Метаданни
Данни
- Серия
- Жило и мед (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Honigtot, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Величка Стефанова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Хани Мюнцер
Заглавие: Жило и мед
Преводач: Величка Стефанова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: немска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Излязла от печат: 09.05.2017
Редактор: Василка Стефанова
Художник: Elisabeth Ansley; Trevillion Images
ISBN: 978-954-357-351-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11718
История
- — Добавяне
Тринайсета глава
Ноевият ковчег попадаше все повече в опасния водовъртеж на стихиите и се носеше към бурните дълбини на грижи и тревоги.
Все по-тежки, все по-потискащи мисли налягаха обитателите на Принцрегентенплац 10. Густав и Елизабет се тревожеха за децата си и за тяхното бъдеще. Магда се опасяваше, че скоро ще бъде принудена да се върне към тъпото съществувание в бащиния си селски имот, ако господарите напуснеха страната. А Отилие се страхуваше за душевния мир на своя Ханс, когото вече почти не виждаше.
Единствена готвачката продължаваше да се грижи както винаги за печката и кухнята. Берта наближаваше седемдесетте. Бузите й, някога пълни и румени, бяха увиснали, понеже апетитът й постоянно намаляваше, а дупките между все по-разклатените й зъби се увеличаваха и й пречеха да говори. Сега тя често мънкаше под нос, бъбреше си сама, плюеше и пръскаше слюнки във всички посоки, тъй като липсваха повечето зъби, които да ги спрат. Макар на никого да не му се мислеше по въпроса, поне част от тях със сигурност попадаха в тенджерата и тигана.
Нито Густав, нито Елизабет имаха сърце да уволнят Берта. Затова пък вече избягваха да я навестяват в нейното кухненско царство — душевният им мир не страдаше толкова, когато не я наблюдаваха, докато готви и мънка, понеже тогава напълно щеше да ни мине апетитът, както отбеляза Елизабет.
Бине, дакелката с остър косъм, беше единствената, която все още правеше компания на Берта в нейното самотно убежище, кухнята. Тя не си падаше много-много по разните апетитни тънкости, затова и биваше възнаграждавана подобаващо за безрезервната си вярност и компания. Нищо чудно, че скоро Бине надебеля неимоверно и едва креташе на късите си крачета.
Веднъж, когато на масата беше сервиран някакъв особено мътен и гъст гювеч от месо и зеленчуци — едно вкусно ястие, което докторът по-рано тутакси нападаше, всички се поколебаха, сякаш се бяха договорили без думи. После обаче докторът сви рамене и рече:
— Е, какво толкова, мили мои. Понякога е по-добре да не знаеш, нали? Хайде, гювечът не е вкусен, като изстине. — Взе лъжицата и си сипа без колебание. Всички последваха примера на главата на семейството. Ястието наистина беше вкусно — плътно и обилно подправено.
По-късно Густав каза на умната си дъщеря Дебора, която възпитаваше в дух на хуманност и толерантност:
— Чуй ме добре, Дебора. По принцип нашето отношение към… хм, да го наречем кухненските храчки на Берта, представлява една разобличителна алегория за германския народ. За съжаление и германският народ не вижда това, което не иска да види, и ще се наложи да изсърба супата си до горчивия край.
После поседя доста време, без да продума.
Магда, която както винаги бе попила думите на доктора, изтича в библиотеката и прелисти „Големия Брокхаус“. Искаше да разбере точното значение на думата „алегория“ и откри обяснението: „парабола, иносказание, сравнение“. А под него — злокобния пример: „Смъртта е Жената с косата“.
Тази нощ Магда се въртя неспокойно в леглото си и сънува Смъртта. Образът й беше точно копие на един блед мъж с фанатични очи и малки мустачки.
Състоянието на Елизабет ту се подобряваше, ту отново се влошаваше; едва в края на 1936 година младата жена се почувства достатъчно силна, за да се мисли за напускане на Германия. Ала през януари 1937 година малкият Волферл се разболя тежко и докторът постави диагнозата: тифус.
В хитлеристкия Райх тифусът, както и туберкулозата, се смяташе за заразна болест и бе обявен извън закона. Лично фюрерът го беше заклеймил. Нито една болница не би приела Волферл. Затова докторът се грижеше за сина си у дома. Измина още една година, докато преди Коледа най-сетне Густав съобщи на Елизабет, че Волферл е оздравял и достатъчно силен, за да пътува.
