Хани Мюнцер
Жило и мед (35)

Трийсет и четвърта глава

Санкт Гален и Цюрих, пролетта на 1942 година

Две седмици по-късно, в последния ден на март, когато утрото се пукваше, носейки аромата и предвестието на пролетта, Дебора потегли с Албрехт към Швейцария. Вече й беше лесно да произнася името му.

Този път Албрехт се появи без шофьор. Беше облечен в елегантен тъмносив костюм с копринена вратовръзка. За първи път Дебора го виждаше без униформа и това й хареса. За нея униформите неизменно хвърляха заплашителна сянка и предвещаваха насилие.

През Ландсберг, Меминген и Брегенц пътят ги отведе до първата им спирка — Санкт Гален.

Дебора се наслаждаваше на краткото пътуване из Швейцария. Харесваше й всичко: меките цветове на поляните и планинските пасища, преживящите бавно-бавно черно-бели крави с кротък поглед. И изобщо, от самото начало тази страна й направи силно впечатление — беше толкова мирна. Отдавна не бе излизала извън Мюнхен, който й изглеждаше толкова сив. Докато Швейцария й въздействаше като олицетворение на невинността, спокойна и тиха.

Албрехт паркира лимузината си на Санкт Леополд щрасе. Слезе и извади изпод шофьорската седалка кожено куфарче. Трябва да беше доста тежко, прецени Дебора, съдейки по начина, по който го носеше.

Заедно се насочиха към внушителната сграда на „Креди Сюис“ — гигантска постройка в класицистичен стил. Дебора се поспря пред нея. Хареса й дискретната изисканост на сградата — изглеждаше сдържана по един особен начин. Накрая проумя защо беше така: нямаше ги вездесъщите кървавочервени знамена с пречупен кръст, развявани от вятъра, впрочем такива липсваха и в целия град. До такава степен бе свикнала с неизброимите флагове с пречупен кръст, че те не й правеха впечатление у дома. Тяхното отсъствие тук й подейства някак утешително. Зарадва се да открие един свят, в който няма нацисти.

Албрехт съобщи за идването си на рецепцията, след което ги отведоха с асансьор в мазето. Там той остави Дебора в преддверието на залата с банковите касетки в компанията на чиновник. Върна се след по-малко от десет минути и на нея й се стори, че сега куфарчето беше празно.

После Албрехт я покани на кафене. На входната врата с изящни златни букви беше изписано: „Сладкиши и шоколадови изкушения“.

Още с влизането ги посрещна тежък, сладък аромат, от който устата на Дебора се изпълни със слюнка. Изложените стоки бяха истински празник за окото. Дългият тезгях и безбройните витрини преливаха от зашеметяващ брой най-фини пралини и шоколади.

Малко след това Дебора тънеше в наслада, отпивайки от чашата с горещ и гъст шоколад с нежно горчив вкус, гарнирана с голяма шапчица от високомаслена сметана, и хапваше парче орехова торта, високо като кула. Албрехт, изпаднал в щедро настроение, й позволи да си избере колкото иска пралини. Вероятно тя взе твърде много от всичко, но нали той я насърчаваше, пък и не мрънкаше, докато плащаше в чужда валута — франкове.

При вида на банкнотите в ръцете му Дебора внезапно се натъжи. Спомни си как преди близо четири години семейството й възнамеряваше да емигрира в Швейцария — специално за целта баща й се беше снабдил с цяла пачка франкове. Как после с майка й се опитаха още веднъж и как пътят им приключи още на гарата в Мюнхен.

А сега тя най-неочаквано се беше озовала тук, в свободна Швейцария. За миг й мина мисълта: защо да не изчака благоприятен момент, когато няма да е под зоркото око на Албрехт, и да избяга? Тук нямаше нацисти, следователно и той нямаше думата. Ала тутакси отхвърли изкушението. Помисли за малкия си брат у дома, който си нямаше никого на този свят, освен нея. Не, тя никога няма да изостави Волферл!

За да потисне разсъжденията си, Дебора каза първото, което й хрумна:

— Какво имаше в куфарчето?

Всъщност не се надяваше на отговор, ала днес Албрехт беше щедър не само на валута, но и на думи. Той почука с кокалчетата на пръстите си по стоящото до него куфарче и отвърна:

— Моята застраховка.

Дебора знаеше какво представляват застраховките, така че отговорът й се стори безсмислен.

— Защо трябва да криеш застраховката си в мазето на някаква швейцарска банка?

— Защото войната все някога ще свърши. Изпий си шоколада, Дебора. Трябва да тръгваме.

Продължиха към Цюрих. Дебора не можеше да се насити на прелестния пейзаж, който преминаваше покрай тях, сякаш някой художник беше претворил представата си за оазис на мира.

