Хани Мюнцер
Жило и мед (57)

Петдесет и шеста глава

Рим, май 2012 година

Потресена, Фелисити затвори лаптопа. Чела беше половин ден и цяла нощ, обяснявайки пред майка си, че това е някакъв научен труд.

Но Марта и без това бе прекалено заета, за да обръща внимание на заниманията на дъщеря си — продължаваше да сортира и залепва парченцата от вестници. След закуска младата жена й каза, че излиза за малко на чист въздух, и се обади на отец Симоне от лобито на хотела. Не успя да се свърже веднага с него и му остави съобщение на телефонния секретар. После излезе на Виа дела Кончилиационе. Посрещнаха я шумът и сутрешният трафик на големия град.

Фелисити тръгна по улицата към площад „Свети Петър“. Не след дълго мобилният й телефон иззвъня. Обаждаше се отец Симоне.

— Буон джорно, синьорина Фелисити, ето ме и мен. Как сте с майка ви?

— Аз съм добре, благодаря. Изчетох всичко и вие бяхте напълно прав, отче. Тази история е невероятна, просто изумителна. Много се радвам, че баба ми я е написала като роман. Не знам дали щях да имам достатъчно сили, за да я прочета, ако беше във формата на дневник. През цялото време си казвах, че това е роман, за да мога изобщо да продължа да чета. Ужасно съм объркана, смутена, но и някак гневна. Страхувам се как ще приеме всичко това майка ми. Щом мен ме потресе така дълбоко… Тя е, как да кажа… майка ми не е много стабилна. — Фелисити млъкна, сякаш беше казала повече от необходимото.

— Мисля, че знам какво се опитвате да ми кажете. Аз съм духовен пастир и наранените души не са ми чужди. Направи ми впечатление, че майка ви… ами, изглежда, не я бива много да показва майчинските си чувства. Сега вече знаем, че тя е отраснала без майчина любов, синьорина Фелисити. Детето усеща, когато майка му не го обича. Затова й е толкова трудно да приема или да дава любов, защото самата тя не я е получавала като дете. Баба ви Дебора е заключила сърцето си за всякакви чувства. Това е разбираемо — преживяла е невъобразими страдания и се е потопила в най-зловещата пропаст на злото, на което са способни човеците. Коя душа не би претърпяла вреди? Това е физиката на злото, която действа до днес и оказва влияние върху следващите поколения, например върху майка ви и вас. Мисля, че майка ви до ден-днешен се смята за недостойна да бъде обичана и е предала и на вас това чувство за малоценност. Но май пак започнах да „проповядвам“, както би се изразил моят приятел отец Лукас. Днес имам работа, привечер обаче ще ви навестя. Тогава ще разговаряме заедно с майка ви, синьорина Фелисити. Не си блъскайте прекалено главата дотогава. Ще видите, че съдбата е благосклонна към вас. Ариведерчи!

Фелисити се върна в хотела при майка си.

— Току-що ми се обади отец Симоне. Ще намине довечера.

— Значи ли това, че е готов с превода? — развълнува се майка й.

— Да, така е. Но…

— Какво „но“?

— Предупреди ме, че историята е много тъжна. Каза да очакваме лоши неща. — Фелисити се замисли дали да се конкретизира, но се отказа.

— Честно казано — майка й откъсна поредното парче скоч, за да съедини две изрезки от вестник, — от баба ти вече очаквам всякакви неща. Мисля, че целият й живот е бил една голяма лъжа. Дори започвам да се питам дали изобщо съм нейна дъщеря. Никога не ми е вдъхвала усещането, че съм. Беше толкова неспокойна и непостоянна, и почти никога не си беше вкъщи. А когато се свъртеше у дома, веднага искаше да се запъти отново нанякъде. Предпочиташе да води нездравословен живот като пианистка по нощните клубове и баровете, вместо да бъде при семейството си. Въпреки това я обичах, но тя не желаеше моята обич. По някое време го проумях, но оттогава любовта за мен винаги беше свързана с болката. Намерих утеха и опора в религията. Затова станах монахиня. В манастира имах определено място в живота, една общност, към която принадлежах. Винаги съм го желала. Трябваше да срещна баща ти, за да разбера, че любовта не ни кара непременно да страдаме. Той ми показа, че животът е нещо много по-голямо. Не знам дали можеш да ме разбереш, Фелисити, но през по-голямата част от живота си аз съм се чувствала вътрешно раздвоена.

Фелисити слушаше майка си с нарастващо удивление. За първи път Марта се разкриваше до такава степен пред нея. Внезапно засрамена, майката млъкна. Погледите им се срещнаха и всяка видя изумлението в очите на другата. Но в тях имаше и нещо повече — това беше момент на взаимно опознаване, едно по-дълбоко ниво на разбиране. Колебливото сближаване, очертало се още преди няколко дни, укрепваше и стъпка по стъпка преодоляваше дистанцията, която цял живот бе разделяла майка и дъщеря.

В съзнанието на Фелисити изникнаха думите на отец Симоне по телефона за любовта и физиката на злото. Изразявайки се почти като майка й, той беше уцелил право в десетката. Дали спонтанното разкритие на Марта не беше именно обяснението, което несъзнателно бе търсила цял живот? Заради което тя, Фелисити, винаги изпитваше чувството, че майка й поддържа известна дистанция спрямо нея? Сякаш Марта Бенедикт смяташе за слабост всякаква проява на чувства?

Вярно, бе изпълнявала съвестно всичките си задължения като майка: грижеше се дъщеря й да се храни добре и да е прилично облечена, контролираше домашните и й напомняше да си разтребва стаята. Преди Фелисити да навлезе в пубертета и да се разбунтува — нещо, характерно за тийнейджърите, Марта я влачеше на църква по няколко пъти седмично, а веднъж месечно и на изповед, докато това не се стори прекалено дори на отец Пескаторе. Но колкото и да се напрягаше, Фелисити не можеше да си спомни майка й да я е прегърнала дори един-единствен път през целия й живот.

Когато навърши петнайсет, отказа категорично да я придружава повече в църквата — кураж й даде подкрепата на баща й, за което му беше безкрайно благодарна.

Да, майка й изпълняваше задълженията си към своята дъщеря, без да показва емоции, затова пък Фелисити имаше най-добрия татко на света.

Но поведението на майка й е било следствие от отношението на баба й. За първи път Фелисити прояви разбиране към нея и изпита желание да я прегърне. Беше достатъчно честна, за да си признае, че и тя е допускала грешки. Не размишляваше достатъчно върху отношенията им, нещо повече — беше твърде повърхностна и възприемаше връзката с майка си като даденост, примирила се бе с нейната летаргия и предпочиташе мълчанието пред разговора. Да, и тя беше виновна, прекалено дълго се затваряше в себе си, с което съзнателно бе наранила и Ричард. Никога не се беше виждала толкова ясно. Понечи да се доближи до майка си, ала тя вече се бе оттеглила отново в своя си свят — търсеше усърдно втората половина на някаква снимка. Моментът на близостта бе отминал.