Лорънс Блок
Танц в кланицата (14)

14.

Събудих се към два, след пет часа неспокоен сън, изпълнен със сънища и период на полусъзнание. Може би кафето беше виновно, като се има предвид, че не бях хапвал нищо след спаначения пай при Тифани.

Звъннах долу и казах на рецепцията отново да включат телефона ми. Той звънна, докато се къпех. Отново се обадих долу да питам кой е звънял, но ми казаха, че не е оставено съобщение.

— Сутринта ви търсиха няколко пъти, но не казаха откъде.

Обръснах се, облякох се и излязох да закуся. Снегът беше спрял, но все още беше свеж и бял там, където не бяха минавали хора и коли. Купих си вестник и го занесох в стаята си. Четях и поглеждах към снега върху покривите и первазите. Беше около 5–6 сантиметра, достатъчно да заглуши поне малко градския шум. Беше приятна гледка, докато чаках телефонът да звънне.

Първа се обади Илейн, попитах я дали е звъняла и преди. Не била. Питах я как се чувства.

— Не много добре — каза тя. — Малко ме тресе и имам диария, организмът ми явно се опитва да се отърве от всичко ненужно. Като гледам, това включва всичко освен костите и кръвоносните съдове.

— Не е ли по-добре да извикаш лекар?

— Че защо? Да ми каже, че съм хванала грип, защото имало епидемия? Че аз си го знам. „Стойте на топло, пийте повече течности.“ Точно така. Освен това зачела съм една книга от Борхес, тоя, аржентинския писател, дето е сляп. Всъщност той вече не е сляп, защото не е жив де.

— Но е бил, когато я е писал.

— Позна. Та той пише доста сюрреалистично и космично и аз не мога да усетя къде свършва въздействието на книгата и къде почва моята треска, не знам дали ме разбираш. Понякога си мисля, че това не е най-доброто състояние за четене на такава книга, а друг път решавам, че то е единственото възможно за целта.

Осведомих я какво се е случило, откак не се бяхме чували. Разказах й за срещата си с Търман в „Парис Грийн“ и как сме си прекарали цяла нощ с Мик Балу.

— Да-а-а — каза тя, — момчетата са си момчета.

Върнах се към вестника. Два репортажа ме заинтригуваха. В единия се съобщаваше, че съдът бил оправдал някакъв мафиотски шеф, обвинен в организиране на атентат срещу профсъюзен лидер. Оправдателната присъда не беше за чудене, като се има предвид, че простреляната няколко пъти в краката жертва намерила за най-добре да свидетелства в полза на защитата. Имаше снимка на обвиняемия — елегантно облечен и обкръжен от доброжелатели и почитатели на излизане от съда. За последните четири години го бяха съдили три пъти и трите пъти беше успявал да се изплъзне. Според репортера той бил нещо като национален герой.

Другата история беше за някакъв работник, който тъкмо излизал от метрото с четиригодишната си дъщеря, когато един очевидно невменяем скитник ги нападнал и ги наплюл. За да се защити, бащата започнал да блъска главата на лудичкия в земята и преди да се усети, скитникът бил вече мъртъв. Говорителят на прокуратурата обявил, че срещу бащата ще бъде предявено обвинение в непредумишлено убийство. Имаше го на снимка, изглеждаше като подгонено същество. Никак не беше елегантен и не ставаше за национален герой.

Оставих вестника и в тоя момент телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и чух един глас да казва:

— Гепих ли те, а?

Трябваха ми няколко секунди. После казах:

— Ти Джей?

— Гепих те, Мат. Всички на Дюс се дзверат кой е тоя кретен, дето се шляе наоколо, раздава нек’ви картички и разпитва къде е Ти Джей. Бех на кино бе, пич, гледах една тъпотия с кунгфу. Падаш ли си по кунгфу?

— Не.

— Върхът, направо убиец! Ще ми се да го изучим, ама айде друг път.

Дадох му адреса си и го питах дали може да дойде.

— Абе не знам — рече той. — Хотела ’къв е? Да не е много шик?

