Лорънс Блок
Танц в кланицата (10)

10.

Полицаите от 20-и участък не изглеждаха особено впечатлени от факта, че и аз съм бил някога полицай. Все пак бяха любезни и с готовност се отзоваха на молбата ми да науча обстоятелствата около смъртта на Арнолд Левек. Само че имаше един проблем. Не бяха и чували за него.

— Не знам точната дата — казах аз, — но се е случило между 19-и април и 4-ти юни, според мен в началото на май.

— Миналата година?

— Да.

— Арнолд Левек? Бихте ли му казали името по букви?

Дадох им и адреса на Кълъмбъс авеню.

— Това е към нашия участък — каза ченгето. — Я да видя чувал ли е някой нещо за него.

Никой нищо не беше чувал. Известно време се чудехме по въпроса, после той хукна нанякъде. Върна се още по-учуден.

— Арнолд Левек — каза той, — бял, починал на 9-и май. От многобройни прободни рани. Не е в нашите документи, защото не е бил наш случай. Бил е убит на западната страна на 51-ва. Това е към „Мидтаун Норт“ на 54-та.

Казах му, че знам адреса.

 

 

Това обясняваше защо Херта Айген не се е разбрала с полицаите от своя участък — не е било тяхна работа. Бях отишъл в 20-и участък веднага след закуска, а стигнах в „Мидтаун Норт“ към десет. Дъркин го нямаше, но всеки можеше да ми даде нужната информация.

Попаднах на полицая Андреоти, с когото се бях срещал няколко пъти през последните година-две. Седеше зад едно бюро, ровеше се в хартиите и хич не се ядоса, че го прекъсвам.

— Левек, Левек — каза той. Намръщи се и прокара пръсти през черната си четина. — Мисля, че имаше такъв. Един такъв дебел, нали?

— Така знам.

— Толкоз много трупове виждаш всяка седмица, че как да ги помниш. Убит, нали? Сигурно. То човек и имената им забравя…

— Така е.

— Освен ако името не е по-особено. Преди две-три седмици налетях на една, Уанда Плейхаус^[1] се казваше. То нямаше да е лошо да си поиграя в къщата й с нея! — Той се усмихна на спомена, после добави: — Уанда си е жива де, но просто ти давам пример как човек запомня някои имена.

Той извади досието на Левек. Киноманът бил намерен в безистена между две сгради на 49-а, западно от Десето авеню. Трупът бил открит след анонимно позвъняване в 6:56 часа сутринта на 9-и май. Медицинската експертиза установила, че смъртта е настъпила около единадесет предишната вечер. Починалият бил промушен седем пъти в гърдите и в коремната област с тънък и дълъг нож. За смъртта му е било достатъчно дори едно от тези пробождания.

— На 49-а между Десето и Единайсто — казах аз.

— По-близо до Единайсто. Сградите наоколо само чакат да бъдат съборени. Може би вече са ги срутили.

— Чудно какво е правил там.

Андреоти сви рамене.

— Търсил е нещо, ама не му е излязъл късметът. Може да е търсил дроги, жени, мъже. Всички там търсят по нещо.

Сетих се за Ти Джей: „На всеки му трябва по нещичко“.

Попитах дали Левек е бил наркоман. Отговори ми, че нямало следи от спринцовки, но знае ли човек?

— Може пък да е бил пиян — предположи той. — Залитал по улиците, забравил си името и адреса… Не, едва ли. В кръвта му е имало съвсем малко алкохол. Както и да е, каквото и да е търсил, не е трябвало да го търси там.

— Допуснахте ли, че може да е грабеж?

— В джобовете му пари нямаше. Ни часовник, ни портфейл. Да търсим ли наркоманче с бръснач в джоба?

— Как го идентифицирахте?

— Чрез хазяйката му. Тая жена е нещо опасно! Ей толкоз висока, ама няма начин да я минеш. Пусна ни в стаята му и ни дебна като ястреб да не би да свием нещо зад гърба й. Все едно че вещите му бяха нейни, както сигурно е станало, защото май не успяхме да намерим кьорав роднина… — Той прелисти няколко страници. — Не, не сме. Както и да е, тя го идентифицира. Първо не искаше да дойде. „Защо ми трябва да гледам някакво мъртво тяло? Нагледала съм се на трупове през живота си, можете да ми вярвате.“ Но все пак го огледа и каза, че е той.

— Как стигнахте до нея? Откъде взехте името и адреса му?

— А, чат съм. Хубав въпрос. Как сме стигнали ли?

Той се намръщи над купищата хартия.

— По отпечатъците — каза той накрая, — отпечатъците от пръстите му са в компютъра, оттам разбрахме името и адреса му.

— Защо са при вас?

