Хани Мюнцер
Жило и мед (40)

Трийсет и девета глава

До завръщането на Албрехт вечерта оставаха много часове. Дебора имаше достатъчно време да размисли. Марлене й задаваше гатанки. Дебора признаваше, че Марлене излъчва обаяние, което откриваш постепенно. Във всеки случай, явно беше по-умна, отколкото изглеждаше. До известна степен й напомняше за нейната приятелка Магда, в която също се криеше много повече, отколкото предполагаш първоначално.

Ала друго занимаваше Дебора много повече от Марлене Калтен — съдбата на хората, които днес бе видяла на открития камион. Транспортираха ги като животни — защото са евреи!

Тази гледка бе отключила нещо в нея. Никога досега не се беше чувствала еврейка. Днес обаче за първи път бе осъзнала еврейските си корени, които споделяше с баща си. Не познаваше много добре еврейската вяра, баща й не практикуваше религията си, но беше слушала от него за многострадалната история на своя народ, пък и той, в края на краищата, я бе научил на иврит. Тя беше част от тези хора, беше една от тях!

Внезапно осъзна защо избягваше да мисли за тях, защо за миг дори си бе пожелала да не ги беше срещала. Тя и брат й бяха спасени от Албрехт в последната минута. Кой обаче щеше да дойде и да спаси тези бедни хора?

Дебора си въобразяваше, че завинаги е заключила и погребала в душата си ужаса от онази нощ в Мюнхен, наслоявайки върху него болката, която си причиняваше.

Ала ужасът не беше изчезнал, той дебнеше дълбоко в нея, готов да я запрати обратно в нейния личен ад и да я изтезава с мъчителните й спомени. Тя изстрада отново невъобразимия ужас и съсипващата неизвестност, почувства теснотията, чу плача, помириса вонята на страха.

Всичко това се отприщи във внезапна паника: не й стигаше въздух, стори й се, че ще се задуши. Смъкна дрехите си и се втурна към банята, грабна четката и започна да търка с трескави движения голата си кожа, докато тялото й прокърви на много места.

Ала болката, иначе най-надеждният й съюзник, не искаше да дойде. Ужасът не можеше да бъде премахнат с четка. Напълно изтощена, Дебора се свлече на пода и охлади горещото си чело на голите мраморни плочки. Не помнеше колко време е лежала така. Най-после припълзя на четири крака от банята до леглото, оставяйки кървави следи върху бялото килимче.

Сви се като ембрион в очакване на спасителните болки. Но те не идваха. Само мислите й бяха станали по-ясни, по-отчетливи. Изведнъж се видя като в огледало, може би така, както би я видял баща й, ако влезеше сега в стаята.

Надигна се и огледа пищния лукс, който я заобикаляше, изисканото обзавеждане и дебелия килим, препълнената кошница с плодове и коприненото спално бельо, ухаещо на лавандула. Накрая погледът й се спря върху гардероба, на който беше окачена сребристата вечерна рокля, донесена й тази сутрин от хотелската служба за пране и почистване.

Изведнъж изпита дълбок срам, който я прониза като лековита вълна, а със срама дойдоха най-сетне и болките. Но този път те не бяха избавление, а мъчение — и нищо повече.

Дебора се беше събудила от опиянението на сетивата и се бе върнала в реалността.

След известно време стана спокойно от леглото и почисти банята. После изтри, доколкото можеше, кървавите петна от килима със студена вода.

Когато се върна вечерта, Албрехт я завари пред бюрото. Боса и по халат, тя пишеше дълго писмо на брат си, първото от началото на пътуването й.

— Добър вечер, миличко. Приятно ли прекара деня с Марлене? — Албрехт прекоси стаята и я целуна по тила. Веднага забеляза, че е някак променена, но не можеше да каже кое точно беше различно.