— Никак даже. Долу няма да имаш никакви проблеми. Ако нещо се запънат, кажи им да ми се обадят.

— Става.

Аз затворих и телефонът веднага звънна. Беше Маги Хилстром, жената от „Тестамент Хаус“. Била показала рисунките на колегите и децата. Нито мъжът, нито по-малкото от момчетата им били известни, макар че някои от децата твърдели за двамата или само за единия от тях, че им напомнят някого.

— Но не знам доколко може да се разчита на това — добави тя. — Сега главното; успяхме да разберем кое е по-голямото момче. Не е живяло тук, но било преспивало няколко пъти.

— Успяхте ли да научите името му?

— Щастливеца — отговори тя. — Така му викали. Звучи иронично, нали, и то каква жалка ирония. Не знам дали му е бил отдавнашен прякор, или са му го лепнали тук, на улицата. Всички твърдят, че е от Юг или Югозапад. Един от колегите ми си спомни, че е от Тексас, но едно от момчетата, което го познавало, е абсолютно сигурно, че е от Северна Каролина. Разбира се, че не е изключено на различни хора да е казвал различни неща.

Тя ми съобщи, че се бил продавал на по-възрастни мъже и винаги, когато имал достатъчно пари, си купувал наркотици. Никой не си спомня да го е виждал през последната година.

— Всички изчезват — каза ми тя. — Съвсем в реда на нещата е да ги няма ден-два, но после изведнъж се усещаш, че липсват вече седмица или месец. Понякога се връщат, понякога не. И не е никак ясно дали са отишли на по-добро място. — Тя въздъхна. — Едно от момчетата ми каза, че най-вероятно Щастливеца се е прибрал вкъщи. От известна гледна точка май наистина е така…

 

 

Следващото обаждане беше от рецепцията — да ми съобщят, че Ти Джей е пристигнал. Казах им да го пратят горе и излязох да го чакам пред асансьора. Заведох го в стаята си и той веднага почна да я кръстосва нагоре-надолу с танцова стъпка.

— Я, скив к’во е готино — каза той. — Оттука се вижда чак до Търговския център, нали? И си имаш баня. Сигурно е бая щуро.

Доколкото го помнех от миналия път, пак беше облечен по същия начин. Джинсовото яке, което ми се беше видяло прекалено топло за лятото, сега изглеждаше твърде тънко за зимния студ. Маратонките му май бяха нови, а освен това си беше сложил синя боцманска шапка.

Подадох му рисунките. Той погледна най-горната и веднага ми хвърли подозрително око:

— Ти к’во, искаш да ме рисуваш ли? Що се хилиш?

— Ти без съмнение си изключителен модел — отговорих аз, — но аз не умея да рисувам.

— Това не е ли твоя работа? — Той ги разгледа всичките, втренчи се в подписа: — Реймънд не знам си кой си. И к’во сега, Рей? К’во искаш?

— Познаваш ли някой от тях?

Той каза, че не, и аз му предложих резюме:

— По-големият се казва Щастливеца. Мисля, че е умрял.

— Бе ти май мислиш, че и двамата са умрели, уцелих ли?

— Боя се, че да.

— К’во искаш да знаеш за тях?

— Ами как се казват. Откъде са.

— Нали му знаеш името на тоя. Нали викаш, че се казвал Щастливеца?

— Казва се Щастливеца, колкото и ти се казваш Ти Джей.

Той ме погледна.

— Като кажеш Ти Джей, всеки ще чатне за кого се отнася. — Той пак погледна рисунката. — Значи туй му е прякор?

— Да.

— Е, ако така му викат на улицата, значи само така и ще го знаят. Това откъде го разбра, от „Тестамент Хаус“ ли?

Аз кимнах.

— Казаха, че не е живял там, но бил преспивал по някой път.

— Да-а-а, може да са добри хорица, ама не всеки може да им живее по шибаните правила, чат ли си?

— Ти бил ли си някога там, Ти Джей?

— Каква шибана идея! Не ми трябва да ходя там. Аз, пич, си имам къде да живея.

