ще седя вътре по палто…

Да, наистина ме бяха наблюдавали. Вратата се отвори, преди още да съм почукал. Но вместо дулото на пистолет пред мен застана Бъргън Стетнър със същото велурено сако, каквото и предишния път. Панталоните му бяха други — с маскировъчен цвят, приличаха на военни, беше пъхнал краищата им във високите си обувки. Доста интересно се беше облякъл, дрехите уж не си пасваха много-много, но на него му седяха идеално.

— Скъдър — каза ми той, — идвате точно навреме. — Подаде ми ръка, стисна моята много силно, но веднага я пусна. — Да, сега се сещам за вас. Споменът ми не беше много ясен, но сега се сещам. Според Олга ние с вас си приличаме. Нямам предвид външността… макар че кой знае? Може пък и по това да си приличаме? — Той сви рамене. — Е, сам не мога да преценя. Хайде да слизаме. Дамата ни очаква.

В държанието му имаше нещо изкусително, сякаш ни наблюдаваше някаква невидима публика. Дали не записваше на видео? Знам ли…

Обърнах се да затворя вратата. В ключалката пъхнах топче станиол от дъвка, за да не може да се спусне. Надали щеше да помогне много, пък и не беше важно — Балу можеше да я разбие или да простреля патрона.

— Не се притеснявайте — каза ми Стетнър, — тя се затваря автоматично.

Аз се обърнах. Той стоеше на стълбите. Махна ми грациозно и някак подигравателно:

— След вас, Скъдър.

Тръгнах надолу. Той ме последва, хвана ме за ръката и ме поведе по коридора покрай стаите, в които бях надниквал, и отвори една врата в самото дъно. Стаята рязко се отличаваше от другите. Положително не бяха снимали тук оня филм. Беше огромна, може би десет на петнайсет, на пода имаше дебел сив килим, а стените бяха покрити с белезникаво платно, което смекчаваше вида на бетона.

В дъното видях огромно водно легло^[1], постлано с нещо като зеброва кожа. Над него висеше абстрактна картина, изобразяваща прави ъгли и линии, все в основни цветове.

До вратата имаше разкошен диван и два богато тапицирани фотьойла. Срещу тях беше монтиран видеокасетофон и монитор с много голям екран. Диванът и единият от фотьойлите бяха сиви, но доста по-тъмни от килима. Другият фотьойл беше бял, на него лежеше тъмночервено куфарче.

До стената стоеше стереоуредбата, вдясно от нея — сейф, два метра висок и почти толкова широк. Над уредбата висеше друга картина, малък маслен пейзаж с едно яркозелено дърво. Срещу нея — два портрета от ранноамериканския период, и двата — в еднакво резбовани и позлатени рамки; под тях се намираше барът.

Олга се обърна към мен с чаша в ръка и ме попита какво ще пия.

— Нищо, благодаря.

— Така не може — каза тя. — Бъргън, кажи на Скъдър, че трябва да пие нещо.

— Той не иска — каза Стетнър.

Олга се нацупи. Беше с костюма си от филма — дълги ръкавици и високи токове, разцепени кожени панталони и начервени зърна. Тя се приближи, в чашата й плуваше прозрачна течност с много лед. Без да съм я питал, ми съобщи, че това било аквавит — шведски джин. Да не ми ли налее все пак?

Казах й да не ми налива.

— Стаята си я бива — заявих аз.

Стетнър засия.

— Изненадан сте, нали? В тази отвратителна сграда, в най-пустото място на този ужасен район, и изведнъж такова цивилизовано убежище. Само едно нещо му липсва.

— Какво е то?

— Бих искал да го разширя с още един етаж надолу. — Почудата ми го накара да се усмихне. — Ще изкопая още едно помещение под сградата и ще си направя помещения с четириметров, не, с петметров таван. Входът, разбира се, ще бъде таен. Хората ще си се разхождат из сградата и през ум няма да им минава, че под краката им има нещо луксозно. Божичко, представяте ли си?

