Хани Мюнцер
Жило и мед (32)

Трийсет и първа глава

В сватбения ден семейството се запозна и с големия брат на господин Брунман, Леополд. Той се оказа истинска изненада и според Дебора дори бе най-доброто в женитбата на майка й.

Леополд беше католически свещеник, осем години по-голям от Албрехт. Външно двамата братя си приличаха много, но по характер бяха коренно различни. За разлика от сериозния Албрехт, стриктно държащ на външния си вид, Леополд обичаше да се смее и беше доста небрежен към облеклото си, което често даваше повод за шеги.

Леополд бързо се превърна в любимия събеседник на Дебора. С начина, по който споделяше знанията си, и със сладкодумните си приказки той й напомняше за баща й. Скоро момичето разбра, че действително може да го пита за всичко, също и за Бог. Леополд никога не се засягаше от въпросите.

Изглежда той беше единственият, който се осмеляваше да говори със закачлив тон на брат си Албрехт, като в думите му — само за фин слух — често се криеше и укор.

В негово присъствие господин Брунман винаги изглеждаше малко измъчен. След първото по-продължително гостуване на Леополд — Албрехт пак беше в командировка — Дебора и Елизабет се удивиха колко различни бяха братята. Господин Брунман беше елегантен и се отличаваше с непристъпност и самообладание. Докато чичо Полди бликаше от желание да общува и имаше вродено чувство за хумор.

Елизабет, която от самото начало го наричаше Полди, каза на дъщеря си след едно негово гостуване:

— Ама че работа! Какъв весел божи екземпляр! Забеляза ли огромното мазно петно върху расото му? Кой би предположил, че това са двама братя? И какви мили очи има този Полди. Според мен каквото и да си направил, Полди вече ще ти е простил.

Леополд ги дари с първия необременен с грижи следобед от много време насам и те сами се чудеха на собствената си веселост. Дебора се радваше да види майка си в такова радостно настроение.

Скоро момичето се осмели да заговори свещеника за противоположните характери на двамата братя, на което Полди отвърна:

— Това, малка ми Дебора, е тайна, която майка ни е отнесла в хора на ангелчетата. — После й разказа за майка си, за нейната жизнерадост и весел нрав и за това, че била талантлива артистка, певица като майката на Дебора, но не толкова крехка като нея и известна само в тесен кръг, защото баща им смятал, че пеенето не е истинска професия. Затова след женитбата си тя се сбогувала със сцената и пеела само у дома, за синовете си. Та той самият бил наследил нрава на майка си, само дето, за жалост, не можел да пее.

Албрехт пък бил наследил характера на бащата, пруски офицер със строг нрав и отживели възгледи.

— Но не се бой, малка госпожице! Ще се старая все така да скастрям моя по-малък брат, да не вземе съвсем да се самозабрави в гиздавата си униформа.

Леополд обогати истински живота им. Скоро и Волферл се привърза към него; вместо Албрехт Брунман, именно Полди замести липсващия им баща.

Братът на Албрехт се премести в една енория в техния квартал, за да бъде по-близо до Елизабет и децата, защото, както обясни с намигване, „всеки човек си има връзки“.

Дебора посещаваше редовно неговите богослужения. Не защото внезапно бе открила Бог за себе си, а защото беше толкова прекрасно да слуша как чичо Леополд изнасяше своите проповеди.

Вярно, той не умееше да пее, затова пък имаше гръмовен глас. Спускаше се върху енориашите си като библейския пророк Йезекиил и не преставаше да им напомня за техните християнски задължения, най-първостепенните от които бяха обичта към ближния и милосърдието.

— Вижте нещастията и страданията на другите и ги облекчете! — Леополд беше достатъчно разумен, за да не напада директно нацисткия режим.