— Не знам. Може да е работил при нас, може да е бил навремето правителствен чиновник. Ако знаеш само колко много хора са в компютъра…

— На Нюйоркската полиция ли точно?

— Да бе, вярно. — Той се намръщи. — Всъщност дали е бил наш, или сме го взели от главната система във Вашингтон? Не си спомням. Трябва някой друг да е проверявал. Защо?

— Проверихте ли дали няма досие?

— Най-много за минаване на червено.

— Що не провериш?

Той промърмори, но провери.

— Да, има едно обвинение — каза той. — Бил е арестуван преди 4–5 години.

— За какво?

Той присви очи и погледна екрана на компютъра.

— Нарушение на 235-а точка от Криминалния кодекс. Това пък какво е, не я знам тази точка.

Той взе черния си тефтер и го прелисти.

— Опа… Обида! Сигурно е напсувал някого. Обвинението е отпаднало, само дето четири години по-късно са го намушкали с нож. Сигурно средство да се отучиш да псуваш.

Сигурно щях да науча и други неща за Левек, ако Андреоти си бе поиграл още малко с компютъра, но той си имаше своя работа. Отидох в голямата библиотека на 42-ра улица да прегледам индекса на „Таймс“ с надеждата, че там пише за Арнолд Левек, но нямаше нищо нито за арестуването му, нито за убийството.

Взех метрото до „Чеймбърс“ и посетих няколко градски и щатски съветници, готови да ми окажат услуга срещу услуга. Те се поровиха в документите си, а аз им платих нещичко.

Успях да науча, че Арнолд Левек бил роден преди 38 години в Лоуел, Масачузетс. На 23 вече бил в Ню Йорк, живеел в „Слоун“, сграда на Християнската младежка организация, и водел кореспонденцията на един издател на учебници. Напуснал след година и отишъл да работи във фирма за някаква търговия в самия център. Бил продавач. Не разбрах какво са продавали, а и фирмата вече не съществуваше. На тази отсечка на Пето авеню има много малки барове, които ужасно дерат клиентите си; завират се между законните магазини и често продават слонова кост и кехлибар със съмнително качество, както и видеокамери и всевъзможна електроника.

Тогава все още е живеел в „Слоун“, а през есента на 1979-а се преместил на Кълъмбъс авеню. Трябва да го е направил, защото е отишъл на друга работа — месец преди това започнал да работи в Си Би Ес, което е през една улица от моя хотел — и по този начин е могъл да ходи пеш дотам.

Не знаех какво точно е правил там, заплатата му била 16 000 на година, така че явно не е бил президент на компанията. Останал там три години и когато напуснал през октомври 82-ра, заплатата му вече била 18 500.

По всичко личеше, че оттогава повече не е работил.

 

 

В хотела ме чакаше писмо. Канеха ме да се присъединя към международната организация на бившите полицаи и да ида на годишния конгрес във Форт Лодърдейл. От което щях да спечеля членска карта, изящна значка на ревера и ежемесечни брошури. Какво ли щеше да пише в тях? Сигурно некролози.

Имаше съобщение да звънна на Джо Дъркин. Успях да го намеря в участъка, той ми каза:

— Като гледам, само Търман не ти стига. Тръгнал си да довършваш всичките ни отворени дела.

— Аз само така, да ви помогна.

— Арнолд Левек. Той пък какво общо има с Търман?

— Сигурно нищо.

— Що бе? Него го утрепват през май, нея през ноември, това са си кръгли шест месеца. Определено има нещо общо, хе-хе.

— Само дето не са ги убили по един и същи начин.

— Да де, тя е била изнасилена и удушена от крадци, а него са го намушкали в безистен, но какво от това. То е само за заблуда… Сериозно, защо се интересуваш от Левек?

— Не мога точно да ти кажа. Искам да разбера с какво се е занимавал през последните седем години.

— Мотаел се е по опасни квартали, то е съвсем ясно.

— Не е работел, нямал е доходи отникъде, пенсия — също. Наемът му не ще да е бил много голям, знам я къщата, но все пак пари си трябват.

— Може да е получил наследство. Като Аманда Търман.

— Това определено свързва двата случая. Сега виждам непогрешимата ти логика.

— Е, какво да се прави, ученото си е учено.

— Да бе, нямаш грешка.

— Така си е. Освен това, когато са го арестували, той е ходел на работа.

— В държавните регистри няма такова нещо.

— Абе майната им на държавните регистри — каза той. — Гепили са го баш на работното му място. Продавал нещо, полицията влязла и го изловила. Левек, това май е френско име. Сигурно са го олепили за пощенски картички.

— В смисъл порнографски?

— Ама Андреоти не ти ли е казал?