Олга скептично изви очи нагоре и той се разсмя.

— Тя ме мисли за луд. Може би е права. Аз обаче живея точно както си искам. Винаги съм го правил и винаги ще го правя. Свалете си палтото. Ще се сварите в тая жега.

Аз го свалих и извадих касетата от джоба. Стетнър метна палтото върху дивана. Не каза нищо за касетата, аз също си мълчах относно куфарчето. Държахме се съвсем цивилизовано, в съзвучие с обстановката.

— Непрекъснато поглеждате онази картина — каза той. — Художникът да не би да ви е познат?

Ставаше дума за картината с дървото.

— Прилича на Коро — казах аз.

Той учудено вдигна вежди.

— Имате точно око.

— Истинска ли е?

— Според музея — да. А и според крадеца, който я задигна оттам. Но като се имат предвид обстоятелствата, при които съм се сдобил с нея, няма как да извикам експерт, който да прецени. — Той се усмихна. — А като се имат предвид сегашните обстоятелства, няма да е лошо да проверя автентичността на касетата. Имате ли нещо против?

— Разбира се, че не — отговорих аз.

Подадох му я, той прочете заглавието на глас и се разсмя.

— Значи Левек все пак е имал чувство за хумор. Великолепно прикритие. Ако желаете да се уверите в автентичността на вашата част от сделката, отворете куфарчето.

Щракнах ключалките и повдигнах капака. Вътре имаше пачки с двайсетдоларови банкноти, превързани с ластик.

— Надявам се, че нямате нищо против двайсетачките — каза ми той. — Понеже не се бяхме договорили за това.

— Няма проблеми.

— Петдесет пачки са, с по петдесет банкноти. Няма ли да ги преброите?

— Имам ви доверие.

— В такъв случай, за да отговоря на учтивостта ви, би трябвало да ви се доверя, че именно това е въпросната касета… И все пак ще я пусна.

— Защо не? Аз нали отворих куфарчето?

— Да, това би била прекалено силна форма на доверие — да вземете куфарчето, без да сте го отворили. Олга, ти си права. Този човек ми харесва. — Той ме потупа по рамото. — Знаете ли какво, Скъдър, мисля, че ние с вас ще станем приятели. Имам чувството, че самата съдба го иска.

Спомних си какво беше казал на Ричард Търман.

„Сега ти и аз сме по-близки от всякога. Сега сме братя по кръв и по семе.“

Той пусна касетата без звук и започна да превърта напред. За момент ми мина през главата, че всичко съм объркал и съм взел другата касета и сега ще си гледаме ли, гледаме „Мръсната дузина“. Което нямаше да е от особено голямо значение, стига Мик Балу да си вдигне най-после задника и да почне да чупи вратата, но това май нямаше да ме огрее в близко бъдеще.

— А-а — каза Стетнър доволно.

И аз тутакси се успокоих, защото на екрана се появи техният филм. Стетнър стоеше с ръце на кръста и внимателно гледаше. Понеже екранът беше по-голям от този на Илейн, гледката бе доста по-внушителна. Противно на желанието си, и аз се втренчих в него. Олга се приближи до мъжа си и също загледа като хипнотизирана.

— Колко си красива — каза й Стетнър. После се обърна към мен. — Ето я, стои жива тук, до мен, но чак като я видя на екрана, оценявам колко е наистина хубава. Не е ли странно?

Така и не чух какво казвам, защото думите ми потънаха в шум от изстрели някъде из сградата. Чуха се два един след друг, после се изсипаха няколко наведнъж.

— Боже господи — възкликна Стетнър и се обърна към вратата.

Започнах да действам веднага, щом чух изстрелите. Отстъпих назад, отметнах с лявата ръка края на сакото си, а с дясната посегнах към пистолета. Стиснах го, поставих показалеца на спусъка, а палеца на ударника. Опрях се на стената, така че да мога да наблюдавам едновременно и тях, и вратата.