През есента на 1941 година Елизабет отново се разболя и диагнозата отново беше възпаление на белите дробове. Тъй като през последните две години боледуваше често и винаги се възстановяваше, обитателите на Принцрегентенплац се надяваха, че тя и този път ще оздравее. Но състоянието й беше толкова тревожно, че доктор Щрелиц, който отново бе дошъл в Мюнхен по нареждане на господин Брунман, препоръча да я настанят в болница. Елизабет обаче събра цялата си някогашна енергия и решително отказа. Доктор Щрелиц изтълкува това като добър знак и отстъпи. Той идваше всеки ден да я наглежда.

През това време Дебора прекарваше много часове край леглото на болната си майка, а Елизабет се отдаваше на спомени. Разказваше на дъщеря си как се запознала навремето с баща й и веднага се влюбила в него и как той още на третия ден й поискал ръката. Възторгваше се по медения си месец на брега на суровото Балтийско море, но най-вече по щастливото им време в Ноевия ковчег. Накрая тя говореше единствено за Густав като за своя мъж, сякаш бе забравила, че сега е женена за Албрехт Брунман. Вечер, когато останеше сама в стаята си, Дебора записваше всичко чуто в дневника си. И тя като майка си искаше винаги да си спомня кой е бил баща й.

Елизабет се съпротивляваше ожесточено, но борбата я изтощаваше до краен предел и тя ставаше все по-слаба през отлитащите месеци.

В един януарски ден на 1942 година, на деветнайсето число, когато нежните снежинки се спускаха към земята подобно на небесен мъх, тя издъхна.

Дебора беше при нея, а също Леополд и доктор Щрелиц. Само господин Брунман не успя да пристигне навреме. От средата на януари той беше в Берлин, край Ванзее, на някаква важна конференция, където не можеха да се лишат от услугите му на протоколчик.

Дебора, която не се отделяше от майка си, а накрая се грижеше денонощно за нея, беше с притъпени сетива и объркани чувства.

При смъртта на Бине тя бе по-скоро гневна, но сега чувстваше в себе си някакъв жесток студ, сякаш смъртта на майка й беше отнела цялата й топлина. Искаше й се да плаче, но не проронваше нито една сълза. Сърцето й бе изтръпнало, душата — смразена. Вечерта се затвори в стаята си, а на следващата сутрин черният пуловер скриваше множеството нови нарези по ръцете й.

Волфганг също не плачеше. Отново беше потънал в собствената си дълбока тишина както тогава, когато ги отведоха и когато изчезна Магда.

Леополд Брунман, този дар от небето, се грижеше за всичко, утешаваше объркания Волферл, когото всички бяха забравили временно, и организира траурното тържество за Елизабет.

В деня на погребението земята беше скована от студ. Артисти, диригенти, интенданти и бляскави униформи, придружавани от дами с кожени палта, дойдоха да отдадат последна почит на Елизабет.

Дебора стоеше до вдовеца, който се беше завърнал от Берлин едва сутринта, и с дясната си ръка държеше здраво брат си.

Тя изтърпя дългата церемония и траурните слова с достойнство, замръзнала в подобаваща поза, макар да изпитваше дълбока антипатия към множеството непознати хора, всеки от които имаше да каже нещо за майка й. Единственото, за което копнееше, беше най-сетне да се заключи в стаята си и отново да заглуши болката си с ножа. Искаше да бъде сама, толкова сама, колкото се чувстваше, изоставена от всички; първо от баща си, а сега и от майка си.

Ала нежеланите гости се точеха покрай нея в безкрайна редица. Дебора се чувстваше притеснена от многото погледи. В очите на мъжете припламваше странна искрица, в тези на жените не се четеше особено съчувствие, затова пък имаше много завист.

Тя гледаше как устите оформяха нищо незначещи думи и от тях излизаха облачета, които се разтваряха в студения въздух. Дебора си пожела страстно тези хора също да се разтворят във въздуха както дъхът им.

Въпреки това сбогуването беше красиво и затрогващо. Елизабет пое в последния си път сред пъстро море от цветя, както бе пожелала. Върху надгробната й плоча поставиха кръгла съдинка, която винаги беше пълна с прясна вода.

Малкият надпис гласеше:

На гроба ми има малка съдина, та птичките

да идват да пият и пеят.