— Къде?

— Няма значение къде. Аз нали мога да стигна до там, к’во повече искаш. — Той прелисти рисунките и небрежно добави: — Тоя човек съм го скивал.

— Къде?

— Де да знам. На Дюс, ама не ме питай кога и къде. — Той седна на леглото, свали си шапката, повъртя я в ръце и попита: — К’во искаш от мене, приятел?

Извадих една двайсетачка от портфейла си и му я подадох. Той не я взе, очите му повториха въпроса. Какво искам от него?

— Ти познаваш Дюс и автогарата и децата на улицата. Можеш да се навреш в места, за които не съм и чувал, и да говориш с хора, които не биха говорили с мен.

— Бая бачкане за двайсе кинта. — Той се ухили. — Преди като те видях, ми бутна петарка за нищо.

— Ти и сега нищо не си направил — възразих му аз.

— Може да заеме доста време тая работа. Това да се вра насам-натам, да претакам с разни идиоти… — Аз понечих да си прибера парите, но ръката му тутакси се спусна да ги грабне. — Що сега така правиш? Не съм казал, че няма да стане. Само си вдигах цената бе, човек! — Той се огледа. — Ама като гледам, май не си много фрашкан с мангизи, а?

Аз се разсмях.

— Не — казах му, — не съм.

 

 

Обади се Чанс. Бил поразпитал няколко души от тия, дето се въртят около боксьорите, и някои от тях се сетили за мъжа с момчето до ринга в четвъртък. Никой не си спомнял да ги е виждал преди в Маспет или някъде другаде. Аз казах, че не е задължително мъжът да е бил с момчето на други места, а той рече, че хората ги били запомнили заедно.

— Та май никой не ги е познал — каза той. — Утре вечер ще ходиш ли пак там?

— Не знам.

— Можеш да го гледаш по телевизията. Току-виж го видиш пак на първия ред.

Не говорихме дълго, защото не исках да заемам линията. Затворих телефона и зачаках. Следващият, който звънна, беше Дани Бой Бел.

— Смятам да вечерям в „Пугън“. Защо не дойдеш? Знаеш, че никак не обичам да вечерям сам.

— Разбрал ли си нещо?

— Нищо особено — каза той, — но нали тъй и тъй трябва да вечеряш? В осем часа.

Затворих и си погледнах часовника. Беше пет. Включих телевизора и се загледах в току-що започналите новини, но го изключих веднага, след като разбрах, че изобщо не внимавам. Взех телефона и набрах номера на Търман. Обади се автоматът, аз нищо не казах, но и не затворих. Стоях така около трийсет секунди и чак тогава оставих слушалката.

Взех „Нюгейтския календар“ и едновременно с това звънна телефонът. Грабнах го, казах „ало“ и чух гласа на Джим Фейбър.

— А, здрасти — казах аз.

— Май не ми се радваш много-много.

— Просто цял следобед чакам да ми се обадят.

— Е, тогава няма да те задържам — каза той. — Нищо важно не е. Ще ходиш ли довечера в „Св. Павел“?

— Не. Имам среща с един човек в осем часа на 72-ра улица и не знам докога ще продължи. Освен това ходих снощи.

— Странно. Аз те търсих, но не те видях.

— Бях в центъра, на улица „Пери“.

— Така ли? Аз точно там отидох в неделя вечерта. Там е идеално, можеш да си приказваш каквото си поискаш, на никой не му пука. Изсипах ужасни работи по адрес на Бев и се почувствах сто пъти по-добре. Хелън беше ли снощи? Каза ли ти за обира?

— Какъв обир?

— На улица „Пери“. Слушай, нали чакаш да ти се обадят, да не те задържам?

— Не се притеснявай — казах аз. — Значи на „Пери“ е имало обир? И какво толкова са взели? Там вече и кафе няма даже.