— Никой да не мърда — казах аз.

На екрана Олга тъкмо възсядаше момчето. С края на окото си успях да видя как безмълвно и ожесточено започва да го язди. Бъргън и Олга не гледаха натам. Стояха срещу мен и не сваляха очи от пистолета. Стояхме така, безмълвни като двойката на екрана.

Чу се изстрел. После отново тишина, след което откъм стълбите долетя шум от стъпки.

Стъпките продължиха по коридора, чуваше се как се отварят и затварят врати. Стетнър тъкмо се канеше да каже нещо, когато Балу ме извика.

— Тук съм — изкрещях аз, — в дъното на коридора.

Той влетя в стаята. Огромният револвер изглеждаше като играчка в едрата му ръка. Беше с престилката на баща си. Лицето му бе изкривено от гняв.

— Том е ранен.

— Тежко ли?

— Не, но го събориха. Попаднахме в капан. Зад вратата ни чакаха двама педерасти с пистолети. Пак добре че стреляха калпаво, но все пак успяха да свалят Том, преди да ги очистя. — Дишаше тежко, поемаше въздух на големи глътки. — Единия го застрелях на място, на другия боклук му пуснах два куршума в червата и му отнесох лайняната глава с трети. Свиня мръсна, ще стреля по хората от засада!

Ето защо Стетнър се бе държал така изкуствено на вратата. Публика наистина е имало.

— Къде са мангизите? Взимаме ги и да караме Том на доктор.

— Парите ви са там. — Стетнър мрачно посочи отвореното куфарче. — Можехте просто да си ги вземете и да си идете. Защо беше нужно всичко това?

— А защо беше нужно да има охрана? — попитах аз.

— Чисто и просто предпазна мярка. И както се оказва, съвсем на място. Макар че нямаше кой знае каква полза от това. — Той сви рамене. — Взимайте си парите и се омитайте оттук.

— Петдесет бона са — казах аз на Балу, — но в сейфа има още.

Той погледна сейфа, после погледна и Стетнър.

— Отвори го.

— Вътре няма нищо.

— Отваряй шибания сейф веднага!

— Има само касети като тази, само че не са толкова изпипани. Филма си го бива, не мислите ли?

Балу за първи път се обърна към екрана. Трябваха му само две секунди, за да прецени какво става там, след което той насочи пистолета и натисна спусъка. Откатът беше силен, но ръката му не трепна. Екранът избухна със страшен трясък.

— Отваряй сейфа — повтори той.

— Не държа пари там. Част от тях са в банката, останалите са в сейфа в офиса ми.

— Отваряй или ще стрелям.

— Мисля, че няма да мога — каза Стетнър студено. — Изведнъж забравих комбинацията.

Балу го сграбчи за ризата, хвърли го срещу стената и го фрасна през лицето с опакото на ръката си. Стетнър не трепна. От едната му ноздра прокапа тънка струйка кръв, но той с нищо не показа, че я е усетил.

— Това е глупаво от ваша страна — каза той. — Аз няма да отворя сейфа. Ако го направя, ще ни убиете.

— Ще те убия, ако не го направиш — каза му Балу.

— Това е пълна идиотия. Живи ще ви бъдем по-полезни финансово. А ако ни убиете, няма да можете да отворите сейфа.

— Те така и така ще ни убият — каза Олга.

— Не мисля — рече Стетнър и се обърна към Балу. — Така, както размахвате този пистолет, си мислите, че ще ме убедите да направя каквото пожелаете. А междувременно на вашия човек Том кръвта му изтича. И докато ме убеждавате да отворя този нещастен сейф, той ще умре. Защо си хабите времето, защо просто не си вземете петдесетте хиляди и не закарате приятеля си на лекар? Той май има неотложна нужда от това.

Балу ме погледна и попита какво според мен има в сейфа.

