Хани Мюнцер
Жило и мед (33)

Трийсет и втора глава

Странно нещо е животът — почти винаги разбираш, че си срещнал доброто, но инстинктът ти изневерява, изправиш ли се пред злото.

Дали обяснението не следва да се търси във факта, че силата на доброто се разкрива пред нас без фалш, давайки възможност на всекиго да действа порядъчно и благоприлично, докато злото се приближава лицемерно, оплита ни с хитрост и подлост, докато не забележим късно — а може би никога, че сме се хванали безнадеждно в неговата мрежа?

 

 

— Е, братко, как ще продължиш по-нататък? Какви планове имаш? — попита Леополд с непринуден тон, който звучеше твърде безобидно за начало на този сондиращ разговор.

След траурното тържество за Елизабет двамата братя се бяха оттеглили в бившия кабинет на Густав, който сега беше на Албрехт. В помещението витаеше мирисът на книгите на доктора.

Албрехт стоеше с гръб към Леополд край количката за сервиране, която служеше и за барче. Избра си желаното питие от кристалните гарафи, пълни с различни течности, наля си щедра доза и едва тогава се извърна към брат си.

Вгледа се унило в Леополд. Наясно беше, че въпросът му не цели да разбере настроението на скърбящия вдовец, а че големият брат е отгатнал плановете му… За пореден път. Той изпита досада, задето Леополд го познава толкова добре. Спести си отговора, вместо това отпи от чашата. Не предложи нищо на брат си.

Леополд присви очи и премина към настъпление.

— Я ми кажи сега, ще заместиш ли майката с дъщерята?

Албрехт се стресна и разля няколко капки от скъпия френски коняк върху дъбовия паркет.

Това беше чудовищно твърдение, но Леополд бе наясно, че Албрехт се ядоса не толкова на предположението му, колкото на факта, че по-големият е проумял толкова бързо козните му.

От детството им Леополд знаеше, че брат му не е способен на дълбоки чувства; всичките му стремежи се отличаваха с ненаситна амбиция, която го гризеше подобно на зъл дух. Край смъртния одър на майка им, познаваща отлично недостатъците на Албрехт, Леополд бе обещал да бди над по-малкия с осем години свой брат — обещание, което го изпълваше с гняв.

Всъщност Леополд не се лъжеше напълно в преценката си, само може би мъничко.

Албрехт, доколкото изобщо бе способен да изпитва подобни чувства, действително беше привързан към Елизабет; тя бе отговорила на всичките му очаквания, фактът, че я притежава, му бе донесъл по-голямо удовлетворение, отколкото се бе надявал. Дори любимите рицари на Хитлер — Гьоринг и Гьобелс, му завиждаха за Елизабет. Чрез жена си той беше получил достъп до висшето общество и бе признат от него, а също се беше издигнал до тесния ръководен кръг в рамките на Райхсканцеларията. Съвсем неотдавна го бяха натоварили с особено тайна мисия, която се определяше като решаваща за изхода от войната.

Елизабет беше съблазнителна и гальовна, една нежна жена дете, която никога не се съмняваше в него, приемаше го безусловно и му бе предана и безкрайно благодарна за спасението на децата си.

Той никога не се разочарова от нея и в леглото. Понякога, особено в началото, дори се изненадваше и увличаше от темперамента и страстта й. Без съмнение кончината й беше загуба за него.

Все пак Албрехт още не бе събрал смелост да реализира интересната идея, подхвърлена току-що от Леополд — в това отношение брат му беше изпреварил мислите му.

Наистина дъщерята на Елизабет беше многообещаваща и ни най-малко не отстъпваше на майка си по отношение на таланта си, както го бе уверила самата Елизабет. На нея също й предстоеше голяма кариера, която можеше да му бъде от полза. Към това се прибавяха младостта и екзотичната й външност, макар да не можеше да се сравнява с красотата на майка си. В очите на Дебора имаше нещо — нещо дълбоко, провокиращо, което отдавна го възбуждаше и предизвикваше. Да, обяздването на тази млада кобилка със сигурност щеше да бъде забавно. Във всеки случай си заслужаваше да се занимае с тази възможност. Същевременно можеше да даде подобаващ урок на Леополд. Твърде дълго големият му брат се бе държал като негов опекун.