— Е, не е било гениално замислено. Случило се е по време на петъчното събрание преди една-две седмици. Говорел един, казва се Брус, не знам дали го познаваш, но това не е важно. Та приказвал той двайсет минути, а след като свършил, някакъв смахнат тип се изправил и заявил, че бил идвал тук преди година и по погрешка бил сложил в кошницата 40 долара. Имал бил пистолет в джоба и щял да почне да стреля, ако не си получел парите обратно.

— Боже мили.

— Чакай, интересното сега започва. Брус му казал: „Съжалявам, но така ще се наруши редът, не можем да прекъсваме събранието заради подобно нещо. Ще трябва да изчакате почивката в девет и петнайсет“. Оня се опитал да каже нещо, но Брус ударил с чукчето по катедрата и му казал да сяда, после извикал следващия оратор и събранието продължило.

— А оня побърканият си седи?

— Ами явно е разбрал, че няма друг избор. Правилата са си правила, нали? После един от тях, Хари се казва, седнал до него и го питал не иска ли да му донесе нещо, кафе или цигари, и оня кретен казал, че ще се радва да пийне едно кафе. „Ей сега отивам да взема“ — прошепнал Хари, измъкнал се навън и свил зад ъгъла към полицейския участък. Там наблизо май има…

— Шести участък е през няколко улици.

— Значи там отишъл и се върнал с неколцина пазители на реда, които вързали оня лудия и го отвели. „Чакайте малко — казал им той, — къде са ми 40-те долара? Къде ми е кафето?“ Това може да се случи само на „Пери“.

— Или пък навсякъде, като си помисли човек.

— Не съм толкоз сигурен. Сещам се за събранията, дето стават в баровските източни квартали, там биха почнали да събират пари за оня лайнар и да му търсят апартамент. Е, няма да те задържам, знам, че чакаш разговор. Но трябваше да ти подам тая клюка.

— Благодаря за което — казах аз.

 

 

Туй да седиш и да чакаш, може да те побърка. Но на мен не ми се излизаше. Знаех, че той ще ми се обади, и не исках да го изпусна.

Телефонът звънна в шест и половина. Грабнах го, казах ало, но отговор не последва. Отново казах ало и зачаках. Чувах, че връзката не е прекъснала. Казах ало за трети път и той затвори.

Взех книгата, после я оставих пак, а след това погледнах в тефтера си и набрах номера на Лайман Уоринър.

— Не съм забравил, че ви казах да не очаквате от мене доклади — казах му аз. — Исках просто да знаете, че има известен напредък. На този етап вече ми е доста по-ясно какво се е случило.

— Той го е направил, нали?

— За това няма съмнение — отговорих аз — нито у мен, нито пък у него.

— У него ли?

— Нещо го яде, вина или страх, а може би и двете. Обади ми се преди една минута. Не каза нито дума. Страх го е да говори, но го е страх и да мълчи и затова ми се обади. Убеден съм, че пак ще звънне.

— Вие сякаш очаквате да ви се изповяда.

— Мисля, че той го иска. В същото време съм сигурен, че се страхува. Не знам защо ви се обадих, Лайман. Може би трябваше да изчакам, докато всичко приключи.

— Не, радвам се, че ми се обадихте.

— Имам чувството, че тръгнат ли веднъж нещата, ще се задвижат много бързо — казах аз. — Убийството на сестра ви е само част от нещо доста по-дебело.

— Така ли?

— Така стоят нещата на тоя етап. Ще ви звънна, когато науча нещо по-конкретно. Но междувременно исках да ви държа в течение.

В седем телефонът звънна отново. Вдигнах го, казах ало и веднага чух как затваря. Набрах неговия номер моментално. Звъня четири пъти, после се чу автоматът. Аз затворих.

В седем и половина той пак се обади. Казах ало, а когато отговор не последва, продължих:

— Знам кой сте. Можете да говорите спокойно.

Мълчание.

— Сега трябва да излизам — казах аз. — Ще се върна в десет.

Чувах как диша в слушалката.

— Значи в десет — казах аз и затворих.

Изчаках още десетина минути да не би да се обади пак и да реши да ми разкаже всичко, но телефонът мълчеше. Облякох си палтото и отидох на вечеря с Дани Бой.