Хани Мюнцер
Жило и мед (27)

Двайсет и шеста глава

През юли имаше нов повод за вълнения.

Елизабет се намираше в Берлин, Дебора — на урок по пеене, а Отилие и Магда бяха отишли до Виктуалиенмаркт^[1].

И тогава малкият Волфганг реши да излезе на разходка с дакелката Бине. Берта, която трябваше да се грижи за него, спеше с отворена уста край печката в кухнята.

Напоследък това се случваше често, изобщо готвачката беше станала много сънлива, така че Отилие каза на Магда: „Скоро нашата Берта ще заспи, както готви, и сама ще се озове в тенджерата. Ще видиш!“.

Магда и Отилие се прибраха с пълни кошници и веднага установиха липсата на Волферл и Бине. Разумната Магда реши, че да се обадят в полицията не е добра идея.

Ето защо двете с Отилие тръгнаха да търсят момченцето, а към тях се присъедини и завърналата се междувременно Дебора. Слава богу, скоро откриха Волфганг, загубил ума и дума, защото хитрата Бине му избягала. До вечерта я търсиха, но дакелката беше неоткриваема. Волферл плачеше сърцераздирателно, така че на Дебора сърце не й даваше да му се сърди истински, затова пък момичето не си спести укорителните думи към Берта.

За всеобща радост Бине чакаше пред вратата на следващата сутрин. Беше извънредно бодра и тутакси опразни лакомо паничката си, която каещата се Берта беше препълнила с кучешки лакомства. Очевидно Бине бе изпитала наслада от нощното си приключение.

Две седмици по-късно, Елизабет тъкмо се беше върнала от изтощително десетдневно концертно турне в три града, което бе приела заради парите, отново на Принцрегентенплац без предупреждение се появи господин Брунман.

Тя се помъчи да се държи с дължимата учтивост. Ала макар чувствителността да не беше сред добродетелите на господин Брунман, той разбра, че госпожа Малпран приема посещението му по-скоро като задължение, отколкото като удоволствие, и скоро си тръгна.

Елизабет беше намислила да предприеме следващия си опит за напускане на Германския райх през септември. Възнамеряваше да определи точния ден едва в последния възможен момент, сякаш се страхуваше, че националсоциалистите вече умеят да четат мисли.

Дебора и Магда също щяха да бъдат информирани най-рано предната вечер, за да не се издадат с несъзнателна дума или жест.

На 1 септември 1939 година Отилие се върна от пазара с празна кошница. Разтърсена из основи, подзе със силния си баварски диалект:

— Божке миличък, във война сме, госпожо, както все предричаше клетият доктор! Нищо чудно, че онези викат на партийния си щаб „Кафявия дом“. Лайнян дом е това! Щото са им срали в мозъка…

— Имайте мярка, Отилие. Волферл е тук! — прекъсна Елизабет този пикантен монолог. Всъщност разбираше отлично вълненията на вярната прислужница. Бащата на Отилие и по-големият й брат бяха загинали в Първата световна война, а любимият й Ханс беше войник.

Предупреждението на Елизабет закъсня — будното й синче вече подскачаше в кръг и повтаряше в екстаз:

— Кафяв дом, лайнян дом, кафяв дом, лайнян дом…

Отилие се измъкна, свела пламналата си от срам глава. Елизабет проведе сериозен разговор със сина си — в никакъв случай не биваше да повтаря тези думи пред когото не трябва. Ала беше почти невъзможно да обясниш на едно шестгодишно момче, че вече няма свобода на словото; майчините усилия успяха донякъде едва когато го заплаши с наказание, но Волферл така и не проумя какво толкова е сторил.

Елизабет включи радиоприемника и се заслуша в речта на Хитлер пред Райхстага, с която фюрерът се оправдаваше за войната:

— Тази нощ редовна полска войска за първи път стреля на собствената ни територия. От 5 часа и 45 минути ние отвръщаме на стрелбата. От сега нататък на всяка бомба ще бъде отговорено с бомба.

Елизабет помнеше думите на Густав, че във война не важат нито правото, нито истината. Замисли се колко ли трудно ще стане сега да напуснат страната, след като Германия се намираше във военно положение.

Налегната от тежки предчувствия, тя се упрекна: Дали не се колебах твърде дълго?

Оптимизмът й се съпротивляваше на тази мисъл. Искаше й се да вярва, че сега нацистите щяха да се занимават с други, много по-важни неща. Може би дори щеше да бъде по-лесно да избягат.

Едно беше сигурно: с началото на войната щеше да започне масово преселение и много повече хора щяха да искат да напуснат страната. Най-голямата грижа на Елизабет сега беше въпросът: Как ще реагира свободна Швейцария? Дали ще затвори границите си?

Тя се задейства веднага. Грабна пачка банкноти, хвана такси и отиде на Централна гара да купи билети до Цюрих още за следващия ден. Инстинктът не я беше излъгал. Този следобед мюнхенската гара беше по-оживена от обикновено, а желаните билети вече бяха изкупени.