— Ще да е нещо ценно, инак досега да го е отворил.

Той бавно кимна, после постави пистолета до куфарчето. Аз продължавах да стоя срещу тях с трийсет и осем калибровия си „Смит и Уесън“. От джоба на престилката си Балу извади един сатър в кожен калъф. Острието беше от стомана, дългите години употреба го бяха потъмнили. Имаше доста страшен вид, но при все това Стетнър го изгледа с неприкрито презрение.

— Отваряй сейфа — каза му Мик.

— Няма да го отворя.

— Ще й отсека готините цици — каза Мик. — И ще я направя на кайма.

— От това джобът ти няма да се напълни.

Сетих се за търговеца на наркотици и за блъфа на Мик. Не знаех дали и сега блъфира, а и не ми се щеше да научавам.

Той я хвана за ръката и я дръпна към себе си.

— Чакай малко — казах му аз.

Той ме погледна. Очите му пламтяха от гняв.

— Картините — казах аз.

— Какво картините?

Аз посочих картините на Коро.

— Това струва повече пари, отколкото има в сейфа.

— Не ми се занимава с тия мацаници.

— И на мене също — казах аз и стрелях към картината. Куршумът удари бетонената стена на милиметри от рамката. От бетона се отчупи едно парченце и това видимо впечатли Стетнър.

— Ще я направя на решето — продължих аз, — а също и другите.

Насочих револвера към портретите и стрелях напосоки. Куршумът уцели женския портрет и мина на сантиметри от нарисуваното чело.

— Боже господи — възкликна Стетнър. — Вие сте варвари!

— Че това е само платно с малко боя отгоре — възразих му аз.

— Боже господи. Ще отворя сейфа.

Той бързо и сигурно набра комбинацията. Чуваше се само как щракат цифрите. Държах револвера и вдишвах миризмата на барута. Беше тежък, а освен това ръката ме болеше от отката. Страшно ми се искаше да я отпусна — нямаше смисъл да го държа насочен. Стетнър се занимаваше със сейфа, а Олга стоеше замръзнала от страх и не смееше да помръдне.

Стетнър набра последната цифра, натисна дръжката и отвори вратите. Вътре беше пълно с пачки. Аз стоях отстрани, те двамата бяха пред сейфа и отчасти закриваха гледката ми. Ръката на Стетнър се стрелна в отворения сейф и тогава аз извиках:

— Внимавай, Мик, там има пистолет!

Във филмите такива сцени ги показват забавено и, колкото и да е странно, аз точно така съм я запомнил: ръката на Стетнър се протяга към един малък пистолет. Ръката на Мик, здраво стиснала сатъра, се издига над главата му, след което мигновено се спуска надолу, за да нанесе ужасяващия удар. Острието сигурно и точно се врязва в плътта. Китката сякаш отскача от острието, освободена от ръката.

Стетнър се завъртя към нас. Лицето му беше бяло, в очите му се четеше ужас. Държеше ръката си пред тялото, сякаш искаше да се прикрие с нея. От нея бясно изхвърчаше ослепително ярка артериална кръв. Той се наклони напред, устата му се движеше беззвучно, а кръвта се лееше право върху нас, докато накрая Балу издаде един ужасяващ гърлен звук и замахна със сатъра за втори път, като го заби между врата и рамото на Стетнър. От удара Стетнър се срути на колене, ние бързо се отдръпнахме назад. Той се просна на пода и застина. Кръвта продължаваше да се лее на сивия килим.

Олга стоеше, без да помръдва. Сигурно беше стояла така от самото начало. Устата й беше отпусната, ръцете — вдигнати до гърдите, съвсем близо до зърната. Цветът на ноктите и зърната беше един и същ.

Обърнах глава към Балу. Той се извръщаше към нея, престилката му — залята от алена кръв, ръката му — все така здраво хванала сатъра.

Насочих пистолета си. Без да се колебая, натиснах спусъка и той подскочи в ръката ми.