Хани Мюнцер
Жило и мед (48)

Четирийсет и седма глава

Вселената беше притихнала. Дебора се чувстваше странно откъсната, сякаш дишаше извън тялото си и търсеше Земята.

Когато се събуди, не знаеше колко време беше изминало. Чуваше викове и стонове, но всичко звучеше приглушено, като обвито в памук. От миризмата на огън и изгоряло месо й се повдигна.

Задушаваше се, преглъщаше едва-едва, не й достигаше въздух, защото върху гръдния й кош имаше нещо тежко — нещо, за което трябваше да си спомни, ала още не бе способна да формулира ясна мисъл.

Под хълбока й лежеше предмет с твърди очертания и я притискаше болезнено. Опита предпазливо да се размърда. Невъзможно. Тежестта върху гърдите я приковаваше към пода. После усети нещо меко, което погъделичка лицето й, нещо познато, на което въпреки това не му беше тук мястото. Сред всичките ужасни миризми, които продължаваха да се стелят около нея, до носа й проникна едва доловимият полъх на нещо свежо.

В главата й пламна ужасяваща мисъл. Уплашена до смърт, Дебора изграчи:

— Марлене!

Разумът й се включи колебливо подобно на задавен мотор, а с него дойдоха и въпросите. Как се беше озовала тук? Какво се бе случило?

— Ама тук наистина имало още две жени. Ето там, зад масата! Помогнете ми! — извика някакъв глас съвсем наблизо и Дебора отново пропадна в черната дупка.

Светлината й причиняваше болка. Виждаше я дори през затворените си клепачи. Не искаше да отвори очи. Но някакъв настойчив глас непрекъснато я подканяше да ги отвори. Защо не я оставят да поспи още малко? Копнееше за спокойствие и тишина. Някой хвана ръката й и премери пулса.

— Събужда се — обади се втори глас.

Не, помисли си Дебора. — Не се събуждам. Оставете ме на мира. Не искам да ходя на училище. Болна съм.

— Мария! Чуваш ли ме? Събуди се! — Пак този досаден глас.

Тя отвори неохотно очи, всичко около нея беше размазано, сякаш обвито в мъгла. Гласовете също звучаха някак смешно. Дали се дължеше на бученето в главата й? Нещо не беше наред. Сякаш хората говореха под вода. Боляха я ушите. Какво им ставаше? Тя посегна несъзнателно към главата си.

Някой хвана ръцете й.

— Всичко е наред — каза вторият глас. Беше женски, със силен полски акцент. — Ще се оправите. От силната експлозия тъпанчетата ви са увредени, но иначе сте извадили голям късмет. Само сътресение на мозъка и няколко натъртени ребра, нищо повече. Скоро ще можете да ставате.

Дебора слушаше с половин ухо. „Може ли сега да продължа да спя?“, помисли си тя и отново затвори очи. Носеше се в безтегловност и искаше да се наслади още малко на това чувство. Ала умът й се отърси от вцепенението, открои в съзнанието й думата „експлозия“ и споменът я връхлетя с цялата си мощ. Искаше да попита: „Марлене?“, но от устата й излезе само някакво дрезгаво стенание. В гърлото й гореше огън.

— Това е от отравянето с дим — обясни единият от двата гласа и приближи до устните й чаша с живителна студена вода. Дебора изпи няколко глътки и кимна с благодарност на благодетелката си — яка възрастна матрона с огромна брадавица на брадичката, която се мержелееше точно над лицето й. Дори можеше да различи ясно трите остри черни косъма, които растяха от нея.

— Марлене… моята приятелка. Как е тя? — прошепна Дебора. От другата страна на леглото й отговори гласът на Албрехт:

— Лежи тук, в съседство. Пострадала е много по-тежко от теб при атентата срещу кафенето. Когато ви намерили, лежала отгоре ти. Вероятно така те е предпазила от най-лошото. В гърба й се забило голямо парче стъкло. Според лекарите едва ли ще може някога да ходи отново. Съжалявам. А сега поспи още малко. Довечера пак ще дойда. — Албрехт се изправи. На сбогуване отметна от лицето й един дълъг черен кичур и си тръгна.