Густав планираше всичко в детайли, тичаше по учреждения, месеци наред чакаше разни документи и печати. През март 1938 година се състоя Аншлусът[1] на Австрия — както казваха, страната „се завърна отново в Райха“, така че трябваше пак да променят плановете си.
Първоначално мислеха да заминат за Швейцария, където се бе озовал например Буби Пуцингер, и то още в началото на 1937 година — беше влязъл в конфликт с режима благодарение на ексцентричния си, кавгаджийски нрав. Франц Лехар, някогашният покровител на Елизабет, също се бе настанил в луксозния цюрихски хотел „Баур-о-лак“ заедно с жена си еврейка.
Ала Хитлер протягаше все по-надалече укрепналите си ръце. Съпрузите се опасяваха, че Швейцария може да се окаже твърде близка за амбициозните експанзионистични планове на фюрера.
Докато преценяваха целите и възможностите, Елизабет, която беше намекнала на своя деен импресарио, че е отворена за нови предложения, получи писмо в плик от най-фина пергаментова хартия. В него се съдържаше покана за „Ковънт гардън“ в Лондон — предлагаха й ролята на Кралицата на нощта във Вълшебната флейта от Моцарт.
Густав каза на жена си:
— Виждаш ли, скъпа? Когато човек чака твърде дълго или се колебае, целите сами се приближават към него.
Решението им беше твърдо: ще последват брата на Густав Паул и ще се преместят в Лондон! Оставаше само въпросът: дали да уредят официално заминаването си?
Националсоциалистите нямаха нищо против съгражданите им от еврейски произход да напускат техните владения, само че да бъдат така любезни да оставят колкото може повече от имуществото си. Изискваха от желаещите да се изселят така наречените „отчисления върху еврейското имущество“ и допълнително ги облагаха с „данък за бягство от Райха“.
Финансовата служба действаше много пъргаво, както във всички времена и при всички правителства.
— Това е легализирана кражба, нищо повече! — ругаеше гневно Густав.
Елизабет се свърза с английското посолство и се срещна с един аташе, който се оказа голям почитател на нейното изкуство. Човекът предложи дискретно на прочутата певица да процедира по следния начин: Елизабет Малпран да уведоми официално Имперската музикална палата за ангажимента си в Лондон и да поиска разрешение да вземе със себе си двете малолетни деца, Дебора и Волфганг, както и гувернантката Магда, която междувременно се беше издигнала до тази отговорна позиция. Това обаче трябваше да се случи в кратък срок, сякаш Елизабет бе решила да потвърди участието си в последния момент. Добре беше да намекне, че ще бъде на разположение за нови ангажименти в Германския райх.
Съпругът й пък трябваше да замине с малко багаж, най-добре няколко дни преди отпътуването на Елизабет за Лондон, като се качи на влака от Мюнхен за Цюрих, така че, както се изрази аташето, да не събуди задрямалите великани. След заминаването на госпожа Елизабет сигурно щяха да наблюдават с недоверие съпруга й, докато няколкодневното му отсъствие преди това едва ли би направило впечатление на някого.
От Цюрих Густав щеше да продължи към Лондон. Още една препоръка, пак дадена под сурдинка, гласеше докторът да намери начин да пътува в границите на Германия с фалшиви документи.
Густав веднага разбра, че съответните документи ще му струват цяло състояние. Той се посъветва със своя правен консултант, господин Фон Майерлинк, с когото се бяха сприятелили. Фон Майерлинк, чиято кантора, както е известно, се намираше точно до главната квартира на НСДАП, действително успя да се снабди с такива документи чрез съседските си връзки. Густав щеше да пътува под името Петер Фрилинг.
Вярната Отилие трябваше да пътува със същия влак за Цюрих и да носи истинските документи на доктора. Те му бяха нужни, за да влезе в Англия. Предпазливият аташе сметна, че е твърде опасно Густав да ги носи със себе си, докато една възрастна дама, арийка, пътуваща в трета класа, нямаше от какво да се страхува. Отилие беше само на четирийсет и една, но изглеждаше доста по-стара, откакто й бяха отнели нейния Ханс.
Докторът я остави да реши сама, защото според него риск винаги съществуваше. Ала тя се беше съгласила с начинанието моментално и без никакви резерви. Нацистите й бяха отнели Ханс, а сега прогонваха и господарите й от страната! Неин свещен дълг беше да помогне на своя господар.