Дебора се извърна към него и още с първото си изречение игнорира съвета на Марлене:

— Не. Денят ми не беше приятен. Видях камиони, пълни с уплашени жени и деца. Еврейски затворници. Ескортираха ги твоите другари от СС. Ти знаеше ли за това? — Едва сега Албрехт разбра какво беше различно у Мария. Тя изглеждаше някак по-сериозна, по-възрастна. Какво, по дяволите, се бе случило с това момиче? Сутринта беше оставил една игрива, жадна за удоволствия хлапачка, а тази вечер трябваше да се оправдава пред нея? Той огледа подозрително небрежния й вид, липсата на прическа.

— Това пък какво значи? Да не би онази актриса да ти е напълнила главата с тези бръмбари? — злобно попита той.

Дебора осъзна веднага грешката си. Точно за това я предупреждаваше Марлене. Нямаше да бъде честно да я натопи.

— Не. Тя няма нищо общо, Албрехт. Напротив, според нея това не ме засягало и даже каза, че всички тези хора били престъпници — припряно отвърна тя. — Но, Албрехт, те всички носеха звездата на Давид върху лентите на ръцете си! Не е възможно всички деца да са престъпници, нали? Затова си помислих, че може би става въпрос за недоразумение като онова, когато есесовците нахлуха в дома ни и ни отвлякоха с Волферл. — В гласа й имаше нещо трогателно, а тялото й се беше извърнало към него в безмълвна молба.

Албрехт я гледа няколко секунди, налагаше се да прецени поновому ситуацията. После спокойно изрече:

— Не си блъскай красивата главица с тези неща, Мария. Това са политически въпроси, отлично обмислени от нашия фюрер. А сега се облечи и се направи красива за мен. Всеки момент ще дойдат Амон и приятелката му, ще доведат и един познат. Решихме да вечеряме в града.

— Не разбра ли какво казах току-що, Албрехт? Това бяха само жени и деца. Не можеш ли да направиш нещо за тях? Моля те… Заради мен?!

Албрехт видя разгорещеното й лице, детинската молба в очите й и разбра, че момичето няма да го остави на мира, докато не каже онова, което иска да чуе от него. Направи й тази услуга.

— Добре. Щом си взела толкова присърце съдбата на тези непознати хора, утре ще се информирам и ще видя какво мога да направя. Но сега не желая да слушам повече за това, ясно? Побързай и облечи най-после нещо, Мария. Не бива да закъсняваме. — Тонът му беше недвусмислен. Той я вдигна от стола, притисна я силно към себе си и я целуна продължително, докато усети как Дебора най-сетне се отпусна в ръцете му.

Вечерта протече приятно. Когато поискаше, Амон Гьот умееше да бъбри шармантно. Младата му приятелка Ингрид го гледаше с обожание в устата през цялата вечер. Изглежда, му беше сляпо предана. Дебора се забавляваше тайно с нея.

Приятелят, който Амон Гьот доведе, й се видя интересен. Представи се като Оскар Шиндлер — висок мъж със сериозен поглед и мъдър, хаплив хумор, който напомняше на Дебора за баща й.

Разговаряха дълго и оживено за опера и музика. Скоро към тях се присъединиха още познати, отново бяха изконсумирани чудовищни количества алкохол и колкото по-бързо се изпразваха бутилките на масата, толкова по-шумна ставаше компанията.

Накрая Дебора пак се оказа единствената трезва. Колкото повече се напиваха другите с напредването на вечерта — при което Албрехт все пак се въздържаше най-много в сравнение с останалите, толкова по-чужда се чувстваше тя сред тях и толкова повече се изостряше погледът й. За миг й се мярна мисълта: „Какво правя всъщност сред всичките тези хора, какво общо имам с тях?“.

За първи път от началото на пътуването Дебора изпита носталгия по дома — и гузна съвест, задето беше оставила малкия си брат сам-самичък. Вярно, чичо Полди й бе обещал да се грижи за него, но не беше същото. Тя закопня за Волферл и за неговата възторжена любов и обожание към нея. Но в това обкръжение копнееше най-вече за неговата невинност.

През нощта тя засити глада си по обичайния начин върху Албрехт, но за първи път не можа да се задоволи истински.

На следващия ден си създаде облекчение, като поряза ръцете си с ножа за плодове. Това се случи за първи път след Мюнхен.