Леополд не изпускаше от поглед брат си — с лекота разгадаваше мислите му и погреба последните си надежди, че може да се е заблуждавал.

— Значи е вярно. Албрехт, Албрехт, ти наистина си лошо момче. Не се спираш пред нищо, нали? Първо имуществото на лекаря, после съпругата, а сега и дъщерята. Знам, че не мога да те обуздая, затова ще продължавам да бдя над теб и твоите демони, за да не се спуснат прекалено рано и да те отнесат. Искам обаче да те предупредя! В това момиче няма нищо меко и кротко, макар външно да изглежда така. Тя притежава огромно лично достойнство и е изпреварила далеч развитието си за своите седемнайсет години. Учи се бързо, умът й е дързък и остър като бръснач. Ще се порежеш, повярвай ми. По-добре се откажи. Замисли се, че сега носиш отговорност за две деца. Тръгвам си — той се надигна от мястото си.

— Не, остани! — изненада го с молбата си Албрехт. Току-що му беше хрумнала брилянтна идея. — Я кажи, какво щеше да ме посъветваш ти, Леополд, по отношение на децата?

Въпросът и особено начинът, по който беше зададен, събуди подозренията на Леополд. Той веднага разбра, че брат му замисля нещо против него.

— Ами, както те знам, Албрехт, сигурно ще продължиш да правиш кариера и няма да си губиш времето с грижи за доведените деца на покойната си съпруга. Както знаеш, през последните две години аз ги посещавах често и се сближих с тях. Те са нещо специално, имам предвид и момчето: високоинтелигентно, будно и с многостранни интереси. Трябва да продължиш да инвестираш в тяхното образование. Що се отнася до мен, с удоволствие ще бъда на разположение и ще се грижа двамата да са добре по време на честите ти отсъствия.

Небрежният и самоуверен начин, по който Албрехт се облегна във фотьойла, показа на Леополд, че не се е излъгал. Брат му явно преследваше някаква определена цел.

Албрехт отпи отново от чашата си и отвърна:

— Разбира се, че ще се заема с двете деца точно както ме съветваш ти, братко. Но само ако ми помогнеш да спечеля Дебора.

— И как, моля ти се, да го направя? Аз съм свещеник, а не сватовник. — Леополд изрече тези думи, запазвайки външно спокойствие, ала почувства как в него се надига стаено напрежение — така ставаше винаги когато усетеше, че ще се наложи да се изправи срещу някоя нова дяволщина на брат си.

— Чудесен антагонизъм, Леополд. Аз пък съм чувал доста неща за духовенството, говорещи тъкмо за обратното. Но не това е темата на разговора ни сега, нали тъй? Та нали току-що се пъчеше, че познаваш добре Дебора? Е, кажи ми, какъв подход да избера? Естествено, бих могъл да я превзема със сила, нали знаеш? — Той разклати чашата с коняка и дразнещо прокара показалец по ръба й.

Леополд запази самообладание. Това беше просто игра, която брат му си играеше с него още от детството им; въпросът зад всичко това беше: Докъде ще стигне този път Албрехт? И какво ще стори той, Леополд, за да го спре?

Въпреки това залогът никога не е бил толкова висок, както сега. Тук ставаше дума за човек, за едно младо момиче с красива и чиста душа. Леополд беше напълно наясно, че няма нужда да говори на брат си за благоприличие или за морал; тези понятия нямаха нито място, нито значение в ценностната система на Албрехт.

Ето защо той опита най-напред да приложи утвърдената тактика, която в повечето случаи даваше резултат в диспутите между двамата: цинизъм и подигравка. Защото брат му се страхуваше най-вече да не стане за смях.

Както винаги Леополд се осланяше в разсъжденията си на факта, че на Албрехт му липсва истинско самочувствие.

Енергичното му държание беше следствие от желязна самодисциплина, каквато проявяваше още като момче — резултат от възпитанието на деспотичния им баща. Към това се прибавяше почти патологичното му самообладание, забележително постижение, защото досега Албрехт винаги успяваше да заблуди изцяло околните — освен по-големия си брат.