Гледката повдигна настроението на младото момиче и дори изтласка за кратко тъгата. Тя чувстваше как в нея се събуждат обещанията за бъдещето и копнежите на младостта.

Албрехт беше резервирал апартамент с две спални в изискания цюрихски хотел „Баур-о-лак“. Хотелът се намираше сред природата и все пак — в града, насред парк на брега на Цюрихското езеро.

На Дебора й се прииска да нададе по детски радостен вик, когато зърна езерото, искрящо под слънцето на ранния следобед, и лодките, поклащащи се идилично върху него.

Новите впечатления бяха зашеметяващи. Шефът на хотелската рецепция дори я нарече „мадам“! Дотогава не се бяха отнасяли към нея като към възрастна. Накрая младежкият й възторг избухна, когато влязоха в луксозния апартамент. Дебора тичаше възбудено между стаите, възхищаваше се на стила и елегантността на двете спални и на салона, а връх на всичко беше, когато откри огромната, великолепна мраморна баня — видя й се голяма колкото стаята й у дома в Мюнхен.

Албрехт пристъпи с усмивка след нея:

— Ако искаш, можеш да се къпеш до насита. Аз, за съжаление, трябва отново да изляза и сигурно ще закъснея. Най-добре да си поръчаш вечеря в стаята.

Целуна я по челото и я остави сама. Без да знае защо, Дебора изпита леко разочарование.

Албрехт се върна късно през нощта; тя прекара сама в хотела и следващия, и по-следващия ден. Скоро започна да скучае и се научи, че човек може много бързо да свикне и с най-големия лукс.

Всяка сутрин вземаше вана с обилна пяна; два пъти на ден се разхождаше до езерото, хранеше патиците и съзерцаваше с копнеж малките лодки, изучаваше парка и околностите му и съвсем скоро се оправяше така добре в хотела, че можеше да намери пътя до апартамента със затворени очи.

Единственото място, което още не бе проучила, беше хотелският бар. Още първия ден дочу оттам свирене на пиано, но не дръзна да влезе сама.

Реши, че пианистът съвсем не е лош — свиреше с лекота и плавно, ала без да влага особено чувство. Но той, разбира се, не се изявяваше на подиума пред публика, разбираща от изкуство, а произвеждаше музика за масите.

Не е толкова добър като мен, отсъди тя трезво и без следа от суетност. Съвършеният й слух констатира, че пианото трябва да бъде акордирано.

На четвъртия ден събра целия си кураж и влезе в бара гордо-гордо, с вирната глава и измамно самочувствие, сякаш й беше обичай да се движи сама.

Пианистът носеше фрак, беше нисък и мършав, с побелели слепоочия.

Макар да я сърбяха пръстите, Дебора си поръча само едно кафе и през целия останал следобед се държеше за чашата, защото ръцете й постоянно потрепваха от желание да изсвири върху масата тъй познатите й пиеси.

 

 

На следващия ден тя дойде в същия час. И се уплаши до смърт, когато още в първата си почивка пианистът стана, насочи се право към нея и я заговори.

Човекът се поклони и изрече на изискан швейцарски немски:

— Ще разрешите ли, млада госпожице? Казвам се Фридрих Голд. Дали правилно съм отгатнал, че сте ми колежка? — Той побърза да седне, а обърканата Дебора успя само да отвърне:

— Много ми е приятно. — Зачуди се как трябва да се държиш с непознат мъж в бар, когато си само на седемнайсет и тръгваш за първи път на голямо пътуване. Дали Албрехт щеше да й се разсърди, ако сега случайно влезе и я завари на масата с този господин Голд?

Господин Голд беше опитен в общуването с дамите, един пианист има немалко възможности в това отношение. Зоркият му поглед веднага забеляза притеснението на девойката.

— Вашата концентрация върху музиката и неспокойните пръсти ви издадоха — поясни той. — Затова искам да ви попитам, млада госпожице… Бихте ли желали да посвирите?

Нямаше нужда от повече покани, пък и Албрехт сигурно не би възразил. Тя седна пред лъскавия черен роял и както винаги още първото докосване до клавишите беше чиста магия. Засвири пиеса след пиеса: Моцарт, Шопен, Брамс, Лист, всичко, за което копнееше. Отдаде се всецяло на музиката, забравяйки всичко наоколо, откъсната от действителността. Събуди се едва когато между две парчета избухнаха аплодисментите на изненадващо многобройната публика. Тя се огледа объркано.

Дебора бе изключила напълно заобикалящата я обстановка, забравяйки, че се намира на обществено място. Така беше потънала в музиката, че дори не бе забелязала как по някое време е почнала да пее. Гласът й бе привлякъл в бара много слушатели.

