Хани Мюнцер
Жило и мед (58)

Петдесет и седма глава

Мюнхен

— Господин професоре? — Грете надникна плахо в кабинета. Знаеше, че професорът не обича да го смущават до обед; втълпила й го беше майка й, чиято работа бе наследила едва преди няколко седмици. Тя беше икономка трето поколение, още баба й служела у професора.

— Какво има, Грете?

— Търси ви някой си отец Симоне.

Професорът се замисли — доколкото му беше известно, не познаваше никакъв отец Симоне.

— Каза ли какво иска?

— Спомена, че ставало въпрос за сестра ви.

— За сестра ми ли? — изуми се професорът и прокара пръсти през гъстата си бяла коса. Винаги изглеждаше, сякаш току-що е дирижирал Бетховен. — Но… — той се надигна от стола си. — Добре, поканете го да влезе, Грете.

— Извинявайте, господин професоре. Пропуснах да ви кажа, че той е на телефона. — Грете пристъпи в кабинета и неуверено му подаде апарата.

Професорът се въздържа да поклати глава и си помисли, че вероятно ще е нужно време, докато Грете влезе в стъпките на баба си и майка си, и посегна към безжичния телефон.

— Берхингер — предпазливо се представи той.

— Дали разговарям с професор Волфганг Берхингер, брата на Дебора Берхингер?

— Да? — Сърцето на професора се разтуптя. Това не беше никак добре — страдаше от високо кръвно и всяко вълнение го приближаваше до инфаркта. Десетилетия наред се беше мъчил да разбере нещо за съдбата на сестра си, но след войната тя сякаш потъна вдън земя. Вече бе загубил надежда. А сега това обаждане…

— Казвам се отец Симоне Оливиери. Обаждам се от Рим… — Не успя да продължи, защото професорът го прекъсна, възкликвайки възбудено:

— Сестра ми е в Рим?!

— Ъъъ, не. — Олеле, помисли си отец Симоне, сега я оплескахме. Той не знае… не знае нищо! Свещеникът се прокашля. — За жалост трябва да ви съобщя тъжната вест, че сестра ви Дебора е починала неотдавна. Моите най-искрени съболезнования.

— В Рим ли?

— Не, в Сиатъл.

— В Америка? Сестра ми е живяла в Америка? — Професорът, който сновеше напред-назад из кабинета със слушалка на ухото, се отпусна обратно на стола, почувствал изведнъж тежестта на годините.

Значи Дебора е била жива през всичките тези години?

— Как стигнахте до мен? — попита немощно той.

— Чрез вашата племенница Марта Бенедикт и дъщеря й Фелисити. Доколкото разбрах, професор Берхингер, вие сте единственият жив роднина на племенницата ви.

После отец Симоне му обясни причината за обаждането си.