Без да подозира, Леополд този път се лъжеше фатално в преценката си.

Защото с времето Албрехт беше усъвършенствал един метод, който действително му позволяваше да повишава самочувствието си. Метод, който самопровъзгласилата се „господарска раса“ прилагаше по най-позорен начин и който се състоеше в унижаването и измъчването до смърт на беззащитни хора. А това бе позволено, защото чрез юридически уловки на тези хора им се отказваше правото да бъдат човеци. Убийствата на тези „не човеци“ не само не бяха наказуеми, но дори бяха желателни — масови убийства по план.

Жестоката психология на режима разгръщаше целия си упадъчен механизъм: една перфидна система, в която хора с дефицити в характера се сдобиваха с власт само защото им се даваше възможност да се правят на раса от господари, превъзхождаща всички останали, като прибягват до садистично насилие.

На Леополд щеше да му е нужно известно време, докато проумее безкрайната мерзост на всичко това. Засега той следваше собствения си сценарий и по принуда се позова на омразната му нацистка идеология:

— Албрехт, Албрехт, как ще изглежда това? Дъщерята на жена ти, с двайсет години по-млада и отгоре на всичко — дъщеря на евреин? Вероятно ти по-добре от мен знаеш как стоят нещата, но връзката между ариец и човек с еврейска кръв не е ли забранена със закон? Няма ли твоята гилдия да изкрещи с пълно гърло: Оскверняване на расата? Не вярвам, че съвсем сериозно възнамеряваш сам да си навлечеш това петно на върха на кариерата си?

— Леополд, Леополд — подигра се със самодоволна усмивка брат му. — Кой е казал, че ще го направя официално и ще се оженя за нея?

— Значи, искаш да превърнеш клетото момиче в своя любовница? — Леополд, на път да излезе от кожата си, започна трескаво да премята наум вариантите за нова тактика. Само дето не му хрумваше нищо — обърканите мисли препускаха прекалено бързо в главата му.

Албрехт не си направи труда да скрие колко се радва, задето брат му е загубил ума и дума; с наслада опразни чашата си и отбеляза:

— Чудесно, значи ме разбра. Е, та как да накарам момичето да ми се подчини?

— Забрави, аз няма да ти помогна. Ще трябва да си го избиеш от главата, Албрехт. — Леополд усети умолителния тон в гласа си, а когато дебнещото изражение на брат му прерасна в задоволство, той разбра каква фатална грешка е направил. Току-що сам бе попаднал в ръчичките на Албрехт, разкривайки му колко присърце взема съдбата на двете деца.

— О, разбира се, че ще ми помогнеш, братко. Апропо, знаеш ли какво е Т-4?

— Не, какво е? Нов танк? — Леополд се мъчеше да изглежда равнодушен, ала бе напрегнал всичките си мускули.

— Това, драги мой, е програмата за евтаназия, разработена от нашия фюрер. Тя е в сила още от октомври 1939 година. Решението предвижда да се унищожава всеки малоценен живот, така че да не се размножава, кръвта ни да се запази чиста и да се защити расата ни. А, и може би трябва да спомена, че програмата Т-4 не прави разлика между психически и физически недостатъци.

Това обяснение и скритият в него намек за накуцващия осемгодишен Волферл беше толкова подло, бездушно и отвратително, каквото не бе очаквал дори Леополд, който смяташе, че познава всички низости на брат си.

Благороден гняв разкриви лицето му и той с мъка успя да овладее темперамента си.

Най-много от всичко му се искаше тутакси да фрасне брат си по самодоволната муцуна, та да види как „чистата кръв“ ще рукне от носа му. Леополд, който беше в състояние да контролира действията, но не и думите си, злобно отвърна:

— Май съвсем сте пропуснали вашия доктор Гьобелс с неговия сакат крак, а? А пък той произвежда толкова много дечица!

— Какво те прихваща, Леополд? Тъкмо ти, човек на църквата, да смяташ нашия куц доктор Гьобелс за недостоен да живее? Направо не мога да те позная. — Албрехт очевидно смяташе репликата си за духовита.