— Откога съм тук? — попита Дебора със странно грачещ глас, който сякаш не беше нейният.

— От вчера.

— Може ли да видя приятелката си?

— Разбира се. Но чак утре. Сега поспете. — Дадоха й още вода, която имаше горчив вкус. Сестрата подпъхна с енергични движения завивката й и я остави сама.

Очите на Дебора се напълниха със сълзи. Горката Марлене. Отново я налегна оловна умора. Вероятно в горчивата вода е имало приспивателно.

Тя спа дълго — дълбоко и без сънища, чак до вечерта, до завръщането на Албрехт. Той донесе кошница с пресни плодове, шоколадови бонбони и добрата вест, че лекарят е разрешил на Дебора да напусне болничното легло на следващия ден — при условие че ще се пази още известно време. Скоро Албрехт си тръгна с обяснението, че изпитвал ужас от болници и болести и че щял да дойде да я вземе утре към обед.

В стаята влезе сестрата с брадавицата и погледна с явен копнеж към плодовете и бонбоните.

— Вземете всичко, само ме заведете веднага при приятелката ми — каза Дебора, забелязала погледа й. Жената се усмихна радостно и с благодарност, сякаш й беше обещала кесия с жълтици, и й помогна да слезе от металното легло.

Младата жена се чувстваше доста несигурно на краката си, виеше й се свят, но сестрата я придържаше с опитна ръка. След известно време покритият със сив линолеум под престана да се клати под нозете й. Направлявана от сестрата, тя влезе в стаята на Марлене или по-скоро в болничната зала. Лъхна я миризма на повръщано, урина и още по-ужасни неща.

Чак сега Дебора осъзна на какви привилегии се радва благодарение на високото положение на Албрехт. Марлене делеше помещението с поне двайсет жени. На някои легла дори лежаха по две жени една срещу друга, при което не особено чистите крака на първата бяха върху тънката възглавница на втората. Все пак приятелката й разполагаше с най-доброто легло съвсем в дъното, близо до прозореца. Дебора устоя с мъка на импулса да го отвори, за да пусне малко свеж въздух.

Видът на Марлене разтърси Дебора до мозъка на костите и изтласка на заден план всичко останало. Нейната жизнерадостна приятелка лежеше, просната и неподвижна, върху протрит дюшек, който едва ли заслужаваше това наименование. Вратът й беше гипсиран, тялото — завързано с ремъци към леглото. Лицето й бе някак хлътнало, с изострени черти. Щом зърна приятелката си, тя се усмихна печално.

— Е — промълви с глас, прегракнал като този на Дебора, — май приключих с креватната акробатика. Свършено е с мен.

— Не говори така — безпомощно отвърна Дебора и потърси с поглед стол. Нямаше такъв. Тя се наведе над приятелката си и я хвана за ръката. Марлене веднага заговори за най-важното.

— Какво стана с фотоапарата? У теб ли е?

Дебора се ококори уплашено. Фотоапаратът? Зашеметена от събитията, напълно беше забравила за него.

Марлене пребледня още повече.

— Върви си! Не се тревожи за мен. Попитай за вещите си. Ако чантата ти я няма, можем само да се надяваме, че не е попаднала в неподходящи ръце. Ела пак по-късно.

Дебора се върна в стаята си бързо, колкото позволяваше състоянието й. Кошницата с лакомствата беше изчезнала. Тя претърси цялата стая, но не откри нито дрехите, които носеше вчера, нито чантата си.