Подчинявайки се на внезапен импулс, тя купи три пъти по четири билета първа класа до Цюрих за най-близката възможна дата, 5 септември, както и за двата следващи дни. Това й костваше всичките налични пари.

Почувства облекчение — бремето на решението бе паднало от плещите й, тъй като се беше погрижила за всяка евентуалност. Дори на 5 септември да се случеше нещо, например ново изненадващо посещение на господин Брунман, тя имаше резервен план за следващите два дни.

Оставаше проблемът какво да прави с Берта и Отилие, които скоро щяха да загубят работата, а с това и прехраната си.

Както е известно, жилището на Принцрегентенплац вече не беше тяхно. След случилото се в Щутгарт с невинната Магда нямаше как двете дългогодишни прислужници да останат там, след като господарите им напуснеха страната против волята на управляващите. Елизабет не смяташе, че ще ги репресират директно, но за успокоение на собствената си съвест държеше да остави тези две верни душици подсигурени и в безопасност.

Обсъди проблема с Магда и заедно намериха практично решение за готвачката Берта. На по-следващия ден в Мюнхен пристигна големият брат на Магда, Йозеф, който сега управляваше семейното стопанство в Танинг след смъртта на баща им, и отведе Берта. Тя пищеше и плачеше, не искаше да заминава, защото смяташе, че това е наказанието, задето е изпуснала Волферл. Но от сълзите нямаше полза.

Елизабет също съжаляваше, като гледаше отчаянието на вярната старица, но не биваше да й казва истината, за да я предпази.

Въпросът с Отилие се уреди от само себе си в рамките на няколко дни.

Ханс, войникът, отдавна искаше ръката й и сега, в началото на войната, Отилие веднага се съгласи.

На 4 септември Елизабет я изпрати за Фрайзинг, към новия й живот. Даде щедър чеиз на тази добра жена, която дълго се противеше и накрая го прие с неудобство.

В жилището на Принцрегентенплац останаха само Елизабет, Магда, Дебора, Волфганг и дакелката Бине, която напоследък беше надебеляла още повече. Елизабет подозираше, че Берта прекалява с храненето й, за да облекчи гузната си съвест.

Вечерта на 4 септември Елизабет обиколи за последен път стаите, насилвайки се да не мисли за щастливите години на Ноевия ковчег, които бе изживяла тук с Густав. Колко странно, колко празно изглеждаше жилището сега… Струваше й се, че в него вече отеква ехото на бъдещото им отсъствие.

Половин час преди полунощ, Елизабет едва беше заспала, някой я изтръгна рязко от съня й. Злосторниците стояха край леглото й: Дебора и Волфганг! Тя скочи уплашено и извика:

— Какво има пак, за бога?

— Мамо, Бине е станала майка — отвърна Дебора. В погледа й се четеше отчаяние. Посветена в плана на майка си едва преди няколко часа, Дебора тутакси бе разбрала, че няма да вземат със себе си Бине и кученцата й, и сега с очи молеше майка си да намери решение на тази нова дилема.

Елизабет въздъхна, нахлузи пантофите си и каза:

— Да ги видим.

Гледката — гордата майка и петте й мъничета, беше сърцераздирателна, но едва ли имаше по-неподходящ момент за появата им. Елизабет си спомни как едва вчера се радваше за Отилие и Ханс и колко полезна щеше да й бъде сега прислужницата, която така обичаше животните.

Какво да прави? Усещаше молещите погледи на децата, знаеше какво очакваха от нея те, особено Дебора, която бе положила толкова усилия да храни Бине с биберон и така й беше спасила живота.

Ала Германия бе във война, върховна повеля сега беше сигурността на децата. Елизабет се чувстваше изтощена, уморена, силите й бяха на привършване; наясно беше, че не би могла да издържи още два месеца на сцената на лицемерието. Влакът им тръгваше утре, чак след три следобед. Преди това щеше лесно да отиде до Фрайзинг с такси и да се върне навреме.

— Съжалявам, мили мои, но няма друг начин — обясни на децата си тя. — Утре рано ще отида до Фрайзинг и ще занеса на Отилие Бине и малките. Там ще им е добре. Трябва да се махнем от Германия. Не можем да чакаме повече. Скоро ще бъде късно. Разбирате, нали?

Очите на Дебора се изпълниха със сълзи, но тя не протестира и прие майчиното си решение — може би защото видя категоричността в погледа й.

Елизабет се върна в леглото си и чак на разсъмване потъна в неспокоен сън.

Присъни й се, че се лута боса из безкраен лабиринт от черен лед. Всеки път, когато си помислеше, че е намерила изхода, пред нея се издигаше още по-висока стена. Усещаше как студът пълзи все по-нагоре по краката й и бавно се приближава до сърцето. Елизабет знаеше, че ще умре, щом той достигне сърцето. Продължи да търси отчаяно изхода и да тича.

Ала в края на пътя й неизменно се изпречваше мъж в черна униформа. Вместо глава имаше мъртвешки череп, който изричаше: „Съжалявам, госпожо, но всички изходи са затворени“.