Хани Мюнцер
Жило и мед (15)

Четиринайсета глава
Бягството

Хората бяха станали коварни и недоверчиви.

Тези, които преди са имали малко, изведнъж имаха много, а тези, които досега са били без значение, внезапно придобиха влияние и власт. А пък който имаше власт, се стремеше за това да научат колкото може повече хора.

А онези, които не бяха правили нищо, се превърнаха в жертви.

Адвокатът Самуел Финкелщайн беше емигрирал в САЩ още в края на 1934 година, а с него и почти целият духовен елит на Германия — страната, славеща се като родината на поети и мислители.

Сред многото напуснали имаше двайсетина лауреати на Нобелова награда, което задължително би трябвало да наведе на някои мисли „онези в чужбина“, както отбелязваше тъжният и гневен доктор. Защото така започваше всяка диктатура: не плъховете напускаха потъващия кораб, а най-добрите и най-умните обръщаха гръб на една обречена на гибел страна. Кафявите не ги искаха, защото умните пречеха на злодеянията на подлеците.

Кафявата пасмина на приспособенците затваряше устата на всички, които оставаха, за да надигнат глас.

До днес ние почитаме малцината смелчаци с венци, възпоменания и назидателни речи. Защото не бива никога да се забравя, че единствено храбростта на много хора може да надвие злото.

Густав и Елизабет посветиха разумната за възрастта си Дебора в своите планове да напуснат родината, а също и че ще емигрират в Лондон.

Но Дебора се интересуваше само от едно, за което родителите й изобщо не бяха помислили:

— Какво ще стане с моята Бине? — Три години преди това Феликс, достигнал достолепната за един дакел възраст от шестнайсет години, беше поел към кучешкия рай. Тонът на Дебора ясно показваше, че тя не възнамерява да зареже в Мюнхен обичната си Бине, макар че дакелката със сигурност щеше да има приятен живот с оставащата у дома Отилие.

Установен беше нов контакт с английското посолство, за да се разберат условията за внос на дакели. Оказа се, че на острова Бине ще бъде подложена на няколкомесечна карантина. Това, разбира се, не беше хубаво, най-вече за дакелката, но Дебора бе непреклонна, така че и този въпрос бе решен.

Датата беше определена: на 12 юни 1938 година Густав щеше да се качи във втора класа на влака за Цюрих и след три часа път да прекоси границата при Линдау. Отилие пък щеше да заеме мястото си в същия влак, само че в купе от трета класа.

От Цюрих Густав щеше да продължи към Кале, Франция, откъдето да вземе кораб за Дувър. Брат му Паул трябваше да го посрещне на ферибота и да го придружи до лондонския хотел „Мейфеър“ на Стратън стрийт. Концертната дирекция на „Ковънт гардън“ беше резервирала в „Мейфеър“ апартамент за Елизабет Малпран и децата й.

Густав не искаше в никакъв случай да бъде в тежест на брат си Паул, който, макар да имаше относителен успех, не бе забогатял от творчеството си — което впрочем беше характерно за повечето художници приживе. Паул и жена му Анабел се издържаха главно благодарение на наследството от неговите родители.

Густав не знаеше дали ще му бъде разрешено да практикува лекарската си професия в Лондон. Щеше да изясни този въпрос на място. Междувременно бе ликвидирал предвидливо цялото си състояние — ценности и имущество, с помощта на адвокат Майерлинк. По-голямата част от състоянието му беше вложена в странична сметка на кантората; по-късно щеше да бъде разбито на множество по-малко биещи на очи суми и трансферирано към неоткрита все още сметка в лондонска банка. Допълнително Майерлинк получи съответните пълномощия, за да разтрогне договора за наем с американците и да осъществи продажбата на жилищата и на лекарската практика, щом Густав му се обади по телефона от Лондон.

Освен това Густав беше разпоредил на адвоката да изплати на Отилие и Берта по една хубава сумичка в знак на благодарност за дългогодишната им вярна служба. Докторът държеше да ги подсигури подобаващо.

Елизабет щеше да вземе всичките си бижута при отпътуването си за Лондон, предвидено за 15 юни, два дни преди четиринайсетия рожден ден на Дебора.

Няколко дни преди планираното заминаване, на 9 юни, мюнхенската строителна фирма „Леонард Мол“ събори Главната синагога на Мюнхен, намираща се на Херцог-Макс-щрасе. По заповед на фюрера, както казал на Отилие един от онези отсреща, дето са на номер 16. В характерния си стил тя додаде:

— Защото, видите ли, сградата открай време бодяла очите на Адолф, щом погледнел през прозореца при редовните си посещения на кафене „Хек“. Аз пък се надявах да не стъпва повече там, понеже беше адски смрадлив. Пръдните на наш Феликс бяха цвете в сравнение с неговите. Хич не е здрав този Хитлер, ще знаете!

Густав каза на Елизабет:

— Добре, че заминаваме. Те започват сляпото си разрушително дело. Моята родина умира.

Този път той не скри сълзите си от нея.