За първи път пееше пред публика извън консерваторията. Тя, именно тя, Дебора, със своята музика беше предизвикала насладата и възхищението, които прочете по лицата на присъстващите гости на хотела. Рядко бе изпитвала по-голяма радост в живота си. При все това се натъжи, защото си спомни за майка си, която вероятно е изпитвала същата радост от своите изпълнения. Тя никога вече нямаше да стои на сцената и да озарява света със своето лъчезарно изкуство.

Някакъв възрастен господин с елегантен редингот и цилиндър си проправи път през тълпата и пристъпи към нея.

Напълно неочаквано сграбчи ръката на Дебора, стисна я нежно и възкликна:

— Какъв глас, детето ми! Тази кадифена звучност, тази лиричност на душата! Много ми напомняте за моята скъпа приятелка, незабравимата Елизабет Малпран. Кажете, как се казвате, дете мое?

Дебора го погледна с широко отворени очи. Винаги й бе нужно време, за да слезе от висините на музиката, която за нея беше друг свят с универсален език, и да се върне към земното битие.

— Благодаря, господине. Госпожа Малпран беше моя майка. Казвам се Дебора.

— О, но това е истинско чудо! — зарадва се господинът и плесна с ръце. — Самото провидение ви е довело тук, детето ми! Да преживея за втори път подобно нещо! Каня ви на чаша билков чай, ще бъде като мехлем за гласа ви.

Той поведе смаяната Дебора към салона и тутакси поръча чай за двамата на един келнер с благородно лице и във фрак.

Възрастният господин поясни на озадачената девойка:

— О, къде ми беше умът? Извинете стареца, мила малка Дебора. Казвам се Франц Лехар. За първи път чух майка ви да пее в една църква във Виена, тогава тя беше едва на единайсет години. Бях много нещастен, когато научих за смъртта й.

Дебора остана със зяпнала уста. Да срещне тук и сега един от най-великите композитори на своето време, да пие чай, седнала срещу него и, на всичкото отгоре, да я засипват с похвали! Седяха още дълго заедно, опиянени от музиката и спомените.

 

 

На шестия ден, по време на закуската в апартамента им, Албрехт каза:

— Днес имам време за теб, Дебора. Само трябва да проведа няколко телефонни разговора с Париж. После ще отидем да ти купим вечерна рокля. За награда за търпението ти довечера ще те заведа в прочутия сред любителите на изисканото ядене и пиене ресторант „Френски салон“.

Албрехт разговаря по телефона от съседната стая на много добър френски. Дебора се учуди, че той владее този език, но и тя го беше изучавала основно — обичаше звученето и мекия му ритъм. Явно Албрехт организираше някакви пътувания с влак от френския град Компиен до Белжец^[1], при което ставаше въпрос за селекция и натоварване на мощностите.

За първи път Дебора научаваше нещо за тайнствената дейност на пастрока си. Когато по-късно го попита дали ще пътуват и до Компиен във Франция, той като че ли никак не се зарадва на въпроса й.

След това никога не телефонира в нейно присъствие, на никакъв език.

Албрехт и Дебора прекараха почти целия ден на изисканата цюрихска Банхофщрасе с нейните елегантни магазини и кафенета. Времето беше мрачно, небето — бледосиво, а от време на време ръсеше ситен дъждец, но улицата жужеше от деловитост. Девойката не беше срещала толкова дами в скъпи кожени палта за един-единствен ден.

Албрехт се доказа като мъж с изискан вкус. В най-добрия и най-скъп бутик в града той избра за Дебора две чудно красиви вечерни рокли: едната беше кремава, от сатен с мек отблясък, особено ефектна именно заради изчистения си силует; другата, напротив, бе от тъмновиолетово кадифе — тон, който съответстваше точно на цвета на очите й, плюс това със скандално разголени рамене. И към двете рокли се полагаше по чифт бели ръкавици, стигащи до лактите. Дебора се зарадва тайно, че така белезите по ръцете й ще останат скрити.

Албрехт настояваше за пълна екипировка, затова купи подходящи отворени обувки и вечерни чантички в цвета на съответната рокля.

Накрая я заведе в скъп бижутериен магазин, където ги обслужи лично собственикът. Въпреки притесненията и съпротивата на момичето, Албрехт настоя да й подари едноредна огърлица от естествени перли и подходящи перлени обеци. Огърлицата, хладна и лека, легна идеално на стройната й шия и създаде усещането за нещо особено ценно — а също и чувството, че вече е пораснала.

Тя веднага остана с нея, а пръстите й постоянно я опипваха, сякаш да се увери, че не я е загубила. Между покупките хапнаха лек обяд в един миниатюрен скъп ресторант само с шест маси.

Късно следобед се прибраха в „Баур-о-лак“ в приповдигнато настроение. Албрехт даде идеята Дебора да посети фризьора на хотела, който да придаде форма на дългата й коса.