Хани Мюнцер
Жило и мед (31)

Трийсета глава
Едничката смърт

През живота си човек получава много рани. Най-лоши са тези, които не се виждат, защото остават заключени в душата — като онези, от които страдаше Дебора. Може би нараненият й дух щеше да усети облекчение, ако се бе доверила на майка си. Елизабет беше преминала през ада. Загубата на Густав и постоянният страх за децата й я бяха изтощили до крайност; тя черпеше последни сили от убеждението, че сега поне рожбите й са в безопасност. И така никой не забеляза, че детската душа на Дебора е угаснала.

Отилие също страдаше, но голяма част от страданията й не проличаваха външно. Някогашната спретната прислужница беше плашещо отслабнала, розовите й навремето страни бяха бледи и съсухрени като зимен плод. Тя плачеше много, достатъчен бе и най-дребният повод. Една по-остра дума от новата готвачка — водопад от сълзи; откъснато копче — трагедия, съпроводена с истеричен плач. Сега си пролича, че сляпата вярност на Ханс и безусловната му любов са били крайъгълният камък, върху който се е градяла силата на Отилие.

Сега този фундамент й липсваше, затова бе станала лабилна, а чертите на характера й започнаха да се променят: там, където някога цареше сърцатост, сега имаше колебливост; мястото на някогашния прецизен сарказъм бе заето от тихо отчаяние; където навремето се вихреше любовта към реда, сега имаше небрежност; където бе управлявала силата, сега управляваше слабостта. Нужни бяха месеци и много търпение, докато Отилие овладее скръбта си и се събуди легендарната й любов към реда.

Господин Брунман беше почти непрекъснато в командировки и се връщаше вкъщи за кратки посещения — факт, който цялото семейство възприемаше като изключително приятен. Все пак Дебора бе сигурна, че новата готвачка усърдно го държи в течение на всички домашни събития.

Елизабет прекарваше по-голямата част от времето си у дома, при децата. Вече рядко поемаше ангажименти, защото здравето й беше разклатено още повече след онази септемврийска нощ. Нежната й красота изглеждаше по-крехка от всякога, а кожата й бе почти прозрачна.

Душата й също бе пострадала не по-малко от тази на децата й. Тя се стряскаше от необичайните шумове подобно на притиснато в ъгъла животинче.

Обитателите на Принцрегентенплац скоро си създадоха навика да вършат всичко по възможност безшумно, да стъпват на пръсти и да разговарят тихо.

Може би затова Дебора, спомняйки си по-късно за онези времена, изпитваше чувството, че тогава животът е бил някак приглушен и с неясни контури.

Елизабет страдаше все по-често от инфекции, съпроводени с висока температура, а възстановителните периоди траеха все по-дълго и по-дълго.

В началото на 1941 година тя се разболя отново. Доктор Щрелиц диагностицира възпаление на белите дробове. Цели три месеца изминаха, преди да си стъпи на краката. Гласът й беше пострадал от здравословните изпитания и бе загубил предишната си сила.

В бъдеще Елизабет никога нямаше да се изявява публично и щеше да пее само в тесен семеен кръг.

Най-голямата й радост беше да музицира с Дебора. Щом чувствителното й здраве позволяваше, тя даваше уроци по пеене и пиано на даровитата си дъщеря.

Дебора едва бе навършила седемнайсет, но гласът й, лирично сопрано, беше многообещаващ и пълнозвучен, със сребрист тембър. В него с лекота се съчетаваха елегантност и интензивност, както потвърди пред Елизабет вокалният педагог на Мюнхенската консерватория, основана през 1927 година, която Дебора вече посещаваше всекидневно.

Освен пеене тя следваше там и пиано в майсторския клас. Елизабет изпита огромна гордост, когато при едно посещение в консерваторията я увериха, че при необходимата концентрация талантът на дъщеря й би бил достатъчен и за една сериозна кариера като пианистка. Ала Дебора отдавна беше наясно, че иска да стане оперна певица като майка си. Дебора и Волфганг не ходеха на училище. По желание на господин Брунман децата се обучаваха вкъщи от частни учители.