— Казал ми е той, грънци. Съобщи ми само по коя точка са го обвинили.

— Е, можел е да си поразмърда гъза малко повече. През октомври 85-а правехме чистка на Таймс Скуеър. Точно преди изборите беше, кметът нали искаше да си вдигне точките. Чудя се новият кмет какъв ли ще е педераст.

— Не ми се ще да съм на мястото му.

— Ами как, ако се намери някой да ми каже — или ставаш кмет, или те обесваме — грабвам въжето, без да се замислям… Та за Левек. Обискирахме магазините, претърсихме продавачите, изнесохме всичката порнография и накрая свикахме пресконференция. Бутнахме няколко души в пандиза за през нощта и с това се приключи цялата работа. Не остана нито едно обвинение.

— А мръсните списания върнахте ли им ги?

Той се засмя.

— В склада е пълно с тях, сигурно там ще си и останат. Е, сигурно се е намерило някое и друго ченге, което да е гепило нещо по-пикантно за противоядие срещу жена си.

— Възмутен съм до дъното на душата си.

— Има си хас. Оня ден прибрахме един пич, дето търгува с наркотици. Тъкмо да го пуснем срещу залог и копелето му с копеле си иска обратно стоката.

— Айде стига бе.

— Да бе, да пукна, ако те ментя. Та Никълсън му вика: „Виж какво, Морис, ако ти ги дам, ще трябва пак да те задържа за притежаване на дрога“. Майтап си прави, разбираш, нали? А оня педераст му разправя: „Не, приятел, тая няма да стане. Нямаш никакво основание да го направиш“. Ник му вика, абе ти какво искаш да кажеш бе, как да нямам основание, нали ще съм те видял да си пъхаш тая отврат в джоба? Морис обаче му казва, пред съда тая няма да мине. И май има право, копелето му с копеле.

Джо ми даде адреса на магазина на Таймс Скуеър, в който Левек беше съгрешил. Намираше се между 8-мо и Бродуей, в самото сърце на Дюс. Нямаше особен смисъл да ходя там. Нито знаех колко време е работил там, нито имаше как да науча. Едва ли някой знаеше това.

Известно време преглеждах записките си, след което се облегнах и си вдигнах краката на масата. Затворих очи и пред мен моментално изникна образът на мъжа от Маспет, идеалният баща, който галеше сина си по косата.

Май отдавах прекалено голямо значение на жеста му. А пък и не можех точно да кажа как изглежда човекът в гумения костюм. Освен това двете момчета си приличаха и може би тъкмо това бе задвижило паметта ми.

Но дори и мъжът да беше същият, как точно смятах да го открия, като тръгна по следата на някакво нещастно копеле, което вече цяла година, откак не е между живите?

Видях ги на бокса в четвъртък. Днес беше понеделник. Ако е бил със сина си и няма нищо общо с оня, значи се трепя за оня, що духа. В противен случай, така и така е вече твърде късно.

Ако е имал намерение да убие момчето и да източи кръвта му в онзи канал, сто на сто вече го е направил.

Но тогава защо ще го води на бокс? Може би е психологически трик, може да са любовници отдавна? Това би обяснило защо момчето във филма не се плашеше, че са го вързали за рамката, даже изобщо не му пукаше.

Ако момчето е вече мъртво, аз не мога нищо да направя за него. Ако е живо, пак нищо не мога да направя — от момента, в който ще разбера кой е Гуменият мъж, ме делят светлинни години, а скоростта ми е като на охлюв.

Разполагах само с един мъртвец. И какво от това? Левек е притежавал касета, на която е записано как Гуменият мъж убива едно момче. Левек е бил убит; не е задължително, но е най-вероятно да го е направил някой от многобройните улични бандити. Работел е в порномагазин, но не е бил регистриран; значи е могъл да бачка там доста дълго време. Но пък Гюс Гизекинд ми каза, че Левек почти не е излизал от къщи, така че надали е имал редовна работа.

А последната му редовна работа е била…

Отворих указателя и набрах един номер. Включи се секретарят, аз оставих съобщение, грабнах си палтото и потеглих към Армстронг.

 

 

Беше в бара, когато пристигнах там. Слаб мъж, с брада на козел и очила с рогови рамки, със сако от кафяво кадифе с кожени кръпки на лактите и с извита лула в зъбите. Би му отивало да седи в някое парижко кафене на левия бряг на Сена и да си пие аперитива. Само че седеше в един бар на 57-ма и пиеше канадски ейл. Но и това му отиваше.

— Мани — казах аз. — Току-що ти оставих съобщение.

— Чух го — каза той. — Още като влизах. Нали каза, че ще ме чакаш тук, тъй че тутакси тръгнах. Дори не се наложи да си обличам палтото — просто не го бях съблякъл още. И нали живея на две крачки от тая дупка…

— Успя да пристигнеш пръв.