Извика сестрата и я попита за нещата си, но жената знаеше само, че изисканият господин с бонбоните се разпоредил да изгорят мръсните й дрехи. Госпожата не носела нищо друго. Сестрата си тръгна и остави Дебора дълбоко загрижена за чантата. Или я бяха откраднали още в кафенето, или тук, в болницата — което вероятно бе най-добрият вариант. Защото ако беше взел фотоапарата, крадецът щеше да е заинтересуван само от стойността му и едва ли би си направил труда да прояви филмите.

А може и Албрехт да я беше взел оттук, или пък да му е била предадена като нейна собственост. Но в такъв случай той сигурно щеше да я попита откъде има този апарат. Или пък нямаше да попита? Или намерените в кафенето неща са били конфискувани? Сигурно разследваха! Най-добрата възможност беше апаратът да е унищожен при експлозията или поне да е повреден от горещината. Колко висока температура издържаше един фотоапарат, ами фотоматериалите? Дебора нямаше представа.

Изведнъж си спомни за предмета под нея, който й причиняваше болка в хълбока. Почти сигурна беше, че е била чантата й. Където и да се намираха сега апаратът и втората касета с филма — ако бяха още невредими, но попаднали в лоши ръце, играта им скоро щеше да бъде разкрита.

Така или иначе, всичките им усилия са били напразни. Отново бяха в началото, а Марлене вероятно щеше да остане инвалид до края на живота си. Сети се за Якоб. Непременно трябваше да се свърже с него! Той сигурно щеше да й даде подходящ съвет!

Тя се върна при чакащата нетърпеливо Марлене и й съобщи съкрушителната новина. Ала приятелката й отдавна се бе настроила за нещо подобно.

— Хм. В такъв случай не можем да направим нищо, освен да изчакаме — тихо промълви тя, така че да я чува само Дебора. — Ако чантата ти е у Албрехт или у Гестапо, скоро ще разберем. Слушай! Ако някой те заговори за нея, ще се правиш на изненадана и ще твърдиш, че не знаеш нищо по въпроса. Преструвай се на глупачка и влез в образа на наивно младо девойче. Нацистите смятат жените за глупави, така че и ти бъди такава. Чуваш ли? Не е нужно да потънем и двете. И без това от мен не е останало много, а на теб вероятно ще ти повярват. Слушай внимателно какво ще ти кажа и хубавичко запомняй, защото от това зависи животът ти! Ако се случи най-лошото, ще кажа, че вчера съм ви упоила двамата с Албрехт, после съм претърсила чантата му и съм снимала документите. Заради пристигането на Грайф съм пъхнала тайно в чантата ти апарата и касетата на излизане от хотела и съм уредила да ти я откраднат после в кафенето, но заради атентата не се е стигнало дотам. Това ще обясни защо фотоапаратът е намерен в твоята чанта. Ще се правиш на абсолютно невинна и най-вече ще се възмущаваш до дъното на душата си, Дебора. В крайна сметка твоята мнима приятелка те е използвала и измамила. Трябва да се придържаш към тази версия, жизненоважно е. Мога ли да разчитам на теб?

— Но… това е проява на страхливост. Не мога да допусна да поемеш цялата вина! — разпали се Дебора.

— Шшт — предупреди я Марлене. — Не повишавай глас. Това няма нищо общо със страхливостта, шери — меко добави тя. — Напротив. То изисква голям кураж от твоя страна. Много е важно да продължаваш да се държиш съвсем нормално с Албрехт. Но бъди нащрек! Когато ситуацията се успокои, може да опиташ още веднъж. Отиди при Павел — продължи да шепне тя. — Той ще ти намери нов фотоапарат. — Марлене млъкна, изтощена до краен предел.

Дебора се възхити на непреклонната й воля. Приятелката й беше на легло с разбити крайници, без да знае дали някога ще може отново да ходи, и вече планираше следващата акция.

— Знаеш ли, че си невероятна?

— Не че това ще ми помогне, но все пак мерси. Отивай си и ела утре заран. Сега трябва да поспя.