— Просто следвам позорната логика на вашата идеология, Албрехт, която насърчава подлостта и злото да изпълзяват от всеки ъгъл. Но ти си прав, аз смятам Гьобелс за недостоен да живее, но не заради недъгавия му крак, защото Бог познава много раси и форми, а за това, което олицетворява и пропагандира. Може би трябва да прегледат психиката му, не смяташ ли?

— Край, Леополд. Схващам намерението ти да се отклониш от същинската тема. За всички ни ще е по-добре, ако Дебора дойде доброволно при мен, отколкото да ми се наложи да я обладая със сила. Нали си съгласен с мен, чичо Полди? Ето как ще стане: ти ми я даваш в ръцете, а аз закрилям и двете деца. — Виждайки измъченото лице на Леополд, отвращението и съпротивата му, той хвърли последния си коз, все едно че удари плесница на стария си брат: — И си помисли, отец Леополд, колко добрини можеш да сториш още. Кого можеш да спасиш в бъдеще.

Леополд замръзна в креслото, сякаш Бог го беше отлъчил от църквата. Значи Албрехт е знаел?

Невъобразимият ужас, обзел го при мисълта за многото хора, които му помагаха и рискуваха живота си, укривайки свои съграждани от еврейски произход, за да ги изведат от страната, беше повече, отколкото можеше да понесе. И въпреки това, сега му беше нужен бистър ум. „Мисли, Леополд! Намери начин, открий възможност да убедиш брат си, че греши, че не може да направи това!“ Свещеникът вирна глава, готов да се бори, погледна Албрехт в лицето и видя изписаното върху него неприкрито злорадство.

Твърде късно Леополд осъзна колко дълго беше чакал брат му този перфектен момент, колко грижливо го беше подготвял. Какъв слепец, какъв глупак е бил той, свещеникът, колко наивен, високомерен и уверен в правото си дело, докато Албрехт отдавна е държал в ръцете си цялата власт…

Оказал се притиснат до стената, той пое вината върху себе си и взе решение, което беше фатално и ужасно, решение, което щеше да го промени завинаги: включи се в сделката с Дявола.

Така свещеникът Леополд замени една душа за много души, бидейки наясно, че така ще загуби завинаги собствената си душа. Той проточи мълчанието помежду им, за да открадне още няколко невинни минути от Сатаната.

Албрехт го изчака търпеливо — отдавна знаеше, че е постигнал съвършената победа.

Гласът на Леополд, монотонен и безсилен, издаваше вътрешния му потрес — принуден беше да пожертва всичко, на което държеше, заради алчността на брат си.

И докато говореше, с всяка дума сякаш умираше и част от него:

— Покажи й колко скърбиш по нейната майка. Момичето има състрадателно сърце и няма да ти откаже утеха. Подчертавай колко си самотен и й споделяй колко ти е трудно да оставаш сам. Въпреки това искам още веднъж да те предупредя, Албрехт: момичето изглежда спокойно и овладяно, но е като музиката — изпълнена с трептения и пламенна отдаденост на това, което обича, и на това, в което вярва. Гневът й няма да е по-малко пламенен, отколкото любовта. Ако я нараниш, тя ще ти отвърне със същото. И рече Павел: „Каквото посее човек, това и ще пожъне“^[1]. — Леополд захлупи с длани лицето си, раменете му се разтресоха. Той плачеше за невинността, заради предателството си и бъдещите си страдания.

— Щях да се учудя, ако накрая не беше хвърлил в нозете ми някоя от твоите библейски мъдрости, братко — грубо отвърна Албрехт и се надигна в знак, че отецът си е свършил работата и може да си върви.

Леополд избърса с ръкав лицето си и тромаво се надигна от креслото. Движенията му, доскоро енергични и със замах, сега приличаха на старчески.

— Кажи ми, защо го правиш? — попита той брат си.

Албрехт се ухили злобно и отговори:

— Защото мога.

Леополд си тръгна, без да се сбогува — един сломен мъж, пристъпващ уморено.

В този ден връзката между двамата братя се скъса окончателно. Леополд знаеше, че повече не може да се съпротивлява на демоните на Албрехт и че пътят на по-малкия ще приключи директно в ада.

— Прости ми, майко — прошепна той.