— Аха. Хайде да седнем. Много се радвам да те видя, Мат, нещо напоследък се забравихме.

Навремето, когато старият бар на Джими на Девето авеню ми беше като втори дом, се виждахме всеки ден. Мани Кареш бе от редовните му посетители, отбиваше се за час-два, а понякога и за цяла вечер. Беше техник в Си Би Ес, живееше зад ъгъла. Не беше голям пияч, идваше и заради храната, но най-вече заради компанията.

Седнахме, аз си поръчах кафе и хамбургер, заприказвахме се какво ново около нас. Бях чул, че се е пенсионирал, той го потвърди.

— Но пак си бачкам — поясни той. — На хонорар. Понякога ходя и в старата ми работа. Имам достатъчно поръчки, а пък и пенсията си върви.

— По повод Си Би Ес — започнах аз.

— Че аз споменах ли ги?

— Не, аз ги споменавам. Искам да те питам за един човек, може да си го познавал навремето. Работил е там три години и е напуснал през есента на 82-ра година.

Той извади лулата от устата си и кимна.

— Арни Левек. Значи все пак ти се е обадил. А аз си мислех, че няма да го направи. Защо ме гледаш така?

— Защо ще ми се обажда?

— Не ти ли се е обадил? Но тогава защо…

— Чакай малко, първо ти. Защо е трябвало да ми се обажда?

— Защото му трябваше частен детектив. Видяхме се по време на едни снимки, трябва да беше преди половин година.

Повече, помислих си аз.

— Не помня как стана дума, но той ме попита дали мога да му препоръчам някой детектив. Не помня дали използва точно тази дума. Казах му, че познавам един бивш полицай, дето живее в махалата, дадох му името ти, телефона го бях забравил, но му съобщих, че живееш в „Нортуестърн“. Нали не съм го излъгал?

— Не си.

— А още ли се занимаваш с такива работи? Да не съм му дал името ти напразно?

— Хич даже — казах аз. — Благодаря ти за услугата. Само че не ми е звънял.

— Аз оттогава не съм го виждал, а вече мина половин година, тъй че надали ще ти се обади.

— Това е съвсем сигурно — казах аз. — Освен това е минало повече от половин година. Умрял е през май.

— Стига бе. Умрял? Че той беше млад човек! Вярно, че беше прекалено дебел, но все пак… — Той отпи от бирата си. — И от какво е умрял?

— Убили са го.

— Боже мили. Как?

— Предполага се, че го е намушкал някой бандит.

— Предполага се? Значи не е съвсем ясно?

— Единственото ясно е, че е бил намушкан. Полицията вече не се занимава със случая. Левек може би е бил свързан с нещо, което аз разследвам. Защо му е трябвал частен детектив?

— Не ми каза. — Той се намръщи. — Не го познавах много добре. Когато дойде в Си Би Ес, беше млад и амбициозен. Работеше като асистент оператор. Но скоро напусна.

— След три години.

— Даже няма и толкова.

— Защо напусна?

Той започна да си скубе брадата.

— Ако питаш мен, ние не го и спряхме да си иде.

— Подробности помниш ли?

— Тогава въобще не бях в течение. Английските ни братовчеди биха се изразили, че и беше забравил образците за подражание. В интерес на истината хич не беше привлекателна личност. Беше просто един презрял досадник, а ти знаеш колко рядко наричам хората досадници. Освен това беше нечистоплътен. Къпеше се доста рядко и много мразеше да си сменя ризите. Освен това беше адски дебел. Някои дебели хора са симпатични, но Арнолд, уви, не беше от тях.

— И оттогава започнал да бачка на хонорар, така ли?

— Поне това правеше, когато го видях за последен път. От друга страна, аз работя по този начин вече няколко години, а съм го засичал само два пъти. Е, все ще трябва да е вършил нещо, за да си изхранва тялото.

— Известно време е бил продавач в една книжарница на Таймс Скуеър.

— Знаеш ли — каза той, — това не ми звучи странно. Някак си му подхожда. Арни беше един такъв потаен, запъхтян и с потни длани. Мога да си представя как някой влиза в книжарницата със съзаклятнически вид и се запътва към Арни, като потрива ръце и гледа лукаво. — Той потръпна. — Господи, човекът е мъртъв, а аз виж какви неща приказвам за него. — Той драсна една клечка, за да си запали лулата. — Изкарах го, че е по-ужасен и от Франкенщайн. Всъщност ролята би му отивала. Покойната ми майка все казваше: винаги говорѝ лоши работи за мъртвите! Защото няма как да ти го върнат.